Мерил Сойър
Ледената кралица (33)

33

Беше минал малко повече от половин час, когато двамата излязоха от закусвалнята на „Макдоналдс“. Зак бе изял три големи мака и две кесийки с пържени картофки, прокарани с голяма чаша шоколадов шейк. Роб не бе хапнал нищо. Не си спомняше кога за последен път бе изпитал глад.

Докато отключваше поршето, телефонът иззвъня.

— Тръгна си, преди да успея да поговоря с теб — прозвуча гласът на Гарт в слушалката.

— Да, ами… — какво можеше да каже? След като се бе изложил пред Дейна, той с облекчение се остави Зак да го отведе в закусвалнята. Плъзна се зад волана и протегна ръка, за да отвори вратата на сина си.

— Имам новини — продължи Гарт с радостна нотка в гласа. — Областният прокурор се е отказал от делото. Няма да те арестуват.

Роб издиша рязко. „Благодаря ти, Господи!“ Пое дълбоко дъх, надявайки се, че не сънува. „Моля те, нека да е истина!“

— Трябва да благодариш на Дейна — продължи Гарт. — Отишла при областния прокурор и го убедила да й покаже доказателството, което имат срещу теб.

— А откъде е разбрала, че ще ме обвинят? Аз не съм й казвал нищо.

— Е, ами… предполагам, че отнякъде е изтекла информация.

Ванеса е казала на сестра си, реши Роб.

— Направила го е преди назначението й да стане факт, нали?

— Точно така. Рискувала е да бъде обвинена във възпрепятстване на правосъдието.

Тя го обичаше, наистина го обичаше! Усети как гърлото му се стяга. Не бе плакал от години и нямаше да го направи и сега, но наистина му се искаше. Вместо това облегна глава на страничното стъкло и затвори очи за миг. Не заслужаваше саможертвата й. Как бе възможно да е такъв късметлия!

— Роб, там ли си?

— Да — вдигна глава, осъзнал, че Зак го гледа. — Предполагам, че не са разполагали с нищо конкретно, щом са се отказали толкова лесно.

— Напротив, можели са да устроят страхотен процес. Онази туристка те е разпознала; видели са те в нощния клуб. А сега следва и гвоздеят в програмата — няколко косъма от пубиса ти са намерени по тялото на една от жертвите.

— Това е невъзможно! — категорично отсече Роб.

— Напротив. Космите наистина са твои. Спомняш ли си, че ти взеха проби по време на вътрешното разследване? Лабораторният анализ е в компютъра. Идентични са.

— Как, по дяволите, е могло да се случи?

— Дейна се е досетила. Някой е подкупил един от служителите в отдела с доказателствата. Пробата, която си дал, все още се пази. С малко натиск чиновникът си е признал, че е взел пари, за да размени твоите косми с тези, намерени по тялото на жертвата.

— Кучи син! — можеха да го осъдят, при това толкова лесно! Погледна към Зак, който се взираше въпросително в баща си. Дейна бе изложила кариерата си на риск заради него. Мисълта, че е била готова да я пожертва, за да го спаси, го изпълни с безгранична благодарност и… безмерен гняв. Когато открие кой стои зад всичко това… щеше да го убие! — Кой е подкупил служителя? Големия татко ли е бил?

— Не. Ванеса и аз се срещнахме с него. Сигурен съм, че не би направил нищо, което да застраши отношенията му с Джейсън. Подкупът е бил предложен по телефона, а на служителя му е платено в брой, така че е трудно да се проследи, но от прокуратурата разследват.

— Искам да ми кажеш веднага щом научиш нещо.

Изключи телефона и прегърна силно Зак, макар да знаеше, че синът му е във възраст, когато момчетата презират родителските прояви на нежност. Роб не можеше да се спре, както не бе могъл да се въздържи да целуне Дейна на празненството.

— Господи, татко, какво се е случило?

Роб подробно разказа на Зак за доказателствата срещу него и му обясни какво е направила Дейна.

— Тя вярва в теб, татко. Защо не й каза всичко още от самото начало?

— Не исках да проваля шансовете й да получи назначението във върховния съд.

Зак поклати глава, а розовият кичур проблесна на светлината.

— Изглежда не й вярваш. Решил си, че тя ще те изостави също както майка ми навремето.

— Не… — понечи да възрази Роб, но Зак беше прав. Роб се бе опитал да се убеди, че скривайки истината, защитава Дейна. Всъщност искаше да се предпази от още едно унищожително предателство. Не би понесъл да се изправи срещу изпитание като това, очаквайки Дейна да бъде до него, а тя да го изостави. Веднъж вече го бе преживял и не искаше да се повтори. Така че бе избрал по-лесния изход.

— Върви при нея — посъветва го Зак. — Кажи й, че я обичаш. Не проваляй и този шанс.

— Мислех, че не я харесваш. Забрави ли, че това бе жената, от която искаше да се отървеш?

Зак забарабани с пръсти по крака си.

— Сгрешил съм. Спомняш ли си какво ми повтаряше толкова често? „Обичам те завинаги.“ Тя те обича, татко, не го ли разбираш? Това е нейният начин да ти каже, че винаги ще те обича.

Роб бе толкова смаян, че не можа да продума. Понякога синът му изглеждаше толкова незрял — въодушевяваше се от някакви глупави кумири, играеше си с папагал — но друг път се държеше като зрял и мъдър човек.

Дейна наистина го обичаше. Тя не беше някоя лекомислена и празноглава хубавица като Елън, за която думата обич нямаше никаква тежест. Дейна само веднъж му бе признала, че го обича. Но бе искрена. „Винаги ще те обичам.“

— Казвал ли съм ти напоследък, че те обичам? — попита той Зак.

— Хайде, стига, татко, да не започваме — наведе се и завъртя ключа на стартера. — Върви при Дейна и го кажи на нея.

— Тя сигурно е с…

— Онзи досадник? Още една причина да побързаш.

Роб натисна педала за газта и колата се вля в оживения поток. Толкова много имаше да обяснява. Дейна щеше да иска да знае защо не й се бе доверил. Самият той бе настоявал тя да му вярва, а ето че не й бе отвърнал със същото. По дяволите. Обичаше я. А любовта означава доверие.

Дали тя отново ще го приеме? Щеше ли да прости жестоките думи, които й бе казал на раздяла след любовната им нощ. „Какво за миналата нощ?“ Няма да я обвини, ако изобщо не желае да го види. Размишляваше върху това, когато телефонът иззвъня. Отново беше Гарт.

— Ванеса е открила нещо доста обезпокоително. Много от гостите са изпратили цветя и са оставили визитните си картички. Сред тях е намерила една ли-сии.

— Наистина ли?

Червените пликове се даваха само при специални случаи. Те съдържаха пари и се предполагаше, че носеха късмет. Тази китайска традиция бе възприета и от местните жители. Съвсем естествено бе хората да носят ли-сии на Дейна.

— Този ли-сии не е съдържал пари — рече Гарт. — Вътре е имало бележка: „Нощните воини идват за теб!“.

— Което означава, че Дейна е в смъртна опасност.

— Точно това си помисли и Ванеса. Може би преувеличава, но тя смята, че изнудвачът възнамерява да убие Дейна. Опитахме се да се свържем с нея, но никой не отговаря. Тя смяташе да вечеря с онзи мъж, който я придружаваше на празненството.

— Ще отидем в къщата й и ще я изчакаме — Роб затвори и усети как космите на врата му настръхнаха. Изви рязко волана и даде газ, задминавайки останалите коли.

— Какво не е наред, татко?

Обясни за сина си за изнудвача и му разказа накратко за последните новини във връзка с обвинението в изнасилване, като се опита да спести част от истината. Когато свърши, очите на Зак се разшириха от изненада.

— Мислиш ли, че някой се опитва да убие Дейна?

Роб отби в страничната улица, която водеше към къщата на Дейна.

— Надявам се, че не, но ние всички подценихме изнудвача. Трябва да я предупредим — каза той, молейки се да не прекалено късно.

— Изглежда в някоя от къщите има празненство — обади се Зак, когато наближиха дома на Дейна и видяха, че от двете страни на улицата имаше паркирани много коли.

Роб забеляза елегантната черна кола, спряла на алеята пред къщата на Дейна.

— Вкъщи си е — отбеляза той.

— Онзи досадник е с нея.

— Така изглежда — Роб отмина къщата и паркира до тротоара. — Ще отида да разкарам онзи навлек.

— Върви, татко.

Роб отвори вратата.

— Ти стой тук. Веднага се връщам.

— Ъхъ — Зак изглеждаше много по-заинтригуван от тълпата младежи, запътили се към съседната къща, откъдето се разнасяше шумна глъчка, отколкото от думите на баща си.

Лекият бриз носеше из въздуха аромата на тропически цветя и звуците на хевиметъл. Роб прекоси улицата, обзет от засилващо се чувство на безпокойство. Лампата на верандата пред къщата на Дейна бе изгасена, а в дневната цареше полумрак — вероятно бе запалена само някоя настолна лампа. Той хукна по алеята за коли. Шумната врява от партито от другата страна на улицата го стресна и той погледна през рамо.

Лунната светлина освети колата пред дома на Дейна и той видя стикера в златно и синьо, залепен на предната врата. Според надписа колата принадлежеше към тези, които имаха право да паркират в охранявания гараж на съда. Е, значи тя се бе прибрала с някой съдия или колега от прокуратурата. Нали всички работеха в една и съща сграда.

Шестото му чувство го връхлетя като вихрушка. Кучи син! Как не се бе досетил досега? Щеше да му избоде очите! Но той бе толкова погълнат от собствените си проблеми, че не проумя кой се опитваше да съсипе Дейна.

Дали не бе закъснял? Къщата бе тъмна като гробница. Някой бе загасил лампата на терасата. Кръвта пулсираше в слепоочията му, пречейки му да се съсредоточи. На всяка цена трябваше да влезе вътре. Нямаше време да повика помощ. „Господи, моля те, дано не е твърде късно!“

Воден от лунната светлина, той заобиколи откъм задната страна и надникна през прозореца. Никъде не се виждаше светлина. Натисна дръжката на задната врата и откри, че не е заключена. Отвори я, пристъпи вътре и присви очи в тъмнината.

— Внимавай! — проехтя гласът на Дейна.

Болката експлодира отстрани на главата му и пред очите му избухна ослепителен фойерверк. Той се олюля, а сърцето му учестено заби. „Дейна е в беда! Трябва да й помогнеш.“

Политна настрани и се опита да се ориентира. Спомни се, че кухненският плот трябва да е наблизо. Ако може да се добере дотам, ще успее да се съвземе. Пръстите му напипаха хладната плоча. Тряс! Втори, още по-силен удар подкоси краката му. Усети как мракът го поглъща.

— Не-е-е… — чу собственото си стенание.

Някой каза нещо, но въпреки всичките му усилия не можа да отвори очи и да види кой говори. Пронизващата болка в главата — сякаш някой забиваше свредел в мозъка му — му пречеше да мисли. Явно бе загубил съзнание, но не можа да прецени колко дълго? Минути? Часове?

Имаше чувството, че някой го тегли, после усети, че се плъзга. Някой бавно го влачеше по пода, осъзна внезапно. Къде беше? Мъглата от болката и объркването породи хаос в мислите му. Беше в къщата на Дейна. Звуците сега бяха по-остри, по-ясни. Чу глас. Ако можеше да се концентрира още малко, щеше да разбере какво се говори.

Отново се опита да отвори очи, но не успя. Въпреки всичко мислите му започваха малко да се избистрят и той реши да не помръдва. Ако вярват, че е безпомощен, може би ще успее да ги изненада.

— Сложи го на леглото — чу той някакъв глас.

— Не мога. Много е тежък.

Дейна! Прехапа устни, за да не извика името й. Значи нейните ръце го държаха под мишниците. Тя се опита да го качи на леглото, но само успя да го подпре на ръба. Главата му клюмна на гърдите и той леко отвори очи. Пред замъгления му поглед се озова катарамата на колана му и в същия миг остра болка прониза слепоочията му.

— Хайде, Дейна, можеш да го сложиш на леглото.

Роб разпозна гласа. Гуен Шихида. Точно както подозираше. Прокле се мислено, задето бе позволил да го заблудят и да се остави да бъде подведен от проблемите на Ванеса с Големия татко. Бе пропуснал очевидното.

„Нощните воини идват за теб!“

Дали Гуен бе способна на убийство? Е, по дяволите, не се бе отнесла много приятелски с него. Много често най-побърканите изглеждат съвсем нормални, напомни си той.

Чу как Дейна пое дълбоко дъх, докато се опитваше да повдигне раменете му, за да го намести върху леглото. Той й помогна, доколкото можа. Тя успя да го помръдне, като повдигна краката му. Той отново й помогна, като се претърколи върху леглото. Внимаваше да не мърда ръцете и краката си, за да изглежда, че е в безсъзнание.

Знаеше, че Дейна бе разбрала преструвката му. Предположи, че Гуен е въоръжена, в противен случай Дейна не би й се подчинявала така безропотно.

Две нежни ръце наместиха краката му върху леглото. Дланта й докосна челото му и отмести един кичур.

— Той се нуждае от лекар.

— Още ли не си разбрала? Ти си мъртва. И двамата сте мъртви — процеди Гуен. — Домашно насилие. Знаеш колко е популярно напоследък.

Роб реши, че повече няма смисъл да се прави на припаднал. Повдигна се на лакти и отвори очи, като се опитваше да не обръща внимание на мъчителната болка, която замъгляваше зрението му.

Някой запали лампата и мъждивата и светлина изпълни със сенки малката стая. Пред очите му изплуваха неясните очертания на Гуен. Стоеше недалеч от леглото с пистолет в ръка. Наблизо бе Дейна, а красивото й лице бе помръкнало от тревога.

— Нищо няма да се получи — рече Роб, изненадан колко спокойно и силно прозвуча гласът му въпреки непоносимата болка в главата.

— Прекрасният принц се събуди. Колко мило!

Дейна понечи да отиде до него, но Гуен махна с пистолета да не мърда от мястото си.

— Можеш да ни убиеш, но никога няма да заблудиш полицията, че е било домашно насилие — успя да седне и обви ръце около коленете си, за да не падне. — Няма да открият следи от барут по дланите ми. Положението на телата и още куп други детайли няма да отговарят на твоя замисъл.

— Точно така — подкрепи го Дейна. — Никога няма да се измъкнеш.

— Вие и двамата ме мислите за глупачка, нали? Изобщо не ви минава през ума, че съм обмислила всичко. Същите сте като баща ми.

Омразата, която струеше от очите на Гуен, ужаси Роб. Нямаше да бъде никак лесно да се разбере с нея, а бе твърде замаян от болката, за да я надвие със сила. Тя можеше да го убие, а което бе още по-лошо — да убие Дейна.

— Сега баща ми, всемогъщият Бос Шихида, смята, че не струвам нищо, защото някаква си тъпа блондинка е назначена за върховен съдия вместо мен.

— Точно затова ме е изнудвала — обясни Дейна на Роб. — Миналата година Гуен изгуби изборите за върховния съд. Твърди, че никога няма да успее да спечели политическа поддръжка, за да се кандидатира отново.

— Сигурен съм, че баща ти… — опита се да я успокои Роб, но тя го прекъсна:

— Последния път молих баща си за помощ. Той ми заяви, че никога няма да спечеля, освен ако не съм титулярен съдия. Островитяните не гласуват за напористи жени. Но ако съм предложена да заема вакантно място, мога да бъда избрана.

Роб не можеше да оспори логиката й.

— Заслужава ли си да станеш убийца заради едно назначение във върховния съд?

— Опитах се да се отърва от Дейна, да направя всичко много по-лесно, но тя не пожела да си замине.

— Тя не се плаши лесно — не можа да се сдържи Роб.

Гуен изсумтя възмутено.

— Дейна дори да падне в помийна яма, излиза оттам ухаеща на рози. Бинкли свика юридическата комисия. И какво се получи? Тя успя да отхвърли всички обвинения. Освен това цялата колегия се спусна да защитава златното момиченце. Е, сигурна съм, че ще й устроят много затрогващо погребение. Нямам търпение да присъствам на церемонията.

— Гуен — заговори Роб, — можем да се разберем. Нека…

— Не се опитвай да ме поучаваш! Стигнала съм доста далеч и няма връщане назад.

— Добре. Как смяташ да се измъкнеш от това убийство? — попита Роб, за да спечели време. С всяка изминала секунда се чувстваше все по-силен. Щеше да се хвърли върху нея, макар и с риск да бъде прострелян.

— Сбили сте се и една лампа е паднала. Последвалият пожар ще унищожи всички доказателства, така че полицията няма да търси обгаряния от барут.

Роб отвори уста, за да й възрази, че по разкъсаните краища на раните може да се установи, че е стреляно с пистолет, но в същия миг на вратата се позвъни. Сигурно бе Зак, дошъл да го търси. Гуен насочи пистолета към Дейна.

— Не очаквам…

— Сигурно е някое от онези пияни хлапета, които вдигат олелия в отсрещната къща — каза Роб, прекъсвайки Дейна. — Ще си отидат след минута.

Моля те, Господи, мислено се помоли той, махни Зак оттук! Беше сигурен, че Гуен не е видяла сина му на празненството. Почти през цялото време момчето бе или на терасата, или в кухнята с онзи устат папагал. Ако Гуен разбере, че синът му е пред врата, със сигурност ще го убие.

Звънецът отново иззвъня, след което последва продължителна тишина. Пистолетът на Гуен оставаше насочен към Дейна. Зак отново натисна бутона и звукът отекна в къщата като погребален звън.