Мерил Сойър
Ледената кралица (27)

27

Моли чакаше Дейна пред вратата, мъркайки силно и махайки с опашка. Дейна се спусна към нея и нежно я потупа.

— Поне някой се радва да ме види.

Следобедът наистина бе крайно унизителен. Все още чувстваше стягането в гърдите си и зачервените си страни, пламнали от неудобство, докато попълваше графика с делата. Имаше чувството, че всички бяха впили неодобрителните си обвиняващи погледи в нея.

Новините за разследването пред юридическата комисия се бяха разпръснали с бързината на мълния. Адвокатите й хвърляха подозрителни погледи, без да си дават труд да прикрият презрението си. Знаеше, че има репутацията на строг съдия, но смяташе, че поне е заслужила уважението на колегите си. Повтаряше си, че не й пука, но не беше истина. Това ли бе преживял Роб? Многозначителни погледи? Приглушени коментари?

След работа се отби при Гарт, за да види сестра си и да им каже за разследването. Гарт настоя, че тя преувеличава и заяви, че колегите я харесват и уважават. Е, той не бе присъствал днес следобед в съда.

— Гарт е прекалено зает с Ванеса и Джейсън, за да знае какво наистина става — каза младата жена на Моли, докато котката пристъпваше към купичката си в кухнята. — А Ванеса също е луда по него.

Всеки глупак можеше да види, че двамата бяха влюбени до уши, помисли си Дейна. Ванеса й бе заявила, че няма да се премести да живее при нея.

— Така Джейсън ще има време да свикне с новия си начин на живот — бе обяснила сестра й, но тези приказки не можаха да я заблудят. Ванеса бе загрижена за сина си, но това бе само извинение, за да остане при Гарт и да се увери дали връзката им има бъдеще.

Дейна остави на масата книжната кесия с продуктите, които бе купила от денонощния супермаркет на ъгъла.

— Всъщност идеята не е лоша, макар да ми се струва, че малко избързват.

Моли не обърна внимание на бъбренето й и продължи да обикаля нетърпеливо около купичката си.

Дейна бръкна в кесията и извади кутийка с котешка храна.

— Ето, Моли, повече няма да има мухлясало сирене. Купила съм ти пет различни вида котешка храна. Нека да опитаме първо тази.

Отвори капака и изсипа съдържанието. Миризмата на риба изпълни въздуха. Дейна си запуши носа, но Моли явно нямаше нищо против миризмата. Зарови нос в купичката, а Дейна се облегна на кухненския плот. Наблюдаваше как Моли лакомо засища глада си и се замисли за това, което Гарт й бе казал по време на вечерята.

„Опитай се да проточиш дебатите по време на съдебното разследване — посъветва я той. — Изчакай, за да узнаеш с какво разполагат срещу теб. Обзалагам се, че са само догадки.“

— Да протакам — промърмори младата жена и хвърли празната консервена кутия в кошчето. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Твърде уморена, за да върши каквото и да било, Дейна се отправи към спалнята. Телефонът иззвъня, докато се събличаше. Минаваше единадесет и беше късно за всякакви обаждания. Тя сграбчи слушалката, мислейки, че е Роб, но не беше той.

— Извинявай, че ти се обаждам толкова късно, но се тревожа за теб — каза Гуен. — Чух, че Бинкли е насрочил заседание на юридическата комисия. Защо?

— Гарт Брадфорд ме увери, че това е просто опит да ме дискредитират, за да не получа назначението.

— Нима си се консултирала с Гарт? Не можеш да заведеш адвокат на изслушването. Трябва да се явиш сама.

Дейна отлично знаеше това. Мисълта да се изправи сама пред комисията я ужасяваше. Ако може да избере с кого да отиде, щеше да вземе Роб.

— Гарт ме покани на вечеря и аз го помолих за съвет.

— О, звучи разумно — отвърна Гуен. — Предполагам, че ти е казал за писмото, което е получил днес следобед.

— Какво писмо? — Дейна се отпусна върху леглото. Сега пък какво имаше?

— Винаги когато се насрочва подобно разследване на комисията, председателят на съдийската колегия изпраща писма до всички членове на колегията, за да провери дали ще има някакви други оплаквания.

— А, да, спомням си — отвърна Дейна. Какво ли ще кажат колегите й за нея, запита се с нарастващо чувство на безпокойство.

— Не се тревожи за писмата — успокои я Гуен. — Заседанието на комисията ще свърши преди останалите колеги да са успели да прегледат пощата си и да прочетат писмото.

Дейна не й възрази. Без съмнение Гуен се опитваше да повдигне духа й, но тя много добре си спомняше презрителните погледи на колегите си днес следобед. Имаше врагове, и то повече, отколкото си бе представяла. Може би мнозина щяха да отговорят на писмото, изискващо допълнителни сведения.

— Не се разстройвай.

— Няма — увери я Дейна, като се постара в гласа й да прозвучи много повече увереност, отколкото чувстваше. — Просто искам този фарс да приключи час по-скоро.

— Ще видиш, че всичко ще бъде наред — Гуен отново се опита да й вдъхне кураж, но без особен успех. — Чух, че имаш нова секретарка.

— Да — Дейна си припомни сцената, която бе имала днес следобед с неотстъпчивия шеф на личен състав. — Настоявах да ми назначат нова секретарка. Не могат да уволнят Анита, преди да я изслушат официално, затова просто я преместиха. Утре ще ми изпратят нейна заместничка.

— Това е добре — отбеляза Гуен. — Е, вече става късно. По-добре да затварям. Желая ти късмет утре. Отбий се при мен, когато всичко свърши.

Дейна остави слушалката, тръшна се на леглото и затвори очи. Каза си, че ще полежи малко и след минута ще стане, за да си облече нощницата. Пред очите й изплува образът на Лилиан как плеви цветята в градината си, последван от този на Джейсън, разхождащ се важно из къщата на Гарт с Пуни на рамото си. Да, в живота й имаше много по-важни неща от нейната кариера.

Чу някакъв слаб звук, който отекна глухо в къщата. Дейна седна в леглото. Явно бе заспала, а Моли се бе свила до нея. Звукът се повтори и този път прозвуча по-остро в празната къща. Звънецът, каза си младата жена и бързо погледна към будилника. Наближаваше полунощ. Кой можеше да звъни на вратата й по това време? Дали вече бяха арестували Джак Изнасилвача?

— Забрави за изнасилвача. Би могъл да е изнудвачът — прошепна тя на Моли, която също се събуди. — Но такива хора не правят домашни посещения, нали?

Приближи на пръсти към предната врата, следвана по петите от котката. Искаше й се да си бе взела още един флакон с лютив спрей. Лампите в дневната бяха запалени, но завесите бяха спуснати. Който и да бе отвън, не можеше да я види.

Mokes, помисли си младата жена и потрепери. Роб я бе успокоил, че те са получили това, което са искали, и сега тя е в безопасност. Знаеше, че ако той дори за миг се бе усъмнил, че е в опасност, никога нямаше да я остави сама.

Надзърна през шпионката на вратата, ахна и отскочи назад.

— О, Господи! — задъхано промълви тя. Никой, притежаващ и капка здрав разум, нямаше да отвори вратата си на това момче. Онези бандити й се сториха съвсем обикновени в сравнение с тази откачалка.

Почти бе набрала 911, когато реши да погледне още веднъж. Пред вратата й стоеше някакво момче на около петнадесет години. Беше високо около метър и осемдесет, а на едно му ухо блестяха няколко златни халки — не само по месестата част, а и по хрущяла също, като на някоя рок звезда. Прическата му изглеждаше, сякаш някой бе захлупил купа на главата му, а останалата част от косата бе обръсната с машинка така, че се виждаше белият му скалп. Кичурът на върха бе боядисан в ярко розово.

Господи! Да не би някой да го е проклел с този вид? Дейна се отдръпна назад и в същия миг осъзна, че в него има нещо познато. Отново долепи око до шпионката и в този миг входният звънец отново иззвъня. Звукът отново отекна и тя разбра. Роб. Това момче бе по-млада, пънкарска версия на Роб Тагет. Навярно е синът му, но откъде бе разбрал за нея? И как бе узнал адреса й?

— Кой е? — извика тя.

— Зак Тагет. Искам да говоря с теб.

Дейна отвори вратата, опитвайки се да запази спокойно изражение на лицето си, сякаш всеки ден пред вратата й заставаха странни типове. Преметнал раница през рамо, Зак влезе със същата гъвкава и атлетична походка, толкова характерна за Роб. Моли погледна към момчето, сви се ниско, изви гръб и изсъска.

— Предполагам, че знаеш коя съм, иначе не би дошъл? — попита Дейна.

— Да — сопна се той и тя мигом разбра, че Зак не я харесва. Страхотно! Тъкмо се надяваше, че личният й живот ще й помогне да преживее професионалната криза, а ето че синът на Роб я намрази от пръв поглед.

— Не е ли малко късно, за да си навън? — о, Господи, говореше като строг родител, но не се сещаше какво друго да каже.

— Трябваше да изчакам мама да заспи, за да се измъкна от хотела — призна Зак и тя разбра, че бе наследил таланта на баща си да бъде обезоръжаващо честен. Премести раницата си на другото рамо, а тъмносините му очи — същите като на баща му — се втренчиха в нея. — Остави баща ми на мира. Двамата с майка ми отново ще се съберат. Ние се местим да живеем тук.

Дейна не бе сигурна какво да отговори. Какво ли бе казал Роб за нея?

— Сигурна съм, че баща ти ти е обяснил, че…

— Да, надълго и нашироко — Зак се отпусна на колене и протегна ръка към Моли. Котката охотно приближи към момчето.

— Как ме намери?

— Татко ми разказа за теб. Когато пристигнахме, се обадих в съда. Секретарката ти ми каза адреса.

В гърдите й се надигна толкова силен гняв, че тя едва успя да го прикрие от Зак. Не искаше той да си мисли, че я е разстроил. Беше бясна на Анита. Секретарката й отлично знаеше, че на никого не бива да дава адреса й. Ами ако вместо Зак се бе обадил някой опасен престъпник, който й имаше зъб?

Но това променяше нещата. Сега вече надменният шеф на личен състав не можеше да отрече, че Анита трябва да бъде уволнена. Държавен служител или не, тази жена беше истинска напаст.

— Виж — започна тя колкото можеше по-внимателно, — не искам да заставам между родителите ти. Ние двамата с баща ти се сближихме… едва напоследък.

— Мама и татко отново ще се съберат.

Тонът му беше капризен като на малко дете и Дейна осъзна, че той всъщност беше точно това — дете в мъжко тяло. Ала въпросът си оставаше: дали сдобряването между родителите му бе истина, или бе само желание на Зак? Роб не й спомена, че бившата му съпруга ще дойде със сина си в Хаваите.

— Баща ми не го е грижа за теб — заяви момчето, докато галеше Моли. — Него за никого не го е грижа.

Дейна бе смаяна от дръзкото му поведение, но не го показа.

— Баща ти ми се обади, след като сте се видели в Лос Анджелис. Беше много разтревожен за теб. Бъди сигурен, че много те обича.

— Да, бе! — той сви рамене, за да покаже, че въобще не му пука. Но не успя да заблуди Дейна. — Нищо не съм направил. Един приятел ми даде онези хапчета, но нямах никакво намерение да ги пия. Обаче майка ми ги намери и вдигна ужасна олелия.

Тя бе виждала достатъчно млади наркомани, започнали с хапчета, които неизменно твърдяха, че не са искали да ги пият, но се пребори с желанието си да му изнесе една нравоучителна лекция.

— Навярно тук ще започнеш живота си на чисто.

— Да — той прекоси стаята, спря пред лавицата с книги и издърпа един роман на Стивън Кинг. — Този съм го чел. Страхотен е.

Тя се приближи до момчето и извади „Мъртва зона“ от лавицата.

— Мисля, че тази е по-добра. Искаш ли да я прочетеш?

Зак взе книгата с кратко кимване, което отново й напомни за Роб — той правеше така, когато не знаеше какво да каже.

— Обади ми се, когато я прочетеш — каза Дейна, — и ще я обсъдим.

Смаяното му изражение я накара да се усмихне. Очевидно не бе свикнал възрастните да искат мнението му за някоя книга. Това я накара да се запита какви ли бяха отношенията му с майка му и засили убеждението й, че за момчето ще бъде по-добре да живее с Роб.

— Как дойде дотук? — попита тя, за да запълни неловката тишина.

— На автостоп.

Дейна едва не ахна. Младите наистина са безстрашни. Смятаха, че на другите могат да се случат ужасни неща, но не и на тях. Обаче един глас в едно отдалечено кътче на съзнанието й винаги бе нашепвал, че лошите неща се случват на добрите хора. Разбра го в нощта, когато родителите й бяха убити.

— Ще те закарам до хотела ти — каза младата жена.

Закара го до „Уайкики Сърф“, като през цялото време бъбреше за забавленията, които можеха да имат младежите на островите. Зак слушаше внимателно, но не каза нищо.

Излезе от колата и промърмори:

— Благодаря.

Дейна го проследи с поглед, докато изчезваше във фоайето на хотела. Дали щеше да я приеме? Дали въобще щеше да има някакъв шанс, или Роб щеше да се върне при бившата си съпруга?

Потегли, като хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, за да се увери дали не е следят. В този час по улицата имаше малко коли. Единственият шум бе бумтенето на музиката, което идваше от популярния нощен клуб „Панама“. Вратите на колата й бяха заключени, но тя отново ги провери, припомняйки си, че изнасилвачът проследяваше жените на излизане от заведението.

Отвори уморено вратата на дома си и чу звъна на телефона. Спусна се през стаята, спъвайки се в Моли, която се бе настанила върху малкото килимче, и сграбчи телефонната слушалка.

— Дейна? — разнесе се гласът на Роб след нейното задъхано ало.

Тя понечи да му каже за Зак, но я възпря шумът в слушалката.

— Къде си?

— На летището в Сейнт Луис. Връщам се у дома — додаде той с радостна нотка в гласа.

— Какво се е случило? — младата жена се отпусна на пода до Моли. — Какво откри?

— Отидох направо в Гомпер Бенд и открих Слейд Картър. Той държи малък бар. Плешив мъж, с коремче. Приятен човек. Спомни си за теб и Ванеса.

— Какво каза за онази нощ?

— Когато влязъл в паркинга, намерил Ханк. Той бил мъртъв, по-точно мъртво пиян. Ти не си го убила. Просто е припаднал. Ножът се е плъзнал по ребрата. Не е причинил нищо сериозно.

Облекчението й бе толкова огромно, че заседна като болка в гърдите й. Взе Моли и я притисна към тялото си.

— Не съм го убила?

— Не, ангел мой, не си — любовта в гласа му не можеше да се сбърка. Ако сега бе при нея, сигурно щеше да е в обятията му.

Вече разбираше значението на израза, че сякаш са свалили цялата тежест на света от раменете ти. Точно така се чувстваше. Като съдия винаги бе защитавала закона и реда. И справедливостта. Въпреки това винаги се бе чувствала като измамница. Но никога повече. Не бе извършила престъпление. Слава Богу!

— Слава Богу! През всичките тези години аз си мислех… — млъкна, защото в главата й прозвучаха предупредителни звънчета. — Ханк. Значи той е тук. Казал е на изнудвача…

— Не, бебчо. Ханк Ролинс е в затвора за изнасилването на едно десетгодишно момиче.

Дейна почувства, че се задушава, и толкова силно стисна Моли, че котката я одраска.

— Трябваше да отида в полицията, тогава онова малко момиче щеше да бъде пощадено.

— Дейна, тогава ти самата си била дете и е било съвсем естествено да избягаш.

— Истина е, но повече няма да си мълча. Когато Ханк Ролинс поиска да излезе на свобода условно, двете с Ванеса ще свидетелстваме срещу него, за да остане в затвора.

— Добра идея.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря. Не знам какво да кажа — искаше да му каже, че го обича, ала думите запираха в гърлото й. Имаше нужда да изрази какво изпитва към него, но не желаеше той да се почувства като хванат в капан. Никога досега не бе казвала на някой мъж, че го обича, и затова сега й бе трудно да намери точните думи.

— Имам няколко идеи как можеш да ми се отблагодариш.

— Престани да се шегуваш, Роб! Този ужас висеше над главата ми от години. Сега се чувствам… свободна.

— Радвам се, че успях да ти помогна. Исках да го направя за теб. Само не ме изкарвай някакъв герой. По дяволите, беше невероятно лесно. Отидох в града и след по-малко от десет минути открих Слейд Картър.

— Той сигурно е разказал случката на някого. Ето как изнудвачът е разбрал цялата история.

— Не. Слейд е помислил, че Ханк просто се е сбил и е бил повален.

— Наистина ли? Ние искахме полицията да си помисли точно това, когато открие тялото му. Предполагам, че за две тийнейджърки сме постъпили страшно умно.

— Слейд не е от най-проницателните мъже. Пък и Ханк никога не е признал, че е изнасилил някого. Така че Слейд просто е решил, че Ванеса се е отегчила от него и е заминала за Калифорния.

— Тогава как е възможно някой да знае? Това няма никакъв смисъл.

Роб замълча за миг и тя чу в телефонната слушалка как в залата на летището обявяват часа на полета.

— Двете с Ванеса някога подлагали ли сте се на хипноза?

Дейна разбра какво имаше предвид. Под хипноза хората споделяха неща, които иначе никога не биха разкрили пред друг човек.

— Аз никога не съм се подлагала, а и Ванеса не ми е споменавала, но ще я попитам.

— Това е просто едно предложение. Изнудвачът няма никакво доказателство. Той просто се опитва да те изплаши.

— Прави нещо много повече, отколкото да ме изплаши. Иска да съсипе кариерата ми — отне й няколко минути, за да му разкаже за юридическата комисия. Завърши с думите: — Заседанието е насрочено за утре в три часа.

— Самолетът ми няма да пристигне навреме, за да те видя преди на началото на изслушването. Ще се видим, след като свърши. Не се тревожи. Историята с Ханк е без значение, но ме безпокои завещанието. Има ли някой, който да е бил близък с Лилиан, някой, който може да свидетелства в твоя полза?

— Доктор Уинстън е бил неин лекар от тридесет години. Тя сигурно му се е доверявала. Винаги му носеше цветя и дребни подаръци. Мога да го помоля…

— Дейна, това е последното повикване за моя полет. Ще се видим утре. Само се дръж! Всичко ще бъде наред. Ще видиш!

Нямаше време да му каже за Зак. Остави слушалката върху вилката със странното усещане, че е направила сериозна грешка.