Мерил Сойър
Ледената кралица (34)

34

Входният звънец спря да звъни така внезапно, както бе започнал. Настъпи напрегната тишина. Дейна усещаше, че Гуен е на ръба на пълния срив и всеки миг ще натисне спусъка. Не бе на себе си откакто прие предложението на Гуен да я откара до дома й, а след това извади пистолета. Но сега, след като Роб бе с нея и тя виждаше, че не е чак толкова лошо ранен, се почувства малко по-спокойна. Не можеха да умрат точно сега. Имаше толкова много неща, заради които да живеят. Двамата заедно щяха да победят Гуен.

С тази мисъл Дейна започна да говори, за да отвлече вниманието на Гуен.

— Защо не кажеш на Роб колко уверена си била, че той ще дойде тук, как си наблюдавала, докато колата му се изкачва по улицата?

— Кой би пропуснал едно сребристо порше? — попита Гуен.

При тези думи Дейна забеляза как очите на Роб леко се присвиха. Какво не бе наред? После се досети. Зак. Той беше на празненството с баща си. Не бе минало достатъчно време, за да го закара до вкъщи и да се върне.

Гуен не бе видяла Зак. Това не бе изненадващо. Дейна не бе изпускала Роб от поглед, докато се движеше из къщата на Гарт, но не бе забелязала момчето, докато то не дойде при нея. Сигурно Зак звъни на вратата. Дали ще се сети да се обади в полицията? Или ще се върне в колата и ще надуе радиото до дупка? Човек никога не можеше да бъде сигурен как ще постъпи едно момче на неговата възраст.

— Откъде разбра, че ще дойда тук?

— Защото си луд по нея.

В гласа й прозвуча неподправена ярост и Дейна реши, че Гуен може би ревнува. Разбира се, коренът на проблемите й бе в отношението на баща й, Бос Шихида, но навремето тя бе излизала с Роб и навярно е била разстроена, когато е спрял да й се обажда й да я търси.

— Сега вие двамата ще бъдете заедно във вечността — тя вдигна пистолета и го насочи към сърцето на Дейна.

— Почакай малко! — изкрещя Роб, а Дейна усети как кръвта запулсира в слепоочията й, сякаш куршумът я бе улучил. — Разбирам как си подкупила онзи служител от отдела за доказателствата, за да ме обвинят. Умно. Много умно — лицето на Гуен засия въпреки саркастичната нотка в гласа му. — Но не мога да си обясня как си узнала за мъжа, който е изнасилил Дейна и Ванеса?

— Би трябвало да ви оставя да умрете, без да разберете — рече Гуен, но Дейна усети, че тя иска да се похвали. Наслаждаваше се на всеки миг, наблюдавайки страданията им и опивайки се от мисълта, че скоро ще умрат.

— Сигурна съм, че има някакво съвсем просто обяснения.

— Не е чак толкова просто — Гуен леко повиши глас. — Беше брилянтно замислено и щеше да се получи, ако ти не бе започнал да душиш наоколо.

— Е, добре, и какво му е толкова брилянтното? — попита Роб. — Ти не си знаела цялата история. Мислила си, че Ханк Ролинс е мъртъв.

Гуен вдигна презрително рамене.

— Когато Дейна е била под упойка, за да й извадят мъдреца, тя е започнала да бълнува. Моят брат ми каза за признанието й, че е убила онзи, как му беше името.

Дейна ахна смаяно. Никога, нито за миг, не бе допускала, че тъкмо тя е източникът на информацията. Но сега, като се замисли за онова мъчително посещение при зъболекаря, си припомни колко странно се бе държал братът на Гуен. Е, нищо чудно. Той си е мислил, че на стола му седи коравосърдечна убийца.

— Гуен е проявила изключителна находчивост — рече Дейна, молейки се Зак да се е обадил в полицията. — Успяла е да направи така, че Бинкли да разбере за убийството, но в същото време вината за това да падне върху Големия татко.

— Не беше много трудно. След като узнах за развода, се обадих на Торнтън Колтрейн. Разбира се, обаждането беше анонимно. Той се погрижи за всичко останало.

— Май си провела доста анонимни обаждания — отбеляза Роб.

— Просто се възползвах от страха и алчността на хората.

Роб поклати глава, а веждите му се сключиха.

— Наистина те подцених, Гуен — рече с лека насмешка в гласа. — Никога, нито за миг не заподозрях…

— Мяууууу! — чу се пронизителният писък на Моли, сякаш опашката й е била прищипана от вратата. Котката влетя в стаята, профуча през краката на Гуен и се метна на леглото върху Роб. След нея се втурна и Зак.

— Господи! — изпищя Гуен, като видя непознатото момче с розов кичур и странни обици, изскочило от мрака като воден дух.

Ако Дейна не беше толкова ужасена, щеше да избухне в смях. Докато не видя крика в ръката на Зак. Гуен насочи пистолета към момчето.

— Дейна! Зак! Лягайте на пода! — извика Роб и скочи от леглото.

Дейна нямаше време да мисли — хвърли се върху мъчителката си. Гуен се завъртя, насочвайки пистолета към гърдите й. Дейна се сви и се опита да се вкопчи за кръста на Гуен и да я събори, преди да е успяла да натисне спусъка. Внезапно се чу лек пукот, като счупване на клонче, измамно тих звук.

Изгаряща болка прониза гърдите й. Политна надясно, строполи се връз леглото и се олюля назад, притискайки ръце към гърдите си. Като в мъгла чу някакъв звук и с крайчеца на окото си видя как Роб сграбчи Гуен, а в следващия миг Зак я халоса с крика.

А Гуен падна на пода в безсъзнание; те бяха спасени. Дейна се втренчи в кръвта, капеща от пръстите й. Острата болка, която я прониза внезапно, бе толкова силна, че изкара въздуха от дробовете й, задавяйки вика й. Нима това бе нейната кръв? Не е възможно, помисли си младата жена, докато стаята се завъртя пред очите й и милостивият мрак я погълна.

 

 

— Дейна! Дейна! — изкрещя Роб, когато я видя да се свлича на пода. — О, Господи, не! — прегърна отпуснатото й тяло, мълвейки името й. Разкъса блузата й, за да провери раната.

— Ще се обадя на 911! — извика Зак.

Роб откъсна ивица от чаршафа и се опита да спре кръвта, изтичаща от раната.

— Ще се оправиш, скъпа, обещавам ти.

Клепачите й потрепнаха и бавно се отвориха. Тя го погледна, но зениците й бяха толкова разширени и замъглени, че той не бе сигурен дали наистина го вижда.

— Студено! — прошепна с отпаднал глас Дейна. — Толкова е студено.

Навярно бе изпаднала в шок. Роб грабна одеялото от леглото и нежно я зави.

— Така по-добре ли е?

— Ти… ти не ми даде възможност. Аз те обичах, но ти не ми даде възможност — клепачите й се притвориха, а главата й клюмна на рамото му.

Роб я сгуши до гърдите си. „Господи, не позволявай да умре, преди да съм й казал, че я обичам!“

— Обичам те, Дейна — прошепна Роб, макар да знаеше, че тя не го чува.

Нямаше представа колко дълго бе останал така, притискайки я до гърдите си и шепнейки, че я обича, докато пронизващият вой на сирената на линейката не прекъсна унеса му. Той се огледа и видя Зак надвесен над Гуен с крик в ръка, макар че тя не помръдваше. Миг по-късно полицаите и санитарите нахлуха в стаята.

— Сега ще я вземем — каза един от санитарите и Роб му подаде безжизненото тяло на Дейна.

 

 

— Вината е моя! — обясни Роб на Ванеса и Гарт, докато чакаха в болничния коридор. От един час Дейна бе в операционната. — Ако бях останал с Дейна, Гуен нямаше да я нападне.

— Гуен щеше да намери някакъв друг начин — увери го Гарт.

— Тя е психопат — додаде Ванеса.

Роб нервно кръстосваше коридора. После се отпусна на пейката и впери поглед в стрелките на стенния часовник. Следващият час се изниза още по-бавно от предишния. Когато хирургът най-сетне излезе от операционната, за да говори с тях, Зак спеше на дивана в коридора, а Джейсън се бе сгушил до него, отпуснал глава в скута му.

— Изгубила е много кръв, но ще се оправи — увери ги д-р Скот.

— Благодаря ти, Господи! — извика Роб.

— Мога ли да я видя? — попита Ванеса.

— Тя няма да разбере, че сте там. Все още е под упойка.

Ала това нямаше значение; и тримата искаха да видят Дейна и да се уверят с очите си, че е добре. Но нямаше кой знае какво за гледане. Една слабичка фигура лежеше безпомощно, омотана с тръбички и жици, свързани към монитори. Лицето й бе лишено от цвят и изглеждаше още по-бледо заради русата й коса. Устните й — колко пъти ги бе целувал — бяха леко синкави. Изглеждаше така, сякаш едва имаше сили да преживее още една минута, камо ли цялата дълга нощ.

— Оставам при нея — заяви Роб. Трябваше да бъде до нея. Поне този път.

Ванеса понечи да възрази, но Гарт докосна ръката й.

— По-добре да заведем Зак у дома — рече той. — Ще се върнем сутринта.

Роб събуди сина си, а Ванеса нагласи Джейсън в скута на Гарт. Инвалидната количка със спящото момче пое надолу по коридора. Като истинско семейство, помисли си Роб.

— Дейна добре ли е? — попита Зак, клепачите му бяха полуспуснати, натежали от съня.

— Ще се оправи — Роб се втренчи в очите на сина си, огледален образ на неговите. — Ти беше много смел. Ти ни спаси.

Гореща червенина обля врата на Зак и пропълзя по лицето му.

— Ами! Дейна ни спаси!

Образът на Дейна, хвърляща се върху Гуен, проблесна в съзнанието му.

— Прав си, сине. Тя рискува кариерата си, за да изчисти името ми, а после нападна Гуен, за да й попречи да те убие. Аз й дължа… много. Едва ли ще мога някога да й се отплатя.

Зак въздъхна тежко и розовият му кичур се люшна.

— Чувствам се като истински негодник, задето я излъгах.

— Тя ще разбере и ще ти прости. Сигурен съм.

— По-добре да се ожениш за нея. Тя наистина е ужасно готина.

— Надявам се да се съгласи. След начина, по който се държах с нея, малко се съмнявам.

— Хайде, стига! Ще те вземе — Зак му се усмихна ослепително. — Даже няма да имам нищо против, ако си родите едно хлапе като Джейсън.

— Може и да е момиченце — Роб се прокашля неловко. Не знаеше какво точно каже, но осъзнаваше, че трябва по някакъв начин да успокои сина си. — Без значение какво ще се случи, аз винаги ще те обичам. Взеха те от мен, когато не беше много по-голям от Джейсън. Всеки ден оттогава си ми липсвал.

Той прегърна Зак и изненадващо синът му отвърна на прегръдката.

— Ако Дейна ни вземе, отново ще бъдем семейство. Точно това искам. Обичам ви и двамата. Винаги ще те обичам.

— О, татко, не се разкисвай! — рече Зак, но в очите проблеснаха сълзи.

 

 

Тя бавно се събуди, изплувайки от съня. Беше в Мауи, горе в планината, излегнала се върху поляна, осеяна с бял джинджифил, и вперила поглед в къдравите облаци, които се носеха по небето. Над нея, подобно на величествен монарх, се издигаше Халеакала. Върхът на вулкана се извисяваше като тъмна кула в синьото небе.

— Дейна… Дейна… — чу някой да я вика от хълма в далечината. Опита се да каже нещо, ала думите не можаха да излязат от устата й. Вместо това се чу слаба въздишка. През полупритворените си клепачи видя силуета на някакъв мъж. Събра цялата си сила и прошепна:

— Роб?

— Аз съм, ангеле мой — той стисна ръката й. — Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

Замаяността й изчезна, изместена от остра болка, която сякаш отне дъха й.

— Къде съм?

Заслуша се, докато той й обясняваше за операцията. По-голямата част от думите му не достигнаха до съзнанието й.

— Не ме оставяй — прошепна младата жена. Гласът й чезнеше с всяка дума, а силите бързо я напускаха. — Обещай ми.

 

 

Беше вече обяд, когато тя отново се събуди. Роб нито за миг не се бе отделил от леглото й. На дневна светлина Дейна изглеждаше по-силна, по-здрава въпреки множеството плашещи апарати. Лицето й вече не бе толкова бледо, а синината бе изчезнала от устните й.

— Как се чувстваш? — попита Роб и нежно погали челото й.

— По-добре. Какво ми има?

— Куршумът е попаднал в рамото ти. Известно време ще те боли, но не след дълго ще си като нова.

— Какво стана с Гуен?

— Тя е в болницата на затвора. Има леко сътресение на мозъка.

Дейна не каза нищо повече; само го гледаше със своите огромни и прекрасни зелени очи.

— Знаеш ли, като блондинка ми харесваш повече. Защо реши да оставиш косата си руса?

— Време е да бъда истинската аз. Толкова много години съм се крила.

— Косата ти наистина ми харесва. Много ми харесва — каза той, но знаеше, че не това иска да чуе тя. — Не знам как да ти благодаря за това, което стори, за да изчистиш името ми. Ако не го бе направила, сигурно щяха да ме осъдят. И щях да загубя Зак. И теб.

Обхвана лицето й с длани. Знаеше, че думите са слаби, за да изразят чувствата му.

— Ти бе готова да пожертваш всичко заради мен. Сигурно нямаш представа как се чувствам след всичко това.

Тя сви рамене — или поне се опита — но от усилието очите й се насълзиха. Цялото й рамо бе омотано в превръзки. Щяха да са нужни седмици физиотерапия, преди да може да движи ръката си.

— Дейна, аз те обичам. Знаеш ли го?

Тя го погледна безизразно, сякаш той й говореше за някакво математическо уравнение. Нямаше да му прости лесно, но той нямаше право да я обвинява.

— Трябваше да ти кажа, че възнамеряваха да ме арестуват, но исках да те защитя. Не исках…

— Не, не е така. Това може да е една от причините, но си признай, Роб, че ти не ми вярваше. Смяташе, че ще те изоставя.

Какво можеше да каже? Тя бе права. Дори Зак го бе разбрал.

— Вярно е. Исках да ти кажа, но не можах. Сгреших. Не мога да променя миналото. Мога само да те помоля да ми простиш.

— Простих ти в мига, в който влязох в кабинета на областния прокурор, за да се опитам да ти помогна.

Трябваше да има думи, с които да изрази чувствата, изпълващи сърцето му, но всичко, което можа да каже, бе:

— Обичам те.

— Разбрах го, когато ме целуна на празненството — на устните й трепна закачлива усмивка. — Никой мъж не целува една жена по този начин само за да я поздрави.

— Права си — засмя се Роб. — Зак ми каза, че съм направил сцена.

— Така е. Наистина си те бива.

— Е, май не ме бива особено, след като не успях да открия, че Гуен е изнудвачката — Роб поклати глава. — Изобщо не я подозирах.

— Кой би си помислил, че тя е способна да убие някого заради някакво съдийско място?

— Предполагам, че Бос Шихида е също толкова строг и безмилостен като Големия татко. Гуен е искала на всяка цена да го зарадва.

— Истина е — съгласи се Дейна. — За Гуен няма друг живот извън кариерата й. Точно заради това тя е толкова важна за нея — Дейна протегна ръка към неговата. Пръстите й бяха ледени и той ги сгуши в топлата си длан. — Научих нещо, когато Лилиан умря. Хората са много по-важни от всякаква кариера. Тъкмо заради това не ми бе никак трудно да вляза в кабинета на областния прокурор и да поискам доказателствата срещу теб.

— Обичам те. Не мога да изразя с думи колко много те обичам. Съжалявам, че ти нямах доверие. Сбърках. Страшно много сбърках.

— Нека това повече не се случва — предупреди го Дейна с усмивка. Загледа се в лепенката на слепоочието му. — Как е главата ти? Тя здравата те халоса с онзи тиган.

— Имам две огромни цицини и ужасно главоболие. Искаш ли да ме целунеш, за да ми мине?

— Разбира се, че искам.

— Питам те сериозно, Дейна — обърна ръката й и целуна дланта й. — Искам да се омъжиш за мен.

— А обсъдил ли си го със Зак? Не мисля, че момчето ме харесва.

— Той си промени мнението за теб. Всъщност именно той настоя да дойда при теб. Мислех да се отбия на сутринта, но Зак предложи веднага да ти кажа колко много те обичам. И така объркахме плановете на Гуен.

— Наистина ли? Колко мило. Аз също съм готова да го обикна заедно с розовата му коса и всичко останало — тя го дари с най-дръзката си усмивка.

Роб се наведе и нежно я целуна.

— Обичам те завинаги.