Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мерил Сойер. Ледената кралица

ИК „Бард“ ООД, София, 2002

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–359-X

История

  1. — Добавяне

32

— Обичам те — Елън целуна Зак по бузата и го прегърна.

Зак прие целувката като типично петнадесетгодишно момче — стоически.

— Довиждане, мамо.

Сините очи на Елън се отместиха към Роб, докато говореше на сина си.

— Грижи се за себе си. Обади ми се, ако се нуждаеш от мен.

— Няма да имаме нужда от теб, мамо. Татко ще ме заведе на консултация в понеделник. Ще бъда добре. Ще видиш.

Ако ситуацията не бе толкова трагична, Роб може би щеше да се усмихне. Двамата се сближиха доста след като сподели с него проблемите си. Имаха на разположение цели два дни, които да прекарат заедно. А после… кой знае? Бъдещето изглеждаше като мираж, неясно и далечно.

— Трябва да вървя — каза Елън, след като обявиха полета й. Тръгна забързано към изхода, после се обърна. Очите й блестяха от сълзи.

— О, Господи! — промърмори Зак. — Тя винаги плаче.

— Ъхъ — Роб не добави, че по този начин Елън манипулираше мъжете. Не беше нужно да го казва. Зак вече бе разбрал.

Елън изчезна сред заминаващите пътници и Роб неволно продължи да я сравнява с Дейна. Дали някога истински бе обичал Елън? Да, бе се оженил за нея и вярваше, че я обича. Но след като срещна Дейна, не можеше да си представи любов към някоя друга жена.

— И така, на плажа ли ще отидем или някъде другаде? — попита Зак.

Роб разроши косата на сина си и мислено благослови Елън, задето се бе съгласила момчето да остане. Навремето тя не го бе подкрепила, но Зак бе забележително лоялен син.

— Ти избери — рече Роб. — Какво искаш да правиш?

— Много ли е скъпо да вземем самолета до Кауаи и да се видим с баба?

— Чудесна идея. Но първо ще й се обадим по телефона. Нали не искаме да пристигнем там и да се окаже, че тя е излязла някъде за партия бридж или нещо друго?

Майката на Роб си беше вкъщи и двамата се качиха на самолета за китния остров Кауаи. Зак не бе идвал тук от дете, но бе гледал филма „Джурасик парк“ и знаеше, че е сниман на острова. Настоя да вземат един джип под наем и закара баща си и баба си в гъстите тропически гори.

Минаваше полунощ, когато взеха обратния полет до Хонолулу. Червената лампичка на телефонния секретар светеше, но Роб изпрати Зак да си легне, преди да провери съобщенията си. Бяха прекарали чудесен ден. Не искаше да го разваля с лоши новини.

Първото съобщение бе от главния редактор на „Хонолулу Сън“, който искаше да знае кога да очаква следващата статия на Роб Тагет. Следващото беше от Гарт.

— Просто си помислих, че би искал да знаеш. Дейна е назначена за съдия във върховния съд на щата. Утре ще се съберем, за да го отпразнуваме. Ела към шест и доведи Зак.

 

 

— Никого не познавам — промърмори за трети път Зак, докато пътуваха с колата към дома на Гарт в Хонолулу Голд Коуст.

— Искам да се запознаеш с приятелите ми — Роб се опитваше да му вдъхне увереност, макар че самият той се притесни при вида на многото коли, паркирани на улицата пред дома на Гарт Брадфорд.

Минаха през широко разтворените високи порти и се озоваха в обширен двор, изпълнен с палми и тропически растения. В средата се извисяваше произведение на модерното изкуство — фонтан, от който бликаше триметрова струя кристалночиста вода, спускаща се по полирана мраморна плоча, след което изчезваше в лехата от орхидеи, без нито една капка да опръска останалите растения.

— Оу! — ахна Зак. — Бива си го това местенце!

— Собственост е на най-добрия адвокат на островите. Родителите му загинаха при автомобилна катастрофа и на осемнадесет години Гарт остана сирак и без пари. Всичко, което има, си го е спечелил сам.

Зак кимна, но Роб се съмняваше, че е особено впечатлен. Нарочно не спомена за недъга на Гарт. Искаше синът му да разбере, че на този свят има много по-лоши неща от развода на родителите. И че човек може да се справи с тях.

Не бе нужно да натискат звънеца; необикновено високата врата, която сякаш достигаше до класическия японски покрив от светлосини керемидени плочи, бе отворена. Отвътре долиташе оживена глъч, примесена със звуците на хавайска китара, изпълняваща прочута островна балада. Роб се огледа наоколо и разпозна повечето от присъстващите.

Видя Ал Хомуки, който стоеше с чаша в ръка в единия ъгъл на просторния салон, покрит с мраморни плочки. Погледите им се кръстосаха. Този на Роб можеше да уплаши дори питбул. После той се обърна и затърси с очи Дейна, но не я видя.

— Хайде да отидем при басейна — предложи на сина си и двамата си проправиха път през тълпата към широката тераса с изглед към залива.

Басейнът беше осеян с плаващи в кръгли поставки свещи, които осветяваха тъмните води също като звездите в небето. В далечния край на басейна, където започваше плажната ивица, имаше бар. Роб почти се изкуши да си поръча чаша водка, но синът му бе с него, а и трябваше да шофира. Внезапно нещо обгърна коленете му.

— Роб! Роб! — беше Джейсън Колтрейн, протегнал малките си ръце, за да го вдигне. С лека носталгия си спомни как Зак молеше да го вдигне на ръце точно по същия начин.

— Здравей, приятел! — Роб повдигна Джейсън. — Това е синът ми Зак.

Джейсън се втренчи в Зак.

— Какво й има на косата ти? Защо е розова?

— Защото така ми харесва — вирна брадичка Зак, с което доказа, че бе наследил не само сините очи от баща си.

Джейсън не забеляза сарказма му.

— Ей, страхотно е! Също като „Опасните рейнджъри“!

Роб не бе чувал за опасни рейнджъри с розови коси, но напоследък не бе запознат с идолите на децата. Гарт се появи точно навреме, за да оживи разговора.

— Здравей, Роб. Радвам се, че дойде — той извъртя инвалидната количка с лице към младежа. — Ти сигурно си Зак. Аз съм Гарт Брадфорд.

С чене, увиснало от изненада, Зак се ръкува с адвоката.

— Здравей.

— Гарт е мой кратунен братовчед — гордо заяви Джейсън.

— Твой какво? — попита Зак.

— Това е стар хавайски обичай, така наричаме най-близките ни приятели — кратунени братовчеди. В добрите стари времена членовете на семействата са ядели от една и съща кратунка. Оттам идва и названието — обясни Роб.

— Здравей — Ванеса Колтрейн се появи и сложи ръка на рамото на Гарт. Пръстите й се плъзнаха по начин, който показваше, че двамата са нещо повече от „братовчеди“.

Смаяното изражение на Зак едва не накара Роб да избухне в смях. Предполагаше, че синът му едва ли е срещал много красиви жени като Ванеса. А със сигурност никога не бе срещал мъж като Гарт.

— Искаш ли да видиш моя папагал? — попита Джейсън. Момчето въобще не бе смутено от розовата коса на Зак, нито от втрещеното изражение на лицето му. — Той ще осъди задника ти.

— Да, бе — отвърна Зак, а Джейсън радостно го задърпа навътре.

Роб тъкмо щеше да попита къде е Дейна, когато една група от млади адвокати — обществени защитници — наобиколи Гарт. Явно те съвсем наскоро бяха завършили юридическия факултет и още не бяха загубили илюзиите си. Защитаваха наркомани, сексуални насилници на деца и рецидивисти, които се въртяха в системата като излезли от употреба изтъркани монети. Адвокатите се задържаха като обществени защитници, докато придобиеха достатъчно опит, за да започнат своя юридическа практика.

Роб се запъти към плажа. Слънцето бе потънало в мек ореол от топла мъгла, която се носеше към хоризонта, а последните отблясъци светлина танцуваха по морските вълни. Младият мъж остана така, докато слънчевия диск изчезна окончателно, а мъглата се издигна, докосвайки изгряващите звезди и ги забули като мрежест воал. Колко пъти бе наблюдавал залеза, без да оценява тази привилегия, смятайки я за даденост?

Но с това бе свършено. Мисълта за предстоящия затвор го накара да изтръпне. Изгревите и залезите, които бе смятал за даденост — както и голяма част от живота му — щяха да се превърнат в спомени, ако не спечели тази битка. Обезсърчен повече отвсякога, Роб бе принуден да признае пред себе си, че не би могъл да направи каквото и да е, докато не разбере с какво доказателство разполагат срещу него.

— Роб — обърна се и видя Ванеса, която идваше насреща му. — Искам да ти благодаря за всичко, което направи, за да ни помогнеш. Ако мога някога с нещо…

— Не съм направил нищо. Наистина бе много лесно. Просто открих истината.

— Но тя промени живота ни, моя и на Дейна — отпусна нежната си ръка на рамото му, но този път това не бе съблазнителен жест на красива изкусителка, а израз на приятелство. — Снощи двамата с Гарт се срещнахме с Големия татко.

Роб се напрегна; смяташе, че Колтрейн стои зад всичките му неприятности. Той се опита да провали кариерата на Дейна, а сега се бе заел с него.

— Големия татко наистина е разстроен. Ужасен е, че завинаги ще изгуби Джейсън. Готов е да направи всичко, което пожелая. Разбрахме се да го посещава, но да не остава насаме с него. Така ще може да го вижда.

— Наистина ли? И защо? Колтрейн е негодник.

— О, Роб, той изглеждаше толкова нещастен, толкова съсипан — тя пое дълбоко дъх. — Все пак е негов баща. Двамата с Гарт го обсъдихме. Нямам право да ги разделям. Когато Джейсън стане достатъчно голям, ще му кажа истината. Тогава сам ще реши дали да се вижда с баща си. Дотогава Големия татко ще трябва да се държи прилично. Ако не иска да изгуби Джейсън завинаги.

— Постъпила си правилно — съгласи се Роб, но си помисли, че Гарт щеше да бъде много по-добър баща за момчето. С повече късмет между него и Ванеса наистина можеше да се зароди нещо красиво и трайно.

Един от доставчиците повика Ванеса и тя изчезна, оставяйки Роб, замислен над думите й. Ако Колтрейн не стоеше зад неприятностите му, кой тогава? Бе открил онези mokes и добре ги бе подредил. Получи няколко дребни рани и доста натъртвания, но ги накара да говорят. Те се заклеха, че Големия татко ги е изпратил за видеокасетите. Може би кражбата на видеокасетите нямаше нищо общо с изнудвача, нито с неговите проблеми. Роб остана дълго така, загледан в морето, докато загуби представа за времето.

Обърна се и се запъти към къщата, оглеждайки тълпата за Дейна. Никъде не я видя. Едва ли би закъсняла за празненството в нейна чест. Огледа отново стаята и този път погледът му се спря върху съблазнителния гръб на някаква блондинка.

Дейна? Не бе възможно! Но блондинката бавно се извърна и той видя профила й. „Дяволите да ме вземат! Това наистина е тя!“

Косата й бе мека, естествено руса, малко по-тъмна от тази на сестра й. Роклята обгръщаше тялото й като втора кожа, подчертавайки слабата й стройна фигура. Дискретният грим, малко по-силен от обикновено, подчертаваше огромните й зелени очи. Роб почувства как връзката внезапно стегна врата му. Не усети как направи крачка към нея. От едната й страна се бе изправил някакъв мъж, който се държеше доста собственически. Гневът избухна в гърдите му като светкавица.

„Задръж, приятел“ — промърмори под нос Роб. За нея ще е по-добре да е с някой преуспяващ адвокат или съдия, отколкото с него. Беше му казала, че го обича, а в отговор той й заяви, че повече няма да се вижда с нея. Какво право имаше да ревнува?

Господи, тя бе великолепна! Не му се искаше да бъде на мястото на някой адвокат, изправен срещу нея в съда. Имаше нещо в невероятните й зелени очи и в тъмнорусата коса, което я правеше по-привлекателна от сестра й.

„Стой настрани“ — предупреди се младият мъж. Знаеше колко му бе трудно да бъде далеч от Дейна. Отиде на възпоминателната служба в памет на Лилиан Хърли само за да може да я види. Онзи цитат от Честъртън едва не го довърши:

„Осъзнаваме, че обичаме някого истински

едва когато има опасност да го изгубим.“

Е, той бе изгубил.

— Роб, радвам се да те видя.

Обърна се и видя Гуен Шихида, застанала до рамото му, да му се усмихва с онази усмивка, която добре си спомняше, когато излизаше с нея.

— Това е голям ден за Дейна, нали?

— Да — опита се гласът му да прозвучи радостно.

— Е, как си напоследък? — попита Гуен, но на него не му се разговаряше.

Измърмори някаква банална любезност и се запъти да търси Зак. Не можеше да стои тук и да гледа Дейна с друг мъж. Промъкваше се през тълпата с усмивка на уста, но се чувстваше така, сякаш стъпваше с боси крака по нажежените пясъци на Сахара. Гърдите му се стягаха всеки път щом някой извикаше името му и той трябваше да спре и да размени няколко думи. Не преставаше да се пита кой искаше да го унищожи и защо.

Трябваше да се послуша шестото си чувство. Винаги бе усещал, че Големия татко не е изнудвачът. Престоят му в ранчото „Кау“ не бе дал резултат. Както и пътуването му до Гомпер Бенд. Да, наистина помогна на Дейна, но не откри кой е изнудвачът.

Най-после намери Зак и Джейсън на терасата да учат папагала на нови думи. Пустите му момчета.

— Ей, приятелчета, я престанете. Опитайте се да го научите да казва: „Пуни иска бисквитка.“

Зак се разсмя гръмогласно, а Джейсън се заля от смях. Пуни пък наежи перата си в знак на искрено възмущение. Очевидно предложението на Роб не му хареса.

— Аз съм готов да тръгваме — каза Роб.

— Тъкмо се канехме да сложим Пуни да си легне — отвърна Зак.

— Поставете го в клетката му. Ще се срещнем при фонтана.

Роб се върна в салона, възнамерявайки да отиде направо при фонтана, но се спря. Скри се зад пищните листа на една папрат и впи поглед в Дейна. Тълпата бе оредяла, а онзи досадник, който й правеше компания, се насочи към бара с две празни чаши. В този миг Зак се появи от кухнята и отиде право при Дейна. Охо, я го виж ти хлапака!

— „Мъртва зона“ се оказа страхотна — чу го да казва и побърза да излезе от укритието си, за да го спре, преди момчето да каже нещо, което ще я разстрои.

— Радвам се, че ти е харесала — отвърна Дейна, но погледът й бе вперен в Роб.

— Поздравления… ваша чест — изрече с глух глас.

Прекрасните зелени очи на Дейна срещнаха неговите и в глъбините им той съзря мълчаливо обвинение за болката и разочарованието, които й бе причинило предателството му. Колко добре познаваше това чувство! Но бе постъпил правилно. Дейна бе получила назначението, за което толкова отдавна си мечтаеше. Не я бе завлякъл със себе си в блатото, което иначе щеше да погълне и двамата.

За миг останаха така — приковали погледи един в друг, потънали във вихрушката от чувства. Искаше да й каже нещо — каквото и да е — да й покаже, че не е такъв гаден кучи син, ала сякаш бе изгубил способността си да се изразява. Устните му се изкривиха в някакво подобие на усмивка.

— Харесва ми косата ти. Защо я промени?

— Всичко в живота ми се промени — острата нотка в тона й се смекчи, когато погледна към Зак. — Сега съм нов човек.

Роб я разбра.

— Е, поздравления за назначението.

Внезапно го заля неочаквана вълна от нежност. Наведе се с намерението да я целуне бързо по бузата, но вместо това устните му докоснаха нейните. Мигом усети как коленете му омекнаха.

Това може би щеше да бъде последната целувка с жената, която истински обичаше. Не можа да устои, прегърна я и я притегли към себе си. В гърдите му избухна страст, дива и опияняваща. Тя изви гръб и заоблените й гърди се притиснаха в неговите.

Допирът на устните й до неговите го възпламени, езикът му се преплете с нейния, а твърдото му тяло се притиска в нея сякаш искаше да я смаже. Копнееше да я целува, докато… до края на света. По дяволите, наистина желаеше да я отнесе на някое усамотено място на плажа, да смъкне ефирната й рокля и бавно да я люби до сутринта.

В едно далечно кътче на съзнанието му иззвъня предупредителен звънец. Но той не пожела да го чуе. Тя му принадлежеше и мястото й бе в обятията му. Завинаги.

Това бе последният път, когато ще я прегръща и целува. Знаеше, че я е изгубил, и мисълта за това правеше мига, целувката още по-ценни. Жадуваше да й каже колко много я обича, истински и докрай. „Обичам те завинаги.“

Дейна се опита да се отдръпне, но той не я пусна. Продължи да я целува, стиснал здраво очи. Искаше да се изолира от студения и враждебен свят поне за още няколко мига.

Зак го дръпна за ръката, връщайки го в настоящето. Беше му почти невъзможно да я пусне. Съзнаваше, че тя ще му липсва до края на дните му. Ще копнее за целувките й, за нежния й смях, за любящото докосване на ръцете й. На този свят няма по-тъжни думи от „какво би могло да бъде“.

Роб се отдръпна и видя, че досадникът се бе върнал и го гледаше кръвнишки. Хвърли му една от своите усмивки, които изричаха без думи „върви по дяволите“, и се отдалечи.

— Боже, татко, беше ли нужно да устройваш тази сцена?