Мерил Сойър
Ледената кралица (5)

5

Самолетът се снижи над Мауи, накланяйки сребристите си крила, и откри пред туристите прекрасна гледка към златистите плажове. Нажеженото синьо на небето открояваше по-ярко тъмносинята шир на океана. Водата бе толкова бистра, че дори и отдалече Дейна виждаше подводните рифове и тъмните сенки на океанската флора.

Младата жена отмести поглед от блестящо белия пясък, почти заслепяващ на утринното слънце, и го плъзна бегло по редицата от хотели, сгушени сред вечнозелените палми, издигащи се край брега. Загледа се към вътрешността на острова, към вълнистите полета със захарна тръстика и ананаси, които се изкачваха нагоре към хълмовете на спящия вулкан Халеакала — гордостта на острова. Както обикновено, Къщата на слънцето плуваше в собствени води, в океан от облаци, които бяха причината за проливните дъждове, обливащи планинските склонове. Още бе рано за всекидневните бури, но следобед топлият тропически дъжд щеше измие хълмовете.

Под Халеакала се простираше тучната Горна земя или планинската част на Мауи, с много водопади, огромни папрати и широки пасища с буйна зелена трева, където пасяха стадата. Ранчото на Колтрейн се намираше там, в местност, живописна като пощенска картичка.

Дейна се запита как ли семейство Колтрейн ще посрещне новината, че Роб ще се присъедини към нея за ваканцията? Бе решил, че е по-добре тя да пристигне сама, докато през това време той изчаква резултата от лабораторните изследвания на ножа и бележката. Задачата на Дейна бе да подготви Ванеса и семейство Колтрейн за пристигането на „приятеля й“ на следващия ден.

Младата жена бе сигурна, че гостуването на Роб няма да създаде проблеми на домакините. Ранчото „Кау“ — семейното имение на рода Колтрейн — беше огромно, с масивна централна сграда и няколко по-малки къщи за гости. Дейна никога не беше единственият гост.

Големият татко винаги я бе насърчавал да доведе някой приятел. Миналата вечер тя се обади, за да предупреди, че е поканила още един гост. Свекърът на Ванеса бе на телефона и й отвърна, че ще бъде очарован да се запознае с приятеля й. Наистина не преливаше от типичното хавайско гостоприемство. Но Дейна реши, че той обича да е заобиколен с много хора, нещо като придворна свита, сред която да играе ролята на крал.

Един неочакван гост не би бил никакъв проблем, но появата на Роб като неин приятел без съмнение щеше да изненада всички, особено Ванеса. Сестра й знаеше колко я бе разстроила неговата критична статия. Не само бе казала на Ванеса, че го презира, но и бе подчертала, че Роб в никакъв случай не е от мъжете, с които обикновено се срещаше.

Адски трудно щеше да й бъде да убеди останалите, че Роб й харесва. За това се изискваше талант на актриса, какъвто Дейна не притежаваше. Твърде често избухваше и разкриваше истинските си чувства. Дали ще се справи? Да, увери се младата жена, припомняйки си, че всичко е заложено на карта. Нейната кариера. Бъдещето на Ванеса и Джейсън.

Дейна спря в чакалнята на летището и се огледа, но сестра й не беше там. Странно. Ванеса рядко закъсняваше. Още не се бе появила дори след като Дейна си получи багажа. Тъкмо се нареди на дългата опашка пред гишето за коли под наем, когато Ванеса запъхтяна се втурна към нея.

— Извинявай — рече на пресекулки, опитвайки се да си поеме дъх. — Аз… аз…

— Всичко е наред. Току-що пристигнах — Дейна прегърна сестра си и я целуна по бузата.

Ванеса както обикновено бе облечена изискано — с пола на щамповани цветя и блуза в подходящ тон. Гъстата й руса коса се спускаше до раменете, а големи черни очила закриваха половината й лице.

Двете излязоха навън във влажната тропическа горещина, съвсем слабо разхлаждана от лекия бриз. До тротоара ги очакваше един рейндж роувър с емблемата на ранчото „Кау“ на вратата и знака на Колтрейн — черна крава с гирлянда от цветя на врата.

Дейна реши, че е по-добре веднага да каже на Ванеса за Роб. Изчакването няма да облекчи задачата й.

— Ванеса — тя пое дълбоко дъх, — срещнах един мъж.

— Наистина ли? — за нейна изненада Ванеса не изглеждаше особено заинтригувана.

— Надявам се, че нямаш нищо против, защото аз го поканих да дойде тук и да прекараме ваканцията ни заедно — следващите думи изрече на един дух: — Виждам се с Роб Тагет.

— Чудесно — отвърна Ванеса, хвърли куфара, който носеше, на задната седалка и изчака Дейна да остави своя.

Чудесно? Дейна мълчаливо седна на мястото до шофьора. Нима това бе целият коментар на сестра й за мъжа, когото Дейна някога толкова бе мразила? Ванеса подкара колата, без да задава повече въпроси. Макар и облекчена, Дейна изпитваше смесени чувства. Нима Ванеса изобщо не се интересуваше от нея?

Без да каже нищо, Ванеса пое по магистралата „Халеакала“ към платото Мауи. Дейна я погледна, но сестра й не се извърна към нея. Ако не я бе грижа за любовния живот на по-малката сестричка, нима не се интересуваше поне от изнудвача? Нали ако истината излезеше наяве, тя можеше да изгуби сина си. Явно нещо я безпокоеше и отвличаше вниманието й.

— Ванеса — Дейна сложи ръка на рамото й, — какво не е наред?

Долната устна на Ванеса потрепери.

— Става дума за Джейсън.

Внезапно осъзна, че Ванеса плачеше и сълзите й мълчаливо се стичаха от очите, скрити зад огромните черни очила. Колата се вля в потока от прииждащи по магистралата автомобили.

— Спри там — Дейна посочи паркинга пред Бед Дог Гим. Ванеса отби роувъра и рязко удари спирачки. — Какво се е случило? Да не би Джейсън да е болен?

Ванеса свали очилата си. Замрежени от сълзите, сините й очи гневно блеснаха.

— Джейсън е добре. Поне беше, когато го оставих с Големия татко и момчетата. Всички тръгваха на лов за диви свине.

— За Бога! Джейсън е едва на пет години. Твърде малък, за да участва в лов на свине.

— Големия татко не мисли така.

— Ами бащата на Джейсън? Ерик не се намеси?

— Шегуваш ли се? — Ванеса бе спряла да плаче. Избърса мокрите си страни с опакото на ръката, а огромният й диамант с размер на топката на дръжката на вратата блесна ослепително. — Някога да си чувала Ерик да се е противопоставил на баща си?

Истина беше. Дейна поклати глава. Братята Колтрейн може и да приличаха на мъже — едри и силни мъжаги, но и съпругът на Ванеса Ерик, и брат му Травис винаги се подчиняваха на Големия татко.

— Може и да не намерят дива свиня — успокои я Дейна.

— Ще намерят. Взеха със себе си Рамбо и останалите ловджийски кучета.

Дейна се загледа през прозореца към облаците, закриващи Халеакала като надиплени фусти. Помисли си, че дивите прасета бяха истинска напаст. Бяха потомци на нерези, доведени още от заселниците от XVIII век, които бяха подивели. Дори и защитниците на природната среда бяха съгласни, че свинете бяха сериозна заплаха за крехката екосистема на Хаваите. Те опустошаваха плантациите, култивирани с години, белеха кората на дърветата, като по този начин ги убиваха.

— Знам, че дивите прасета са проблем — каза Дейна, — но не одобрявам преследването им с коне и кучета като Рамбо. По-добре просто да ги застрелват.

— Големия татко ще се погрижи Джейсън да бъде в безопасност, но момчето ми дълго ще сънува кошмари само от гледката на закланото прасе. Знам го. Веднъж отидох на лов с тях, защото Големия татко настояваше — продължи Ванеса, а гласът й бе изпълнен с горчивина. — Кучетата обградиха прасето. Бяха освирепели, забиха зъби в задните крака на жертвата си и ги откъснаха, за да не може животното да се развърти и да ги намушка с бивните си. Докато кучетата измъчваха прасето, ловците го пронизваха с дългите си ножове.

— Само един душевно болен би завел малко дете да гледа нещо толкова кърваво и нечовешко — с отвращение изрече Дейна.

— Опитай се да го кажеш на Големия татко. Той твърди, че ловът на диви прасета не се различава от лова на лисици.

Дейна мразеше и двата спорта — ако изобщо биха могли да бъдат наречени така.

— Що за спорт е това да преследваш някакво животно с глутница кучета? Не ме интересува дали е диво прасе или лисица. Ловците и кучетата са много, а жертвата е сама. Повдига ми се само от мисълта за това.

— На мен също — гласът на Ванеса се бе снишил до едва доловим шепот. — Как ли ще реагира Джейсън?

Дейна не знаеше отговора. Като повечето малки момчета Джейсън беше доста любознателен и често се забъркваше в побои с връстниците си. Ала в същото време част от него бе толкова чувствителна, че напомняше на Дейна за самата нея. Той обичаше редките животни като например геконите. В Хаваите тези дребни гущери бяха символ на късмета и се въдеха в изобилие в ранчото. Джейсън си бе избрал няколко от тях за свои любимци и дори им бе измислил имена.

— Нещата няма да се подобрят — гласът на Ванеса прекъсна мислите й. — Големия татко няма да се успокои, докато не моделира Джейсън според своите разбирания, както е постъпил с двамата си синове. Аз няма да позволя това да се случи.

— Правилно.

По време на своите посещения в ранчото Дейна бе забелязала, че Големия татко беше привързан към Джейсън почти колкото Ванеса.

— Големия татко си е изградил непоклатима представа за това, какъв трябва да бъде един истински мъж от фамилията Колтрейн — смел хавайски каубой, отличен ездач и ловец, издръжлив на пиене, с кораво сърце. Съвсем кораво.

Дейна се изкушаваше да напомни на Ванеса за предупрежденията, които й бе отправила навремето за бащата на Ерик, още преди сестра й да се омъжи. Само от начина, по който Големия татко третираше синовете си, всеки нормален човек би се досетил какво можеше да се случи с внука му, но Ванеса, като че ли бе заслепена и не желаеше да признае тази очевидна истина.

Сестра й отново подкара колата и се насочи към магистралата.

— Ще поискам развод. Няма да му позволя да съсипе живота на Джейсън. Не мога да допусна това — уморено сви рамене. — Никак не ми е лесно да призная, че съм допуснала такава сериозна грешка. Ти се бе заела да ме разубеждаваш, но…

Дейна си напомни да не дава воля на гнева си, но все пак не успя да се сдържи. Откога сестра й бе потопена в тези непоносими страдания? Самата Дейна споделяше със сестра си всички свои преживелици и проблеми — макар че нямаше какво чак толкова да й разказва, а ето че Ванеса бе крила от нея най-важното.

— Ще можем ли да живеем при теб, докато си стъпя на краката?

— Разбира се. Можете да останете колкото искате — сърцето на Дейна се сви при мисълта за неравната битка, в която смяташе да се впусне сестра й. — А как ще погледне Големия татко на развода?

— Още не съм му казала — призна Ванеса след няколко секунди. — Не съм споменала нищо дори на Ерик. Но тази сутрин, когато завлякоха Джейсън на лов, разбрах, че нямам избор.

— Нали знаеш, че Големия татко ще се бори с теб. Той ще направи всичко възможно, за да задържи единствения си внук. Семейство Колтрейн може да разчита на поддръжката на останалите пет могъщи семейства. Не е нужно да ти казвам, че тези фамилии все още притежават голяма власт.

— Права си — съгласи се Ванеса. — За да задържа Джейсън ще трябва да водя истинска война. Тъкмо затова се радвам, че си тук. Нуждая се от теб.

Дейна почувства как силен обръч стяга гърдите й. Спомените от детството с Ванеса изплуваха в съзнанието й. Тя винаги бе готова да помогне на по-малката си, по-срамежлива сестра. А сега Ванеса и Джейсън се нуждаеха от нея.

— Ще бъдем заедно в това изпитание, както винаги.

— Както винаги.

Ванеса отби от магистралата и се насочи към Макавао, което означаваше там, където започва гората. Подкара колата по пътя, минаващ през тучните зелени ливади на ранчото в подножието на Халеакала. Високите евкалиптови дървета засенчваха ниските хълмове, покрити с вълниста папрат. Ширналите се ливади с див джинджифил се полюшваха от лекия бриз, а белите цветчета изпълваха топлия въздух с екзотично ухание.

Природата на Кентъки сигурно прилича на тукашната, помисли си Дейна както винаги, когато приближаваше Макавао. Белите дървени огради отделяха пасищата с яркозелена трева, където пасяха конете и добитъкът. Високите дървета и вълнистите хълмове закриваха гледката към океана. Само соленият полъх откъм брега напомняше на Дейна, че това е Мауи.

Островното плато бе съвсем различно от крайбрежието — царството на туристите — и човек трудно можеше да си представи, че се намира само на половин час път с кола от океана. Дейна знаеше от личен опит, че хората тук са приветливи и общителни, макар че бяха географски изолирани от хотелите, пълни с туристи, които рядко стигаха по-далеч от крайбрежната ивица. Много семейства от вътрешността на острова бяха тук от няколко поколения и повечето от тях живееха в наследствени домове.

Освен собствениците на няколкото ранча тук живееха и неколцина художници. Техните ателиета се намираха покрай тесните пътища, по които колите трудно минаваха. Бившите хипита от края на седемдесетте, дошли на Хаваите, все още живееха в комуни, скрити зад високите папратови дървета. Новите хипита също бяха открили този островен рай. На някои дървени врати висяха ръчно изписани табели, предлагащи на желаещите гледане на карти таро и спиритически сеанси. Имаше и надписи, уверяващи туристите в лековитите свойства на вулканичните кристали, които лекували всякакви болести.

— Ванеса, кога смяташ да си тръгнеш?

Дейна внимателно поде деликатната тема, макар че в момента заплахата на неизвестния изнудвач я притесняваше най-много. Дали Големия татко не бе предугадил намерението на Ванеса да поиска развод и да отведе сина си? Може би кървавият нож и заплашителната бележка имаха за цел да изплашат Дейна и да й попречат да помогне на сестра си?

— Ще се върна в Хонолулу с теб.

— Спомняш ли си за онзи нож и бележката, за които ти казах?

— Разбира се. Открила си, че е някаква нелепа шега, нали?

— Смятам, че е опит за изнудване. Навярно интуицията ти не те е излъгала, когато предположи, че в дъното може да са семейство Колтрейн.

— Невъзможно. Никой, освен нас не знае за онази нощ. Държах се като параноичка, когато допуснах, че може да са Колтрейн.

Дейна пое дълбоко дъх. Господи, понякога Ванеса беше невероятно упорита.

— Ножът беше същият като онзи нож за дране на зайци, който висеше на стената в бараката. Някой знае за случилото се.

— Е, аз не съм казала на никого.

Ванеса зави с колата по частен страничен път, завършващ с порта с дистанционно управление и голям надпис: „Кари“.

В буквален превод от хавайски, думата се свързваше с остарялото значение за забранено, но за местните хора означаваше не влизай.

Дейна помисли, че по-старото значение подхождаше повече на ранчото на Колтрейн. Имаше нещо забранено около това място. О, беше добре поддържано и много по-красиво от другите имения на острова. Ала Дейна никога не се бе чувствала удобно тук. С всяко посещение притесненията й се засилваха.

Ванеса натисна дистанционното управление и вратата се отвори, разкривайки голям неонов надпис: „Ранчо Кау“.

Отдолу бе нарисувано младо биче с яркоцветна гирлянда около врата. Животното изглеждаше толкова щастливо, че човек никога не би си помислил, че всички говеда на Колтрейн са предназначени за кланицата.

Когато Дейна за пръв път се запозна с Големия татко, тя го попита какво означава кау и той съвсем уверено бе заявил, че означава крал. Отначало ранчото се казваше „Колтрейн“, докато Големия татко не го бе преименувал на ранчо „Кау“. Крал. Наистина му подхождаше.

Колтрейн явно се смяташе за крал. Очевидно бе обсебен от представата за някогашните Хаваи, когато белите заселници са управлявали островите като феодални крале. Малко след запознанството й с Колтрейн приятелката й Гуен Шихида й бе казала, че кау означава кралска акула. Според хавайската легенда боговете акули играят върховна роля и Кау, кралят на акулите, е най-бързият и най-опасният океански хищник.

— Ванеса, наех един адвокат да ни представя… за всеки случай. Трябва да бъдем подготвени за битката с Колтрейн. Дори да предположим, че все още не знаят нищо за ножа, изнудвачът може да им го съобщи, ако разводът ти стане публично достояние.

— Ти знаеш най-добре — гласът й прозвуча толкова доверчиво. Трудно бе да повярва, че само преди няколко години ролите им бяха разменени.

— Има ли нещо друго, което би трябвало да знам за семейство Колтрейн? — „Има ли нещо, което не си ми казала?“ — мислено добави Дейна. Всичко бе толкова неочаквано.

— Не. Но понякога… е, понякога Големия татко знае неща, които не можеш да си представиш. Аз не говоря много по телефона… мисля, че той подслушва по някой от дериватите.

Пред тях се показа главната къща на ранчото — модерно творение, издигащо се на един хълм и заобиколено от няколко по-малки къщи и многобройни вили за гости. Всички постройки гледаха към морето, чиято огледално гладка повърхност блестеше огряна от лъчите на обедното слънце. Конюшните и оградените ливади отзад бяха скрити от малка горичка. До внушителния обор се намираше къщите на paniolos. Жилищата на каубоите бяха в хавайски стил като останалите сгради — от рендосани дъски, за да отразяват слънчевите лъчи. Прозорците им бяха с жалузи, за да пропускат разхлаждащия бриз.

Главната сграда бе скрита в сянката на високи тропически дървета и папрати, които се извисяваха чак до покрива. Под сенките им растяха редки орхидеи с тъмночервени и виолетови цветове. Изящен мост се извиваше над езерото, в което се стрелкаха малки тропически рибки, и отвеждаше гостите до широките двойни врати от полирано тиково дърво.

На прага ги посрещна Юстас, икономката, която бе поела грижата за имението след смъртта на съпругата на Големия татко, оставила го вдовец с двама синове. С намръщено лице, толкова широка, колкото и висока, Юстас бе облечена в униформата на ранчото „Кау“ — виолетово муму, напръскано с цветчета от бели орхидеи. От двете й страни се бяха подредили няколко слуги, които поеха куфарите на Дейна.

Вътре къщата се състоеше от огромни стаи с извити тавани с остъклени куполи, издигащи се до втория етаж, които заедно с мраморните подове създаваха илюзия за хлад и покой. Човек се чувстваше като част от зрелищния пейзаж. Когато времето бе хубаво, както бе през повечето дни, стъклените плоскости се разтваряха и пропускаха нежния тропически бриз. Нишите в дървените, боядисани в ослепително бяло стени съдържаха безценни произведения на хавайското изкуство, колекционирани от прадядото на Големия татко.

Осветена от специален прожектор, на стената се виждаше най-ценният принос на Големия татко към колекцията — дъската за сърф на Дюк Каханумоки. Сърфът, любим спорт на древните хавайци, беше почти забравен през двадесетте години, когато Дюк бе издялал своята дъска и се бе появил с нея на плажа на Уайкики. Очарованите туристи направиха сърфа и Дюк световноизвестни. Дървената дъска, доста по-дълга от съвременните, бе заобиколена от три препарирани акули, които изглеждаха също толкова застрашително както в деня, когато Големия татко ги бе пронизал с харпуна си във водите, плискащи се край вулкана Молокини. Всеки път, когато Дейна му гостуваше, той й разказваше как съвсем сам бе убил трите акули в един ден.

Отначало Дейна реши, че той просто забравя, че вече й е разказвал историята. По-късно обаче разбра, че паметта на Големия татко е отлична. Той просто обичаше да се къпе в собствената си слава.

— Вие сте настанена в Макаи Хаус — осведоми я Юстас.

Дейна се уговори със сестра си да се срещнат по-късно край езерото и последва мъжете с куфарите й по чакълената пътека, която водеше към малката вила. Още щом влезе, разбра защо бе наречена Макаи Хаус. Maka il означаваше към океана. Вилата бе обърната към морето и от нея се разкриваше величествена гледка към безбрежната океанска шир и конуса на вулкана Молокини, извисяващ се от вълните като корона на древен хавайски крал.

Вилата е прекалено малка, осъзна Дейна с нарастваща тревога. Разполагаше с малък салон с тапициран диван, а до огромното легло бе поставен само един стол. Имаше и ниша с минибар, а зад нея се намираше банята с вградена мраморна вана.

Не бе възможно да споделя тази вила с Роб. Винаги, когато гостуваше в ранчото, я настаняваха в бунгало с две спални и затова не очакваше този път да е по-различно. Върна се в голямата къща, но не можа да убеди Юстас да я премести в по-голяма вила. Очакваха се да пристигнат много гости, поканени за празненството в събота вечер по случай рождения ден на Големия татко. Всички вили вече бяха разпределени.

Дейна се върна в Макаи Хаус, за да прецени ситуацията. Можеше да спи на дивана и да остави леглото на Роб. Шест нощи. Звучеше като доживотна присъда, особено прекарани в компанията на мъж, на когото нямаше особено доверие. Днес бе успяла да пропъди Роб от мислите си. Е, поне през по-голямата част от времето. Не можеше да отрече емоционалното разтърсване, което изпита след целувката му. Как можа да го целуне по този начин?

Досега никога не бе загубвала самообладание от нечия целувка. Временно умопомрачение, реши младата жена, защото не искаше да признае, че Роб я привлича. И в същото време я плаши. Масивните му рамене, внушителният ръст… Ала имаше и нещо много повече от заплашителната сила, излъчваща се от тялото му, което я безпокоеше.

И това не се дължеше на онези грозни слухове, които бе чула за него.

Той я бе изучавал доста внимателно. Как иначе щеше да разбере, че боядисва косата си и носи секси бельо? Ако към таланта му да не пропуска и най-малките подробности се добавеше умението да унищожава хората в своите статии, бе все едно да се озове в един басейн със смъртоносните акули на Големия татко.

Но какъв избор имаше?

Изпъна се на леглото, заслушана в песента на птиците, сгушени сред широките листа на тропическите дървета, в приспивното шумолене на папратите и в нежния шепот на дивите орхидеи. Отпуснала глава на възглавницата, Дейна слушаше протяжните звуци на птицата О — най-неуловимата птичка на островите.

Сигурно бе задрямала за малко, когато изведнъж се сепна. В първия миг дори не разбра какво я бе събудило.

Още един остър и пронизващ писък разкъса следобедната тишина. Детски вик.