Мерил Сойър
Ледената кралица (21)

21

Утринното слънце нахлуваше през прозорците и придаваше уютен и весел вид на кухнята. Обикновено това я ободряваше и изпълваше с енергия, ала не и днес. Дейна толкова много се тревожеше за Роб, че нищо не можеше да я накара да се почувства по-добре. След като се любиха, тя го придума да си легнат в леглото. Заспаха едва когато първите лъчи на слънцето огряха Коко Хед. Малко по-късно тя се събуди, но Роб все още бе потънал в дълбок сън.

Ами ако имаше вътрешни наранявания? Колко глупаво се бе държала, като се нахвърли по този начин върху него. Трябваше да използва енергията си, за да го убеди да отиде на лекар.

— Страхотно — промърмори младата жена. В кутията за кафе имаше само няколко зърна, които щяха да стигнат едва за половин кафеварка. Е, щеше да изпие само една чаша и да остави останалото за Роб.

— Добро утро.

Неочакваната му поява я стресна, но не толкова, колкото видът му. Устната му бе подута и ужасна синина покриваше челюстта му.

— Как се чувстваш?

Той пристъпи бодро към масата и издърпа един стол.

— Сякаш съм бил прегазен от камион. Два пъти.

— Чаша кафе ще те накара да се чувстваш по-добре.

Разговорът й се стори безсъдържателен и глупав, но Дейна не знаеше какво да каже. Миналата вечер се бе държала толкова безсрамно, толкова безотговорно, като се имаше предвид физическото състояние на Роб, че бе залята от чувство на огромна вина. Какво я бе прихванало?

Подаде му чашата с кафе, опитвайки се да не обръща внимание, че е облечен само с боксерките, които подчертаваха мъжествеността му и й напомняха за миналата нощ. А той си седеше ухилен на стола, отпуснат и доволен, сякаш бе прекарал безброй нощи с нея.

— По-добре да взема един душ — младият мъж отпи от кафето си и додаде: — Искам да съм готов за Големия татко. Намира ли те се някоя риза, която да облека? Моята е напълно съсипана.

— Един приятел остави някакви дрехи, когато си тръгна — съмняваше се, че ще станат на Роб, но си струваше да опита. — Да отидем да ги огледаме.

Двамата влязоха в стаята за гости и тя отвори гардероба. Намери вещите, които бе оставил предишният й приятел. Роб сграбчи ризата и я развя пред нея.

— Мили Боже, мислех си, че и най-пъстроцветната риза не може да ме учуди на Хаваите. Е, грешил съм. Тази тук би могла да засенчи и паун.

Дейна не обърна внимание на саркастичната му забележка и изпита скрито задоволство от зле прикритата ревност. Разбира се, ризата изобщо не стана на Роб.

— Опитай някоя тениска — предложи тя.

В сините дълбини на очите му проблесна гневна искра. Какво би могла да му каже? В живота й бе имало и други мъже. Бе имало. Това бе най-важното. След последната нощ не можеше да си представи да бъде с друг, освен с Роб.

Роб дръпна тениската от ръката й. На гърба бяха изрисувани огромни ярки цветя, а отпред с тлъсти оранжеви букви бе написано: „Големият Кахуна“.

Мръщейки се от болка, Роб я навлече през глава. Тениската се изпъна по могъщия му торс, очертавайки силните му мускули.

— Все пак е по-добре от нищо — заключи Дейна.

— Приличам на боксьор, напъхан в детско костюмче — заяви той и скръсти войнствено ръце пред гърдите си. — Двамата с този приятел си прекарвате добре, така ли?

Въпросът бе зададен с шеговит тон, но Дейна вече го познаваше достатъчно. Когато Роб се чувстваше заплашен, той се прикриваше зад сарказма и ставаше досадно високомерен. Младата жена не знаеше точно как да го успокои и затова сви рамене.

— Разкарай го.

— Възнамерявах да се срещам и с двамата — опита се да се пошегува тя.

— Не, няма да го направиш. Достатъчно трудно ти е да спиш с един мъж. С двама ще бъде невъзможно. Освен това миналата нощ ние се обвързахме.

— Така ли? — имаше нотка на арогантност в тона му, която я накара да се наежи. — Да не би да съм пропуснала нещо?

— Не те видях да ми слагаш презерватив, когато скочи отгоре ми.

— Не знам какво ме прихвана. Аз никога…

Той обви раменете й с ръка и нежно я притисна към себе си.

— Обзалагам се, че за теб безопасният секс е като религия, но миналата вечер изглежда не те бе грижа.

Боже, наистина си я биваше! Как можа да постъпи толкова глупаво? Та това бяха деветдесетте години на двадесети век. Безопасният секс наистина трябваше да бъде религия.

— Повече няма да се повтори.

— Напротив, ще се повтори. Нямам намерение да използвам презервативи. Все едно да си вземаш душ с мушама. Обичам да те усещам — гореща и влажна — ухили се. — И невероятно тясна.

Дейна затвори очи и ги стисна. Не можеше да повярва, че разговарят за подобни неща. Досега никога не бе обсъждала секса с мъж. Отвори бавно очи и се вгледа в неговите.

— Така не е безопасно.

— Не се тревожи. Внимавах. Не смятам да се любя с някоя друга, а съм сигурен, че и ти няма да легнеш с друг мъж — погледът му бе толкова настойчив, че тя потрепери. — Така че сме обвързани, нали?

Тя кимна бавно, сварена неподготвена от практичния му подход. Винаги бе свързвала обвързването между мъж и жена с рози и шампанско, а не с откровена дискусия по сексуални въпроси насред огряна от слънцето стая. Може би този подход бе по-добър, по-директен и по-честен. Връзката й с Роб Тагет щеше да бъде предизвикателство. Не се съмняваше в това. Той не приличаше на нито един от познатите й мъже.

„Аз съм мъжът. Единственият мъж.“

Знаеше го, още преди да се люби с него. Може би бе осъзнала чувствата си през онзи следобед на плажа. Ето затова се бе любила с него и се чувстваше обвързана.

Той я залюля в прегръдките си и се наведе да я целуне. Спря, когато тя леко докосна с пръст подутата му устна. Двамата останаха прегърнати, а Дейна отпусна глава на гърдите му, наслаждавайки се на топлината на тялото му. И на мисълта, че повече не е сама.

— Дейна, аз наистина много те харесвам. Мечтая да бъда с теб още от онази нощ, когато за пръв се срещнахме… преди години. Колкото повече време прекарваме заедно, толкова повече се убеждавам, че чакането си е струвало.

Тя наистина не знаеше какво да каже. Надяваше се той да й признае, че я обича, но може би още бе твърде рано. Дали тя самата би могла да изрече тези думи? Не. Не още. Но не се съмняваше, че Роб я харесва и наистина е загрижен за нея. Миналата вечер той бе рискувал живота си за нея. Нима действията не са по-красноречиви от всякакви думи?

Двамата останаха в спалнята няколко минути, притиснати един към друг, без да проронят нито дума. Искаше й се да могат да прекарат повече време заедно, за да се опознаят, но без проблемите, надвиснали над главата й. Защо това не се бе случило преди шест месеца, когато животът й бе много по-прост?

— По-добре да взема един душ — рече след няколко минути Роб.

— Ще отида при съседката, за да й кажа, че съм се върнала. От нейната къща се вижда улицата. Ако Големия татко се появи, веднага ще се върна при теб.

Роб влезе в банята към стаята за гости, а Дейна се огледа в огледалото на стената. Привидно изглеждаше както винаги, но вътрешно се чувстваше променена. Толкова дълго време бе потискала мъчителната психологическа травма, че емоциите заплашваха да я завладеят изцяло. Обви ръце около раменете си, опитвайки се да осмисли събитията от изминалата нощ.

Наново бе открила една важна част от себе си, която досега смяташе за загубена. Да се люби с Роб, при това да поеме водещата роля, бе повишило самочувствието й, придавайки й ново усещане за самоконтрол. Но не бе само това. Начинът, по който бе реагирала на тялото му, й разкри част от нейната психика, която никога не бе изследвала, желанието да се довери докрай и изцяло на един мъж. Никога досега не бе задълбочавала отношенията си с предишните си партньори и винаги щом почувстваше, че стават прекалено близки, се отдръпваше.

Миналата нощ тя преодоля тази бариера. Сега изпитваше непреодолима нужда да разкрие всичко за Роб. Всичко. О, Господи, нима се бе влюбила до полуда в този мъж?

Докато вървеше към къщата на приятелката си, Дейна се опита да се съсредоточи върху проблемите на Лилиан. Дали дъщеря й щеше да помогне на майка си да остане в дома, който обичаше? Натисна звънеца, вратата се отвори и на прага застана жена на около четиридесет и пет, която й отправи предизвикателен поглед.

— Здравейте. Казвам се Дейна Хамилтън — махна с ръка към дома си. — Живея в съседната къща. Вие сигурно сте дъщерята на Лилиан.

— Да, аз съм Фран Мартин — говореше с дрезгавия глас на пушач, изпушващ по три пакета на ден. — Значи ти си онази префърцунена съдийка, дето е внушила на мама, че може да живее тук сама?

Враждебността на Фран бе толкова неочаквана, че в първия миг Дейна се стъписа. Нима тази жена изобщо не се интересуваше от майка си? Вероятно не. Никога не посещаваше Лилиан и много рядко се обаждаше. Тогава защо се бе появила толкова внезапно?

— Мама се мести в старческия дом „Двете палми“. Там ще се грижат за нея.

— А вие посетихте ли дома? — попита Дейна с колкото се може по-любезен тон. Ако предизвикаше гнева и раздразнението на тази жена, нямаше да помогне на Лилиан.

— Разбира се. Там е много хубаво.

Дейна се съмняваше, че Фран изобщо се е поинтересувала от условията в „Двете палми“. Повечето старчески домове бяха нещо като складове за възрастни хора. Дейна никога не бе влизала в „Двете палми“, но ако съдеше по външния вид — мазилката бе толкова стара и олющена, че сградата изглеждаше сякаш ще се срути в следващия миг, това далеч не бе най-хубавият старчески дом в Хонолулу.

— Лилиан вкъщи ли е? — попита Дейна. Реши първо да поговори с приятелката си, преди да се конфронтира с Фран.

— Тя спи.

— По това време? Обикновено е в градината.

— Мама не се чувства много добре.

— Повикахте ли лекар?

— Не. Не е нещо сериозно.

— Може би е по-добре да я видя — Дейна се вмъкна в къщата преди Фран да успее да възрази. — Лилиан! — извика тя.

— Дейна? — долетя отвътре немощен глас. — Ти ли си?

Дейна влезе в спалнята и видя, че завесите са дръпнати. Лилиан бе в леглото, а лицето й бе бледо като възглавницата.

— Нямаше те доста седмици — промълви Лилиан.

Бяха изминали само няколко дни. Очевидно приятелката й започваше да губи представа за времето. Съвсем малко. Но значеше ли това, че трябва да я изтръгнат от любимата й къща да я изпратят в старчески дом?

— Вече съм тук — младата жена приседна на ръба на леглото. — Болна ли си? Искаш ли да се обадя на доктор Уинстън?

— Не. Просто съм уморена — погледна към вратата, сякаш искаше да провери дали дъщеря й е там, после гласът й се снижи до шепот. — Фран ще ме настани в старчески дом. Заведе ме да го видя.

Лилиан замълча за миг, а очите й плувнаха в сълзи.

— Миришеше ужасно. Привързват възрастните хора към столовете, за да не паднат. Бяха ги подредили в редица в коридора. Не искам да седя там с тях.

Дейна погледна ръката на Лилиан. Беше тънка, а сините вени изпъкваха под полупрозрачната кожа.

— Фран няма да те накара да отидеш насила. Просто й кажи, че не искаш. Аз ще те подкрепя.

Лилиан попи сълзите си с дантелена кърпичка.

— Ти не разбираш. Ако не продам къщата и не се преместя в „Двете палми“, Фран никога вече няма да ми проговори.

— А нима сега ти се обажда или идва те види?

— Не — призна възрастната жена и сълзите се търкулнаха по страните й. — Но тя ми каза, че съжалява и обеща занапред да бъде по-добра.

Дейна си помисли, че това е толкова вероятно, колкото Мик Джагър да стане папа, но на глас не каза нищо. Лилиан бе една самотна възрастна дама и като повечето родители, които се бяха отчуждили от децата си, се молеше и надяваше нещата да се променят.

— Ако продадеш къщата, кой ще се занимава с парите ти?

— Фран ще внесе в старческия дом достатъчно голяма сума, за да се грижат добре за мен.

Точно това подозираше Дейна. Фран не даваше и пет пари за майка си. Просто искаше да вземе парите. Лилиан щеше да свърши дните си, завързана към един стол, с разбито сърце. Сама.

— Не е нужно да отиваш в старчески дом. Ще поговоря с Фран — каза Дейна, макар да нямаше представа как би могла да убеди безчувствената жена да промени намерението си.

— Искаше ми се ти да си моя дъщеря — Лилиан стисна с треперещите си пръсти ръката на Дейна. — Знам, че никога не би ме захвърлила като чифт овехтели обувки.

Дейна погледна отчаяно към възрастната си приятелка.

— Нали знаеш, че ние сме кратунени братовчедки.

Хавайското определение за приятели, които са близки като роднини, извика бледа усмивка върху устните на Лилиан. Тя обичаше островните предания и често разказваше на Дейна древните легенди за menehune, като тази за нощните воини.

— Ще ти помогна с всичко, с което мога. Не е нужно да позволяваш на Фран да те мести в старческия дом.

— Знам, че ще го направиш, скъпа, но…

„Но какво?“ — искаше да изкрещи Дейна. Защо Лилиан не се опълчи на дъщеря си, която въобще не се интересуваше от майка си?

— Не мисля, че това вече има значение — настоя Лилиан. — Непрекъснато чувам марша на нощните воини. Те идват за мен.

Дейна пое дълбоко дъх, за да се успокои. Преди малко Лилиан бе споделила тревогата си, че ще прекара последните си дни завързана за един стол в старчески дом, а сега бе сигурна, че ще умре. Тя бе една объркана и самотна старица, но защо трябваше да бъде тормозена от неблагодарната си дъщеря? Нуждаеше се от нежност и разбиране.

— Когато си отида, обещай ми, че ще вземеш Моли. Не искам Фран да я приспи навеки.

— Разбира се — увери я Дейна и си представи кафеникавата котка, която кръстосваше съседските дворове. Котката беше слабостта на Лилиан. — Но двете с Моли ще бъдете заедно още много време.

Лилиан поклати глава.

— Не. Нощните воини идват все по-близо. Искам да знам, че любимата ми Моли ще попадне в добри ръце.

Мъчителна болка прониза гърдите на Дейна. Ами ако Лилиан умре? Тя бе толкова мила стара дама. Защо не бе прекарала повече време с нея? Дейна погали бузата й и отметна един бял кичур от челото й.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на мен. Сигурна съм, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще се опитам да убедя Фран за старческия дом, но ти обещавам, че ако нещата се объркат, ще се погрижа за Моли.

— Толкова ми липсваше — прошепна Лилиан. — Ти си най-милото същество, което някога съм срещала. Откакто се премести тук, съм много щастлива. Исках да ти бъда нещо като майка и си представях, че си моя дъщеря.

Риданието заседна в гърлото на Дейна, когато забеляза дълбоките сенки под очите на Лилиан. Лицето й изразяваше безнадеждна тъга и нещо по-дълбоко, нещо, което младата жена мигом разпозна, защото самата тя току-що го бе открила. Любов.

— Толкова ми се искаше да присъствам на сватбата ти — призна Лилиан. — Ти ще бъдеш толкова красива младоженка. Но сега знам, че няма да живея толкова дълго. Нито ще доживея да видя децата ти. Исках да ги подържа на ръце и да ги притисна до гърдите си така, както правех някога с Фран.

Дейна едва сдържа сълзите си. Ако някога бе съществувала идеална баба, то това беше Лилиан. Как можеше животът да бъде толкова несправедлив към нея, проклинайки я с дъщеря като Фран?

— Прегърни ме и ме целуни — помоли Лилиан. — Кажи ми сбогом.

Дейна я взе в прегръдките и се изненада колко е отслабнала.

— Няма да ти кажа сбогом, защото…

— Не се тревожи, Дейна. Ще бъда на по-хубаво място от „Двете палми“. Ще бъда с menehunes, ще бдя над теб.

Сълзите напираха в очите й и Дейна ги отвори по-широко, за да ги спре. Досега не бе осъзнавала колко важна за нея е Лилиан и колко много ще й липсва, ако не я вижда всеки ден. Не можеше да си представи, че ще я загуби.

— Хей, госпожо! — прогърмя гласът на Фран от другата стая. — Една лимузина току-що спря пред къщата ви.

Големия татко! Съвсем бе забравила за него. Дейна се опита да се освободи от ръцете на Лилиан. Успокои я, че по-късно ще се разбере с Фран, но приятелката й не искаше да я пусне.

Вкопчила ръце в Дейна, Лилиан се втренчи в очите й.

— Обещай ми, че няма да ме забравиш. Искам някой на тази земя да помни, че съм живяла и обичала и че съм се опитала да бъда добра майка.

— О, Лилиан. Ти си като истинска майка за мен. Една прекрасна, любяща майка. Никога няма да те забравя, кълна се.

— Освен това искам да ми обещаеш, че когато си отида, ще бъдеш много внимателна — гласът й заглъхна, а когато продължи да говори, приличаше на шепота на вятъра. — Ти си следващата, за която ще дойдат нощните воини.