Катрин О’Нийл
Венчана за риска (15)

Четиринадесета глава

Детето се мяташе в леглото, стискаше завивките и трепереше от страх с разширени, пълни със сълзи очи. То виждаше само пламъка на свещта, който го заслепяваше в тъмното. Момиченцето скимтеше: „Моля ви, не ме докосвайте…“

Отец Куентин вдигна свещта, така че детето да види лицето му. Успокои го шепнешком:

— Всичко е наред, миличка. Няма страшно. Искам само две думи от теб.

Детето бавно си спомни къде е. Когато очите му се съсредоточиха, различиха ред легла от двете страни на неговото. Зад свещеника имаше още четири тъмни сенки.

— Какво съм направила? — изплака тя.

— Нищо, миличка. Нищо. Само ела в кабинета ми…

Бавно, все още треперещо от страх, момичето запретна оскъдните си завивки и стана. Докато отец Ку осветяваше пътя й със свещта, тя видя още две лица. Едното бе на красива жена с блестяща медночервена коса. Другото бе на възрастен човек, елегантен и изискан, в скъпи вечерни дрехи. Те се взираха в нея със същия ужас.

Можеше да съм аз, мислеше си Майлин, докато гледаше десетгодишното момиченце с проскубана червена коса. Беше ужасно слабо, призрачно джудже с опърпана нощница, някога бяла, а сега сивееща. Беше толкова окъсана, че през нея се виждаха раменцата на детето.

Отец Ку прегърна детето, но то се изскубна от страх. Тогава той я успокои на глас и я помоли да ги последва и да не се страхува.

Последваха пламъчето на свещта покрай спалните и вън в коридора. Докато вървяха, Майлин и Джони се оглеждаха шокирани. Сиропиталището си бе старо още по тяхно време, но сега направо се разпадаше. Боята по стените се лющеше. Килимът вече го нямаше. Детето вървеше босо и се спря, за да измъкне трънче от петата си. Влязоха в кабинета на отец Ку, където имаше още признаци на бедност и отчаяние. Печката я нямаше — без съмнение, заменена за храна. Книгите, които свещеникът толкова обичаше, бяха изчезнали, а лавиците изглеждаха празни и оголени. Столът му бе протъркан, а един от краката бе подпрян с тухла. Майлин замръзваше под кадифената си наметка. Беше толкова студено, че тя трябваше да стиска зъби, за да не затракат високо.

Отец Ку се бе променил също както обстановката. Когато Майлин бе малка, той й изглеждаше едър човек с неизтощима енергия. Сега бе блед и призрачен. Накуцваше и покашляше често, с хрипливата кашлица на уличните просяци. Бялата му коса бе изтъняла, бузите му — хлътнали, а кожата му — восъчна. Майлин се зачуди, кога ли е ял последно. Знаеше твърде добре, че той храни първо децата, а поема нещо само когато остане.

Тя погледна Джони и видя тревогата и в неговите очи.

— Какво се е случило, отче? — попита той.

— Ще се оправи след минутка — увери ги свещеникът, като мислеше, че Джони има предвид момичето.

— Не, отче. Сиропиталището. Когато ние…

— Аха. Трудничко ни е, откакто вас тримата ви няма. Всички, които познавате, също ги няма. А никой от новите няма нито таланта, нито готовността да ни закриля като вас. Не се оплаквам, в никакъв случай. Гордея се с вас. Служите на възвишена кауза и помагате много. Но виждате какво става с нас. Сега сме нещо като болница, където децата идват да…

Той се спря и погледна остро треперещото дете. Ала думите му, неизречени, висяха във въздуха. Където децата идват да умрат.

Детето се бе свряло в един ъгъл и гледаше очаквателно непознатите, които я бяха вдигнали от леглото посред нощ. Очите й казваха всичко. Какво друго може да е, освен нещо лошо. Момичето само чакаше брадвата да се стовари.

— Седни, момичето ми, тук, на моя стол — предложи отец Ку.

Когато то се поколеба подозрително, той протегна ръка и я погали. Детето мина покрай него, като внимаваше да не го докосне, и се настани на края на стола с висящи над пода крака.

— Искам да говоря с теб — каза му отец Ку. После се обърна към лорд Стенли, който не можеше да отдели очи. — Ваша светлост, мога да ви разходя по пристанището. Мога да ви покажа гладните, които се редят за коричка хляб пред Тринити Колидж. Но това сигурно вече го знаете. Вие сте интелигентен и начетен човек. Сигурно имате милион оправдания за това. Чували сте разговори, които ви разтоварват от цялата вина. Така че няма да губя нито моето време, нито вашето. Просто исках да се взрете в очите на това дете.

Съсипан, лорд Стенли изхърка:

— Това е зверско. Не мога да повярвам.

— Повярвайте, милорд. Това дете е едно от многото.

— Но защо се страхува толкова? Защо се… присвива така?

Свещеникът въздъхна и се обърна към детето.

— Знам, че си изморена, Морийн. Но кажи на тези добри хора, каквото каза на мен. Те са ми приятели. Можеш да им вярваш, както вярваш на мен.

— Като че ли не вярва на никого — забеляза лорд Стенли.

— Да, но за всяко нещо си има причина, милорд. Кажи ни, Морийн, откъде идваш?

Детето заскимтя като мишчица.

— От запад.

— Ферма на запад?

— Да. Нямахме храна. Братята ми заминаха за Америка. Да ни пращат пари, така казаха. Но така и не се обадиха. Мама каза, че са ги пречукали червенокожите.

— А ходила ли си на училище?

— Не. Просех на село за храна.

— Значи не можеш да четеш, нито да пишеш?

Тя го погледна с празни очи, като че не можа да разбере дори въпроса.

— Нямаше ядене — каза просто.

— И какво стана после, Морийн?

— Мама умря — каза го сухо, без сълзи.

Липсата на чувство бе по-трогателна от сълзите.

— А татко ти?

Пак празен поглед.

— Нямам татко.

— И никой не се е грижил за теб? — попита лорд Стенли.

— Не, сър.

— Но властите…

— Не са направили нищо, разбира се — прекъсна го отец Ку. — Какво ги интересува поредното гладно сираче? — той се обърна отново към Морийн. — И тогава, дете?

— Дойдох в града. Мама винаги казваше, че можем да работим в града.

— И намери ли работа?

В мъртвите очи проблесна страх.

— Няма работа. Опитах се да прося, но имаше толкова много…

Майлин почувства как сълзите я задушават. Като че се описваше нейното собствено детство.

Свещеникът продължи да разпитва нежно и измъкваше отговори, които момичето даваше все по-неохотно. И най-после се разбра. Как се бе предала и на осем бе тръгнала по дъблинските улици. Как един войник я бе вкарал в кръга на децата, които се продават. Как след това бе имало още много войници, английски войници, които я бяха отвеждали в някой ъгъл и й бяха давали половин пени, когато свършеха. Сетне я бяха оставяли да скимти с монетата в ръка.

— Достатъчно — изръмжа лорд Стенли. — Нужно ли е да подлагате детето на такова изпитание?

Отец Ку се извърна и изгледа графа с тихо достойнство.

— Какво е това изпитание след всичко, което е преживяла?

Лорд Стенли сведе поглед засрамен. Меко, нежно, отец Ку продължи:

— Това можеше да е Майлин. Щеше да се случи и с нея след ден-два, ако не я бях открил точно тогава. Това дете не е имало този късмет.

Лорд Стенли погледна в ужас първо лицето на детето, а после и това на дъщеря си. Видя, че Майлин плаче, а сълзите тихо се стичат по лицето й. Тя като че ли не осъзнаваше. Дори не повдигна ръка да ги избърше. Цялото й същество сякаш се отразяваше в опърпаното червенокосо, дете, което бе разказало без думи и нейната история.

Зашеметен, той отиде при Майлин и я прегърна.

— Детето ми — прошепна той през сълзи. — Дете мое, прости ми. Прости на всички ни.

— Причината не е в това, че сте ужасни хора — рече му свещеникът спокойно. — Ние просто не сме от вашите. Ирландците сме замесени от по-различно тесто от вас, англичаните. Вие не ни разбирате. И как бихте могли? Не разбирате какво става с народ, окупиран цели седемстотин години. Виждате какво е направила вашата политика, как ни е опустошила и ни е оставила да скимтим като пребити кучета. А когато ви помолим за помощ, вие сте глухи. Единственият начин да се погрижим за народа си, милорд, е като се управляваме сами. Не разбирате ли сега?

Лорд Стенли откъсна поглед от Майлин и се взря с празен поглед в пространството.

— Не очаквах това. Мислех, че ще ми дадете обичайните аргументи и ще имам отговори за всичките. Но за това отговор няма.

— Не, отговор има, милорд.

Графът отмести ръка от раменете на Майлин и се изправи.

— Да се взривяват сгради? Да се отвличат хора? Да се иска откуп?

— Да се говори — отвърна свещеникът. — Да се преговаря. Да се срещат честни хора.

— Какво по-точно предлагате?

— Предлагам вие да се срещнете с Шеймъс Флин.

При споменаването на това име лицето на лорд Стенли побеля. Погледът му стрелна Майлин, сетне Джони.

— Шеймъс Флин? Той ли е зад всичко това?

Майлин никога не го бе виждала толкова обезоръжен.

— Но Шеймъс Флин е престъпник. Най-търсеният ирландски престъпник в… и аз рискувам позициите си, даже ако разменя и една дума с този човек.

— Мислите, че Шеймъс Флин е звяр, чудовище. Така са ви казали. Но аз ви уверявам, той е човешко същество. А човешките същества са способни на велики дела и велики промени. За наш срам, ние непрестанно недооценяваме хората. Не обръщаме внимание на потенциала им. Шеймъс Флин е достоен човек, точно като вас, който е заложил живота си за идеите. Той е и умен. И с ума си ще разбере, че да си сътрудничи с вас е най-добрия начин — единствения начин — Ирландия да се освободи.

Лорд Стенли се замисли над думите на свещеника.

— А вие, отче? Признавам, не знам много за религията ви. Но не казва ли папата, че е грешно за един католик да се омесва с безбожниците фенианци?

Отец Ку вдигна рамене.

— Кое е по-големия грях? Да седиш и да позволиш това дете да бъде унищожено от една система, която не я е грижа? Или да се опиташ да промениш същата тази система, така че тя да пощади такива като нея?

След миг тишина лорд Стенли каза:

— Искам да подпомогна сиропиталището ви, отче. Ще се погрижа децата ви да са добре нахранени и облечени. Кълна се, повече няма да имат нужда от нищо.

— Ще взема парите ви, милорд. Но всъщност преследвам цялата ви подкрепа. Ще се срещнете ли с Шеймъс Флин?

Графът огледа всички обнадеждени лица около себе си.

— Ще го направя — рече накрая. — Явно това е най-малкото, което мога да сторя.

Майлин погледна Джони и видя същата надежда и радост в очите му. Никой никога не си бе представял такава среща. Възможно ли е? Двете големи сили да се съберат да изясняват различията си? Господи, ако само стане…

Двамата погледнаха към Дагет, който стоеше безмълвен. Той също изглеждаше развълнуван, като че това бе най-добрия план.

— Ще подготвя нещата — увери ги той. — Утре вечер.

— И след този исторически разговор — добави отец Ку — бих искал да остана малко време с трима ви. Имаме много да си разказваме, наистина.

Навън, в тъмнината на нощта, Майлин прегърна лорд Стенли с все сила.

— Толкова се гордея с вас — рече тя и го целуна признателно.

— Да — потвърди Джони. — Майлин е права. Наистина сте достоен човек.

Но лорд Стенли прекъсна похвалите.

— Майлин, мислех си… Какво ще кажеш ако… ако осиновим това бедно дете? Да й дадем истински дом, където да намери обич и грижа? Няма да компенсира случилото се с нея, но…

Той не довърши. Тя го прегърна и го притисна толкова силно, че му изкара дъха.