Мерил Сойър
Ледената кралица (24)

24

Дейна втренчи поглед през прозореца на спалнята си към палмите, които се извисяваха като огромни сенки на фона на небето, огряно от лунната светлина. Завесите се полюшваха от бриза. Нощният въздух бе изпълнен с екзотичния аромат на тропически цветя. Обикновено обичаше нощи като тази, с пълнолуние, когато някаква особена магия витаеше над Коко Хед, ала не и тази вечер.

Роб вече й липсваше. След като му разказа какво се бе случило с Ханк Ролинс, той я бе утешил, бе й посочил, че не е имала друг избор. После бе заминал за летището, решен да отиде в Гомпер Бенд и да открие Слейд Картър, някогашния приятел на Ванеса.

„Ролинс си е получил заслуженото. Ти просто не си имала друг избор.“

Думите на Роб бяха толкова успокоителни — когато й ги повтаряше. Ала сега, докато лежеше сама в леглото, съмненията я връхлетяха с нова сила. Как бе могла да убие човек? Дълги години бе пазила заключени спомените за това, което бе направила. Питаше се как бе могла ден след ден да сяда на съдийската скамейки и да има очи да съди другите.

Как бе могла? Без значение какви са били причините, тя бе убила човек. Не заслужаваше да бъде съдия.

Кошмарът, който бе крила толкова години, все още имаше силата да съсипе живота й. Изплуваха отдавна погребаните спомени, съживиха ужаса от онази нощ, когато Дейна бе на четиринадесет години.

Свита в ъгъла, парализирана от страх, тя бе гледала как Ханк се нахвърля върху Ванеса. „Защо крещях?“ — питаше се младата жена. След като Ханк я изнасили, той я държа заключена в бараката с часове, докато се наливаше с уиски. Ако си бе държала устата затворена, Ванеса нямаше да дойде да я търси, за да й помогне.

Виковете на Ванеса, съпроводени с ридания, изпълниха бараката. Макар че бе още много млада, замъгленият й мозък осъзна, че Ханк смята да ги убие. Той вече й бе казал, че никой не бива да узнае какво е направил. Дейна не можеше да му позволи да ги убие.

„Маа-моо, помогни ми!“ — крещеше Ванеса.

Молбата на сестра й отекна в съзнанието на Дейна — отчаян зов към мъртвите. След смъртта на родителите им Ванеса бе толкова смела, беше едновременно и майка, и сестра за Дейна. Но сега Дейна прозря истината. Ванеса също се е страхувала. Сестра й е била още дете в тялото на жена.

За пръв път в живота си Дейна бе осъзнала, че двете са сами на този свят. Огледа стаята, търсейки нещо — каквото и да е — за да го използва като оръжие. Зърна ножа за зайци.

Връщайки се назад в спомените към онази нощ преди двадесет години, Дейна си даде сметка, че отново би направила същото, но по-бързо. Справедливост. Понякога звучеше като неприлична дума. Тя наистина вярваше, че Ханк си бе получил заслуженото. Но двете с Ванеса все още плащаха за неговото престъпление.

Роб бе прав, когато каза, че те двете не вярват на мъжете, защото ги асоциират с Ханк Ролинс. Затвори очи, за да се скрие от лунната светлина, но не можеше да избяга от чувствата, които толкова дълго бе таила в душата си. Да, ако всичко се случеше отново, тя щеше да грабне ножа, но преди Ханк да изнасили Ванеса. Нямаше да позволи сестра й да бъде подложена на същия ужас, който бе изпитала и тя.

Пронизителният звук на някаква сирена я сепна и Дейна се изправи рязко в леглото. Спомените продължаваха да кръжат в съзнанието й. От улицата се чуха викове, но тя не можа да различи смисъла им. Спусна се към прозореца и дръпна завесата. Пред съседната врата бе спряла линейка на „Бърза помощ“.

— О, Господи! Нещо се е случило с Лилиан!

Отне й само няколко секунди да навлече пеньоара си и да хукне навън. През това време санитарите вече вадеха носилката. Червено и бяло, червено и бяло, червено и бяло проблясваше лампата върху линейката, докато изнасяха тялото, покрито с бял чаршаф. Наблизо бяха паркирани две полицейски коли и нощната тишина се огласяше от кратки заповеди и пращенето на полицейска радиостанция.

— Не! Не! — извика Дейна. Дръпна чаршафа. Лицето на Лилиан бе придобило неестествено жълт цвят, но в същото време бе спокойно, а устните й бяха извити в нещо като усмивка.

— О, Лилиан, не — Дейна се втренчи в жената, която я бе обичала като своя дъщеря. Сякаш нещо в душата й се скъса и тя изхлипа, завладяна от безкрайна тъга. Трябваше да направи много повече за Лилиан, да прекарва повече време с нея.

Един от санитарите дръпна чаршафа и Дейна си взе мълчаливо сбогом с приятелката си. Чувството на вина се смеси с мъката от загубата и с мисълта, че никога повече няма да види Лилиан. Никога вече няма да може да сподели нищо с нея. Колко живо си спомняше гордостта в очите й, когато й разказваше за едно от делата си. Майчинска гордост. Да, това бе, което Лилиан винаги бе искала да бъде — любяща майка.

Дейна видя в сенките дъщерята на Лилиан, която я гледаше намръщено. При други обстоятелства щеше да отиде при нея и да й каже няколко утешителни думи, но сега се боеше да не изгуби самообладание. Обърна се към доктор Уинстън, който стоеше наблизо.

— Как се е случило?

— Фран ми се обади, че майка й не се чувства добре. Тръгнах веднага. Тъкмо пристигнах и Лилиан получи удар — отвърна лекарят. — Никой не можеше да я спаси. Открих в банята шишенцето й с хапчетата. От няколко дни не е вземала лекарството си. Кръвното й налягане беше хвръкнало до небесата.

— Дъщеря й е трябвало…

— Лилиан изобщо не й е казала, че се нуждае от тези хапчета — Доктор Уинстън сви рамене, загледан в отдалечаващата се линейка. — Не мога да си обясня защо не го е споменала.

— Искала е да умре — прошепна Дейна, по-скоро на себе си, отколкото на лекаря. — Искала е да си отиде тук, сред нещата, които е обичала, в дома, който двамата със съпруга й са построили — където е била щастлива. Беше ужасена от мисълта, че ще умре сама и забравена в някакъв отвратителен старчески дом.

„И не е вярвала, че ще й помогна.“ Чувството й за вина потисна думите, сълзите. Беше предала скъпата Лилиан, безвъзвратно.

Дейна остана на тротоара дълго след като светлините на линейката изчезнаха зад завоя на улицата. Не забеляза кога са заминали полицейските коли, нито кога доктор Уинстън се сбогува с нея. Мислеше единствено за Лилиан.

Скъпа приятелка. Почти майка.

Запъти се бавно към дома си с натежало от болка сърце. Докато минаваше през дневната, сигналната лампичка на телефонния секретар привлече вниманието й. Роб, помисли си младата жена, после осъзна, че минава полунощ. Той обеща да й се обади, когато смени самолета в Лос Анджелис, но щеше да пристигне там чак на сутринта. Натисна бутона и чу гласа на Ванеса.

— Гарт уреди среща със семейство Колтрейн и техния адвокат за утре в четири следобед — имаше някаква приповдигната нотка в гласа на сестра й. — Гарт иска да постигнем споразумение, преди делото да влезе в съда. Ще можеш ли да бъдеш в кабинета му половин час по-рано? Има нещо, което трябва да ти обясня преди двамата с Гарт да се изправим срещу Колтрейн.

Двамата с Гарт? Виж ти, това звучеше така, сякаш Гарт и сестра й доста са се сприятелили. Е, поне Ванеса бе готова да се опълчи на Големия татко. След като mokes откраднаха видеокасетите, Дейна не бе сигурна, че Ванеса ще рискува.

„Ами аз — запита се Дейна. — Къде се вписвам аз в живота на сестра си?“ Усещаше, че двете все повече се отдалечаваха една от друга, а тя нямаше сили да попречи на засилващото се отчуждение. Беше се надявала, че след като Ванеса напусне дома на Колтрейн, двете ще се сближат. Сега не бе сигурна. Какво бе застанало между тях?

— Моята кариера е помежду ни — промърмори Дейна и се отпусна върху леглото. От гърдите й се отрони дълбока въздишка, която извираше от дълбините на душата й. С нарастваща болка осъзна, че бе направила същата грешка и с Лилиан. Не прекарваше достатъчно време с хората, които й бяха скъпи.

Сълзите й закапаха по възглавницата и младата жена се отдаде на тъгата по възрастната си приятелка. Накрая заспа от изтощение и се пренесе в света на сънищата и временния покой. През последните две нощи почти не бе спала. Успяваше да се унесе в неспокоен сън, прекъсван от образите от миналото и от тревогите на настоящето.

Някакъв шум прекъсна кошмара й. Ето го отново. Туп-туп-туп-туп. Звучеше като — ала не бе възможно, като стъпките на нощните воини. И сега, в най-тъмните часове на нощта, в съзнанието й отекна пророчеството на Лилиан: „Ти си следващата, за която ще дойдат.“

— Полудяваш, Дейна — прошепна на себе си младата жена. — Много скоро ще започнеш да виждаш и духове.

Измъкна се от леглото и тихо се промъкна по коридора в посока на шума. Отвън на двора сенките танцуваха, по-тъмни на фона на пълната луна. Присви очи и се взря в тъмнината и шумът спря. На терасата се мярна малка сянка, която се втурна към кухненската врата. Туп-туп-туп.

Не бяха нощните воини, а котка. При това не някоя скитница. На лунната светлина Дейна видя оранжевата й козина. Беше Моли, котката на Лилиан. Дейна отвори вратата и извика:

— Ела тук, пис, пис, писанке!

А Моли скочи и отърка меката си козина в краката на Дейна. Измяука високо два пъти и сълзите отново изпълниха очите на младата жена. Взе котката на ръце и си помисли, че досега Моли никога не бе идвала при вратата й.

Каишката около врата на животното с малкото звънче, за да предупреждава птичките, липсваше. Лилиан никога не би я свалила. Сигурно Фран я бе махнала, заедно с идентификационната метална пластинка. Дори нямаше намерение да отнесе котката на майка си в някой приют за животни. Беше я пуснала на свобода, без да я е грижа какво ще стане с нея.

— Дали наистина е постъпила така с теб? — погали Дейна котката. — Да отидем и да разберем.

Водена от лунната светлина, тя излезе от къщата и прекоси задния двор, сгушила Моли до гърдите си. Къщата бе тъмна, като се изключи сребристосинята светлина от телевизора. Дейна се наведе и провери долната половина на вратата. Малката вратичка за животни бе залостена отвътре.

— Няма значение — прошепна тя на Моли. — И без това Лилиан искаше аз да те взема.

Тръгна безшумно по пътеката между двете къщи, по която толкова често бе вървяла. Сега бе последното й идване. Обичната й приятелка си бе отишла.

„Аз ще бъда с menehunes, ще бдя над теб.“ Последните думи на Лилиан приличаха на шумоленето на палмовите листа.

— Лилиан ти е казала да дойдеш при мен, нали? — Дейна погали меката козина на Моли. Ухаеше на жасмин след играта в храстите. Котката замърка доволно и се намести по-удобно в ръцете на новата си господарка. Дейна знаеше, че се държи сантиментално и може би не дотам разумно, но нищо не можеше да промени.

Мисълта, че никога повече няма да види Лилиан, я задушаваше. Вече нямаше да може да споделя с приятелката си. Прониза я остра болка, която достигна до най-съкровените кътчета на душата й. Смъртта беше ужасяващо окончателно нещо. За Лилиан никога повече нямаше да има топли тропически нощи с огряно от звездите небе, нито разходки по плажа, повече нямаше да работи в градината си, нито щеше да погали отново копринената козина на Моли. Повече нищо нямаше да има.

 

 

— Очаквам обаждане от Роб Тагет — каза Дейна на секретарката си на следващата сутрин. — Свържи ме незабавно. Ако съм в съда, помоли някой от канцеларията да ме извика.

— Разбира се — отвърна Анита с ентусиазма на човек, получаващ последно причастие.

Дейна се вгледа изпитателно в жената и се запита дали секретарката я мразеше достатъчно, за да я изнудва. Анита се занимаваше с вътрешната документация. Беше по-бавна дори от охлюв. Щатските власти нямаше защо да се тревожат, че ще подаде оплакване заради преумора.

Подобно на повечето хавайски жени Анита имаше слабост към златните гривни. Те покриваха ръката й от китката до лакътя и звънтяха при всяко нейно движение, напомняйки на Дейна за коледни звънчета. Както обикновено, тя бе облечена в черна като очите й рокля и се взираше втренчено в Дейна.

— О, щях да забравя. Съдия Бинкли иска да ви види.

Дейна влезе в кабинета си със стиснати устни, за да не изругае на глас. Захвърли коженото си куфарче върху бюрото. Анита имаше способността да „забравя“ постоянно поради дръзкото си желание да саботира работата на Дейна Хамилтън. Щом й остане малко време, след като попълни внушителната купчина съдебни искове, отново ще напише оплакване срещу Анита. Това щеше да бъде за трети път. С малко повече късмет може би щеше да се отърве от немарливата си секретарка.

Дейна погледна картината на Уайланд, където делфините си играеха с кита, и очите й незабавно се насочиха към скрития свят под повърхността на океана. Също като хората. Имаше толкова много неща, скрити под повърхността. Мисълта не бе никак успокояваща. Кой се опитваше да съсипе живота й? Беше очевидно, че Анита я презира, но откъде би могла да знае нещо за миналото на Дейна.

Все още разсъждаваше по въпроса, докато вървеше надолу по коридора за срещата със съдия Бинкли.

— Дейна — извика я Гуен от кабинета си.

Приятелката й бе облечена в костюм с цвят на слонова кост, който подчертаваше гъстата й черна коса и тъмните й очи. Тя се усмихна топло, както обикновено, и Дейна отвърна на усмивката й.

— Чула ли си нещо? — попита Гуен.

Дейна разбра, че Гуен говори за вакантното място във върховния съд.

— Нито дума. Запътила съм се към Черната лагуна. Бинкли иска да ме види.

— Ще ти съобщи, че ти ще трябва да направиш графика за делата.

— Съдийското блато! Уф — изсумтя Дейна и Гуен се засмя. Всички съдии мразеха да се занимават с изготвянето на графика за предстоящите процеси. — Тази година вече три пъти правих графика. Не може отново да е мой ред.

— Бинкли просто се опитва да те тормози. Той знае, че си сред кандидатите за назначението във върховния съд. — Гуен изгледа Дейна за миг, после тъмните й очи внезапно станаха сериозни. — Не си проваляй шанса, Дейна. Не се замесвай с Роб Тагет.

Дейна не знаеше как да каже на приятелката си, че вече бе замесена, повече от замесена с Роб. Преди време Гуен бе излизала с Роб и си въобразяваше, че го познава, ала тя не се бе докоснала до истинския Роб Тагет. Никой не знаеше нищо за истинската му същност, никой, освен Дейна. Мисълта й достави неочаквано удоволствие.

— Брат ми се безпокои за зъба ти — Гуен смени темата на разговора, очевидно засрамена от откровеността си. — Може да те приеме за преглед днес следобед.

— Днес не мога. Сестра ми иска да я придружа на срещата със семейство Колтрейн и с техния адвокат — Дейна не искаше да обиди Гуен, но нямаше никакво намерение отново да се остави в ръцете на брат й. — Може би ще му се обадя по-късно — уклончиво додаде тя, махна с ръка и тръгна да излиза. — Но сега трябва да отида в Черната лагуна.

Нервността й се засилваше с всеки метър, докато наближаваше кабинета на съдия Бинкли. Влезе в предната стая и съобщи името си на секретарката му. По стените висяха фотографии — истинска галерия на хавайски знаменитости. Съдия Бинкли от години се домогваше до по-висок пост, но досега усилията му нямаха успех.

Около шестдесетте, загорял, с плешива глава, със сиви кичури над слепоочията, Дейвис Бинкли бе председател на общинския съд и неин шеф. Бе потаен и недоверчив, очевидно влюбен със себе си и общуваше само с ограничен кръг колеги. Дейна и Гуен не се числяха към него.

Дейна влезе в кабинета и Бинкли вдигна глава, но нито се усмихна, нито я покани да седне.

— Трябва да изготвиш графика за съдебните заседания.

— Пак ли? — възмутено попита тя, макар че опитът й я бе научил, че от това няма никаква полза.

— Миналия път бе насрочила няколко дела прекалено нагъсто и се наложи датите им да бъдат размествани. Адвокатите протестираха и това създаде много проблеми.

Дейна с усилие се сдържаше да не избухне. Никога не можеше да се състави идеален график. Някои от делата се проточваха и по този начин забавяха останалите. Тя не бе направила повече грешки от другите съдии, които изготвяха графиците.

Бинкли я погледна в очите и се усмихна. Явно злорадстваше и в гърдите й се зароди тревожно предчувствие.

— Знаеш, че не обръщам внимание на слуховете, но чувам някои неща — той млъкна, очевидно наслаждавайки се на моментното си превъзходство. Дейна реши, че е чул за Роб. — Личният ти живот си е твоя работа, но това… това може да създаде проблеми.

— За какво говориш?

— Обади се адвокатът на Фран Мартин. Тя е разстроена заради завещанието на майка си.

— Завещанието на Лилиан? — ахна Дейна. — Но бедната жена почина едва снощи. Да не би Фран да е събудила адвоката посред нощ?

— Почти. Обадила му се е рано тази сутрин и е заявила, че ти си се възползвала от прекомерното си влияние върху покойната й майка.

— Това е нелепо. Ние бяхме приятелки. Това е всичко.

Дейна не можа да сдържи гнева си. Лилиан заслужаваше по-добра дъщеря.

— Фран Мартин настоява, че ти си убедила майка й да я зачеркне от завещанието си.

— Никога не сме говорили, за каквото и да е завещание. Никога.

— Добре — рече Бинкли, но по тона му си личеше съвсем ясно, че не й вярва. — Длъжен съм да разследвам това обвинение в неетично поведение. Разбираш, нали?

Да, разбираше. Фран Мартин не би могла да подбере по-лош момент, за да повдигне обвиненията си. Това щеше да унищожи шансовете й да получи назначението във върховния съд. Ако изнудвачът не я изпревари.

— Трябва да признаеш, Дейна, че изглежда много подозрително, когато родната дъщеря е обезнаследена, а една съседка получава всичко.

— Аз? — младата жена пое дълбоко дъх. — Лилиан ми е оставила всичко?

— Да. И това е подозрително. Много подозрително.