Ариел Бърк
Съдбовно решение (10)

Десета глава

Късно сутринта в петък Кетрин остави Силвия да се грижи за магазина и отиде в болницата да вземе Тим. Първите му думи, след като сестрата му помогна да се качи в колата, бяха:

— Кой е в магазина?

— Силвия е в канцеларията, а Розин е по етажите — усмихна се тя. — Ще се оправят, докато се върна.

— Но утре е Денят на семейството! Има толкова работа…

— Всичко е наред — увери го Кетрин. Всичко бе наред, защото тя работеше по дванайсет часа на ден, но нямаше нужда да му го казва. — Вчера получихме балоните, клоунът мина точно преди да тръгна и потвърди, че утре ще дойде, рекламите са отпечатани, Ани Ла Мот още не е постъпила в болницата, така че следобед ще може да разказва приказки — тя седна зад волана и се обърна да огледа Тим. Изглеждаше блед и изтощен, но иначе не беше зле. — Как се чувстваш?

— Ненужен — изръмжа той. — Излиза, че и без мен се справяте прекрасно.

— Липсваш ни — целуна го тя по бузата и запали. — Ако искаш, утре можеш да дойдеш, но само като зрител. Поне една седмица не искам да идваш на работа, а после само по половин ден. Ако не слушаш доктора, следващия път може да нямаш такъв късмет.

Тим измърмори нещо под носа си и се загледа през прозореца. Кетрин се съсредоточи в движението, но продължаваше да мисли как да подхване темата, която я интересуваше — Гейб.

Той обеща да се обади, но не го бе чувала от деня, в който приеха Тим в болницата. А и Тим не бе споменал нищо за сина си. Кетрин умираше да разбере дали Гейб е посещавал баща си, дали се е сдобрил. Подозираше, че преди това няма да си оправи отношенията и с нея.

Ядоса се. Между тях нямаше какво да се оправя. Отношенията на Гейб с баща му не би трябвало да имат нищо общо с чувствата му към Кетрин — освен че тя бе поела върху себе си да ги сдобрява, че играеше на благотворителност, че застана по средата… Не, не точно по средата. Бе по-близо до Тим.

— Поговорих няколко пъти с Гейб — обади се Тим, сякаш прочел мислите й.

— Така ли? — успя да прозвучи спокойно. Това, че бяха говорили, бе добър знак.

— Както разбрах, много бил зает с книгата си. Освен това е средата на семестъра — Тим изсумтя недоверчиво: — Не се съмнявам, че ти си два пъти по-заета. Вършиш и твоята работа, и моята, а отгоре на всичко и подготвяш магазина за Деня на семейството, но въпреки това намираше време да идваш всеки ден.

— Не е честно да ни сравняваш — възрази Кетрин автоматично и стисна устни. Защо да не беше честно? Тим бе прав. Ако тя успяваше да намери време, и той можеше. Колко пъти се бе надявала да го срещне. Знаеше, че той я избягва, но ако се бяха сблъскали в чакалнята, щеше да се наложи да поговорят.

Може би точно заради това не бе посещавал баща си — за да не срещне Кетрин. Би било глупаво.

Не бе отишъл при Тим, дори не се бе обадил на нея… Този човек се държеше абсурдно. От какво толкова се страхуваше? Защо бягаше? Дали бе задушил чувствата си към нея, или никога не ги е имало? Той се преструваше, че се интересува от магазина, за да бъде с нея. А може би се е преструвал и че иска да е с нея? Успя да я накара да се влюби в него и избяга. Не му беше достатъчно да я изостави, трябваше да е сигурен, че ще разбие сърцето й.

Кетрин стисна зъби. Трябваше да закара Тим у дома, да измъкне от него обещание да седи там и да бяга в магазина. През последните няколко дни бе разбрала, че работата е добро лекарство срещу самосъжалението.

 

 

Тим не беше съгласен да не мърда.

— Трябва да понапазарувам — занарежда той, докато Кетрин внасяше куфара му в спалнята. — В хладилника сигурно всичко се е развалило.

— Ще кажа на Силвия след работа да мине покрай някой магазин. Щях аз да го направя, но ще свърша много късно.

— Мога да дойда да ти помогна. Просто ще си седя на бюрото…

— Просто ще си седиш тук — заповяда тя, пъхна в ръката му дистанционното управление на телевизора и го целуна по челото. — Грижи се за себе си, Тим. Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Той започна да хленчи, че има нужда единствено да се върне в магазина, но Кетрин не му обърна внимание и излетя. След няколко минути вече бе потънала в работа — прегледа фактурите и заявките, провери доставените пуловери и намери двама доброволци от персонала, които да останат вечерта и да окачат украсата. После разговаря с един кандидат за работа в склада, поприказва със счетоводителката за отчетността, изслуша един рекламен агент, който предлагаше включване в телекомуникационна система и се пазари за цените с представител на фирмата, която наемаха за разчистване на снега.

И през цялото време мислеше за Гейб.

Шест дни. Шест дълги, самотни, меланхолични дни, откак бяха заедно. Толкова ли се бе излъгала в него?

Достатъчно го бе чакала да й се обади. Тя отмести купчината хартии, затвори вратата и набра номера на университета. Каза вътрешния и зачака с нарастващо безпокойство. Молеше се той да отговори. После се молеше да не отговори. Нямаше представа какво ще му каже. Една от молитвите бе чута. В слушалката прозвуча гласът на Гейб.

— Ало?

— Гейб… — започна тя колебливо, изкашля се и повтори по-решително: — Гейб, Кетрин се обажда.

— Здравей — отговори той след моментна пауза. — Как си?

— Добре съм — тези изкуствени любезности я дразнеха. Реши да мине към главната тема. — Баща ти тази сутрин го изписаха. Аз го закарах до вкъщи. Защо не си ходил при него?

— Теб какво те засяга?

— Недей така, Гейб — помоли тя — той ти е баща. Ако си ми сърдит за нещо, не си го изкарвай на него.

— Не съм ти сърдит.

— Тогава защо не ми се обади?

— Ами… Имах работа — отговори той колебливо и въздъхна. — Не е заради теб, Кетрин. Съжалявам, че се оказа забъркана в тази история, но… да си го кажем направо, ти сама се забърка.

Неговото обвинение не бе толкова рязко и не подлежеше на обсъждане.

— Какво мога да направя? — попита тя разкаяно. — Как мога да оправя нещата?

Той замълча за момент.

— Виж какво, Кетрин, благодаря, че се обади. Трябваше аз да позвъня, но… Сигурно си по-смела от мен… Защо да не се срещнем и да поговорим? Какво ще кажеш днес да вечеряме заедно?

— Днес не мога — отвърна тя със съжаление. — Ще работя до късно.

— Утре?

— Утре е Денят на семейството, нашият голям есенен празник. Тук ще бъде лудница.

— Ясно — гласът му забележимо охладня. — Е, тогава някой друг път. Очевидно в момента си много заета в скъпоценния си магазин.

— Гейб…

— Не, аз всичко разбирам. Знам какво значи магазинът. Работата преди всичко. Трябва да вървя. Ще го оставим за друг път.

Телефонът прекъсна. Кетрин навъртя още веднъж. Никой не отговори. Тя въздъхна и затвори.

Бе чула болката в гласа му. Бе я почувствала. Това бе обидата на дете, което моли баща си за внимание и любов, но му се казва, че магазинът е по-важен. Нямаше значение, че той не й се обади цяла седмица, че можеха да се срещнат в неделя, понеделник или който и да е друг ден. Всичко това бе история, а историята бе оставила в сърцето му рани — рани, които Кетрин не бе нанесла, но неволно бе отворила.

Искаше й се да зареже всичко и да се втурне при него, да го прегърне и да излекува с целувки раните. Но трябваше да си остане на мястото — заради Тим заради работниците в магазина, заради клиентите, заради себе си. Просто не можеше да остави задълженията си, за да лекува комплексите на Гейб. Обидата му бе детинска. Ако той не можеше да надживее миналото си и да приеме настоящето, тя би била глупачка да си представя някакво бъдеще с него.

Подскочи от внезапния звън на телефона. Може би той се обаждаше, за да се извини. И тя щеше да се извини, за да опитат отново. Може би той искаше да признае, че любовта им може да победи миналото, магазина, болката от развода на родителите му.

— Ало?

— Госпожица Брус? Обажда се Пени от централната каса. Току-що донесох разтегателната хартия, но тя не подхожда на балоните. Да отида ли да я сменя?

Боже Господи! Наистина ли разтегателната хартия бе по-важна от Гейб Шендлър? Наистина ли ценностната й система бе объркана, след като се занимаваше с това, вместо с него?

Не. Въпросът не бе в разтегателната хартия. Ставаше дума за нейната работа, за нейната кариера, за живота, който живееше в Брентън и бе доволна от него.

Ако Гейб не можеше да го приеме, ако не можеше да я обича такава, каквато е, тя пък можеше да се откаже и да се задоволи с две от трите неща.

„Имам удоволствието да ви съобщя, че вашият договор за доцент в катедрата по политика в Методисткия университет е продължен с две години. С изтичането на този срок договора може да бъде преразгледан и продължен.

С най-искрени почитания…“

Гейб би трябвало да вика от радост. Или поне да се усмихне. Но той остави писмото и само потърка замислено брадата си. Две години в Кънектикът. Можеше да издържи. Всъщност тази идея му харесваше — да не се мести всеки два месеца, да не забравя на какъв език трябва да говори. Писането тук му вървеше, студентите още се интересуваха от курса му, а отличните оценки доказваха, че е успял да стигне до тези млади хора, да ги накара да мислят за европейската политика. Оставането в университета бе една сбъдната мечта. Доскоро не разбираше, че това е мечта. Но сега, когато я постигна, трябваше да признае, че не го удовлетворява.

Почти три седмици минаха от онази кошмарна сутрин, когато баща му го отритна. Още го болеше, но се опитваше да не мисли за това. Всеки ден бе звънял в болницата, няколко пъти вкъщи. Питаше дали може с нещо да помогне, но Тим се кълнеше, че всичко върви.

— Няма какво да правиш тук — настояваше той. — Кети се грижи за всичко.

Последните два пъти, когато звъня в дома на баща си, никой не отговори. Може би Тим се бе върнал на работа. Можеше да се опита да го намери в магазина, но… Там можеше да попадне на Кетрин.

Тя бе стигнала дотам, че да му се обади. Но когато той направи следващата стъпка и предложи да се срещнат, тя не намери време за него. Проклетият магазин се оказа по-важен. Бе по-важен за нея, както на времето за баща му. Колкото пъти Гейб се бореше срещу магазина, неизменно губеше.

Прояви се като страхливец, когато й затвори телефона. Беше малодушие и да продължава да я избягва. Но малодушие в името на самосъхранението можеше да се прости. Гейб знаеше, че ако някой го накара да се състезава с магазина, може да си спести много неприятности, ако се откаже от състезанието. Бе уморен да бъде все втори. Не искаше тази болка.

Погледът му попадна върху писмото. Две години в университета. Две години, за да преподава и работи върху предложение за друга книга. Оказа се, че информацията, която има, не може да се събере в един том. Само за Зелената партия бе написал над осем хиляди думи, а изобщо не бе докоснал бележките за жените от Грийнъм Комън във Великобритания…

Премести очи към ръкописа. Години наред бе изучавал радикалите, бе ги разпитвал, бе се сприятелявал с тях. Възхищаваше се от неизчерпаемата им енергия, от твърдите им убеждения, от волята им за борба. Дори ако битките им бяха обречени, продължаваха да се бият. Никога не се предаваха.

Гейб бе загубил прекалено много битки с магазина. Магазинът му бе отнел бащата, а до известна степен и майката, защото тя бе пропиляла живота си в омраза към баща му и към неговата преданост към магазина. Гейб се беше борил и бе загубил. Но след всичките тези години трябваше да научи нещо важно от радикалните пацифисти: как да не се предава.

Той също искаше мир. Искаше покоя, който позна с Кетрин, великолепния покой, който почувства в прегръдките й, обграден от любовта й. И трябваше да се бори за този мир. Налагаше се да се възстанови от досегашните кървави битки и да намери сили отново да се бори. Просто някои неща бяха толкова жизненоважни, че човек не можеше да се предаде.

 

 

В неделя Кетрин пристигна в къщата на майка си по-късно от обикновено. Прекара почти цяла сутрин в магазина в очакване на една доставка, която трябваше да пристигне в събота, но се бе забавила поради някаква дребна катастрофа. Към един и половина дрехите бяха получени. Тя влезе в стаята за почивка да се освежи, но отражението й в огледалото изглеждаше толкова унило, че очевидно не си заслужаваше усилията. Последните седмици бе обяснявала на семейството лошото си настроение с многото работа. Надяваше се, че това извинение още не е съвсем изтъркано, защото днес повече от всякога видът й предизвикваше съчувствие.

Паркира пред къщата си и тръгна пеша към майка си. Надяваше се, че чистият въздух ще я освежи. По пътя се ободряваше с поздравления, че се е справила толкова добре в отсъствието на Тим, че почти е овладяла изкуството да управлява магазина. Сети се за красивите вечерни рокли, които бяха получени днес и помисли, че за Коледа ще трябва да пренареди бутика „Нощен живот“ и да свали от манекена черната копринена рокля…

Мислите й опасно се отклониха към онази нощ, когато тя пробва тази рокля. Когато с цялата си глупост се опитваше да повярва, че любовта е по-важна от работата и корените. Господи, наистина ли бе смятала да напусне Брентън? Наистина ли е била толкова безразсъдна?

Да, за една безумна нощ. И ето докъде я доведе това. Слава Богу, че още имаше работата си, семейството си и родния си град. Любовните й авантюри почти я бяха съсипали.

Бе толкова погълната от мислите си, че не забеляза фолксвагена, паркиран срещу къщата. Майк й отвори вратата.

— Здрасти, Кет, влизай.

Тя пристъпи в антрето и замръзна. Срещу нея, облегнат на вратата към хола, стоеше Гейб.

Когато бе фантазирала как ще го срещне, винаги си бе представяла разговор. Щяха да поприказват, да преценят какво не е наред, да си направят психоанализа и да си обещаят, че ще се поправят. Но сега, когато наистина бе с него, не можеше да си спомни нищо, освен желанието и страстта, които той бе разпалил в нея… Които още разпалваше. Тя не искаше да говори. Искаше само да го обича.

Но не можеше. Не трябваше. Той я бе наранил, бе избягал и сега тя не можеше да си позволи да го обича.

Отнякъде намери сили да каже:

— Какво правиш тук?

— Също като баща ми — обърна се той към Майк. — Колкото пъти ме види, все това пита.

— Защото никой от нас не очаква да те види.

— Кети — прегърна я Майк през рамо, — знам, че не беше честно към теб, но е същото, което ти си направила с Гейб. Нали ми каза, че онази вечер, когато ги покани, не си предупредила Тим, че и той ще е там. Затова решихме да опитаме този номер върху теб.

Значи брат й и Гейб са заговорничели зад гърба й!

— Направих го, защото мислех, че баща ти няма да иска да те види — обясни тя на Гейб.

— А аз мислех, че ти няма да искаш да ме видиш — призна той. — Сигурно ме мразиш, но се надявах, че няма да ме убиеш пред цялото си семейство.

— Не съм имала намерение да те убивам — успокои го Кетрин. Но не каза нищо за омразата.

— Знам, че сте близки с брат ти — продължи Гейб. — Затова му се обадих да питам как си и как да се свържа с теб. Той каза, че си в много лошо настроение… — Кетрин се обърна рязко към Майк, вбесена от предателството му… — и предложи да се срещнем тук.

— Няма да те убия — сопна се тя. В момента й се искаше да убие не него, а брат си.

А може би брат си, майка си, сестра си и зет си… и дори бъдещето бебе. Цялото семейство се бе струпало на вратата на хола. Приличаха на сеирджии, любуващи се на катастрофа. Съчувствието, изписано на лицата им, я вбеси още повече.

— Твоите свидетели пристигнаха — изсъска тя. Искаше да се скрие в старата си спалня, но Гейб й препречваше пътя към стълбите.

— Вечерята още не е готова — съобщи доволно Марта Брус. — Ако вие с Гейб искате да останете за малко насаме…

Значи и майка й бе с него вече на първо име. Цялото семейство бе в съюз с Гейб.

— Моля те — каза той. — Поговори с мен.

Тя преглътна, погледна обвинително роднините си и каза:

— Тъкмо щях да се качвам горе.

Той се отмести да й направи път и тръгна след нея. Кетрин си повтаряше, че е добре да свършат с този отвратителен разговор и че няма да го убие, въпреки че знаеше за ножа за хартия в бюрото и въжето за простиране в килера. Би се изкушила, но щеше да го остави да живее.

Влязоха в стаята, в която на времето бе живяла с Джини. Седнаха на леглата. Никой не се обади. Кетрин слушаше ударите на сърцето си.

— Как е магазинът? — попита най-после Гейб.

— Много добре — ако се опитваше да се одобрява, едва ли това бе най-доброто начало. — Трябваше да работя двойно, за да заместя баща ти, но се справям.

— Сигурен съм — разреши Гейб с неочаквана щедрост и хвана ръката й. — Знам, че в момента магазинът е най-важното за теб…

— Да, така е — сряза го тя ядосано. Единствената причина магазинът да е най-важното бе, че той я лиши от нещо по-важно: любовта си.

— Аз ще се боря за място в твоя живот — продължи Гейб невъзмутимо. — Може би мислиш, че не можеш да ми отделиш никакво място, но аз все едно ще се боря. Този път няма да позволя магазинът да ме победи.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя объркано.

— Искам да кажа… Искам да кажа, че няма да ти позволя да предпочетеш магазина пред мен. Борих се с него за любовта на баща си, почти цял живот съм се борил с него и съм губил и мислех, че никога вече няма да започна тази битка — очевидно почувства, че тя иска да каже нещо и я прекъсна: — Кетрин, не искам да се боря с това проклето място до края на живота си, за да ме забележиш. Обичам те и искам да се интересуваш от мен повече, отколкото от магазина. И съм готов да се боря, ако се наложи. Разбираш ли ме?

И разбираше, и не разбираше.

— Как мога да те забележа, докато тичаш из Европа след вманиачените си пацифисти?

— Университетът ми предложи договор за две години и аз приех. След две години може да го продължат. А ако не… Е, за две години много неща могат да се случат. Може да се оженим. Може да имаме дете. Може да те взема със себе си в Европа. Или може да намеря друга работа и да остана тук. Не знам, не мога да предсказвам бъдещето. Мога само да ти обещая, че няма да ти разреша да ми кажеш да се махам, защото имаш работа в магазина.

Кетрин искаше да му вярва. Много искаше. Но ако той наистина мислеше така, защо толкова дълго чака, за да дойде при нея?

— Не сме се срещали от сутринта, когато баща ти се разболя — напомни му тя.

— От сутринта, след като се любихме — поправи я той. — Кетрин, няма да те лъжа, че нямам нищо против баща ми да ме отхвърля. Няма да кажа, че не е обидно. Опитах се да не се обиждам и на теб, но… Когато помолих да се видим, ти ми каза, че магазинът е по-важен…

— Не съм казвала такова нещо — възрази тя, въпреки че всъщност бе вярно. — Тогава беше много напрегнато и…

— И ти ми каза да си гледам работата — прекъсна Гейб извиненията й. — Заболя ме. Сякаш съживи раните, които съм получавал цял живот — да загубя човек, когото обичам, защото магазинът е надделял — затвори очи и потъна в спомени. Когато отново ги отвори, в погледа му гореше откровеност и чувства, които Кетрин не разбираше. — Страх ме е — призна той. — Губил съм този двубой и ме е страх да го започвам отново и отново да го губя. Но ще се боря. Трябва.

— Няма нужда да се бориш — Кетрин го целуна по бузата и отпусна глава на рамото му. — Аз също те обичам.

— Повече от магазина ли?

— Безкрайно повече.

Тя усети как Гейб леко се отпусна.

— Трябваше да ти се обадя по-рано — каза той извинително. — Но първо трябваше да се разбера сам със себе си. Аз… Не съм лек характер.

— И слава Богу, иначе щеше да си скучен. Обичам предизвикателствата — изведнъж стана сериозна и го погледна: — А ти наистина ли искаш да се ожениш и да имаш дете?

— Разбира се — засмя се той. — Аз също обичам предизвикателствата.

— Защо мислиш, че женитбата с мен ще е предизвикателство? — възмути се тя.

— Да живея на едно място ще е предизвикателство. Също и да отглеждам дете заедно с жена, която работи и прави кариера. Но аз искам да приема тези предизвикателства. Искам да се бия за това, което наистина има смисъл.

— Ти спечели своята битка — прошепна Кетрин и го целуна по врата. — Аз съм тук.

— Предстоят и други битки — забеляза той и докосна с устни златните й къдрици. — Например баща ми…

— Аз ще се бия на твоя страна.

— Много ще ми помогнеш — отново я целуна. — Не знам дали той някога ще ме обикне, но…

— Той вече те обича. Не съм сигурна дали те приема, но наистина те обича.

Гейб зарови пръсти в косата й.

— Май ще трябва да водим битките една по една.

— Това изглежда добра тактика.

Отдолу майка й извика, че вечерята е сервирана. Но вместо да стане, Кетрин обви ръце около него.

— Ще слезем след малко — прошепна тя.

— Ммм — Гейб я целуна силно. — Не вярвах, че наистина ще ме убиеш. Но мислех, че е добре в случай на нужда да имам подкрепления.

— Аз пък мислех, че във всички битки мога да разчитам семейството ми да е на моя страна — но добре разбираше, че в опитите си да я събере с Гейб семейството й е било на нейна страна. Още повече, че в случая имаше само една страна — на мира и доверието, прошката и разбирането. И на любовта. И разбираше, че любовта наистина заслужава човек да се бори за нея.