Мерил Сойър
Ледената кралица (15)

15

Гарт Брадфорд влезе с инвалидната количка в кабинета си и спря за миг до вратата, наслаждавайки се на хладната струя въздух от климатичната инсталация. Разхлаби вратовръзката си, свали сакото и разкопча горните три копчета на някога безупречно колосаната и изгладена риза.

— Предполагам, че съм си сбъркал професията — пошегува се той, като видя, че секретарката му го наблюдава. Уила бе с него от години и го познаваше достатъчно добре, за да се втурне да му помага. — Единственото място на островите, където мъжете обличат костюми, е в съда… или в ковчега.

Уила любезно се засмя, както винаги, когато той се връщаше от съда, сгорещен и раздразнен. Днес Гарт успешно бе оспорил едно предложение за прекратяване на дело и би трябвало да е щастлив, ала не беше. Какво не бе наред с него? Започваше да подозира, че победата не му е достатъчна. А би трябвало да бъде. Какво друго го измъчваше?

Ободрен от хладния въздух, той прекоси с количката просторния си кабинет и се прехвърли в изработеното по поръчка кресло. Погледна през високия прозорец към плажа Уайкики и огрените от слънцето неспирно плискащи се вълни. Жълти катамарани и оранжеви канута се носеха по водата, състезавайки се за високите вълни със загорелите от слънцето сърфисти и туристи на водни колела. Уиндсърфовете се промушваха покрай тях като ято пъстроцветни пеперуди.

Щастлива гледка, помисли си той, като нарочно отбягваше с поглед другия изглед, който му предлагаше престижният му ъглов кабинет. Ако извърнеше глава към другия прозорец, щеше да види Пърл Харбър и в далечината останките на американския крайцер „Аризона“ — гледка, която щеше да го потисне още повече. Това бе паметник на мъжете, останали завинаги в страниците на историята с трагичната си гибел още в първия час на войната.

Уила влезе, стиснала в едната си ръка обезкуражаващо дебела купчина клетвени декларации, а в другата — пачка със съобщения.

— Познаваш ли Ванеса Колтрейн? Да не би да е от семейство Колтрейн? Вероятно не е — както обикновено Уила бъбреше, отговаряйки си сама на въпросите. — Една толкова богата жена едва ли би използвала уличен автомат.

Дали Ванеса се обаждаше, за да му каже, че Дейна е в беда, запита се Гарт. Като се има предвид какво плащаше на Роб за това разследване, би трябвало да получи нещо повече от един кратък, набързо нахвърлян отчет. Не бе сигурен колко дълго остана загледан в тюркоазната вода, която го мамеше да се потопи в хладните й глъбини, макар че от години вече не можеше да ходи на плаж. Уила трябваше да позвъни два пъти по интеркома, за да привлече вниманието му.

— Пак е онази Колтрейн — съобщи секретарката му, когато той най-после вдигна слушалката.

— Гарт Брадфорд слуша — гласът му внезапно прозвуча необичайно официално.

— Благодаря, че се съгласихте да говорите с мен — гласът бе нисък и чувствен, какъвто си го спомняше от снощния разговор.

— Всичко наред ли е с Дейна? Как прие новините?

— Казах на Роб, и той ще й предаде. Предполагам, че е добре. Тази сутрин отидоха на плаж.

Тогава защо ми се обажда, запита се Гарт и отново си представи Дейна, но с дълга тъмна коса, стелеща се на вълни по раменете. И с дълъг, секси маникюр. Не разбираше откъде му хрумна представата за дългите нокти, но във въображението си виждаше меките ръце на Ванеса с дълги, изящно оформени нокти, покрити с бледорозов лак.

— Обаждам се от телефонна кабина в Макавао. Момент, да сложа още няколко монети, за да не ни прекъснат.

Гарт изчака, а любопитството му се изостри, докато си представяше малкия град. Като дете обичаше да ходи там на традиционното ежегодно родео. Макавао бе построен в началото на миналия век. Приличаше на град от Дивия запад с ковачница, дрогерия и стълбове за връзване на конете на paniolos. Каубоите от съседните ранча често идваха в градчето. Отдавна не бе ходил там, защото инвалидната количка не можеше да се движи по неравните тротоари.

В Макавао имаше много бутици, един от друг по-изискани, където продаваха произведенията си художниците, предпочитащи да живеят във вътрешността на острова. Гарт се опита да си представи Ванеса, застанала пред моден бутик, разположен в някогашна конюшня, как пуска четвъртдоларови монети в дървената кутия на уличния телефон, който изглеждаше точно така, както по времето на Уайът Ърп^[1].

Уила бе права: жена, богата като Ванеса Колтрейн, не би трябвало да използва уличен телефон. Очевидно Ванеса не искаше някой да чуе разговора й или може би се притесняваше някой да не види номера му в месечните разпечатки, изпращани от пощата.

— Снощи говорих с Роб за вас — заяви след минута Ванеса. — Той ме увери, че вие сте най-добрият адвокат на островите.

— Наистина ли? — Гарт не знаеше какво друго да каже. Комплиментите винаги го притесняваха, особено ако бяха изречени от красива жена.

— Бих искала да поемете моя случай.

Той се поколеба, питайки се дали двете с Дейна имаха един и същ проблем, Защо Роб не му бе казал нищо повече?

— Разкажете ми за вашия случай.

— Аз съм омъжена за Ерик Колтрейн. Предполагам, че познавате семейство Колтрейн — додаде с горчивина в гласа.

Кой не познаваше семейство Колтрейн? Те бяха известни с парите и с арогантността си. Гарт бе срещал Торнтън Колтрейн на няколко политически събрания. Наричаше себе си Големия татко и се държеше като надут досадник.

— Искам да се разведа с Ерик. Можете ли да ми помогнете? Знам, че не се занимавате с разводи, но този… този… — гласът й пресекна — няма да бъде лесен. Големия татко ще наеме възможно най-добрия адвокат, който може да се купи с пари. Той е решен да ми отнеме моя син.

Гарт се поколеба; развълнуваният тон, с който тя произнесе думите моя син, докоснаха най-деликатните струни в сърцето му. Представи си я в горещата телефонна кабина с плувнали в сълзи очи и слънчев лъч, танцуващ в сенките на тъмната й коса. Разумът му диктуваше да откаже, ала не можеше.

— Ще поема вашия случай — рече той, като внимаваше тонът му да звучи строго професионално. „Никога не се забърквай емоционално с клиент“ — това бе основно правило на всеки адвокат. — Вече напуснахте ли съпруга си?

— Не. Ако някой от семейство Колтрейн знае, че се каня да си замина, никога няма да ми позволят да взема Джейсън. След два дни Големия татко има рожден ден и организира голямо празненство в ранчото, на което ще присъстват повече от стотина гости. Тогава ще тръгна заедно с Дейна. В суматохата никой няма да забележи отсъствието ни. Двамата с Джейсън ще отседнем при Дейна.

— Не мисля, че това е добра идея. Домът на сестра ви е първото място, където ще ви потърсят.

— Прав сте — с треперещ глас промълви жената. — Нямам къде другаде да отида.

— Нека помисля малко. Ще потърся подходяща квартира за вас и сина ви — каза Гарт, макар че нямаше никаква представа къде би могъл да ги настани.

 

 

Миризмата на тлеещи бананови листа, които с месеци съхнеха на силното тропическо слънце, изпълни топлия вечерен въздух, който за пръв път от дни бе застинал в тежка задуха — лишен от разхлаждащия океански бриз. В планинската част на острова обикновено бе по-хладно, отколкото по крайбрежието, но не и сега. Тази вечер бе горещо, а в нажежения въздух витаеше някакво безпокойство и напрежение.

Или може би всичко бе плод на въображението й.

Дейна стоеше настрани от оживените гости, а погледът й се рееше над заградената ливада до конюшнята. Беше изкопана дълбока яма, покрита с изсушени бананови листа. Според хавайската традиция прасето за kalua се пече бавно на слаб огън, докато каубоите наглеждат големия шиш, на който се върти охраненото биче. Нужни бяха още два дни, за да се подготви всичко за празненството, както и за да пристигнат останалите гости.

Дейна никога досега не бе виждала толкова много хора в ранчото. Площадката за хеликоптери бе пълна, а машините приличаха на пчели, кръжащи около кошер. Мнозина от богатите хавайци притежаваха собствени хеликоптери. Това бе най-бързият и лесен начин за пътуване между островите, дори и до такива отдалечени местности като ранчото „Кау“. Големия татко притежаваше лъскав хеликоптер „Бел Рейнджър“, който бе изключително бърз, но Дейна не се интересуваше особено от това.

Нито пък се впечатляваше от богатите приятели на Колтрейн, които тази вечер се бяха събрали навън пред големия обор за празненство в стил уестърн. Облечени в най-хубавите си неделни дрехи, с излъскани до блясък каубойски ботуши и с шапки, украсени с гирлянди от свежи цветя според полинезийския обичай, paniolos бяха насядали върху бали сено и свиреха традиционни хавайски песни на лъскавите си китари и укулелета.

Дейна се запъти към конюшните, където Големия татко държеше арабските си коне. Приглушеното мучене на говедата се чуваше ясно в нощната тишина. Скрито от високи дървета, най-близкото пасище бе доста отдалечено от къщата и оборите. Ако посетителят не слезеше до оградените ливади, щеше да остане с впечатлението, че ранчото „Кау“ е по-скоро място за почивка, отколкото действаща ферма.

— Хей, бебче. Накъде си се запътила?

Младата жена се извърна и с усилие се усмихна на Роб. Последния път, когато го видя, той разговаряше оживено със сестра й. Струваше й се, че случилото се на плажа е било само плод на нейното въображение. Може би така бе по-добре. Тя със сигурност не знаеше какво да каже.

Двамата се отправиха към конюшните, където миризмата на коне и прясно окосено сено бе по-силна от мириса на дим. Както всичко останало в ранчото, и в конюшните всичко бе като за пред гости. Всяка вещ си бе на мястото, мундщуците на юздите бяха лъснати до блясък, а кожените седла — идеално почистени. Дори конете бяха изчесани като за парад.

— Да видим какво има отзад — каза Роб и тя разбра, че иска да поговори с нея на спокойствие.

— Мислиш ли, че и в конюшните има микрофони? — попита младата жена, когато излязоха навън.

Роб се облегна на оградата около кръглата площадка за трениране на конете.

— В това ранчо човек никога не може да бъде сигурен — ухили й се с момчешката си усмивка, срещу която тя си въобразяваше, че вече е имунизирана, но се оказа, че е сгрешила. — Проучих това-онова и измислих план.

Тя скръсти ръце и се втренчи в новите си каубойски ботуши. Той щеше да го направи; наистина щеше да се вмъкне в апартамента на Големия татко.

— След вечеря ще има танци в стил уестърн — заяви Роб с усмивка. — За голямо неудоволствие на онези от континента, които си въобразяват, че хавайците могат да танцуват само хула.

— Големия татко не е от най-изобретателните. Всяка година той организира уестърн парти в стил „Хавай“, за да могат гостите му да усетят атмосферата на планинската част на островите. Утре вечер ще има представление с хула, в което ще участват гълтачи на огън от островите Фиджи. На следващата вечер ще гостува известен състав от континента.

— Тази вечер по време на танците ще сервират okolehao. След първата чаша всички ще са замаяни.

— Прав си — домашно приготвеното питие беше СНП, същата напитка, която поднасяха в бара на Уили. Роб издържаше на тази огнена смес, но Дейна нямаше да се докосне до нея.

Роб се втренчи замислено в празната арена. Беше облечен с черно поло и маратонки „Найк“, защото тя бе забравила да му каже, че тази вечер ще има уестърн парти. Той и без това се отличаваше от тълпата, а тази вечер още повече изпъкваше, понеже всички останали джентълмени бяха облечени като каубои от Дивия запад и костюмите им струваха много повече, отколкото един paniolo можеше да спечели за цял живот работа в ранчото.

— Забеляза ли охраната? — попита Роб.

Дейна поклати глава. Беше твърде заета с мислите си за Роб и затова не бе обърнала особено внимание на гостите.

— Погледни към онези момчета, които се мотаят наоколо с чаши в ръце, но без да докосват устни до тях. Никого не изпускат от поглед.

— Ще попитам Ванеса кои са. Може би тя знае.

— Аз я попитах дали познава двамина от момчетата, но тя отрече. Нямаше представа, че тези мъжаги са от охраната.

Днес Дейна почти не бе разговаряла със сестра си. Ванеса се бе върнала от Макавао, отрупана с пакети от пазаруването. Бе й махнала с ръка, но не бе спряла да си поговорят. Тази вечер се появи късно на празненството и отиде направо при Роб.

Не бъди ревнива, мислено се смъмри Дейна. След като този следобед изслуша изповедта му, чувствата й към Роб се бяха променили. Тя… е, не бе сигурна какво точно изпитва, но нямаше намерение да се състезава със сестра си. Един мъж никога нямаше да застане между тях. Двете бяха преживели твърде много заедно. А сега отново ги грозеше опасност. Не бе време да проявява ревност.

— Ето какъв е планът ми — рече Роб. — Когато танците започнат, ще се присъединим към тях, но няма да откъсваме поглед един от друг като влюбени до уши тийнейджъри, които нямат търпение да се усамотят. Никой няма да се изненада, когато си тръгнем заедно. Ще решат, че отиваме да се повъргаляме в най-близката купа сено.

Някакъв шум отвлече вниманието им; беше един paniolo, който излизаше от къщата на каубоите. Роб изчака мъжа да отмине, преди отново да заговори.

— Ще се промъкна в апартамента на Големия татко, за да го огледам. Ти ще остане да пазиш и да наблюдаваш кога той ще напусне празненството. Обзалагам се, че ще остане до края. Не е ли това задължението на всеки безупречен домакин?

— Предполагам — промърмори младата жена. Всъщност изобщо не можеше да си се представи в тази роля. — Ще ми дадеш твоето уоки-токи, за да мога да те предупредя, когато той се запъти към апартамента си, нали?

— Точно така. Взех със себе си някои от най-модерните уреди. Току-що ги купих за моята фирма. Те са с размера на тесте карти. Спокойно можеш да пъхнеш в джоба си едно такова апаратче, ако някой случайно се появи.

— Ами ако някой ме види, как ще обясня, че не съм с теб?

— Кажи му, че сме се скарали.

Той има отговор за всичко, реши Дейна, но се боеше, че няма да бъде толкова лесно, особено с всички тези мъже от охраната, които дебнеха наоколо.

— Не изпускай от поглед Големия татко. Предполагам, че той ще си тръгне с Минерва и ще прекара известно време в нейното бунгало. Едва ли ще я заведе в апартамента си, след като знае, че е натъпкан до тавана с електронно оборудване — Роб погледна през рамо към танцовата площадка. — Само се постарай да ме предупредиш, когато се запъти към къщата.

Дейна преглътна с усилие и мислено се помоли нещо да не се обърка. Апартаментът на Големия татко заемаше целия втори етаж в западното крило на къщата, но имаше само един вход. Трябваше да предупреди Роб навреме, за да може той да се измъкне преди някой да го види.

 

 

Роб се опитваше да влезе в проклетия ритъм на танца, но непрекъснато настъпваше Дейна. Водещият явно имаше намерение да покаже на глупаците от континента какво означаваше истински хавайски стил. Роб вече бе преминал изпитанието с бугито „Грабни си ботушите и офейкай“ и „Плющящият камшик“ с грацията на свиня върху лед.

— Окей, момчета и момичета! — ревна водещият. — Готови ли сте да опитаме „Хей Хоп“?

Роб притисна Дейна по-близо и носът му докосна леко уханната й коса. Не отлепяше ръце от нея. Не прекаляваше с волностите, но отдалеч си личеше, че са любовници.

— Това е — засмя се той. — Забрави за „Хей Хоп“. Нямам намерение да се блъскам в задниците на хора, които не познавам.

Дейна леко се усмихна. Какво й ставаше, запита се Роб. Откакто си тръгнаха от плажа, се държеше доста странно. Тъкмо вече си мислеше, че е постигнал напредък с нея, и тя започна да се държи хладно и отчуждено.

Жени. Иди ги разбери. Очевидно не го биваше в отношенията с тях. Опитът му с Елън го бе доказал. Дейна обаче го харесваше, без значение как се държеше. Опита се да не бъде прекалено настойчив, напомняйки си, че тя се нуждае от чувствителен мъж, но му беше дяволски трудно. Всъщност беше от типа мъже, които упорито преследват желаното. А той желаеше Дейна.

Добре, че не й разказа всичко. Каза й за онази фатална нощ само толкова, колкото да сложат началото на връзката си. Не беше нужно тя да знае всичките му тайни — поне докато не се убеди, че наистина може да й има доверие. Доверие? Беше толкова непознато за него, колкото и животът на Марс? Знаеше, че рано или късно ще трябва да й каже. И да се моли историята да не се повтори отново.

Без да сваля ръка от раменете й, я поведе навън от дансинга. Цялото парти се вихреше под балдахина на черното небе, където царуваше сребристата луна. Най-после задуха освежаващ вятър, който разхлади нощния въздух, изпълвайки го с уханието на тропически цветя.

— Изглежда всички се забавляват — отбеляза Дейна. — Едва ли някой се е прибрал.

Освен Ванеса. Тя си бе тръгнала сама преди половин час. Роб не го спомена на Дейна. Не бе сигурен какво става между двете сестри, но трябваше да направи нещо за Ванеса. Не му харесваше усмивката й. Беше я виждал върху лицата на прекалено много жени. Казваше да, още преди да бе задал въпроса.

Двамата тръгнаха бавно към горичката, която разделяше двора около къщата от стопанските постройки в ранчото. Роб улови ръката й, преплете пръсти с нейните и леко ги стисна. Тя не отвърна на стискането му, но не издърпа ръката си.

— Тук скрих уоки-токитата — Роб разтвори папратовите храсти и измъкна една пластмасова торба. Подаде на Дейна нейното уоки-токи. — Знаеш ли как да го използваш?

Младата жена кимна. Лунната светлина огря красивото й сериозно лице.

— Когато искаш да говориш, натискаш бутона, а когато искаш да слушаш, го отпускаш.

— Не си притеснена, нали? — глупав въпрос. Отлично виждаше, че е притеснена. — Ако се случи нещо неочаквано, измисли нещо.

— Боя се, че Големия татко може да те залови.

— И какво ще направи? Ще ме убие? — той се засмя, но забеляза, че тя сякаш напълно бе изгубила чувството си за хумор. — Ако застанеш в сянката на онова бананово дърво край оградата, ще можеш ясно да видиш Големия татко, когато напусне празненството. Последвай го — на известно разстояние — и ме предупреди. Така ще имам достатъчно време, за да се измъкна оттам.

— Ще го направя — обеща тя и той понечи да тръгне. Дейна го хвана за ръката и бързо го целуна по бузата. — Късмет.

Роб се усмихваше, докато тичаше по полегатия склон към главната къща. По дяволите, напредваше. Бавно, но сигурно Дейна наистина започваше да го харесва. Не помнеше откога не се бе чувствал толкова добре. Усещаше, че животът му се подрежда и започваше да вярва, че отново да бъде щастлив.

Изнервяше го само това, че имаше един-единствен вход към горния етаж, където се намираше апартаментът на Големия татко. Искаше му се да има поне още един изход — за всеки случай. Нямаше представа какво щеше да прави, ако го изненадат. Папратовите дървета, достигащи до втория етаж, не бяха достатъчно здрави, за да се спусне по тях. Един интелигентен детектив винаги трябва да има резервен план.

Десет минути по-късно, макар и задъхан, вече бе в апартамента на Големия татко. Дървените капаци на прозорците бяха затворени. След светлата лунна нощ стаята изглеждаше необичайно тъмна, само през процепите на капаците се процеждаше оскъдна сребриста светлина. Роб измъкна своето уоки-токи от страничния джоб на джинсите си.

— Квак — изкряка той, надявайки се да имитира жабите, с каквито гъмжеше езерото с рибките koi. От тази парола Дейна щеше да разбере, че вече е проникнал в апартамента, без да задейства алармената инсталация.

— Квак — долетя тихият й отговор.

Добре, значи тя не бе помръднала от своя наблюдателен пост и Големия татко още не бе тръгнал насам. Време бе да се захваща за работа. Пъхна уоки-токито в джоба си и извади мощното си фенерче. Включи го.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си!