Мерил Сойър
Ледената кралица (12)

12

— Ключът за разрешаването на проблемите на сестра ти е загрижеността на Големия татко за репутацията му — каза Роб на Дейна, докато караха по магистралата „Хана“. Отново бяха принудени да се движат по-бавно заради камиона, натоварен със захарна тръстика, типична гледка по време на жътвата. — Какво предполагаш, че би станало, ако се разчуе, че подслушва гостите си?

— Той ще направи всичко, за да го запази в тайна. Всичко — идеята на Роб извика усмивка на устните й.

— Тъкмо на това разчитам.

— Нуждаем се от доказателство.

— Ще вляза в апартамента на Големия татко. Доказателството е там, вярвай ми.

Младата жена остана мълчалива няколко минути, сетне попита:

— Виждаш ли ги?

— Третата кола може да е същата, която забелязах по-рано. Ще спра пред закусвалнята на Ник, за да взема нещо за обяд. Ти наблюдавай синята тойота.

Докато навлизаха в Паия, Роб намали скоростта. Това бе последният град преди Хана от изолираната местност, простираща се на около петдесетина километра. Някогашна захарна плантация, днес Паия обслужваше туристите, които пътуваха по извития път, криволичещ през тунели от папратови дървета, покрай множество водопади и стигащ до отдалеченото селище Хана. Няколко бензиностанции и супермаркети, както и десетина специализирани магазини за храна, бе всичко, което бе останало от стария град.

Роб спря колата на малкия паркинг пред закусвалнята на Ник и остави Дейна да наблюдава синята кола. Върна след няколко минути с малка хладилна чанта, взета под наем и пълна с бутилки сода, както и с кутия за пикник, съдържаща сандвичи и пресни плодове.

— Спряха отсреща пред бензиностанцията — рече Дейна. — Не зареждат, а просто си седят в колата…

— Чакат ни да тръгнем — Роб остави храната на задната седалка до купчината хавлии и седна зад волана. Наведе се към спътницата си.

— Целуни ме. Трябва да изглеждаме като любовници, излезли на пикник.

Сведе глава и устните му нежно докоснаха нейните. Беше по-скоро милувка, отколкото истинска целувка. Искаше да я изненада и съдейки по смаяното изражение на лицето й, бе успял. Очевидно тя очакваше още една страстна целувка.

Съблазнителните й мигли се спуснаха, но не преди той да забележи искрата на съжаление в очите й. „Добре, бебчо, сама си го търсеше.“ Повдигна главата й и плъзна палец по брадичката й.

Тя го възнагради, като разтвори устните си. Този път устата му завладя нейната с жарка и пламенна целувка, която изпрати вълни на възбуда по цялото му тяло. Ръцете й се обвиха около врата му. Цялото му същество се напрегна, за да улови еротичните сигнали, което нейното тяло му изпращаше.

Езикът му се заигра с нейния, докосваше го и се отдръпваше, после отново се преплиташе, а пръстите му се заровиха в косите й, повдигнаха ги, вкусвайки мекотата и наслаждавайки се на копринената им тежест. Кръвта му — гъста и тежка — запулсира в слепоочията му. Искаше да направи нещо много повече от това само да я целува, но зад тях спря автобус, пълен с японски туристи.

Младият мъж я пусна и рече:

— Това би трябвало да убеди онези задници, че не сме ги забелязали — надяваше се гласът му да прозвучи по-уверено и спокойно, отколкото се чувстваше.

В отговор Дейна затършува из чантичката си и извади чифт слънчеви очила. Надяна ги на лицето си и се загледа право пред себе си. Добре, не се чувстваше удобно от това, което се бе случило, но ставаше дяволски по-лесно да я целува.

Роб излезе от паркинга и даде газ. Синята тойота също потегли.

— Аматьори. Никога не бихме ги забелязали, ако бяха професионалисти.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ще отидем на плажа. Нека онези смотаняци се потят през целия следобед, докато ние плуваме.

Поеха надолу по магистралата към Хана, следвани на известно разстояние от тойотата, и след няколко живописни завоя приближиха до Малико Бей. Уединеният плаж не разполагаше с туристически удобства и Роб просто отби от магистралата и паркира колата. Преследвачите им бяха принудени да продължат, ако не искаха да ги разкрият.

— Там долу ли отиваме? — очите на Дейна се присвиха недоверчиво към тясната пътека, която се извиваше между скалите и водеше към елипсата от ситен пясък.

— Да. Много пъти съм идвал тук.

С плажния чадър и с плажните пешкири в ръце Дейна пое надолу по пътеката. Роб прехвърли дръжката на хладилната чанта през рамо и взе кутията със сандвичите. Бяха единствените посетители на плажа. Разстлаха кърпите и отвориха чадъра. Той свали дрехите си и ги захвърли върху кърпата си.

Дейна събу шортите си, разкривайки белия цял бански, високо изрязан отстрани на бедрата, който правеше краката й да изглеждат още по-дълги. И по-секси. Дотук добре, помисли си Роб. Обаче изпита силно разочарование, когато видя горната част на банския, който стигаше до брадичката й. Цял плувен костюм? По дяволите, не! Още едно благоприлично одеяние.

— Който е последен, утре ще плати обяда — Дейна се затича към вълните.

— Внимавай за подводните течения — предупреди я Роб. Обичаше този плаж, ала тук подводните течения бяха много по-опасни, отколкото на другите плажове.

Даде й добра преднина, знаейки, че може с лекота да я победи. После закрачи през горещия пясък, който изгаряше босите му нозе. Настигна Дейна, преди да достигне водата и изтича покрай нея. Извърна се и й се ухили.

Видя ясно, че тя се ядоса. Притежаваше много повече спортен дух, отколкото му се бе сторило в началото.

Обичаше тази черта у една жена; това я правеше много по-предизвикателна.

— Утре ти ще платиш обяда. Ще отидем до Касанова в Макавао. Чувал съм, че имат най-добрата италианска кухня в Мауи.

Дейна нагази след него във водата.

— Имат най-добрата кухня не само в Мауи, но и на целите Хаваи.

Вълните бавно се плискаха и се разбиваха в блестящия пясък, мамейки ги по-навътре. На дъното се люлееха червени водорасли, а край тях се стрелкаха малки плоски риби с искрящи тюркоазни кръгове край очите. Огряното от слънцето море и лекият бриз, шумолящ в листата на ананасовите полета, извикаха усмивка на устните на Роб.

Точно това харесваше в Мауи. Вятъра, галещ ананасовите листа, и пустите плажове. Хонолулу бе прекалено гъсто населен и бе невъзможно да откриеш самотен плаж. Ананасовите полета бяха изчезнали, а на тяхно място се бяха появили луксозни каравани. Но какво да се прави — нали тъкмо това бе туристическият рай.

Когато водата й стигна до кръста, Дейна се сви и се гмурна в прииждаща вълна. Роб остана за миг, загледан в плавните и уверени движения, с които заплува навътре, а после я последва с ленив размах на ръцете.

Тя спря и стъпи на дъното, за да го изчака. Мократа й коса приличаше на гладка червеникавокафява шапка, която блестеше на слънчевата светлина и караше лицето й да изглежда по-деликатно, по-женствено. Притежаваше най-удивителните очи, които бе виждал. Невероятно зелени — ярък контраст със синьото море. Тези очи го мамеха и привличаха неудържимо.

Отблизо мокрите, дълги и извити мигли бяха добили тъмнокафяв цвят и й придаваха екзотичен вид. Имаше нещо в трепкането им, което му напомни за начина, по който го бе погледнала миг преди да я целуне. Тя му се усмихна, женствена усмивка, която спираше дъха с чувствеността си, макар Дейна да не го съзнаваше.

— Много обичам да плувам — каза тя. Никога досега не бе чувал гласа й да звучи толкова щастливо. — В гимназията бях в отбора по плуване.

— Аз също — младият мъж се запита дали тя осъзнава колко общи неща имат. Изпръска я игриво с вода.

— Престани! — извика тя, но се засмя. Смехът й се сля в идеална хармония с приспивния плисък на океана.

— Хайде да се гмурнем за миди — предложи Роб, макар че му се искаше да прави съвсем други неща с нея. Запита се дали тя осъзнава, че мокрият й консервативен бански костюм подчертава всяка извивка на тялото й. От водата бе станал прозрачен и щръкналите зърна на гърдите й се очертаваха съвсем ясно под тънката материя.

Усмивката й помръкна.

— Не поглеждай, но синята тойота пак се появи. Карат много бавно покрай скалите.

— Вероятно ни наблюдават с бинокли. Трябва да изглеждаме сякаш се забавляваме — сграбчи я и я вдигна до бедрата си. От устните й се изтръгна само едно смаяно възклицание. — Обвий краката си около кръста ми.

Тя го послуша и дългите й стройни нозе се обвиха около кръста му, но се намръщи, сви вежди и стисна устни. Роб не обърна внимание на възмутената й физиономия, а впи поглед в очите й. Проблясък на страх засенчи зелените им глъбини. И го прониза сякаш с остър нож.

Защо, запита се младият мъж. Навярно заради миналото й. Дейна изглежда не се бе възстановила напълно след онази съдбовна нощ. Дали онова копеле я бе изнасилило? Според думите й, Ванеса бе нападнала Ханк и я бе спасила. Но дали Дейна му бе казала истината?

Ако сестра й бе закъсняла, това би обяснило страха в очите на Дейна. Разказът й изпъкна в съзнанието му с болезнена яснота. Едно младо и беззащитно момиче. Един огромен мъж. И тъмната барака.

Сърцето му се изпълни с чувства, които нямаше време да анализира. Беше сбъркал от самото начало. Държа се агресивно, без капка състрадание, предизвиквайки я да го отблъсне. Старият Роб, когото вече почти не си спомняше, никога нямаше да постъпи по този начин.

О, беше се получило. Отчасти. Макар че не бе това, от което тя се нуждаеше. Успя да проникне зад бариерата й и тя отвърна на целувката му, но нямаше да му се отдаде — поне по начина, по който той искаше, — освен ако не спечели доверието й.

— Вярвай ми — прошепна младият мъж, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе, освен чайките, реещи се над главите им.

— Само на куково лято — опита се да се пошегува тя, но гласът й прозвуча блудкаво, като вкуса на изветряла бира.

Притисна я толкова близо, че гърдите й се опряха в неговите. Роб се опита да не обръща внимание на пламъка, избухнал в слабините му.

— Кълна се, Дейна. Никога няма да те нараня.

— Колата отмина — отвърна тя, разпръсвайки магията. Свали краката си и се плъзна във водата. Преди той да успее да я спре, тя вече бързо се отдалечаваше.

Може би така е по-добре, каза си той и се загледа в ритмичното движение на ръцете й. „О, по дяволите, кого се опитваш да заблудиш?“

Гмурна се под следващата вълна и заплува с уверени и плавни движения. Защо продължава да се опитва? Смяташе, че чувствата му са пресъхнали, след като Елън го напусна. Оттогава бе излизал с много жени, но без да се задълбочава. Как си бе позволил да се увлече толкова силно по Дейна Хамилтън?

Излезе на повърхността, за да поеме глътка въздух, а мислите продължаваха да се лутат в главата му. Кучи син. Нима миналото толкова го бе променило, че да го накара да намрази всички жени? Може би. Някога — по-точно преди десет години — той беше много по-мил и чувствителен човек.

Отново се гмурна под водата и заплува зад една пъстроцветна риба, която се стрелкаше между коралите, полюшващи се във водата, танцувайки сред вълните. Добре, нека бъде честен пред себе си. С всеки изминат ден самотата и отчуждението му се засилваха и той ставаше все по-саркастичен и по-агресивен в желанието си да накара някоя жена да го обикне.

Колкото и да бе глупаво, той бе обвинявал всички жени за това, което му се бе случило. Мислеше се за голям умник. Опиваше се от собственото си красноречие. Въобразяваше си, че е неотразим. За Бога, та той сам не се харесваше, как тогава очакваше Дейна да го хареса?

За пръв път от онази фатална нощ Роб осъзна, че бе изгубил нещо много повече от кариерата и брака си. А синът му, когото обичаше, му липсваше все повече и повече. Всъщност бе загубил самия себе си. И какво, по дяволите, смяташе да предприеме?

Дробовете му изгаряха от недостиг на кислород, но той продължи да плува след рибата. Тя се стрелна в голям коралов храст, където рибите се оплождаха и хвърляха хайвера си. Гледката на коралите винаги го бе забавлявала. Но не и днес.

Изплува над водата и отметна глава назад. Струйки вода обляха раменете му. Примигна набързо. Солената вода все още пареше очите му. Един вик разцепи топлия летен ден.

— Роб, помогни ми! — Дейна пляскаше диво във водата.

Да не би да се бе натъкнала на някой скат или на отровна медуза? Роб заплува бързо към нея. Тя се бе превила одве, стискайки крака си. По начина, по който се опитваше да си поеме дъх, Роб разбра, че е на границите на силите си.

— К-кракът ми… — заекна тя и посочи прасеца си.

Роб я повдигна високо и сграбчи крака й. Обикновено гладкият мускул на прасеца бе станал на възли. Разтри го бързо и силно, което накара Дейна да изохка. Знаеше, че ще я заболи, но нямаше друг начин да отпусне мускула й.

— Сега по-добре ли е? — попита, оставяйки я да се плъзне в прегръдките му.

— Д-да — цялата трепереща, тя се сгуши до гърдите му като малко дете, ръцете й се бяха вкопчили във врата му, а очите й бяха затворени.

— Всичко е наред — промърмори той в мократа й коса, притискайки я по-плътно към себе си. Обърна се настрани и с няколко уверени замаха доплува до плиткото и стъпи на дъното. Дейна не помръдна, отпуснала глава на рамото му. Роб я повдигна на ръце и бавно закрачи през вълните към брега.

Пусна я внимателно върху кърпите и се излегна до нея. Подпъхна ръка под гърба й и я придърпа към себе си, за да се опита да спре треперенето й. Колко дълго е бил под водата? Колко пъти тя го е викала?

Дейна отвори очи, лицето й бе на сантиметри от неговото; ако приближеше още малко, устните им щяха да се допрат.

— Съжалявам. Изпаднах в паника. Не те видях наоколо и ме обзе най-странното…

— Най-странното какво?

— Най-странното предчувствие — младата жена завъртя очи, все едно се присмиваше на себе си. — Сигурно си чувал за нощните воини — онази древна хавайска легенда, според която, ако чуеш марша на древните воини, запътили се към морето, някой ще умре.

— Разбира се, че съм чувал тази легенда.

— Моята съседка госпожа Хърли постоянно повтаря, че чува марша на нощните воини — Дейна се намръщи. — Знам, че е глупаво, но когато кракът ми се схвана и не можах да те видя, си помислих, че подводното течение ще ме погълне. Струваше ми се, че чувам тропота на древните воини.

„Проклет да съм“, помисли си Роб. Под професионалната си външност Дейна Хамилтън бе една суеверна жена, също като древните островитяни, които можеха да проследят дедите си до крал Камехамеха.

— Дейна, това, което си чула, вероятно е било бумтенето на кръвта в ушите ти.

— Знам — съгласи се младата жена със сериозно изражение на лицето. — Това е логичното обяснение. Но, кълна ти се, мислех, че ще умра.

Роб не знае какво да каже. Не вярваше в легенди и суеверия. Може би изнудвачът бе изплашил Дейна много повече, отколкото му се бе сторило в началото. Под маската на самоуверен професионализъм се криеше съвсем различна личност. Той се запита какво още криеше тази загадъчна жена.

Дейна се раздвижи в прегръдките му, отпусна глава на рамото му и затвори очи. Роб изчака за миг, сигурен, че ще се отдръпне, но тя не го направи. Младият мъж прокара ръка през мократа й коса, опитвайки се да я успокои, така както навремето утешаваше сина си, когато бе малък и уплашен. Тя се сгуши още по-плътно в него и ръката й се плъзна по гърдите му.

Тялото му се напрегна, готово да й откликне. Топла вълна обля слабините му. Нямаше нищо съзнателно предизвикателно в движенията й, осъзна той. Сякаш нещо се скъса в него, подобно на струна на цигулка, която е била прекалено натегната. Защо досега не бе разбрал истината? Това, което Дейна искаше, това, от което се нуждаеше, бе някой да я приласкае с нежност.

Той не вярваше много-много на онези психарски дрънканици, че трябва да влезеш в досег с детето, което се крие вътре в теб, но не бе обърнал достатъчно внимание на нейното минало. Тя навярно бе прекарала безброй часове в самота, без любовта и утехата на майка си. „Аз съм бил истински късметлия“ — осъзна Роб, при това не за пръв път. Всяка вечер неговата майка го бе целувала за лека нощ и му бе казвала, че го обича, макар че като тийнейджър той се срамуваше и отбягваше майчините ласки.

Баща му също бе сърдечен човек. Преди всеки футболен мач той прегръщаше сина си и му пожелаваше успех. Затова на Роб му бе толкова лесно да изразява чувствата си. Винаги бе прегръщал и целувал Зак, дори когато Елън му напомняше, че бащите не бива да глезят синовете си.

Но животът на Дейна е бил съвсем различен.

Тя намести удобно глава на гърдите му и се притисна още по-близо към него, а ръката й се отпусна върху сърцето му. Имаше нужда някой да я утеши. И той беше този някой.

Със свободната си ръка Роб нагласи чадъра, за да им пази сянка. Остана да лежи притихнал, замислен за живота на Дейна. Внезапно по равномерното й дишане разбра, че е заспала. Допреди няколко часа щеше да копнее да я докосне по-интимно. Сега искаше само да я държи в прегръдките си, да й осигури спокойствие и закрила. За пръв път я чувстваше близка.

Мина почти час, преди Дейна да се събуди. Вдигна глава, очевидно изненадана да се озове притисната до гърдите му. Той я успокои с усмивка — или поне се опита.

— Какво ще кажеш да похапнем? — запита, за да запълни неловката тишина, и протегна ръка към хладилната чанта и кутията със сандвичи.

Когато се извърна, тя седеше, притиснала с ръце коленете към гърдите си. Дяволите да го вземат, ако провали случилото се помежду им! Никога досега двамата не се бяха чувствали толкова близки.

Подаде й леденостудена кутия с диетична кола. Тя отвори капачката и студената струя опръска рамото му. Докато се хранеха усещаше, че тя внимателно го изучава. За какво си мислеше?

— Роб — думата увисна във въздуха като една от онези чайки, които кръжаха над главите им, спрели внезапно заради въздушното течение. По някакъв начин знаеше, че никак няма да му хареса това, което ще последва. Срещна погледа на сериозните й зелени очи и успя да запази самообладание. — Кажи ми защо си напуснал полицията.