Мерил Сойър
Ледената кралица (11)

11

Един слънчев лъч погали лицето на Дейна и тя закри очите си с ръка. Реши, че сигурно е събота — часовникът не бе иззвънял — и тя може да си поспи до късно. Докато лежеше в просъница си спомни, че не си е у дома.

Беше в леглото с Роб Тагет.

Остана със затворени очи, питайки се доколко е било разумно решението й снощи. Роб бе дълбоко заспал, а диванът бе толкова малък. Затова бе легнала в леглото с гръб към него, защитена от преградата от възглавници.

Младата жена погледна през пръстите си и видя, че през нощта се е преместила и сега се намира на сантиметър от възглавниците. Свали ръка с намерението да се измъкне от леглото, преди Роб да се събудил, но той вече се взираше в нея, подпрял глава на ръката си.

На меката слънчева светлина очите му бяха тъмносини, засенчени от гъстите черни мигли, а по лицето му бе набола черна брада. Той се усмихна с ленива чувствена усмивка, а погледът му се плъзна по лицето и шията й. После продължи надолу и Дейна го проследи.

Черната дантелена нощница се бе разтворила, разкривайки по-голямата част от гърдите й. Гъста червенина пламна по лицето й, когато си припомни, как миналата вечер той бе погледнал в деколтето на роклята й. Този мъж си мислеше само за едно. Посегна да придърпа нагоре чаршафа и видя, че нощницата се бе вдигнала, разголвайки краката й до средата на бедрата. Оправи я и понечи да се надигне.

Ръката на Роб притисна рамото й.

— Добро утро, принцесо.

Погледът му се стрелна към килима над леглото и тя побърза да стисне устни, преди да е казала нещо обидно.

— Добро утро — едва успя да процеди.

— Искам да поговорим — той седна в леглото и облегна гръб на таблата. Изглежда никак не се смущаваше, че лежи полугол в едно легло с почти непозната жена.

Дейна не знаеше накъде да гледа, със сигурност не и към подутината между бедрата му. Знаеше как изглеждат мъжете рано сутрин. Не можеше ли поне да се закрие с чаршафа?

— Миналата вечер се е обаждал Гарт и Ванеса е говорила с него — започна Роб с нежен тон. — Крейг Олсен е получил вакантния пост във върховния съд.

— Така ли? — бе всичко, което младата жена успя да каже. Сигурно затова Ванеса е дошла в Макаи Хаус. Наистина изпита разочарование, че не бе получила назначението, но в същото време я заля вълна на облекчение, че сестра й не преследваше Роб. — Няма значение.

Той протегна ръка през преградата от възглавници и голямата му длан покри нейната, а силните му пръсти се преплетоха с нейните. В жеста му нямаше нищо агресивно.

— Щом името ти е в списъка на кандидатите, рано или късно ще получиш назначение във върховния съд.

Загрижеността му толкова я смая, че в първия миг не знаеше какво да каже. Държанието му изглеждаше съвсем нетипично за него. Беше нежно, успокояващо.

— Сега е твой ред пръв да използваш банята — опита се гласът й да прозвучи закачливо.

Той скочи от леглото и познатото шеговито изражение отново зае мястото си на лицето му.

— Да, снощи наистина се забрави в банята. Заспал съм, докато те чаках.

Докато Роб си взимаше душ, Дейна се облече. Избра бели шорти и тъмносиня риза, поръбена с бяло бие. Огледа се в голямото огледало. Искаше да изглежда професионално. Роб имаше приятел в полицейското управление на Мауи и тази сутрин щяха да го посетят, макар че Дейна не можеше да си представи как би могъл да им помогне.

Роб отвори вратата на банята и в стаята нахлу облак пара. Младата жена видя, че е съвсем гол, само една кърпа бе увита небрежно около бедрата. Едно леко дръпване и щеше да падне.

— Следобед смятам да отидем на плажа. Ще можеш ли да вземеш няколко кърпи и чадър?

— Разбира се — отвърна тя, доволна, че има извинение, за да излезе от вилата. — Има всичко необходимо за плаж в кабинките край басейна.

Беше на половината път към басейна, когато осъзна, че първоначалният им план не включваше ходене на плаж. Взе няколко кърпи и чадър, питайки се какво пак е намислил Роб.

Завари го да се бръсне в банята, без да си даде труд да затвори вратата. Дейна хвърли кърпите на леглото, когато той й даде знак да влезе. Тя пристъпи предпазливо и затвори вратата.

Преди да успее да каже нещо, Роб прошепна:

— Не споменавай полицията. Не искам онзи микрофон да го запише.

— Нима ти изглеждам толкова глупава?

— Сега, като го спомена — да — безцеремонно отвърна той, без да обръща внимание на гневния й изблик.

Дейна се отдръпна назад, стараейки се да не гледа към голия му гръб, по който блестяха капки вода.

— Искаш ли да ползваш банята?

Нима този тип наистина си мислеше, че тя би желала да сподели банята с него? Господи, как само изглеждаше! Кърпата се бе разхлабила и се бе спуснала надолу, заплашвайки всеки миг да се свлече на пода. Обаче той изглежда не забелязваше. Или просто не го бе грижа.

— Ползвах тоалетната край басейна — рече тя и излезе. Явно, за разлика от нея Роб не се притесняваше от голотата си, реши младата жена, докато навличаше банския си костюм. Изглежда бе свикнал да се разхожда гол пред възхитените погледи на жените. Но за нея не бе присъщо да носи оскъдно облекло. Слава Богу, че си бе взела доста затворен бански костюм. Колкото повече дрехи имаше, толкова по-безопасно се чувстваше край този покорител на женски сърца.

 

 

Кахулуи бе главният град на Мауи, но малцина туристи го посещаваха, помисли си Роб, докато караше по улиците. Другата страна на рая. Градът не беше чак толкова лош, ако на човек му харесваше Бъфало от петдесетте, но в хавайски стил. Тук живееха предимно хотелски работници и други труженици от сферата на услугите, които не можеха да си позволят лукса на караваните край плажа.

Зад ъгъла се вдигна облак от пара, изригнал от ателието за химическо чистене. Наред с хотелските чаршафи, кърпи и униформи, обществената пералня приемаше поръчки за експресно почистване на ризи. Роб подмина пералнята, благодарен, че не му се налага да стои с часове в горещото и влажно помещение, за да изпира до бяло изцапаните с червило кърпи, които след това туристите да могат отново да измърсят.

Зави по „Хана Роуд“ и извърна леко глава към спътницата си. Откакто напуснаха ранчото Дейна не бе особено словоохотлива. Помисли си, че може би преживява, задето не бе получила назначението във върховния съд. Лоша работа. Тя наистина бе дяволски добра в работата си.

Намали скоростта и погледна към указателните табели на улицата, да се ориентира къде е полицейското управление. Видя, че колата, която бе забелязал малко по-рано в огледалото за обратно виждане, все още беше зад тях. Синята тойота бе само на една пресечка по-назад.

— Част от проблема е, че твърде много хора от Пасифик Рим живеят тук — отбеляза Роб и бързо зави надолу по една тясна уличка.

Съдейки по изражението на лицето й, Дейна нямаше ни най-малка представа за какво говори.

— Какъв проблем?

— Защо няма повече жени съдии във върховния съд и в прокуратурата на Хаваите — Роб отново погледна в огледалото за обратно виждане. Да, синята тойота отново беше зад тях. — Голяма част от островитяните са преселници от Филипините, Япония или Китай, а те имат типично източно отношение към жените.

— Досега не съм мислила за това — съгласи се младата жена, — но бих казала, че в сърцата си хавайците са поклонници на Съединените щати — обичат свободата и почтеността, макар душата им да принадлежи на Изтока — традициите и суеверията се предават от поколение на поколение. Гуен на собствен гръб е изпитала двойственото отношение на островитяните към жените.

— Точно така. Тя би трябвало да е по-умна и да изчака, докато я предложат за съдия във върховния съд, а след това да продължи като титуляр. Независимо дали е правилно или не, това, което е приемливо за мъжете, се преценява като прекалена амбиция при жените — поне на Хаваите е така.

Дейна видя, че той отново поглежда в огледалото за задно виждане.

— Какво не е наред?

Понечи да извърне глава, което щеше да бъде грешка, особено като се има предвид сваления гюрук на колата, но той сложи ръка на рамото й.

— Не гледай назад. Следят ни.

— Смяташ ли, че може да са хората на Големия татко?

— Вероятно. Забелязах ги малко след като излязохме от ранчото „Кау“. Появиха се от един страничен път, извеждащ от kuleana — kuleana бяха независими фермери, разполагащи със собствена мрежа от пътища или по-точно черни пътища, които се извиваха между плантациите със захарна тръстика. Колата сигурно е била скрита зад високите тръстики, изчаквайки ги да минат.

— Дръж се! — Роб форсира двигателя и рязко зави надясно.

Дейна се вкопчи в страничните дръжки, когато автомобилът се понесе надолу по улицата, зави с бясна скорост наляво и излезе на една еднопосочна улица. Карайки срещу движението, Роб профуча през късата отсечка, след което отклони надясно и отново се включи в потока на оживената магистрала.

Обикаляха известно време наоколо, докато Роб се убеди, че преследвачите са ги изгубили. Влязоха в паркинга на полицейското управление и спряха колата до оградата, край която растяха високи храсти от яркочервена бугенвилия. Роб паркира толкова близо до храстите, че тръните одраскаха едната страна на колата, но поне нямаше да ги забележат толкова лесно от преследващата ги синя тойота, ако минат покрай управлението.

Сградата на полицейското управление представляваше бетонна постройка, която някога е била бежова, но сега бе посивяла от времето. Имаше доста невзрачен вид и по нищо не приличаше на представителната сграда на главното полицейско управление в Хонолулу. Това накара Дейна да се замисли за приятеля на Роб. Брус Кенае беше работил преди време заедно с Роб в полицейското управление в Хонолулу. Какво правеше сега в това затънтено място?

Роб се измъкна от колата.

— Изчакай ме тук.

— Идвам с теб.

— Хич не си го помисляй. Брус няма да говори, ако има някой друг наоколо — отдалечи се забързано и я остави зачервена от безсилен гняв.

Появи се двадесет минути по-късно.

— Появиха ли се нашите приятели от синята тойота?

Тя поклати глава.

— Какво откри?

Роб се настани зад волана.

— Няма никакви доклади за инциденти, свързани с член на семейство Колтрейн.

Дейна много добре знаеше какво представляваха тези доклади. Не всеки път, когато полицай спреше някого, се стигаше до арест или глоба, особено в този рай, където туристите бяха свещени. Вместо това полицаите пишеха доклади за инцидентите в служебните си дневници.

Роб завъртя ключа за стартера, двигателят изръмжа, но най-после запали.

— Кенае има известни сведения за любовницата на Ерик. Говори се, че искал да се ожени за нея, но баща му бил против. Тя е hapa haole.

— Мелез. Това би разстроило Големия татко. Той ненавижда смесените бракове. В това отношение е истински фанатик.

— Другото, което Кенае ми спомена, е, че семейство Колтрейн си затварят очите, когато някой от местните отглежда Maui Wowie на негова земя.

— Марихуана?

— Това не е онази марихуана, която си пушила през седемдесетте години — погледна към Дейна, после очевидно реши, че тя не е пушила нищо нито през седемдесетте, нито по-късно, и сви рамене. — Това е много силна дрога и се продава доста скъпо на континента.

— А полицията нехае?

— Сега, когато са затворени захарните заводи и туризмът е намалял, за някои хора това е единственият източник на доходи — Роб отново сви рамене, сякаш искаше да каже: „Такъв е животът.“ Очевидно за него отглеждането на марихуана не бе сред най-тежките престъпления.

Дейна изпитваше симпатии към островитяните. Животът на Хаваите бе труден — въпреки безбройните диплянки, според които това бе раят на Земята — и бе изключително скъп. Храната и имотите бяха три или може би четири по-скъпи, отколкото на континента. Само малък брой домакинства можеха да си позволят климатични инсталации; струваше прекалено много.

— Това не ни дава много козове срещу Големия татко, нали?

— Репутацията е всичко за Големия татко — отвърна Роб и потегли от паркинга. — Той обича да го смятат за бог. Кенае казва, че е нещо като местен герой. Направил е огромно дарение за построяването на болница и медицински център.

— В такъв случай не би допуснал един развод да повлияе на доброто му име. Знам какво ще се случи — Дейна се намръщи и позлати глава. — Той ще направи всичко възможно цялата вина да се стовари върху сестра ми.

— Колтрейн се опива от могъществото си. Такива хора се смятат за недосегаеми. Мрази някой да му се противопоставя. Това го прави опасен. Не го забравяй. Трябва да бъдем внимателни. Наистина много внимателни.