Ариел Бърк
Съдбовно решение (3)

Трета глава

Гейб караше към дома на Кетрин с лоши предчувствия. От сивото небе цял ден се сипеше дъжд. Но той предполагаше, че безкрайният порой ще е нищо в сравнение с бурята, която ще се разрази, когато той и баща му се озоват един срещу друг на масата в столовата на Кетрин.

Наистина искаше да си оправят отношенията. Съмняваше се, че някога ще бъдат близки — след толкова години ненавист бе късно да стават приятели. Но поне някакво примирие би трябвало да не е съвсем невъзможно. Ако само Тим престанеше да обвинява майка му за всички неудачи в живота си, отговорността за пропастта между него и сина му, ако признаеше, че той сам е отблъснал Гейб, като не е искал да го чуе, да го приеме такъв, какъвто е…

— Не се надявай много — напомни си Гейб и спря пред малката тухлена къща. Не хранеше илюзии, че тази вечер ще се сдобрят. Всъщност не бе съвсем сигурен защо се съгласи да дойде, освен че искаше да види Кетрин.

Откакто се втурна преди два дена в кабинета му, не бе спрял да мисли за нея. Мислеше за буйната й коса, за нежните черти, за стройното тяло. Нещо повече, мислеше за самата нея — как лицето й пламна, когато го обвини, че е мекушав, колко твърд стана гласът й, когато той се опита да я стресне със сарказма си, как нищо, дори директният му флирт, не можа да я отклони от целта да го убеди да даде на баща си още един шанс. Мислеше за нейната решителност, за дързостта й, за изразителната усмивка и още по-изразителните очи.

Казано накратко, мислеше, че тя е несъмнено една от най-интересните жени, които е срещал от доста време, и че е вече обвързана с някой друг — със собствения му баща.

Тази вечеря щеше да бъде отвратителна. Тя щеше да се докарва пред баща му и отправя призиви към Гейб от позицията на негова бъдеща мащеха. А той трябваше да я гледа, да се възмущава от баща си, че е успял да я спечели, като й е предложил бляскава кариера, да се възмущава и от нея, че се е продала. Наистина не можеше да повярва, че връзката им се крепи на нещо друго, освен на професионалните й амбиции и на възможността на баща му да ги задоволи. Тим може да беше интелигентен и все още хубав, но бе мухльо и стар мърморко, а отгоре на всичко обичаше магазина си повече, отколкото някога би могъл да обича някое човешко същество. Очевидно тя също.

„С лошо настроение започваш“, сгълча се той наум и натисна звънеца. Докато чакаше, оправи яката на ризата си. Нямаше вратовръзка — в случай, че тя предпочита да е облечен неофициално. А ако държеше да е официален, бе с жилетка и шит по поръчка панталон. А в случай, че тя не отвореше вратата скоро, помисли той раздразнено, елегантната му жилетка и панталонът щяха да подгизнат.

Когато Кетрин отвори, той се взираше начумерено в оловносивите облаци. Косата му бе потъмняла от влагата, а по бузите му блестяха капки дъжд.

— Влизай, преди да си се удавил — покани го тя приветливо. — Какъв противен ден — взе мократа му жилетка и я окачи на закачалката в ъгъла. — Човек има чувството, че тази влага прониква чак до костите му. Цял ден треперя.

Не изглеждаше да трепери. Напротив, струваше му се като олицетворение на топлината. Бе облечена в пухкав пуловер с висока яка с навити до лактите ръкави, кадифени сиви джинси и дебели сиви чорапи. Косата й бе ореол от меки меднозлатисти къдрици, а усмивката й… Това бе истинският източник на топлина. Тази усмивка изразяваше вълнение и енергичност, дори удоволствие.

Очевидно всичко това й доставяше удоволствие. Сигурно я блазнеше мисълта да се види в ролята на помирител на тези глупави упорити Шендлъровци. Прозрението, че на нея всъщност й е приятно да се меси в отношенията им сериозно наруши радостта, че е в нейния дом. Инстинктът му за самозащита отново се събуди.

Тръгна след нея през късото коридорче. Стените на светлата кухня бяха покрити с весели синьо-бели тапети, а на прозорците имаше пердета в същите цветове. Шкафчетата и кръглата маса в средата бяха от дърво. На прозорците имаше саксии. На стената висеше пъстра дъска за рязане. Върху плочките пред умивалника пъстрееше рогозка. Носеше се аромат на печено пиле и препечени франзели.

Гейб за момент се обърка. Толкова дълго бе живял по хотели, че бе забравил на какво би трябвало да прилича един истински дом. Дори когато бе дете, майка му никога не се бе старала особено да обзавежда жилищата, които непрекъснато сменяха. Винаги обещаваше да купи пердета и да закачи картини по стените, но все се случваше двамата с Гейб да се преместят в друг град, преди да успее да изпълни намеренията си.

Кухнята на Кетрин приличаше на рекламна снимка от списание, само че обитаема. По масата бяха разпилени отворени писма, в умивалника бе накисната мръсна тенджера, на плота до печката имаше захвърлени ръкавици за хващане на горещи съдове, от дръжката на едно шкафче висеше на червена връв отварачка за бутилки. А изкусителния аромат… Това бе нещо, което никое списание не можеше да възпроизведе на своите страници.

— Нещо не е ли наред? — попита Кетрин, забелязала изражението му.

— Не — отговори той бързо и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му и той откри, че реагира прекалено силно на екзотичната й красота, на излъчването на очите и на изкусителната извивка на устните й. — Къде е баща ми? — попита повече от любопитство, отколкото за да си напомни, че Кетрин не е за него.

— Още работи — засмя се тя съзаклятнически. — Кой беше този мъдър човек, който каза, че баща му няма да иска да си тръгне толкова рано?

Гейб кимна. Някои неща просто никога не се променят. Колко често през дългите, самотни лета на детството му трябваше да си прави сандвичи или да ходи с колелото да вечеря в закусвалнята, докато баща му се бавеше в магазина? Колко пъти го бе молил да се върне по-рано, само този път, просто за да му обясни колко важни са задълженията и как трябва да се работи упорито?

— Обадих му се преди десетина минути — докладва Кетрин, завърза си престилка и извади от хладилника зеленчуците — той се закле, че до шест и петнадесет ще е тук.

— Сигурна ли си, че работата не е само оправдание, за да не се срещне с мен? — попита Гейб полу на шега. Като дете често се бе чудил дали трескавата работа на Тим не е само извинение, за да не му се налага да играе ролята на баща.

— Сигурна съм — Кетрин свали от лавицата купа за салата, усмихна се нервно и започна да мие зеленчуците. — Той не знае, че ще си тук — призна тя.

Гейб стисна устни. Първата му мисъл бе, че е постъпила нечестно към баща му, като не му е казала каква е целта на вечерята. После реши, че е всъщност много проницателна.

— Защо не му каза? — искаше да овладее чувствата си, докато чуе обясненията й.

— Не знам — въздъхна тя. Очите й срещнаха неговите и той не откри в погледа й нищо неискрено. — Мислех… Мислех, че ще е по-сигурно да дойде, ако не очаква да те види. Може би трябва да му се обадя и да го предупредя.

— Не! — Гейб й препречи пътя към телефона. — Няма защо. Той е възрастен човек. Достатъчно си се грижила за него.

Кетрин прехапа устни и се замисли.

— Когато ти дойде в магазина, го изненада и не стана добре — спомни си тя. — Не знам защо реших, че сега ще се получи. Всичко оплесках — остави ножа и въздъхна печално.

Изведнъж го осени мисълта, че тя е по-нервна от него. Гейб прекоси стаята и я докосна успокоително. Рамото под мекия пуловер бе крехко, а косата й ухаеше на люляк. Жестът му обаче имаше неочакван ефект върху самия него — обзе го желание да плъзне ръка по гърба й, да я прегърне и привлече към себе си, да зарови лице в меките й къдрици и да притисне устни към гладкото високо чело.

Кетрин вдигна очи към него и той се зачуди дали е прочела желанието в погледа му, дали го чувства във връхчетата на пръстите му. Но тя каза само:

— Съжалявам, че го приемам толкова навътре, Гейб. Просто… Искам всичко да мине добре. Толкова се безпокоя за Тим…

Тим. Тя се безпокоеше за баща му, не за него. Отдръпна ръката си и направи крачка назад.

— Не се безпокой — отвърна безизразно. — Той е по-издръжлив от нас двамата, взети заедно.

Издръжлив или не, Тим Шендлър знаеше кога да се появи. Гейб едва бе спрял да говори, когато на вратата се позвъни. Кетрин му хвърли бърз тревожен поглед и се втурна навън, бършейки ръце в престилката.

Гейб остана на мястото си, заслушан във веселия й глас и характерното ръмжене на баща си. Помисли колко близо до нея беше само преди секунди. Можеше да й прошепне, че я желае. Можеше да наведе глава и да я целуне. Вместо това й позволи отново да насочи вниманието си към баща му.

— „Трагедията на семейство Шендлър“, второ действие — промърмори той под носа си и излезе от кухнята, за да посрещне нищо неподозиращия си баща.

— Какво правиш тук?! — възкликна Тим, както и трябваше да се очаква.

— Същото, което и ти — отговори Гейб спокойно. — Кетрин ме покани на вечеря.

Тим погледна към Кетрин, която закачваше мушамата му.

— Би трябвало да те застрелям.

— Няма да посмееш — усмихна се тя безгрижно. — Магазинът ще пропадне без мен — целуна го леко по бузата, врътна се и се запъти към кухнята.

Бащата и синът се спогледаха намръщено.

— Само неприятности създава — забеляза Гейб. — В края на краищата може би трябва да я застреляш.

— Не мога. Тя е права. Магазинът не може без нея.

— Наистина ли е толкова добра? — ако бе толкова необходима за магазина, защо се чувстваше длъжна да целува шефа?

— Разбира се, че е добра — изръмжа Тим. — Всичко, което знае, го е научила от мен. Някой трябва да поеме магазина, когато аз се оттегля — добави той и погледна изразително към Гейб. — Ако нямам наследник, който да се интересува от него, принуден съм да взема мерки — и с тези думи му обърна гръб и тръгна към кухнята.

Страхотно! — помисли си Гейб. Значи съм лишен от наследство. Не че се интересуваше. Но все пак бе син на баща си и не му харесваше да бъде изместен.

Останал сам в антрето, през ума му мина да се измъкне, преди нещата да са стигнали до скандал. Но чу как баща му и Кетрин се карат в кухнята и реши да остане. Може би те двамата не бяха толкова единни. Може би Гейб не беше третият излишен в тази абсурдна драма.

В кухнята завари Кетрин да подрежда парчетата печено пиле в чиния за сервиране. Тим крачеше бесен напред-назад. Никой от двамата не го забеляза.

— Така да ми го натресеш! — Тим дръпна ожесточено възела на вратовръзката си. — Така да насилиш нещата…

— Някой трябва да насили нещата — каза Кетрин спокойно. — Нямам никакво намерение да се извинявам.

— Не се извинявай. Заради теб ще хвана язва, но, за Бога, не се извинявай.

— Няма да се извинявам. А ти няма да хванеш язва — продължи тя невъзмутимо. — Приготвила съм вечеря, с която твоят лекар би се гордял.

— Браво. Нямам търпение да опитам — изсумтя Тим. — Ако изобщо мога да я опитам. Сложи ли поне сол на пилето?

— Не. Подай ми този панер, ако обичаш. Трябва ми за франзелите. И, ако те интересува, те също са безсолни.

— Браво! Не стига, че си приготвила още един скандал с Гейб, ами и ще ме караш да ям здравословна храна. И каква ще ми е наградата?

— Наградата ти ще е да живееш по-дълго и да си говориш със сина си. Доколкото познавам наградите, тази не е за пренебрегване.

— Доколкото познавам вечерите, тази ще ме отегчи до смърт. Ще мога ли поне да си сложа подправки на салатата?

— Не. Би ли я занесъл в трапезарията, ако обичаш? Подредила съм масата там — тя му подаде купата със салата и го побутна към вратата. Той забеляза Гейб и се намуси.

— Аз лично мисля, че яденето изглежда много вкусно — обади се Гейб. Каза го не защото искаше да вземе страната на Кетрин, а защото беше истина. Обикновено се хранеше в ресторант или си претопляше готова храна в микровълновата печка. Истинската домашна кухня бе рядко удоволствие за него.

При звука на гласа му Кетрин скочи. Обърна се бързо, забеляза искреността, изписана на лицето му и прие комплимента със срамежлива усмивка.

— Ако искаш да ми направиш услуга, в хладилника има вино.

Той бе трогнат от готовността й да му позволи да помага. Това го караше да се чувства някак „по-семейно“. Взе тирбушона, който тя му подаде, извади от хладилника бутилката „Ризлинг“ и се зае да я отваря.

— Баща ми има ли язва?

Кетрин го изгледа с любопитство.

— Има гастрит — отговори тя. — Би трябвало да внимава.

— Но май ти внимаваш вместо него.

— Не искам да се превърне в нещо сериозно — обясни тя. — Баща ти е класически язваджия. Ядосва се за всякакви дреболии… Тревожа се за него.

Дали се тревожеше за него като майка? Или като любовница?

— Вино — съобщи Тим, който влезе в кухнята и видя бутилката. — А от него ще ми бъде ли дадено, доктор Брус?

— Точно един напръстник — подразни го Кетрин, свали си престилката и излезе с франзелите.

— Тази жена е ужасна — промърмори Тим, взе чинията с пилето и я последва.

Не, помисли Гейб, тази жена е магьосница. Дори ако нямаше желания към нея, дори ако тя бе сериозно обвързана с баща му, не можеше да не й се възхищава. Човек, който си позволяваше да се държи така с Тим Шендлър, заслужаваше уважение.

Той занесе виното в столовата, която бе точно толкова приятна, колкото и кухнята. При вида на масата, отрупана с печено пиле, препечени франзели, картофи и салата, веднага огладня.

— Кога си успяла да приготвиш всичко това? — попита той. — Не беше ли днес на работа в магазина?

Кетрин му кимна да седне на стола отдясно на нея.

— Много от нещата приготвих снощи — обясни тя и посочи на баща му стола отляво. — Пък и наистина е много лесно, ако човек не си губи времето с всякакви сосове и заливки.

Тим ясно разбираше, че това са камъни в неговата градина.

— Щом си толкова умна — изсумтя той, — кажи какво се надяваш да постигнеш, като се съюзяваш със сина ми.

Гейб потисна усмивката си. Да се съюзи с Кетрин — това му харесваше. Харесваше му всичко, което го караше да се чувства по-близък с нея.

— Знаеш много добре — отговори Кетрин и започна да раздава храната. — Вие двамата трябва да…

На вратата се позвъни. Тя се извини и се изтича навън.

Гейб се зачуди дали това е предварително замислено, някакъв номер, за да ги остави сами. Внезапно се озоваха само двамата, очи в очи, разделени само от една маса с вкуснотии и красиви цветя. Той почовърка картофите с вилицата си, пое дълбоко въздух и вдигна поглед към баща си. Все някой трябваше да направи първата крачка.

— Добре. Трябваше да ти пиша, че пристигам в Кънектикът.

— Трябваше да ми пишеш, по дяволите! Една-две картички годишно…

„Пристигнах в Берлин, ще прекарам известно време във Висбаден. В броя на «Нюз уърлд» от първи юни ще излезе моя статия.“

— Само толкова ли можеше?

— Във всеки случай повече от теб. Ти изобщо не ми пишеше.

— Половината време дори не знаех къде си.

— А другата половина?

— Другата половина… — Тим се намръщи и поклати глава. — През другата половина си мислех, че все едно не те интересува. Ти си имаше свой живот. Предполагах, че не искаш да ти досаждам с моя.

— Това е много силно предположение — забеляза Гейб кисело. И много съмнително. Баща му очевидно си бе избрал ролята на страдалец, но нямаше основания. Гейб би бил повече от щастлив да общува с него.

— Моят живот — заяви Тим — е магазинът. А ти, мога да се закълна, никога не си се интересувал от него.

Точно в момента Гейб силно се интересуваше. Интересуваше го всичко, в което Кетрин Брус играеше такава важна роля. Но и преди да я срещне, не бе имал никакви възражения срещу самия магазин.

— Не магазинът ме дразнеше — възрази той. — Дразнеше ме, че ти се опитваш да ми го напъхаш в устата.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Преди Гейб да отговори, в стаята влетя висок младеж с къдрава руса коса.

— Хей, господин Шендлър, как е? — прогърмя той и протегна ръка към Тим.

Тим я пое.

— Радвам се да те видя, Майк — каза той с цялата учтивост, на която бе способен.

Кетрин се появи на вратата.

— Майк, това е Гейб, синът на Тим Шендлър. Гейб, запознай се с брат ми Майк.

— Приятно ми е — каза Майк.

Гейб се надигна от стола да поеме ръката му. Веднага забеляза приликата между брата и сестрата. И двамата бяха руси, поразително красиви и излъчваха здраве и добро настроение.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се Майк, — но съм тръгнал на просия. Ако Кети не ми даде колата си, съм загубен.

— Защо не вземеш колата на мама? — попита Кетрин и изчезна в кухнята.

— Тя вечеря с Джини и Боб в Меридън — извика той през рамо. — Тръгна преди един час. А моят акумулатор е свършил. Нямаше да те моля, Кети, но имам наистина много важна среща.

— С кого? — чу се от кухнята.

— С Дженифър Люис.

— Тя пък коя е? — появи се Кетрин на вратата с ключовете за колата.

— Инструкторката по гимнастика от Уотърбърк — Майк взе ключовете и я погледна многозначително. — Онази с червената коса и с големите…

— Добре, добре — прекъсна го сестра му припряно. — Помня.

— Да-а, човек не може да я забрави — Майк я прегърна набързо и се поклони на гостите й: — Шендлър, баща и син, съжалявам, че ви обезпокоих. Приятна вечеря. Ако си изпразните чиниите, Кети може да ви даде дори и десерт — и с тези думи изблъска сестра си от столовата.

Отново насаме с баща си, Гейб опита да си спомни за какво говореха. За магазина. Разбира се. Любимата тема на баща му. Искаше да обясни, че ако мразеше за нещо магазина, то бе, че баща му винаги го използваше като оръжие срещу него. Според Тим, Гейб бе лош син, защото не искаше да превърне магазина в свой живот. Бе неблагодарен, защото не бе желал да прекара прекрасните летни дни на своята младост в складовете и канцелариите, усвоявайки работата. Бе налудничав, защото приемаше магазина като затвор, който би го задържал в Брентън. Бе предател, защото имаше нахалството сам да избира пътя си в живота, вместо да позволи на баща си да го направи провинциален магазинер, като себе си.

Но точно сега не искаше да се впуска в тази тема. Уморяваше се дори само да мисли за това. Ако започнеха да говорят, щяха да се скарат. Затова се зае с вечерята си. Пилето бе сочно и вкусно, картофите — чудесни, франзелите топли и меки, виното точно колкото трябва сухо. Всичко бе прекалено хубаво, за да го разваля с един скандал. Затова той ядеше, заслушан във веселото бъбрене на Кетрин и брат й в антрето и се чудеше защо някои семейства са толкова по-щастливи от други.

След като предупреди за последен път Майк, че педалът на съединителя заяжда, Кетрин му помаха за довиждане и затвори вратата пред нестихващия дъжд. Тишината в трапезарията не предвещаваше нищо добро. Почти бе успяла да накара Тим и Гейб за започнат истински разговор — когато ги остави, за да отвори, ги чу да разменят една-две думи в нейно отсъствие.

Докато приготвяше снощи пилето, си представяше днешната вечеря със сълзи и радостни прегръдки. Представяше си, че след един-два неуспешни опита Гейб и Тим ще се разберат, ще зачертаят миналото и ще й благодарят, че ги е накарала да се срещнат. Най-важната й цел бе да излекува Тим от лошото му настроение, но също си фантазираше, че може да се окаже миротворец като за Нобелова награда, велика героиня, спасила семейство Шендлър.

Продължаващото мълчание в трапезарията й играеше по нервите. Героиня! Влезе в трапезарията и завари двамата мъже заети с храната си. Сега спокойно.

— Е — каза тя бодро и седна между тях, — радвам се да видя, че още не сте се сбили.

Гейб остави вилицата, взе чашата си с вино и се усмихна замислено:

— Ние имаме опит в съвместните вечери. Кога за последен път вечеряхме заедно, татко? Преди три години?

— По-отдавна — намръщи се Тим. — Поне три и половина.

— Преди три години — настоя Гейб. — Тогава живеех в Бостън…

— С онази дама — спомни си баща му на глас.

Гейб стисна зъби и бързо погледна към Кетрин, сякаш да прецени реакцията. Тя не бе особено впечатлена или възмутена. Той бе хубав мъж, известен чуждестранен кореспондент. Която и да е била жената в Бостън, без съмнение е била една от многото.

Въпреки това не можеше да не се трогне от мисълта, че той се интересува какво впечатление й прави. Насили се да се усмихне и Гейб отвърна на усмивката й.

— Отидохме в някакво модно френско ресторантче — обърна се той към баща си.

— Помня. Получих страшни киселини.

— От храната или от компанията? — засмя се Гейб.

— Кой знае? Вероятно и от двете — Тим присви очи. — Спомням си също, че тази жена искаше ти да се установиш на едно място и да работиш в магазина. Следващия път, когато чух за теб, ти вече беше в Лондон.

— „Нюз уърлд“ ми предложи хубава длъжност — каза Гейб хладно.

— Ти просто не можа да понесеш идеята да си заемеш мястото в магазина — обвини го Тим. — Мислиш, че да се установиш, значи да предадеш Богу дух.

— Може би. Може просто да не съм създаден за такъв живот.

— Също като майка ти. Тя цял живот пътуваше, търсеше нещо ново, нещо различно. Никога никъде не беше достатъчно добре като за нея.

— Остави майка ми на мира! — сопна се Гейб.

— Защо? Тя е виновна за всичко…

Гейб хвърли салфетката и стана.

— Страх ме е, че трябва да си тръгвам — каза той на Кетрин уморено.

— Разбира се, заминавай! — извика Тим. — Също като майка си. В момента, в който стане напечено, просто бягаш.

— Тя умря, татко. Ако не можеш да уважаваш нея, уважавай поне мен.

— Не си заслужил — Тим също остави салфетката. — Тръгвам.

— Не! — извика Кетрин ужасена. Всичките й планове се проваляха.

— Този човек — посочи обвинително Гейб към Тим, макар че говореше на нея — е магаре.

— Този човек е твой баща! — възрази тя, протегна ръка през масата и го хвана за рамото. Усети свитите му мускули, кипящия в цялото му тяло гняв. Ако той си тръгнеше, никога нямаше да може да го убеди да се срещне отново с Тим. — Остани, моля те.

За нейна изненада той се подчини и седна, пронизвайки я с тъмния си загадъчен поглед. За момент тя усети, че не може да отдръпне ръка от рамото му, нито да отмести очи от него. Сякаш най-важното нещо на света бе да не му позволи да си отиде.

— Той може да остане, ако иска — стресна я Тим. Съвсем бе забравила, че още е тук. — Аз тръгвам. Може би ще успееш да му налееш малко ум в главата, ако ме няма.

— Не, Тим, остани и ти — възрази припряно Кетрин, смутена, че толкова е била омагьосана от Гейб, та за момент е изпуснала от вниманието си баща му. — Направила съм десерт — добави тя и се запъти към кухнята.

— Ще го пропусна, Кети — поклати глава Тим. — И без това трябва да се върна в магазина.

— Защо? Вече е седем и половина.

— А ние работим до девет. Силвия ми е оставила да прегледам цяла купчина фактури — той профуча покрай нея и излезе.

Тя погледна слисано след него. Знаеше, че трябва да го върне, но сякаш бе замръзнала и не можеше дори да извика. Чу шумоленето на мушамата му, отварянето на външната врата, поройния дъжд и затръшването зад гърба му.

— Трябваше да го спра — каза повече на себе си.

— Той е възрастен човек — забеляза Гейб вече за втори път тази вечер. — Искаше да си отиде, затова го направи.

Тя се обърна към него. Облегнат назад, той се усмихваше колебливо и замислено се почесваше по брадата. Когато срещна погледа й, усмивката му стана по-широка.

— С удоволствие бих хапнал десерт, ако предложението все още е в сила.

Кетрин преглътна. Не бе очаквала да остане насаме с Гейб. Освен това не бе очаквала и той така да й действа, толкова осезателно да чувства силните му ръце, гъвкавото му тяло и хипнотичните му сиво-кафяви очи. Но той бе неин гост и тя му дължеше десерт.

— Предложението още е в сила — каза тя и успя леко да се усмихне. — Но бих искала първо да поразчистя тук.

— Ще ти помогна — предложи той, стана и събра няколко чинии.

Докато носеха съдовете към кухнята, почти не разговаряха. Само от време на време Гейб питаше кое къде да сложи. Кетрин натрупа чиниите в умивалника, изплакна ги и ги подреди в миялната машина, а той загърна с фолио остатъците от храната и ги прибра в хладилника.

Бе удивена от спокойствието, възцарило се в къщата, докато работеха. Не че вътрешно бе съвсем спокойна, но причината бе, че чувстваше Гейб, знаеше точно къде е, дори ако не можеше да го види.

— Искаш ли кафе? — попита тя, изтръска ръцете си и се обърна непринудено към него.

Гейб се бе навел над масата и похапваше франзела.

— Ммм! — той сви рамене. — Това беше най-хубавата вечеря, която съм ял от години. — Извинявай, че се държа като прасе.

— Така ли? — похвалата й се струваше пресилена, но въпреки това я зарадва. — Ами модното френско ресторантче в Меридън?

— Не беше толкова добро — отсече той и стана от масата. — Не ми прави кафе. Предпочитам да довърша виното.

— Добре — каза тя тихо. Да пие вино с Гейб в усамотението на своя дом й се струваше някак прекалено интимно. В края на краищата, този мъж бе живял с една жена в Бостън и бе скъсал с нея в мига, в който тя се е опитала да го накара да остане в Щатите; този мъж твърдеше, че по природа е неспособен да се установи на едно място; все още беше в ужасни отношения с един от най-важните хора в живота й.

Това бе мъж, в когото вече бе решила да не се влюбва. Той бе страхотен, очарователен, секси — но не беше за нея.

Кетрин извади от хладилника банановия сладкиш. Горкичкият Тим, помисли тя. Ако беше останал, щеше да хапне нещо греховно недиетично.

— Боже мой! — възкликна Гейб и пое от нея чиниите. — И това ли си направила снощи?

— Само блатовете. Днес през обедната почивка си дойдох и направих крема.

Той допълни чашите, а Кетрин отряза едно голямо парче за него и по-малко за себе си. Гейб вдигна чашата си в мълчалив тост, отпи и опита от сладкиша.

— Невероятно! Къде си се научила да готвиш така?

— От майка ми.

— Майка ти живее наблизо, така ли?

Сигурно бе разбрал от разговора с брат й.

— През три преки — обясни тя. — Майк временно живее при нея, докато спестява за университета.

— Аха. А Джини?

Определено не изпускаше нищо.

— Това е по-малката ми сестра. Тя и съпругът й живеят в Меридън. А най-малкият ми брат още учи.

Той я погледна замислено.

— Значи цялото ви семейство е тук, а?

— Да. Ние сме много привързани към този град.

— Ох, недей! Наслушал съм се на такива поучения от баща ми.

— Нямам намерение да те поучавам. Брентън е чудесен град, но не е за всеки.

Гейб сякаш изпита облекчение.

— А не ти ли е скучно? Тук никога нищо не се случва.

— Защо, много неща се случват. Всяка есен листата пожълтяват. През зимата вали сняг. Напролет целият град потъва в цветя. А през лятото имаме парад по случай Деня на независимостта. Раждат се деца, умират хора, влюбват се…

— Още едно проявление на твоята философия тип „Уолт Дисни“? — прекъсна я той с усмивка.

— Нямаме протестни демонстрации около складовете за боеприпаси, нито членове на Зелената партия, които да цапат с пилешка кръв стените на кметството. Различно е от живота, с който ти си свикнал, но не е скучно. Ни най-малко.

Гейб бе свършил със сладкиша и отдръпна стола си от масата, за да си протегне краката.

— Разбирам защо баща ми толкова те харесва — каза той тихо и се усмихна. В тона му нямаше нищо враждебно, нито следа от гняв или язвителност.

— Това, което харесва баща ти, е моят опит в работата. Аз помогнах за развитието на магазина, осъвремених стила му и подобрих морала на служителите.

— Вярвам ти — съгласи се той. — Но интересът му не се ограничава само в рамките на работата, нали?

Какво целеше?

— Ние сме приятели. Познавам го от тринадесет години.

— Освен това ти понасяш неговия характер — подчерта Гейб. — Малко хора биха могли. Майка ми не можеше да го търпи. Аз също не мога.

— Всеки има някои отрицателни качества. Ако искаме другите да проявяват търпимост към нас, трябва и ние да се научим да проявяваме търпимост към тях.

— А какви са твоите отрицателни качества? — попита той заинтригуван.

Разговорът започваше да става прекалено личен. Кетрин се засмя и остави чашата си на масата.

— Първо, имам поглед към света тип „Мики Маус“.

— Второ?

— Второ… — осмели се да вдигне очи към него и откри, че погледът му е прикован върху нея, косата е паднала върху високото чело, очите му блестят, а в ъглите на устата играе усмивка. — Второ, не обичам мъже, които задават прекалено много въпроси.

— И това го казва човек, който се бори за годишната награда „На всяко гърне мерудия“? — сигурно бе усетил нарастващата й съпротива. — Аз съм журналист, а журналистите имат навика да задават прекалено много въпроси. Ти имаш пълното право да отговориш „Без коментар“.

— Ще го запомня — обеща тя.

Той допи чашата и я остави на масата.

— Ние с баща ми май наистина те уморихме — каза замислено.

— Аз и не очаквах да се получи кой знае какво.

— Това не ми звучи много в стил „Мики Маус“ — той наклони глава и се загледа в нея. — Наистина ли мислиш, че можеш да ни спасиш от катастрофа?

— Вие вече сте претърпели катастрофа. Всичко, дори един скандал, е по-добре от това.

Гейб се усмихна и започна да си подсвирква песничка от „Мики Маус“. Кетрин се засмя. След като всичките й илюзии бяха разбити, не би повярвала, че тази вечер нещо може да й се стори смешно. Усети как напрежението й се разсейва.

Предложи му още едно парче сладкиш, но той отказа.

— Преядох. Но ако някой път пак ме поканиш на домашно приготвена вечеря, обещавам да дойда.

— Ти да не обичаш да ходиш по гости, за да си хапваш?

— Не. С удоволствие бих се реванширал… в някой ресторант. Не ме бива за готвач.

Дали опипваше почвата? Или просто се държеше любезно? Не бе сигурна как да отговори, затова стана и започна да събира останалите съдове от масата. Остави ги в умивалника, обърна се и откри, че Гейб е зад гърба й.

— Нещо лошо ли казах? — попита той, очевидно почувствал нервността й.

— Може би.

Той я погледна напрегнато, сякаш се опитваше да разбере какво значи това. Явно не успя и въздъхна.

— Кажи ми само едно нещо, Кетрин. Той притежава ли те?

— Кой да ме притежава? — попита тя объркано.

Единственият му отговор бе една загадъчна усмивка. Той отново започна да си подсвирква песента на Мики Маус и се върна в трапезарията да събере чашите.

Кетрин го изпрати с поглед. Защо мислеше, че някой трябва да я притежава? И кой? И защо изведнъж се развесели?