Катрин О’Нийл
Венчана за риска (3)

Втора глава

Майлин толкова се въодушеви от срещата с Джони, че не можа да заспи. Не беше мислила много за първата им целувка, през последните години. Когато въобще се сещаше, бе някак в мъгла, която притъпяваше остротата на онова усещане. Като че ли бе сънувала и случката не бе нищо повече от видение, преди да заспи. Ала бе забравила повече, отколкото осъзнаваше. Защото целувките му там, в конюшните, я бяха възбудили както нищо друго на света.

В онзи момент, в прегръдките му, бе почувствала, че всичко е наред. Че е просто и лесно. Че всяка секунда от живота й всъщност е водела към момента, когато той я обяви за своя. Ала после й бе съобщил ужасната й задача. Цената, която трябваше да плати.

Въртя се в леглото, докато слънцето надникна през завесите, после се отказа от съня. Облече се лениво и слезе долу, като не обърна внимание на учудената прислуга. Вече на долния етаж, тя почука на вратата на кабинета на лорд Стенли и чу: „Влез!“. Както винаги, той седеше на креслото край огъня и отпиваше чай, докато разглеждаше „Таймс“. Когато надникна иззад страниците и я видя, остави вестника с топла усмивка.

— О, каква приятна изненада. Рядко те виждам сутрин преди десет. На какво дължа тази чест?

— Мислех да пием чай заедно — отвърна тя и го загледа с възпалени от недоспиване очи.

— Чудесно! Не мога да си представя по-приятно нещо.

Чаят й пристигна, а тя още се взираше в него, така че графът я погледна внимателно, сетне се наведе и пое ръката й в своята.

— Хайде сега. Няма ли да се почувстваш по-добре, ако ми кажеш какво те мъчи?

Тя помисли за момент и почувства, че й призлява, а заповедите й биеха в ума й като чукове. Предателство. Потрепери от грозната дума. Как ще го стори? Да го обвини публично в нещо, което противоречеше дяволски много на истинските му убеждения… и бе лъжа… Това щеше да го срине, разбира се. Най-сигурният начин да се очерни доброто му име. И по-лошо, ако го обвинят в предателство… и тя осигури доказателството… това без съмнение означаваше смърт.

Вината бе проклятието на ирландците. Вината и меланхолията. Джони й ги бе предал с пълна сила.

— Лорд Стенли…

— Ето на мила. Не би ли могла да уважиш молбата ми и да ми викаш „татко“? Направо ще ощастливиш мен, стареца.

Тя сведе очи, срамуваше се да го погледне в лицето. Никога не се бе чувствала толкова объркана от любовта си към един човек, който я бе обичал и защитавал през всичките тези години. Как може всичко да се промени тъй бързо? И как може да се стовари точно на нейната глава?

— Какво бихте си помислили — попита тя меко, — ако се наложи да ви напусна?

— Да ме напуснеш? — учуденото му изражение се отпусна в разбираща усмивка. — А, имаш предвид да се омъжиш за Роджър. Защо, не съм и мислил, че ще ме напуснеш. По-скоро се надявах Роджър да се премести тук. Родителите му са още млади. Едва ли скоро ще получи наследство.

Майлин огледа облицованите с дърво стени, кожените дамаски, безценните картини. Тя, сирачето, бе започнала да мисли за този палат като за свой дом. Като видя замисления й вид, лорд Стенли пое ръката й отново.

— Всичко това ще бъде твое някой ден, миличка. Успокоява ме мисълта, че ти ще живееш тук и ще наследиш обичта ми към тази къща, когато аз те напусна.

Прииска й се да заплаче. Взря се в топлите му очи и не можа да си обясни как би могла да го предаде:

— Ще бъдете ли щастлив, ако се омъжа за Роджър? — попита тя, за да скрие отчаянието си.

Той се отпусна и отвърна меко, замислено:

— Да, ще бъда. Знам, че е модно да се жениш за пари и власт. А, господ е свидетел, Роджър ще има не след дълго предостатъчно и от двете. Ала аз искам повече за моята дъщеря. Искам да бъдеш щастлива. Искам да получиш любовта, която аз така и не познах с жена си Илейн. Тя бе добър и верен другар, но не ме обичаше. А Роджър те обича, Майлин. И аз чувствам, че ти можеш да му дадеш нещо повече от красивите пеперудки. Имаш голямо и обичливо сърце, каквото повечето момичета нямат. Чувствам някак, че имаш мисията да помогнеш на Роджър. Да го поведеш в посока, която иначе може и да не намери. Сигурно звучи като фантазиране, за разумен човек като теб.

— Фантазиране? Не — точно така мислеше и тя. Ала лорд Стенли не можеше и да отгатне посоката, в която тя щеше да го поведе.

Това обаче бе преди Джони да се завърне като вихър в живота й. Преди той да преобърне нейния свят надолу с главата, с ужасните си думи.

Тя погледна лорд Стенли в очите.

— Искам да знаете, че ви обичам дълбоко — рече му тя искрено. — Никога не съм си и мечтала, че ще срещна толкова обич и грижа, каквито открих тук. Каквото и да се случи, искам да знаете, че винаги ще ви бъда благодарна. И… даже и да имате причина да се съмнявате, знайте, че винаги ще ви обичам.

— Но, милото ми момиче, ти никога не си ми давала и най-малката причина да се съмнявам в обичта ти. Нито за миг!

Сърцето й се късаше от чувство за вина, тя се извини и се оттегли, без да докосне чая си.

 

 

На следващата сутрин, в тишината на зазоряване, Майлин отиде да се срещне с Джони. Наметна черна кадифена пелерина над роклята си и излезе на Портман Скуеър. Единственият човек наоколо бе фенерджията, който гасеше лампите. Избегна го, като пресече от запад и се насочи на юг, после на запад, само и само да не изтича към Тайбърн Лейн. Там се спря. Отсреща бе високата стена, която отделяше Хайд Парк. Отзад пък, на ъгъла на Еджуеър и Тайбърн, се намираше едно мрачно свидетелство за жестокото минало на Лондон: мястото на тайбърнската бесилка. Там нямаше екзекуции от 1783, но „изисканите“ хора започнаха да минават оттам едва след няколко години. Чаровните къщи от времето на Регентството около Тайбърн Лейн бяха с гръб към парка, сякаш не искаха да гледат в лицето зловещото минало.

Странно място за среща, помисли си Майлин, тук в миналото са бесели престъпници. Но така де, Джони винаги си е падал по жестовете.

Влезе в парка откъм къмбърландската порта, все още несигурна какво ще му каже, когато се срещнат. Какво ще прави? Мъчи се над този въпрос през целия предишен ден и не намери решение. Умът й се сблъскваше със стена. Искаше й се да заспи за седмица и да забрави, че въобще е срещала Джони отново.

Времето се точеше, а зората не идваше. Утринта бе хладна и момичето се загърна по-плътно. Тъмните очертания на дърветата я плашеха, напомняха й за духовете, които със сигурност обитаваха околните хълмове. Майлин премина по оросената трева под Марбъл Арч и почувства как влагата се просмуква във фините й ботуши, но бе твърде тревожна, за да се скрие.

Къде е той, чудеше се тя. Защо не идва?

Небето от изток стана тъмносиньо, сетне сиво, а накрая розово. Небосводът над нея тъмнееше. И тогава, точно когато си помисли, че слънцето никога няма да изгрее, небето избухна в цветове и светлини. Тя чу шум и знаеше, че това не е вятъра. Обърна се и видя Джони с развяна пелерина като някакъв горски дух.

Изглеждаше съвсем различен от човека, който бе стоял в дневната й преди две вечери. Под дръзко отворената му пелерина нямаше нищо, освен прости черни бричове и измачкана бяла риза. Косата му бе разрошена от вятъра, кичурите трептяха в безпорядък по челото. Беше брадясал. Изглеждаше груб и мъжествен, завладяващ и романтичен, като герой от някоя приказка.

Очите му потърсиха нейните, откриха ги и ги задържаха. Тя виждаше само една ярка зелена светкавица, която сякаш отразяваше смарагда на Ейре. Почувства се привлечена. И все пак, когато той пристъпи към нея, за да я прегърне, тя отмести поглед от неговия и се извърна.

Усещаше как той стои там, сам и изоставен, и се взира в изправения й гръб. Разбираше го. Той не очакваше такова грубо отдръпване. Ала разбираше и лорд Стенли.

— Какво пък сега е това? — попита той нежно. В гласа му имаше нотка, която не бе чувала преди. Гордостта на мъж, който не иска болката му да проличи.

— Не е честно да ме караш да избирам — отвърна му тя все още с гръб.

— Честно? — звучеше сякаш не разбираше думата. Майлин чу как пелерината му изшумолява, сетне той я сграбчи за ръката и я обърна, за да я изгледа с невярващи очи. — Какво ти става?

— Как я мислиш ти, Джони Призрака, че ще стоя и ще гледам как унищожават собствения ми баща…

Спря внезапно. Не разбра как, но в гнева си бе минала отново на стария ирландски акцент. Ала това, което я обърка, беше силата на чувствата й. Те дълбаеха нерешителността й като длето и я изправяха лице в лице с една истина, от която повече не можеше да бяга.

— Той не ти е баща — рече Джони меко, но с опасни, гневни нотки.

— Но никой баща не би се отнасял по-добре с мен. Да ти описвам ли обичта, с която ме обгърна?

— Купил те е, нищо повече.

Тя се втренчи в него, сякаш я бе зашлевил.

— Как смееш? Какво знаеш ти за това?

— Знам, че си изгубила ценно време, като си се развявала из аристократични гостни, прекарвала си си добре като кралица, докато сънародниците ти гладуват.

Тя изкрещя поразена:

— Не е честно. Казаха ми да се омеся с аристокрацията. Жизненоважна част от мисията.

— Да, Май, но да ги шпионираш. Но кой ти каза да ставаш част от тях? Кой ти нареди да ги харесаш! Не проклетият Шеймъс Флин. Не и аз.

Ако бе искал да я засрами, трябваше да се разочарова. Тя изслуша обвинителните му думи и се опита да си подреди мислите. Накрая, като изостави акцента, както и гнева, рече тихо:

— Вярно е. Прекарвам много време с кралското семейство и приятелите им. Харесвам ги. Харесвам този живот. И защо не? — добави тя в изблик на дързост. — По-добър е, отколкото да кръстосваш улиците за всяко късче хляб. И да лежиш в тъмното, молейки се на смъртта да те вземе, когато си гладен, премръзнал и уплашен. Да, по ми харесва да съм дъщеря на лорд Стенли, отколкото мърляво улично сираче. Какво лошо има в това? Свърших си работата, и то добре, и ти ще го разбереш много скоро. Дотук не виждам никакво противоречие. Намерих начин да живея сред тях, да се наслаждавам и все пак да продължавам да работя за каузата. И ако искаш да знаеш, възнамерявам да продължа в същия дух — тя вдигна поглед и видя огъня в очите му. — Но бих дала всичко, всичко, с което лорд Стенли ме е дарил, за да го спася от безчестие. Не разбираш ли, че той може да умре! Да служиш на Ирландия и да съсипеш безжалостно лорд Стенли са две различни неща. Той се отнесе добре с мен, Джони. Обичам го като баща. Не мога да предам любовта му.

— Ти го обичаш и го затрупваш с лъжи — процеди той. — Кажи ми как е възможно да обичаш някого и да вършиш предателство спрямо него с всяка глътка въздух, която поемаш?

Тя отмести поглед. Думите засегнаха чувството й за вина.

— Омекнала си — обвини я той.

— Омекнала!

— Омекнала сред парите и красивите дрехи — той взе ръката й и погледна укорително дланта. — Даже ръцете ти са меки. Лениви ръце. Винаги си била артистка, изпълнявала си си ролите добре. Но сега обърка ролята с истинския живот — когато отдръпна ръката си, той пристъпи, сграбчи я за лакътя и я стисна в желязна хватка. Тя усещаше цялата сила на яростта му. — Ти не си такъв човек — който се събужда в топлото легло, докато сънародниците му търсят закътано ъгълче на улицата, за да положат глава. Да не си забравила? Спомни си коя си, момиче, и какво имаш да вършиш. Точно за света, който ти харесва, ти си просто престъпничка. Твоят мил, чудесен лорд Стенли ще те обеси на първото дърво, ако открие коя си всъщност. Не разбираш ли? Той не те обича, Майлин. Той обича това, което се преструваш, че си.

Думите му я раняваха дълбоко, както и хладния тон, с който бяха изречени.

— Грешиш. Научих, че хората може и да не са съгласни с теб, но да си останат добри. Той ме научи на това, Джони. Той ме промени.

— А ти да си го променила през тези години? Да е отстъпил и на йота от позициите си?

— Позициите му са основани на невежеството. Възпитан е да мисли така. Но може да се научи. Също както мен.

— Какво е научил през последните седем години?

Тя се изпъчи срещу него.

— Да обича едно ирландско селянче.

— Той не обича селянчето. Но да проверим, а? Да му кажа ли какво мъти обичната му „дъщеря“ под самия му нос през всичките тези години?

Тя бе толкова потресена, че в първия момент просто се втренчи в него.

— Какво е станало? Какво са направили от теб? Дали са ти сърце от камък. Все едно ли ти е кого нараняваш, само и само да постигнеш целта си?

Той я притисна към себе си вбесен.

— А онези, които вярват и се уповават на теб? Отне ни седем години да подготвим този план и ти изведнъж ми казваш, че не искаш да участваш!

Тя не му обърна внимание.

— А ти как смееш да си толкова безчувствен да мислиш, че мога да живея седем години с този човек, който се отнесе с мен така добре, че надмина всичките ми очаквания, а ти сега да ми кажеш това и аз веднага да се подчиня? Няма да го направя, казвам ти. Трябва да ги убедиш, че има и друг начин. Ще му въздействам. Ще го убедя да си промени мнението…

— Планът е в ход.

— Не ме интересува. Ти го направи, Джони. Защото, кълна ти се, в това ужасно нещо аз няма да участвам.

Той замълча, като я гледаше в лицето, а после попита:

— Да не си се обърнала срещу нас?

Тя се отпусна, като че ли от нея изтичаха последните остатъци от сила.

— Разбира се, че съм с вас. Доказала съм го, нали? Направих всичко, което се искаше от мен. Но едно нещо няма да направя. Няма да унищожа този почтен човек.

— А ние?

Думите увиснаха във въздуха.

— Ние?

— Именно, ние. За какво мислиш съм си мислил всяка нощ през последните седем години? Когато ме учеха и проверяваха до полудяване. Докато вече не можех да открия Джони под маската на сина на лорд Уитни. Учих се седем години да играя роля. И всичко, за което можех да мисля, когато не успявах да си кажа името от умора, беше ти — той я привлече към себе си. — Вкусът на устните ти — той прокара длан по разтворените й устни. — Как те прегърнах последната вечер в Дъблин, като птичка, която може да умре в ръцете ми. Как очите ти ми прошепнаха, че принадлежиш на мен и на никого другиго.

Тя отново се разтапяше в него, упоена от ритъма на словата му.

— Мечтата за теб опази разсъдъка ми. Нощ след нощ си казвах, че ще дойда и ще те намеря. Ще приключим мисията си и ще си отидем в Ирландия заедно.

Думите му я смразиха. Почти се бе предала. Никой мъж не я бе карал да се чувства така. Сякаш никой и нищо нямаше значение, само Джони и прегръдките му. Но сега знаеше колко се е лъгала. Думите му отекваха в съзнанието й като зловеща подигравка от миналото. Да се върнем в Ирландия… в Ирландия…

Нещо в нея окаменя, когато почувства страх, за който не знаеше, че съществува.

— Никога — рече му тя и го отблъсна. — Никога няма да се върна към живота, който оставих в Ирландия. Ще помагам на каузата оттук, но няма да се върна. Не мога.

Видя поражението в очите му.

— През всичките тези години не бях очаквал само едно нещо. Че от всички хора точно ти ще предадеш своите.

— Не съм предала никого. Но има и други начини да постигнеш нещо. Без жестокост. И без да нараняваш околните. Аз ще се погрижа за това.

— И как ще стане?

Тя не подозираше, че ще го изрече, докато думите не се изплъзнаха от устата й. Докато ужасът в очите му не се превърна в ядно недоверие. Докато той не се взря в нея, като че не би могла да стори нищо по-лошо.

— Ще се омъжа за Роджър Хелмзли.

 

 

— Тя какво?

Момичето от кръчмата поднесе бутилка „Бушмилс“ на масата с пет чаши и всички замълчаха. Почака за момент да й платят, но не й обърнаха внимание. Петимата мъже се гледаха намръщено и, както й се струваше, с лоши намерения. Едва не потрепери. Работеше на доковете „Родърхайд“ и бе свикнала с груби мъже. Ала у тези непознати имаше нещо диво, някаква напрегнатост и прикрита опасност, която девойката забеляза скоро след като се присъедини и последният. Той носеше скъпи дрехи от Бонд Стрийт, но бе рошав, небръснат и се полюшваше пиянски. Грабна бутилката, сипа си уиски в чаша и го гаврътна с отчаянието на човек, обхванат от тъмните сили. Беше красив, с яркозелени очи, които сякаш виждаха повече, отколкото той признаваше. Би го загледала повечко, би дори пофлиртувала с надеждата за монета в повече в джоба или кратко търкаляне из чаршафите. Ала начина, по който той стискаше бутилката и пресуши още една чаша, я уплаши. Човекът си търсеше боя. Изглеждаше готов да застане срещу цялата кръчма сприхави докери и пак да не се задоволи от пролятата кръв.

— Я да се махаш — изръмжа срещу нея един от мъжете и я изгледа страшно. Тя сложи ръце в мърлявата си престилка и се отдалечи да намери по-дружелюбни клиенти.

— Чу ме — отвърна Джони, като размазваше думите. — На път е да се омъжи за онзи мухльо Хелмзли.

Дагет гледаше стария си приятел обезпокоен, сложи ръката си върху неговата, когато той отново посегна към бутилката, и го предупреди да бъде внимателен. Ала Джони гневно му се сопна и пресуши още една чаша.

Кийнън О’Флеърти, заедно с двамата си адютанти, го изгледа със същото нетърпеливо презрение, каквото бе проявил и към момичето. Той бе едър човек с червеникава коса и селски черти — дясната ръка на Шеймъс Флин, очите и ушите на един беглец. Стана свидетел през годините как Флин сам обучаваше това парцаливо сираче на тайното изкуство на шпионажа, как Джони ставаше все по-неуловим, опасен и по-мотивиран от самия си учител. Не му вярваше. Сред фенианците вървеше слух, че О’Флеърти ревнува Флин от тази нова звезда, че ненавижда все по-голямата любов и привързаност, с които водачът обсипваше човека, когото смяташе за свой приемник. Една позиция, която О’Флеърти смяташе за своя — докато се появи Джони.

Джони знаеше всичко това, но се отнасяше към О’Флеърти с тихото превъзходство на човек, който знае, че е надраснал мъдростта и мощта на наставниците си. До тази вечер. Тази вечер в хулиганското му поведение тип „вървете по дяволите всички“ имаше нещо зловещо, от което на О’Флеърти му се изправиха косите.

Той прикри притеснението си с авторитетно изръмжаване.

— Значи трябва да се спре.

Джони тъкмо вдигаше чашата си и замръзна.

— Да се спре?

— Да се елиминира — процеди О’Флеърти, като че говореше за незначително подробност. — Излязла е извън контрол. Няма да поставям на опасност плана, само защото някаква тъпа кучка си е въобразила…

Така и не си довърши изречението. С един скок Джони скочи през масата и го сграбчи за врата.

— Проклето копеле! — кресна той, докато блъскаше оскърбителя и притискаше с пръсти гърлото му, докато онзи се зачерви и започна да се задушава.

Биячите скочиха на крака и катурнаха масата. Ала Дагет ги отблъсна, дръпна Джони и го стисна здраво в ръцете си, докато той се съпротивляваше.

— Спокойно, човече — прошепна Дагет в ухото му. — Не можем да си позволим сбиване.

О’Флеърти пелтечеше и хвърляше искри, докато също се бореше.

Когато съдържателят излезе вбесен откъм бара, хората на О’Флеърти вдигнаха ръце да го уверят, че всичко е наред. После изправиха масата и отново заеха местата си.

О’Флеърти остана прав.

— Само посмей отново — измърмори той — и…

— Няма да ти позволя да я нараниш — изхърка Джони през стиснатите си зъби, като отблъсна хватката на Дагет.

— Знаеш правилата, Джони. Лоялност на първо място. Тя ни предаде. И нас, и плана.

Джони отново скочи инстинктивно, но старият му другар го задържа. Той успя да снижи гласа си, като дишаше тежко и чувстваше погледите на всички върху себе си. Сега вече ръмжеше тихо и редеше отчетливо, все едно приказваше на някой глупак, който можеше да разбере само най-елементарни обяснения.

— Планът беше да отвлечем сина на Уитни и аз да го сменя. Така че да използвам информацията на Майлин, за да мога да изнудя гласове за каузата. Тя е жизненоважна част от плана. Без нейната информация план просто няма. Ясен ли съм?

— Ясно е само — не му остана длъжен О’Флеърти, — че тая девойка, по която си си паднал толкова, не заслужава доверие. Пъха си носа, където не й е работа. Това я прави опасна за всички ни, включително за теб. Какво, да речем, ще стане, ако й хрумне да каже на съпруга си какво сме намислили? На този късен етап не можем да си позволим това. И ти го знаеш не по-зле от мен.

— Нищо такова не знам. Ти не я познаваш. Избрана е, защото може да накара и най-твърдия, и най-потайния да се разтопи и да излее цялата си душа. И защо? Защото има меко сърце. Кара човека да се чувства така, като че може да й каже всяка тайна и тя ще разбере. И това — в случай, че е убягнало на ограничения ти мозък — я прави безценна.

— Не и когато мекото й сърце, както го наричаш, се отваря пред върлите ни врагове. Не и когато става една от тях и зарязва съратниците си.

— Нищо не е зарязала. Просто мисли, че можем да ги победим отвътре, с мир.

О’Флеърти се наведе и прошепна напрегнато.

— Да е бил някога англичанинът побеждаван с думи?

— А да не би да не сме добри в това ние, ирландците? Говорим, докато…

— Докато накрая се събудим и видим, че единственият начин е силата.

— Ще я убедя, казвам ти. Ще ме послуша. Но от главата й няма да падне и косъм, иначе, кълна се…

— Какво? — подразни го О’Флеърти.

— Трябва ми време. И ще го получа, иначе, за бога, ще ти извия проклетия врат завинаги.

О’Флеърти гледаше противника си, а в очите му святкаше недвусмислено презрение.

— Да почакаме до женитбата. Но ми помни думата, Джони. Ако тя само пристъпи пред този олтар, няма да доживее медения си месец.

Джони потрепери при последните думи. Дагет видя и го хвана, като се помъчи да го укроти. Наведе се да вдигне полупразната бутилка от пода и каза:

— Не се тревожи тогава. Джони ще се погрижи, сериозно.

— Не думай? — подразни го О’Флеърти.

Джони се обърна и се взря в очите му.

— Тя ще се омъжи за това копеле само през трупа ми — закле се той, преди Дагет да го дръпне.

 

 

Навън беше тъмно. Пристанището на Съри на южния бряг на Темза се осветяваше оскъдно. Докато Дагет извеждаше приятеля си от кръчмата „Ейнджъл“, той виждаше в далечината Лондонския мост, който се извисяваше над реката като символ на английското величие. Така си и припомни какъв е залога сега.

Крачеха покрай реката мълчаливо. Миризмата на водата бе остра и натрапчива. Някъде назад група шумни докери се заливаха в смехове и подигравки, и влязоха заедно в кръчмата. Когато всичко утихна и само плясъкът на водата притъпяваше сетивата им, Дагет рече:

— Леле, колко е хубаво да се видим отново, Джони. Как я караш през тия две години?

Джони го изгледа тъпо, като че ли не го виждаше през гнева, замъглил главата му. Дагет си спомни за други, по-щастливи срещи през годините, когато двамата се бяха виждали след месеци раздяла, бяха се прегръщали по мъжки и си бяха разменяли шеги вместо поздрав. Ала тази вечер, след две дълги години, Джони си имаше други неща, върху които да мисли. Като че ли Дагет не беше там.

Той се опита да наруши неловката тишина и каза:

— Интересно време, Джони. В годините, откак те видях за последно, станах нов човек. Намерих призванието си. Кийнън ме обучава в това, което той тежко нарича военно изкуство. Мога да взривя „Банк ъф Инглънд“, без дори да оставя следа.

Обучаваха го за убиец. Специална квалификация в разрушението. Той знаеше неща за големия план, за които Джони не се и досещаше, неща, които се бе заклел да не разкрива. Много му се искаше да се похвали с информацията си пред стария приятел. Ала лоялността към делото бе твърде силна. Лоялност преди всичко.

Джони го гледаше сякаш не бе чул ни дума.

— Не трябваше да ме спираш — рече той накрая с глас като от отвъдното.

Дагет въздъхна. Не беше вечер на щастливите срещи.

— Не можеш да се противопоставяш така. Залогът е твърде голям.

И му подаде бутилката с безмълвна покана. Джони пресуши половината и си избърса устата в ръкава.

— Аха, значи не те е ядосал само О’Флеърти, нали? Променил си се, Джони. Никога не съм те виждал такъв. Поначало не си пияч. Трезва глава при всички случаи, не си ли го казвал сам ти?

Джони се втренчи в него, а после, победен, подаде обратно бутилката.

— Боже — възкликна той, като си разтриваше челото. — Здравата ме е омотала.

— Виждам, виждам.

Джони го изгледа отблизо.

— А ти, братко? Да не би и ти да се чувстваш така?

— Какво имаш предвид?

Джони се наведе, като леко се олюля.

— Знам, Дагет. Знам цялата истина, човече.

Дъхът заседна в гърлото на Дагет. Той попита внимателно:

— Истината за какво?

— Знам, че и ти я обичаш.

Дагет сякаш замръзна и се втренчи безмълвен в лицето на Джони, като че би дал всичко да не бе казвал това.

Ала уискито бе подействало на приятеля му. Беше пил през целия ден. През последните двадесет и четири часа погълна повече, отколкото през последните няколко месеца. Алкохолът развърза езика му и той вече не можеше да спре, дори и да искаше.

 

— Знам, човече. Знам го, откак бяхме на по четиринайсет. Онези отрепки от източен Дъблин те бяха пребили до смърт. Майлин ти чистеше раните. И докосна лицето ти така нежно, както само тя може. Спомняш ли си? Погали те по челото. А ти й хвърли един поглед, който никога няма да забравя.

— Какъв поглед?

Джони може и да забеляза тона, но не го показа.

— Първо беше ужасен. Но после ти се втренчи в нея, като че току-що си осъзнал нещо, за което не си се сещал преди. И тогава разбрах. Разбрах, че дълбоко в сърцето си ти я обичаш. И мисля, че и тя го разбра. Защо бе толкова стеснителен с нея? Попита ме веднъж, защо си толкова различен, когато сте само двамата. Защо не срещаш погледа й. Познавам те, Дагет, както никой друг. Всички знаем, че е истина.

Дагет отмести поглед и разтърка трапчинката на брадичката си.

— Това беше отдавна. Преживях неща, които ме промениха. Няма да повярваш просто.

— Не знам какво си преживял. Но знам едно — може да преспиш с хиляда и една жени и пак няма да забравиш Майлин. Обикне ли я човек, това е за цял живот. Особено ти и аз.

— И как разбра?

— Защото ти е влязла под кожата — извика Джони силно. — Тя е оформила нашата представа за жените. Тя ни е и майка, и сестра, олицетворение на всичко смело, умно и чудно у жените. Как да не я заобичаш? Как да не я обичам и аз!

Дагет се извърна.

Ала Джони го хвана за ръката и го извъртя.

— Помогни ми да я спася, човече. Не позволявай на това копеле О’Флеърти да ни отнеме единственото прекрасно нещо в нашия мизерен живот. Господи, човече, ако я загубя…

Между тях се възцари тишина. Дагет бе потресен до дъното на душата си. Но успя да каже с гробовен глас:

— Винаги съм знаел, че не ти е безразлична. Но не знаех, че е отишло толкова далеч.

Джони прокара трепереща ръка през черните си коси, погледна към небето и въздъхна.

— Още по-лошо. Без нея ще съм половин човек.

— Ами аз, Джони? Ще се бориш ли с мен за Майлин? Както с О’Флеърти?

След миг Джони отвърна меко:

— Обичам те като брат и ти го знаеш.

— Но Майлин обичаш повече.

Очите им се срещнаха. Джони, измъчен и влуден от пиене и отчаяние, погледна приятеля си за последно и се изгуби.

Дагет гледаше как той си отива. Сетне бавно и замислено приближи бутилката до устата си и отпи голяма глътка.

Когато стъпките на Джони вече не се чуваха, нощта утихна. Дагет остана, където беше, по-самотен от когато и да било през живота си. Погледът му бе привлечен от моста в далечината. Той се втренчи в него за минута, а спомените нахлуха в съзнанието му. И той запя тихичко между глътките уиски: „Лондонският мост пропада, тра–ла–ла…“