Катрин О’Нийл
Венчана за риска (14)

Тринадесета глава

Майлин стоеше в стаята си в хотел „Кларънс“, притиснала лице и ръце към хладния прозорец. Беше облечена за прием, в медночервена рокля от набрана коприна и мрежичка, която подхождаше чудесно на косата й. Платът отразяваше светлината в златисто, докато къдриците на Майлин блестяха като свежа роза. Роклята бе подарък от лорд Стенли. Ако щеше да го придружава в Дъблин, обяви той, трябваше да го направи с подходящия стил.

Ала Майлин стоеше в несравнимата си рокля с лице, притиснато до прозореца, и се чувстваше по-голяма измамница от когато и да било. Под нея течеше реката Лифи, единствената майка, която тя някога бе познавала, тъмна и тайнствена в полумрака, заради който Дъблин се казваше така. А пред нея — самият град, сив, истински, толкова прекрасен в слънчевото сияние, че изпълваше сърцето й с ужас. Устремена към целта си, тя не се бе сетила как ще се почувства, когато слезе от кораба на бреговете на този обичан и мразен град, под самоличността на английска лейди.

Ала сега тя не виждаше града, нито реката, която го разделяше на две. Не виждаше мостовете, постройките, навалицата по улиците. А виждаше, сякаш от висока кула, самата себе си, седемгодишна, подкрепяна от всяка страна от две деветгодишни момчета. Стояха на улицата пред този хотел с лица, прилепени о стъклото, и шпионираха английските благородници, отседнали там при посещенията си в Дъблин. Видя трите деца, както не бе успяла едно време — видя колко груби, мръсни и мърляви са, колко са слаби и опърпани в мизерните си, не по мярка дрехи. Видя хлътналите им бузи и блясъка в очите им — сигурен признак на гладуване. Видя угрижените им лица, докато се взираха в джентълмените и дамите, кръстосващи фоайето, като че гледаха духове.

А сетне зърна себе си, облечена като врага, взираща се с очи на непознат към града, който някога бе нейн дом.

Знаеше, докато сърцето й се късаше и кървеше, че трябва да бъде от другата страна на този прозорец. Спомняше си как бе просила на същата тази улица, преди отец Ку да я намери, а малката й ръка бе протегната към милостта на непознатите. Припомни си какъв ужас бе да види дланта си празна след дълъг ден, да усети как стомахът й се преобръща и се свива в непоносим глад. И знаеше, че никога няма да забрави момента, когато реши да протегне ръка с друга молба — към някой мъж, който и да е, който да употреби крехкото й тяло срещу цената на коричка хляб.

Просячето живееше у нея даже сега. Там бе и страхът, но и яростта. Но същото това дете — което бе въстанало срещу несправедливостта на тираните, позволяващи такива зверства — бе обикнало един английски граф като свой баща. Бе укротена и променена от единствената безкористна любов, която някога бе познавала. Вън Ирландия я зовеше с всички спомени за бедността, мръсотията, самотата и отчаянието. Народът, който пълнеше улиците след тежък трудов ден, бе нейния народ, кръв от нейната кръв. Тя обаче знаеше, както никога преди завръщането си, че вече не би могла да бъде истински една от тях.

Никога не се бе чувствала толкова разкъсана. Не се бе чувствала толкова объркана, като че няма собствено място. Какво не би дала да успее да каже в този момент: „Това съм аз“. Ала въпросите я измъчваха и тя потръпна от изтощение. Коя бе тя? Дъблин ли й беше дом или Лондон? И защо, мили боже, бе толкова сложно, когато някога бе толкова просто и ясно?

На вратата й се почука и тя се отвърна от прозореца с разтреперано сърце. Влезе лорд Стенли — изискан и светски с пригладената назад сива коса и черното вечерно облекло.

— Готова ли си, миличка? Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем.

Той я видя да седи с гръб към прозореца, с ръце отзад и да стиска перваза, като че щеше да падне, ако го пусне. Спря се и я загледа съчувствено.

— Какво име, скъпа моя? Изглеждаш уплашена. Спомени за родителите ти и за онова, което им се е случило тук ли?

— Уплашена съм, признавам. Но не от… спомени.

— А от какво?

— От това какво ще си помислите, когато ви кажа, каквото имам да казвам.

Той помисли за момент, а после метна наметалото си на близкия стол.

— Никога не съм те вижда толкова сериозна.

— Трудно ми е — рече Майлин и сведе очи. — Най-трудното нещо, което може би ще ми се наложи въобще да изрека през живота си. Това, което ще кажа, ще ви шокира. Може и да ме намразите, когато свърша.

— Майлин, дете мое, знаеш, че никога не бих могъл да те мразя. Хайде, какви са тези безсмислици?

Тя пое дъх, почувства, че ръцете й треперят и ги притисна една в друга. Оставаше само да проговори. Беше превъзбудена и не можеше да го избегне.

Тя вдигна поглед и срещна очите му.

— Лорд Стенли…

— Не можеш ли да ме наричаш „татко“?

Очите й плувнаха в сълзи. Тя ги преодоля и рече:

— Не сега. Не още. Вие ще решите дали ме искате още, след като кажа, каквото съм намислила. Взехте ме в дома си и ме обичахте като дъщеря. Никога няма да успея да изразя благодарността си. И от това ми е още по-трудно. Разбирате ли, не съм го очаквала от вас. Не съм и мислила, че ще ме обикнете — както и аз вас.

Той седна на стола и кръстоса крака.

— Винаги ще те обичам, Майлин. Каквото и да ми кажеш.

Майлин започна да крачи, твърде неспокойна, за да остане неподвижна.

— Това, което не знаете, е, че през цялото време, докато вие бяхте толкова мил с мен, аз бях като нож, насочен към сърцето ви.

— Не е ли това малко драматично? — попита той с нежна усмивка.

Тя се обърна и го погледна.

— Дойдох при вас под чужда самоличност. Не мога да ви кажа всичко, не още. Но това, което трябва да знаете, е, че бях нарочно внедрена в дома ви.

Той се изправи рязко.

— Внедрена?

— Подготвено бе да ме осиновите. От хора, които не познавам. За тях бях само сираче, някой, когото знаеха, че могат да използват.

— Мило мое момиче, що за безсмислица е това?

— Не съм тази, за която ме мислите. Казали са ви, че съм от английско семейство, загинало при ирландски бунтове. Това не е вярно. Аз съм ирландка. Отгледана съм в сиропиталище тук, в Дъблин. Нямам английски родители. Въобще никакви.

Той бе окаменял.

— Отгледа ме един свещеник, добър човек, прекарал целя си живот в работа за ирландското освобождение. Знаеше се, че сте загубили дъщеря си и сте искали момиче да заеме мястото й. Избраха мен да бъда това момиче. Да играя роля.

— За пари? — попита той глухо.

— Не, не за пари. А за да използвам влиянието си и да ви дискредитирам.

— Но това е нелепо. Очакваш да повярвам…

— Истина е.

Той отвърна поглед, потресен от дън душа. След миг тишина попита:

— Ти си част от заговор?

— Да, заговор. Надяваха се да ме използват, за да повлияя на чувствата ви. И на вота ви.

— Кои са тези хора? — попита той през зъби.

— Не мога да ви кажа това. Не още. Но аз ги предадох и те го знаят.

— Предаде ги? Как?

— Като ви заобичах като баща. Как да се сдържа? Ако можех да избера един човек в целия свят да ми бъде баща, щяхте да бъдете вие. Добротата ви ме обезоръжи. И когато поискаха от мен да ви нараня, аз не можах.

Тя продължи да говори. Веднъж тръгнали, думите заприиждаха на вълни. Той слушаше и стискаше ръце силно, но не я прекъсна, докато тя свърши. Тогава застана неподвижен, мълчалив, като гледаше през прозореца над главата й.

— А отвличането? И то ли…

— Има още подробности, но ще ви помоля да сте търпелив. Ще ви ги разкрия всичките, но на етапи, в движение.

Той отново потъна в мълчание.

— Кажете нещо, моля ви — помоли Майлин накрая.

Той я погледна бавно. Като че никога не я бе виждал, взираше се дълбоко в очите й и се мъчеше да разбере. Сетне, сякаш движението му причиняваше болка, той стана и я хвана за ръка. В очите му имаше сълзи, той заговори тихо.

— Ти си моя дъщеря. Доказа го, като ми разкри това. Само като си помисля каква жестокост са проявили, да използват дете като теб за мръсните си помисли…

Тя отдръпна ръка.

— Вие не разбирате. Аз не съм невинна жертва. Знаех какво правя и доброволно поех риска. Но сега това не е важно. Аз им се противопоставих. И изложих и двама ни на голяма опасност. Това са отчаяни хора. Ще ни убият.

— Не се тревожи за това. Зад нас е мощта на Англия.

— Те са по-силни, отколкото си мислите. И се борят за справедлива кауза.

Очите му светнаха гневно в лицето й.

— Справедлива! Наричаш справедливи хора, които използват сирачета за целите си?

— Аз вярвам в тази кауза. Затова се съгласих да им помогна. Съмнявам се само в методите им, затова те си мислят, че съм ги предала. Опитвайки се да ви защитя, аз поставям живота ви в опасност.

— Ако смятат да ме стреснат със заплахи, по-добре да се откажат. Ще се срещна с тях и ще те защитя. Имам власт, за която те не са и мечтали.

— Не разбирате ли? Това е част от проблема. Дойдох при вас, защото съм в беда и имам нужда от помощ. Но не от помощта, която смятате да ми дадете. Това няма да реши нищо, само ще обрече живота и на двама ни.

— Добре направи, че ми каза. Но имам нужда от време, за да го осмисля. Да намеря изход.

— Няма време. Минутките изтичат, и за двама ни. Трябва да действаме сега.

Той се взря в нея, като претегляше думите й. Тя продължи:

— Лорд Стенли, нека ви покажа света на моето детство — светът, който създава тези отчаяни хора.

Той се поколеба.

— Още искаш да ме убедиш да си променя възгледите?

— Да.

— А ако се съглася и не бъда убеден… тогава какво?

— Ще се убедите. Ако греша за това, значи греша за всичко.

Той се обърна с притеснена въздишка.

— Не знаеш за какво молиш.

— Знам много добре.

— Става дума за всичко, което защитавам и в което вярвам, всичко, на което съм посветил живота си. Молиш ме да променя всичко това, за да укротя една банда разбойници.

— Не заради тях. Заради мен. Защото аз ви моля. Знам, че не заслужавам никакво внимание, след като съм ви лъгала толкова в миналото. Но искам да знаете истината. Искам да ме опознаете, лорд Стенли, истинската Майлин. Която ви обикна въпреки същността си — Майлин пристъпи към него, по-искрена от всякога. — Знам в какво вярвате. И как не, след като живеете в Англия. Толкова сте отдалечен от нас, от нашия начин на живот. Това, което знаете за нас, ви е казано от други англичани, с възгледи, сходни на вашите. Ние не сме народ за вас. Ние сме политика.

— Лаская се да мисля, че…

— Не ви виня. Искам да кажа, че може би, ако опознаете страната и народа, които обичам, ако погледнете лицата ни, ако поговорите с нас, ако видите истински нашето страдание… Имате ли представа, какво е да си сираче по дъблинските улици, да умираш ден след ден и да няма кой да ти помогне и да се погрижи за теб? Как бихте могъл? Знаете само каквото са ви казали. Чувате красиви думи, но не се вслушвате в мъките на един горд, но наранен народ. Чувствам със сърцето си, че ако видите сам това страдание, ще разберете. Само елате и послушайте без предразсъдъци. Това е всичко, което искам. Нека ви покажа откъде идвам и за какво се борим. Вярвам в справедливостта ви, защото тя единствена ми е останала.

Той погледна към вратата, като че търсеше път за бягство.

— А този прием…

— Не се тревожете. Ще отидем после, когато е безопасно. Само кажете, че ще дойдете. Няма да съжалявате… татко. Обещавам ви.

 

 

Джони, под маската на лорд Уитни, бе настоял да придружи лорд Стенли при официалното му посещение в Дъблин. Не искал да се разделя с годеницата си, каза. А също, като нов член на Камарата на лордовете, можел да използва случая да поопресни впечатленията си по въпроса за ирландската автономия. Взе със себе си само камериера си, тих човек с дълбока трапчинка на брадичката.

Свикнали с прикритията, и на тримата им беше странно да се завърнат в родния град под такава фрапантна фасада. Да бъдат третирани с такъв респект от същите власти, които някога щяха на драго сърце да ги обесят за дребни кражби — смешно и ужасно. Настаниха ги в „Кларънс“ като царски особи и те станеха свидетели на всички усилия на местните управници да покажат на уважаемите си гости, необходимостта да държат ирландските селяни под доброжелателния си ярем.

Докато Майлин се подготвяше да разкаже на лорд Стенли историята, Джони и Дагет се подготвяха да го измъкнат — голямо изпитание. Напълно наясно с последствията за себе си, ако височайшият лорд бъде смутен от нещо, властите бяха разположили силна охрана около хотела, за да осигурят на лорд Стенли пълна безопасност — по улицата, във фоайето, пред вратите на стаите им. Гостите не можеха да направят и стъпка, без да усетят наблюдението от всички страни.

Най-важно беше никой да не разбере. Опасността дебнеше от всички страни. Лорд Стенли бе посрещнат топло от местните английски благородници, които се избиваха да заемат място до него, и съществуваше постоянна заплаха някой луд ирландец да се опита да го убие, ако го забележи на улицата без охрана. От друга страна, ако властите откриеха, че техният почетен гост се разкарва из града под прикритие, нямаше гаранции какви заключения щяха да извадят. Не, беше абсолютно условие, графът да остане неразпознат при всички положения.

Приемът тази вечер беше в дъблинския замък, официалното седалище на властта. Построен през 1204 г. от крал Джон на мястото на стара викингска крепост, той служеше като зловещ символ на господството на Англия над Ирландия. Освен като резиденция за височайши посещения, той бе служил и като затвор за някои от по-видните ирландски бунтовници. Като чу за поканата, Джони намигна на Майлин и рече:

— Не съм мислил да пристъпвам прага на тази крепост, освен на върха на щик.

По пътя натам, Дагет, когото той бе взел по изрично настояване като въоръжен телохранител, стоеше отвън, до кочияша. Вътре в каретата разговорът течеше вяло. Лорд Стенли, който вярваше, че Джони няма нищо общо със заговора, трудно можеше да говори открито в негово присъствие. Така че се взираше през прозореца към гледките на града и очевидно се опитваше да осмисли казаното.

Джони издебна, когато графът не гледаше, и повдигна вежди въпросително. Майлин кимна, че е свършила своето, и му даде знак да продължи.

Влязоха в големия салон сред светлини, багри и музика. Пристигането на лорд Стенли предизвика объркване, а онези, които искаха да натрупат точки, веднага ги заобиколиха. Отне им половин час да се справят с тълпата, да стиснат протегнатите ръце и да побъбрят весело, преди да отминат.

Майлин се чувстваше отново по-добре в ролята си. Сякаш вече й беше удобно само в нея, като актриса, която е загубена без сценарий. Усмихваше се, кимаше и слушаше внимателно, докато задаваха на лорд Стенли все едни и също въпроси.

— И как намирате Дъблин, милорд?

— По-впечатляващ, отколкото предполагах — отговаряше той отново и отново. — Макар да е много по-малък от Лондон. Но как се оправяте, не ми стига умът. Улиците си променят името на всяка трета пряка. А кейовете край реката — на всяка. Всеки мост си има име, а от другата страна улиците имат друго название. Никога не съм бил по-объркан.

Въпреки шока си, той играеше ролята прекрасно и прикриваше объркването си с безупречните маниери на дипломат — заблуждаваше всички със сладки приказки, така че никой не можа да разбере, че преди малко е бил потресен както никога през живота си.

Придвижиха се напред и се спряха пред мъж с униформа, който се представи като майор Фийбс. Протягайки ръка, Майлин, замръзна на място. Позна в него същия капитан, който преди седем години се бе опитал да им попречи да откраднат от храната, предназначена за губернаторския бал.

Спомни си също, че тогава носеше воал и онзи не би могъл да види лицето й. Така че протегна ръка уверено, усмихна се и не каза нищо. Ала когато майорът протегна ръка към Джони, се втренчи в него с напрегнат, замислен взор.

— Чудя се, милорд, дали не сме се срещали някъде?

Майлин затаи дъх. Но Джони се поклони елегантно и каза:

— Не, освен ако сте били в Индия през последните двадесет години.

— Индия? Не, слава богу. Достатъчно ми е да съм забит в тази проклета страна.

Това сякаш го задоволи, така че се обърна към следващия гост.

Когато най-после ги оставиха сами, Майлин погледна Джони и откри веселие в очите му. Изведнъж й се прииска да се смее с глас. За пръв път, откакто се върна в Ирландия, тя почувства, че все още може да се весели.

— А какво щеше да направиш — прошепна тя в ухото му игриво, — ако добрият майор бе разпознал младия лейтенант, който го наби едно време?

Погледът му бе топъл и любвеобилен, изпълнен със стари спомени.

— Никога не се занимавам с проблеми, преди да са се появили — отвърна той. А сетне, като снижи глас, добави: — Май, колко е хубаво тримата да работим отново заедно. Не знаех колко ми липсва това, преди да се върна.

— И аз не знаех много неща.

Очите му се присвиха и той я погледна, сякаш четеше мислите й.

— Не е същото да сме отново тук, нали?

Тя сведе клепки.

— Не, не е.

— И аз го чувствам. Някак си, когато сме тук с всичките спомени, разбирам, че е глупаво да се връщаш назад. Никога не съм се чувствал повече сирак, отколкото когато се върнах и видях, че всичко се е променило, но все пак е останало същото. Животът си тече без мен, без който и да е било от нас. Реката си върви, както винаги, и никой не си спомня имената ни. Не сме оставили следа в този град. Стъпките ни са се отмили. Като че ли никога не съм бил тук, а само съм си мислил, че е така. Чувстваш ли го?

— Да — прошепна тя. — Напразно ли е всичко?

— Не можем да вярваме в това. Не можем да позволим на Дъблин да отвлече вниманието ни от целта. Но има и още нещо. Опитвам се да кажа, че съм тук и че това ме кара да осъзнавам нуждата да се гледа напред. Питам се, къде е моето място? И единствената дума, която ми идва на ум, е „Майлин“. Ти си единствения дом, който някога съм познавал. И единственото бъдеще. Ако нямаме място тук или там, можем поне да имаме място в сърцата си. Нещо, за което да се хванем.

Тя не се интересуваше какво мислят хората. Беше на публично място, но да вървят по дяволите всичките с мислите им. Беше толкова трогната, че се спусна в прегръдките на Джони и го притисна силно.

А гостите се спряха насред път, усмихнаха се и се запитаха, не са ли чудесни младите, когато са влюбени.

Дагет стоеше покорно на входа и видя как старите му приятели се прегръщат горещо пред целия свят. Видя как тъмните коси на Джони се люшват над нейните, видя как устните му я изследват жадно. Видя колко много копнеят двамата да останат сами. Това той не можеше да понесе.

Пресече стаята с решителна крачка. Когато стигна до тях, те се бяха прегърнали през кръста и му се усмихнаха — заслепени усмивки, които показваха недвусмислено любовта и близостта им, безмълвното им разбиране един спрямо друг. Болката го прониза като куршум. Искаше му се да изтръгне Майлин от ръцете на Джони и да я разтърсва, разтърсва и…

Майлин видя острия поглед на непознат, в очите на Дагет. Брадичката му бе изскочила напред, точно както ставаше, когато гордостта му бе наранена. Изглеждаше като войн малко преди да грабне дамата на своето сърце, независимо от последствията. Като някой, който знае, че е отхвърлен, но иска нещо толкова важно, че би рискувал живота си.

Сърцето й се стопи от съчувствие. По един или друг начин те тримата, приятели, прекарали по-голямата част от живота си заедно — се чувстваха еднакво при завръщането у дома. Чувстваха остро, както никога преди, че вече нямат дом. И нямат място никъде, освен в сърцата си.

— Дагет — рече тя и му протегна ръка.

Ала той просто я изгледа с презрение:

— Я не се занасяй с камериери! — изстреля, като й припомни за ролите им.

Тя отпусна ръка, наранена и отхвърлена.

— Дагет е прав — потвърди Джони меко. — Имаме си задача. Задача, която изисква внимание.

— Значи трябва да е тази вечер — постанови Дагет, като погледна Джони. — Нямаме много време. Той трябва да се види с отец Ку веднага.

— Съгласен съм — присъедини се Джони. — Но сигурно видя охраната около хотела.

— Значи трябва да го отвлечем.

— И как по-точно? — запита Майлин, все още уязвена от забележката на Дагет.

— Оставете на мен — рече той. — Докато вие двамцата си пиехте чая с аристокрацията, аз се сприятелих с охраната отзад. Ще им дам бутилка-две. Смятам да ги напия до към десет часа. А до полунощ ще са вече под масата.

Джони се огледа из стаята, като изучаваше изходите и пресмяташе необходимите стъпки, за да измъкнат графа безопасно до сиропиталището.

— А ако не искат да пият на служба?

— Ще искат, не се тревожи. Ще предизвикам мъжествеността им. Ако има нещо, което тези суетни британци не отказват, то това е спортното предизвикателство.

— Млъквай — предупреди Майлин. — Ето го лорд Стенли.

— Значи си сигурен, а? — попита Джони отново.

— Казах да оставите на мен, нали?

Лорд Стенли се присъедини към тях леко объркан.

— Вие тримата изглеждате, като че водите твърде важен разговор — отбеляза той. — Реших, че трябва да е по-интересен, отколкото това, с което аз се срещам до момента.

Майлин и Джони се спогледаха. Ако лорд Стенли щеше да посети сиропиталището тази нощ, бе време да узнае още една част от загадката. Майлин кимна. Джони погледна Дагет и той вдигна рамене.

Джони се извърна. Погледна лорд Стенли право в очите, изостави аристократичния акцент и заговори отново на родния си диалект, като нарочно натъртваше всяка дума:

— Ще ви изведем в полунощ, сър. Ако все още искате…

Новината не можеше да е по-изненадваща. Шокът накара благородника да отстъпи, преди да разбере какво всъщност прави.

— И ти ли? — прошепна той. — Вие всичките ли сте замесени?

— Да — отвърна Джони спокойно.

— Но превъплъщението ви е невероятно! Никога нямаше да се досетя — той погледна Майлин, като че прокарваше спомени през главата си и ги съживяваше отново. Виждаха колебанието на лицето му, като че се чудеше, кой още би могъл да е замесен.

— Значи заговорът е толкова голям?

— Толкова, сър — рече Джони със същия мек, ненатрапчив тон. — Много хубаво от ваша страна, че ще сторите това довечера — за Ирландия и за Англия. Няма да съжалявате. Гарантирам ви, сър, това ще промени живота ви.

Или ще му сложи край, помисли си Майлин, като я побиха тръпки.