Ариел Бърк
Съдбовно решение (7)

Седма глава

Дълго след като Гейб я бе целунал по бузата и си бе отишъл, тялото на Кетрин продължаваше да трепти със странно пулсираща топлина. Никой друг мъж не я бе възбуждал толкова само с две целувки, една прегръдка и едно нежно погалване по врата. Часове след като той си тръгна, тя седя зад бюрото си, опитваше се да свърши нещо и разбираше, че не може да мисли за нищо друго, освен за вкуса на устните му, за допира на пръстите му, за тялото му, жадуващо за нейното.

Въпреки че страните й пламваха всеки път, когато затвореше очи и си спомнеше за целувката, знаеше, че вълнението й не е само физическо. Откакто се замисли да се отдели от магазина и Брентън, изпитваше почти опияняващо чувство за освобождение. Бе готова да каже сбогом на сигурния живот, който бе водила толкова дълго. Майк бе прав — тя наистина планираше живота си в подробности за три години напред. Време бе да опита нещо ново — нова работа, нова любов, нова перспектива. Не искаше след три години да се събуди и да открие, че не се е променила. Гейб символизираше това ново, което тя търсеше. За разлика от нея, той бе пътувал по света, имаше интересна кариера, а все още се развиваше, все още търсеше. След години отчуждение сега опитваше да се сближи с баща си. Смелостта му я поразяваше.

Разбира се, той бе нещо повече от символ. Той бе мъж — един от най-чувствените мъже на света, поне доколкото тя знаеше. Да започне връзка с него означаваше да поеме огромен риск. Но тя бе готова.

Освен това тази вечер само щяха да вечерят заедно, напомни си тя и се зарови във фактурите, които Силвия й бе оставила на бюрото. Тази вечер двамата щяха да прекарат няколко часа заедно в ресторанта, за да се опознаят по-добре.

Усещаше как се изнизват минутите. Тиктакането на часовника я доближаваше до Гейб. На вратата се почука и тя вдигна поглед. Едва четири и половина. Ако той идваше цял час по-рано, трябваше да седне на стола до прозореца и да я чака, докато свърши с фактурите. Но дали ще може да работи в негово присъствие? Последните няколко съботи успяваше, само защото мислеше, че той се интересува единствено от магазина. Сега знаеше, че не е така и нямаше да може да се скрие зад работата. Нямаше да иска.

— Влез! — извика тя.

Вратата се отвори, но се показа не Гейб, а баща му.

— Още тук ли си? — попита Тим Шендлър. Видът му я изтръгна от мечтите. Бе пребледнял, намръщен от болка, с напукани устни.

— Тим! — Кетрин скочи и се втурна към него. — Какво има?

— Какво има? — повтори той уморено. — Ами ти си още тук. Обикновено в събота не работиш до толкова късно. Някакви проблеми с фактурите ли имаш?

— Не, аз… — всъщност нямаше смисъл да го занимава с мислите си, които цял следобед й пречеха да работи. Погледна внимателно шефа си и забеляза, капчиците пот на слепоочията му и неравното накъсано дишане. Без да иска разрешение, протегна ръка към челото му. Гореше. — Ти си болен!

— Чувствал съм се и по-добре — призна той стоически. — Просто някои проблеми с храносмилането. На обяд ядох лютив сос…

— Лютив сос! Тим, не биваше!

— Не беше много лютиво, миличка. Дори не му сложиха отгоре суров лук, както го обичам.

— Със или без суров лук — заяви Кетрин твърдо, — сега трябва да си отидеш, да си изпиеш лекарството, да хапнеш кисело мляко за вечеря и да си легнеш.

— Не мога да си отида — възрази той, въпреки че няколко едри капки пот се изтърколиха по брадата му. — Трябва да правя инвентаризация. Имам цяла купчина документи, които трябва да въведа в компютъра.

— Това може да почака до понеделник.

— Не може — настоя Тим. — Отдавна трябваше да го свърша.

— Добре — отстъпи тя. Единствената й грижа бе да го изпрати вкъщи. — Аз ще въведа справките.

— Това трябва да стане днес.

— Ще го направя — колкото и да бе досадна тази работа, нямаше да отложи кой знае колко срещата й. Можеха да отидат на ресторант по-късно. Гейб и без това сигурно бе свикнал да вечеря късно. Това се смяташе за много европейско.

— Не бива да ти го стоварвам на главата — промърмори Тим разкаяно.

— Ти не ми го стоварваш. Аз сама го поемам. Сега тръгвай и не искам да ти виждам очите преди понеделник.

Той отвори уста да възрази, после я затвори и се предаде със слаба усмивка. Потупа я по рамото и тромаво се измъкна от кабинета й. Кетрин го изпрати до вратата, за да е сигурна, че наистина си тръгва, а не се връща в кабинета си.

Когато остана сама, опита да събере мислите си. Сети се, че Гейб може да се разсърди, щом разбере, че отлага вечерята заради работата. Въпреки подобряването на отношенията с баща му той все още не приемаше, че Тим е толкова отдаден на магазина. А щеше ли да приеме нормално, че за нея, поне за един-два часа, магазинът ще има предимство пред тяхната среща?

Ако иска да приема! Нямаше намерение да му се извинява. Ако Гейб можеше да види как изглежда баща му, сигурно щеше да я разбере. Пък и донякъде самият той бе виновен за това. Той бе обядвал с Тим и е трябвало да не му позволява да яде лютиво.

Отново се зае с фактурите, без да си позволява и най-малкото разсейване. Щом свърши, взе жилетката си, заключи кабинета и остави на вратата бележка за Гейб, че е в кабинета на баща му. Отиде там, разположи се пред компютъра и събра бланките, подготвени от служителите в края на септември.

Работата се оказа наистина досадна. Кетрин печаташе доста бързо, но въвеждането на цифрите отнемаше доста време. Отгоре на всичко един от служителите бе писал с много бледа химикалка, друг имаше нечетлив почерк. След половин час тя вече се чудеше дали болестта на Тим е предизвикана от лютото, или от усилията му да разчете бланките.

Когато Гейб почука на отворената врата и влезе, Кетрин се мъчеше да разбере каква е тази „мърла“ в списъка на детските дрехи.

— Обичаш ли японска кухня? Запазил съм маса за шест часа.

Тя вдигна зачервените си очи. Откакто се бяха разделили преди няколко часа, той се бе изкъпал, избръснал и преоблякъл в панталони в цвят каки и чиста памучна риза. Измитата му коса бе сресана на път, а в ръка носеше кафяво спортно яке. В сравнение с него тя се чувстваше размъкната, въпреки че бе със същите хубави панталони и блуза, които носеше целия ден. Дали той щеше да има нещо против, ако го помолеше да мине през къщи, преди да отидат на ресторант?

— Шест часа — повтори тя, облегна се на стола на Тим и разтърка схванатия си врат. — Страх ме е, че няма да успеем. По-добре се обади в ресторанта да промениш резервацията.

Погледът му се премести от лицето й към разпилените по бюрото листа и оттам към монитора на компютъра.

— Защо работиш тук, а не в твоя кабинет?

— Завършвам инвентаризацията вместо баща ти — обясни тя, молейки се той да не избухне. — Не се чувстваше добре и му казах да си отиде по-рано.

— Какво значи, че не се чувствал добре?

— Имаше киселини. Доколкото разбрах, на обед е ял лютив сос — погледна го тя неодобрително.

Гейб кимна виновно.

— Има достатъчно неща, за които се карам с баща ми. Не мога да се боря с него и за храната му.

— Е, сега е болен. Единственият начин да го накарам да си отиде беше да обещая, че аз ще направя инвентаризацията.

Гейб отново огледа списъците. Явно оценяваше положението. Накрая сви рамене и тръгна към бюрото.

— Ще стане ли по-бързо, ако работим заедно?

Кетрин се усмихна от удоволствие.

— Седни — посочи тя към стола от другата страна на бюрото. — Ако ми диктуваш, ще въвеждам по-бързо.

Той събра листата и се разположи.

— Докъде си стигнала?

— Дотук — посочи тя. — Може би ще разчетеш тази дума. На мен ми прилича на „мърла“, но ние не продаваме мърли.

Гейб се вгледа намръщено.

— Това бельо ли трябва да бъде?

— Детско бельо.

— Това отпред ми прилича на „С“. Може ли да е „Смърла“?

— „Смърф“! — възкликна Кетрин. — Това е бельо с картинки на смърфове. Благодаря, Гейб — обърна се към компютъра и започна бързо да печата.

— Винаги са ми се удавали чуждите езици — пошегува се той. — Но защо един потник трябва да се нарича „кана“?

Кетрин се наведе през бюрото.

— „Ханс“.

Гейб прочете страницата до края и потупа с пръст по останалите листа, които трябваше да въведат.

— По-добре да се обадя в ресторанта — очевидно бе разбрал, че вечерята няма да е скоро.

В шест часа, когато би трябвало вече да вдигат чашите с топло саке, бяха свършили около две трети от работата. Гейб бе навил ръкавите на ризата си, а Кетрин седеше по турски на стола. В шест и половина, след още две страници, дежурната управителка дойде да се обади, че затваря магазина. Пожелаха й приятна вечер и продължиха да работят.

Кетрин се опитваше да не отделя очи от компютъра. Колкото пъти отместваше поглед, виждаше Гейб и се преизпълваше с удоволствие. Той се бе изтегнал във фотьойла, опънал напред дългите си крака. Косата му вече не бе толкова безупречно подредена, лактите му почиваха на облегалките на стола, силните му пръсти се движеха бавно по листата, докато й диктуваше. Макар и рошав, й се струваше прекалено сексапилен. Трудно й беше да върне погледа си към компютъра.

Спомни си за първия път, когато го видя и не знаеше кой е. Бе отблъсната от мрачното му изражение този ден, но още бе пленена от неговата красота, от чистия му, едва доловим аромат, от непоколебимата му решителност. Изненадваше се, че работят толкова добре заедно. Вероятно причината бе, че и двамата нямаха търпение да свършат и да се заемат с нещо по-приятно.

— Мъжки носни кърпи — прочете Гейб и прекъсна мислите й.

Следваха вратовръзките, папийонките, копринените и вълнени шалове. После тирантите, копчетата за ръкавели, иглите за вратовръзки, копчетата за яки и корсетите.

— Това е всичко, Кетрин. Край. Свършихме.

Тя изохка от болката в раменете си, погледна към часовника и отново изохка.

— Седем и половина — каза на Гейб и остави купчината листа на бюрото. — Сигурно си гладен.

Той завъртя глава да се раздвижи, облегна се назад и се засмя въпреки явната си умора.

— Глада го минахме преди около половин час — каза добродушно. — Сега почти съм стигнал до гладна смърт.

— Може би аз трябва да те поканя на вечеря — предложи Кетрин. — Това е най-малкото, което мога да направя, за да ти благодаря за помощта.

Гейб повдигна вежди и се усмихна по-широко. Ясно й беше какво мисли — ако най-малкото, което може да направи, е да го заведе на вечеря, какво ли друго би могъл да си поиска?

— Ако приема вечеря от теб — каза той, — то само домашна и със сладкиш с бананов крем за десерт.

— Това не е единственото, което мога да правя.

Той затвори очи и въздъхна драматично.

— Ако ми кажеш, че знаеш да правиш и шоколадови сладки с орехи, може да те помоля да се омъжиш за мен.

— Спести си предложението — засмя се тя. — Случвало се е да правя много хубави сладки, но…

— Богати и сочни?

— С орехи и парченца шоколад…

— Вземи ме, твой съм! — Гейб скръсти молитвено ръце, прихна и стана. — Това е опасен разговор. С всяка измината минута огладнявам все повече. Японският ресторант е чак в Меридън, но ако искаш, можем да намерим нещо по-близо.

— Ако ме питаш какво искам — отговори Кетрин и зашари с крака под бюрото да намери обувките си, — искам да си отида вкъщи и да се среша.

— Шегуваш ли се? Аз съм на път да умра от недохранване, а ти си се загрижила за косата си!

— Докато се кача горе, можеш да нападнеш хладилника ми — обеща Кетрин и спечели една одобрителна усмивка. Намери обувките, взе си сакото и чантата и стана. — Да тръгваме. Заслужаваш от фъстъчените курабийки с масло, които съм опекла за вечерята при майка ми утре.

— И фъстъчени курабийки с масло? Край, влюбен съм! — Гейб заобиколи бюрото и я прегърна. — Как успяваш да си толкова слаба, когато така хубаво готвиш?

Тя вдигна очи към него. Усещаше как топлината му прониква в тялото й. Прегръдката му бе по-скоро приятелска, отколкото страстна и нямаше нищо общо с начина, по който я бе прегръщал днес в парка. В очите му се долавяше симпатия, но не и копнеж. Този човек очевидно бе прекалено гладен за храна, за да му остане глад и за нея.

Така или иначе, всъщност бяха започнали да се сприятеляват. Когато се мъчеше да му обясни как се управлява магазин, не усещаше тази топлота. Но пък тогава тя бе учител, а той учеше само от уважение към баща си. Тази вечер той прекара времето си в магазина, за да помогне на нея.

— Първо да проверим дали всичко е заключено — каза тя, отвърна на прегръдката му и после го хвана за ръка и го изведе от кабинета. — След това ще минем покрай нас и, ако не ядеш толкова, че да те заболи корема, ще отидем да вечеряме.

— Звучи добре.

През нощта, когато бе затворен, магазинът винаги й се бе струвал малко страшен и призрачен. Светеха само няколко слаби крушки — във витрините, до алармената инсталация на задния вход, до централната каса и в началото на стълбите. Но редиците със закачалки и манекените хвърляха тайнствени сенки в тъмнината. Кетрин знаеше, че няма от какво да се страхува, но тайно се радваше, че усеща ръката на Гейб.

Вторият етаж би трябвало да е съвсем тъмен, но когато стигнаха до стълбите, тя забеляза, че горе свети.

— Ела — подкани тя Гейб. — Някой е забравил лампата запалена.

Това се оказа лампата, осветяваща манекена в бутика „Нощен живот“. Кетрин се насочи натам, но Гейб я задържа.

— Наистина невероятна рокля — прошепна той. — Като я видиш така осветена… направо като поличба, не мислиш ли?

— Каква поличба? — засмя се тя.

Сигурно бе замаяна от глад, от късния час или от уморителната работа, иначе щеше да си спомни, че бяха говорили за тази черна копринена рокля.

— По този начин Бог ти казва да си я купиш.

— Сигурна съм, че с безкрайната си мъдрост. Той разбира, че не ми трябва.

— Може да я носиш, когато отидем на коледното празненство в университета.

— Господи! — бе страшно поласкана, че Гейб отсега мисли да я покани на празненство след няколко месеца. Още не бяха отишли на вечеря, а той вече я включваше в бъдещите си планове. — Не мога да повярвам, че университетските професори правят такива екстравагантни празненства.

— Сигурно няма да е екстравагантно. В такъв случай с тази рокля ще блеснеш. Ти и без това блестиш, разбира се. Но с това нещо… — очите му светнаха.

— Струва триста долара — напомни му Кетрин.

— Не искаш ли поне да я пробваш?

Честно казано, искаше, откакто я видя миналата година на ревюто. Но никога не се бе осмелявала от страх да не се изкуши да я купи — по-добре бе да изхарчи парите за такъв лукс като храна и жилище. Да не говорим, че изобщо не можеше да си представи къде ще я облече. Едва ли бе подходяща за университетско коледно празненство… Ако, разбира се, дотогава все още се срещаха с Гейб, ако тя все още живееше в Брентън…

— Нали искаше да ми благодариш за помощта. Пробвай я. Направи ми това евтино удоволствие.

— Не мисля, че е толкова евтино.

— Пробването не струва нищо.

Тя го погледна и видя, че очите му са приковани към нея, не към роклята.

— Мислех, че умираш от глад.

— Чувствам се все по-слаб с всяка измината минута. Това е твоят голям шанс да направиш един умиращ човек щастлив.

Кетрин се разсмя и в този момент разбра, че битката е загубена.

— Е, добре. Но не забравяй, че е много скъпа. Да не се вдъхновиш.

— Няма да се вдъхновявам — обеща той.

Кетрин мина покрай манекена, взе от рафта своя размер и продължи към пробната в дъното. Светна лампата, примигна от ярката светлина и дръпна зад себе си завесата, въпреки че Гейб не помръдна от мястото си.

Почувства се кой знае защо лоша — капризна, порочна и малко глупава. Каза си, че това е авантюра — безвредна авантюра като за човек, готов да открива нови хоризонти. Ако наистина бе решила да се промени, пробването на тази рокля бе сравнително безопасен начин да започне.

Бързо събу панталоните, обувките и чорапите, свали блузата и сутиена и облече роклята. Намести корсажа, закопча ципа и се обърна към голямото огледало. Прехапа устни и се огледа оценяващо. Краката й не бяха лоши, но за двадесет и девет години бяха преживели какво ли не, включително десет години активен спорт. Раменете й изглеждаха изключително бели и нежни под дълбокото деколте. Тя въздъхна и отмести поглед. Колкото и да бе екстравагантна тази рокля, в нея изглеждаше и се чувстваше необичайно женствена.

Не бе лесно да се реши да излезе на вечеря с Гейб, а още по-трудно бе да се осмели да отложи вечерята, за да си свърши работата в магазина. Но и двете не изискваха толкова смелост, колкото й трябваше сега, за да излезе от пробната и да се покаже пред него. Пое дълбоко въздух за кураж, дръпна завесата и пристъпи боса по мекия килим.

Реакцията му беше точно такава, от каквато се страхуваше… И на каквато се надяваше.

Той ахна, простена и очите му светнаха. Кетрин се усмихна срамежливо и се завъртя.

— Какво мислиш?

— Просто не мога да мисля — прошепна Гейб, поглъщайки с поглед тънката й талия, заобления ханш, гърдите, дългите открити крака, голите рамене и ръце. — О, Кетрин…

— Сега вече можеш да умреш щастлив.

Той едва се усмихна.

— Не мисли, че това не ми е минало през ума — хвана я за рамото и я привлече към себе си. Ръката му бе топла и мека.

— Не се въодушевявай — напомни му тя.

— Не се въодушевявам — прекара пръсти по млечнобялата й кожа над корсета, после нагоре към трапчинката в основата на шията. Без да отмества поглед от очите й, продължи към рамото, надолу до китката, вдигна ръката й и я целуна. — Искам да се любим.

Кетрин бе по-малко изненадана, отколкото би трябвало. А може би изобщо не би трябвало да се изненадва. Още днес следобед, когато Гейб я целуна в парка, тя разбра, че той иска да се любят. За пръв път се досети, когато я целуна в къщата й, а и през изминалите оттогава седмици, когато го обучаваше в тънкостите на бизнеса и от време на време неочаквано забелязваше в очите му блясък, който нямаше нищо общо с търговията. Като си спомнеше сега, сигурно бе почувствала желанието му от първия път, когато нахълта в кабинета й. Тогава той бе мрачен, почти груб, но един-два пъти под тази маска се показа нещо друго — чувство, любопитство, дълбоко стаено привличане.

А може би усещаше не толкова желанието на Гейб, колкото своето. От самото начало, от първата им среща тя чувстваше влечение към него. Че това бе синът на Тим, който може да я измести, че може да напусне Кънектикът и да се върне в Европа — нищо нямаше значение.

Той искаше да се любят. Тя също искаше.

Ръката му отново галеше рамото й.

— Кажи нещо — помоли той тихо. — Кажи, че не обичаш да насилваш нещата. Кажи че трябва да ме опознаеш по-добре.

Кетрин разбираше, че той й дава възможност да се откаже. Ако можеше да бъде разумна, щеше да му благодари и да обясни, че иска да уреди живота си за три години напред, преди да се реши на такава стъпка. Но вече си бе казала, че няма повече да търси сигурност и безопасност. Може би съдбата бе решила никога да не й даде и трите неща, които иска. Така да бъде. Нямаше да се лиши от удоволствието да обича Гейб, дори ако бе обречена да го загуби!

Той все още я гледаше и чакаше да го прекъсне. Но вместо това тя обви ръце около врата му и притисна устни към неговите. Изненадан от неочакваната й агресивност, Гейб прие жадно целувката и я стисна здраво, сякаш се страхуваше, че тя ще се опомни и ще се откъсне от него. Но Кетрин не би могла, дори ако искаше. Магията вече я бе завладяла. Тя чувстваше силното му напрегнато тяло, накъсаното му дишане, усещаше как той постепенно вдига роклята над бедрата й.

— Хайде да я махнем.

— Толкова настояваше да я облека — напомни му тя с нервен смях.

— А ти толкова настояваше да не се въодушевявам…

Обърна я с гръб към себе си. Кетрин вдигна косата си, за да му даде възможност да разкопчее ципа. Но вратът й очевидно му се стори прекалено изкусителен, защото той забрави за роклята и започна да го целува. Трепетната й въздишка го накара да се спусне по-надолу, докато стигна до ципа, разтвори го и продължи по гърба, чак до бикините. Когато коприната бе паднала на пода, а той бе коленичил до нея, Кетрин вече трепереше от желание. Тя се обърна, падна на колене пред него и посегна към копчетата на ризата му. Но пръстите не й се подчиняваха, защото цялото й тяло реагираше на бавните кръгообразни движения на ръцете му, които се насочваха към гърдите й. Той се наведе и затвори устни около втвърдилото се зърно, подразни го с език и го всмука в устата си.

Кетрин усети, че краката й омекват и се свлече на пода. Без да откъсва устни, Гейб легна до нея.

— Гейб… — простена тя, обви ръце около кръста му и успя да измъкне ризата от панталона. Най-после той се дръпна, разкопча се и след миг тя смъкна ризата от раменете му.

Гърдите му бяха силни, твърди и мускулести, както си бе представяла. Гейб посегна към колана си. От звука на разтварящия се цип трепетът, обзел тялото й, се превърна в мощна вълна. Тя протегна ръце, но той се отдръпна и не й позволи да го докосне, докато и двамата не се озоваха голи. Най-после се отпусна върху нея. Тялото й пламна.

— Подът… — прошепна той. Но преди да може да го попита какво иска да каже, той се обърна заедно с нея и я издърпа върху себе си. — Така не ти ли е по-удобно?

Точно в момента удобството нямаше никакво значение. Единственото, което усещаше, бе изгарящата нужда той да проникне в нея, да я изпълни. Тя се сгуши във врата му, за да заглуши стоновете, които сякаш не можеше да спре. Гейб плъзна ръка между тях, но тя скоро я отблъсна и той разбра безмълвната й молба по-скоро да се слеят.

Сякаш изведнъж почувства отново тези вълни, които я завладяха с ритъма си. Той отначало я следваше, след това наложи своя ритъм. Кетрин вдигна глава да го погледне и видя напрежението, изписано на лицето му, горящия в очите му копнеж. В момента, в който погледите им се срещнаха, тя почувства първите спазми на удоволствието, раздиращи тялото й. Отпусна глава на рамото му и притисна бедрата си към него, за да го накара да сподели изживяването, да стане част от него, да се остави да го завладее, както бе завладяло нея. През мъглата на екстаза усети как той спря да диша, напрегна се и с последен рязък тласък достигна върха.

Гейб се отпусна под нея. Сърцето му блъскаше бясно в гърдите. Дишаше тежко. Дълго не каза нищо, тя също. Просто лежаха притиснати един до друг. Най-после Гейб се размърда.

— Харесва ми тази рокля — промърмори той. Ако имаше сили, Кетрин би се засмяла. Но сега само се усмихна доволно. — Харесва ми този магазин — продължи той, докосна с устни челото й и отново отпусна глава на килима. — Никога не съм мислил, че това някога ще се случи, но този ден дойде. Наистина ми харесва.

Трябваше й цяла минута да си спомни, че са на втория етаж на магазина.

— Никога вече няма да мога да дойда тук, без да се изчервя.

Само при мисълта, че ще трябва да стои на същия този килим и да говори спокойно с някоя продавачка или клиентка, страните й пламнаха. Отдръпна се от Гейб и се огледа. Край тях бяха стройните редици със закачалки, процеждащата се откъм пробната светлина, ярко осветеният манекен, ням свидетел на тяхната страст.

Гейб очевидно не бе ни най-малко смутен. Той седна и протегна ръка към изкусителната черна рокля. Погледна към етикета с цената и сви рамене.

— Какво ще кажеш да ти я купя?

— Не — Кетрин обу бикините си и свенливо скръсти ръце пред гърдите си. — Не мога да ти позволя, много е скъпа.

— Можеш да ми позволиш — възрази той, очевидно усетил внезапната й нервност. Прегърна я и я притисна към гърдите си. — Луд съм по теб. Моля те, не бягай от мен.

Кетрин затвори очи и отпусна глава на рамото му. Не искаше да бяга от Гейб. Истината беше, че и тя бе луда по него. Но в момента се чувстваше малко объркана.

Да се люби с Гейб в магазина наистина бе авантюра. Определено бе открила един хоризонт, бе опитала нещо ново. Но това бе малко прекалено като за човек, който цял живот се е държал благоприлично и безопасно.

Това, което направи, бе необикновено, но това, което почувства и още чувстваше, въпреки че страстта й се бе вече охладила, бе още по-необикновено. Въпросът не бе толкова в силата на физическото привличане, колкото в силата на емоциите. Този мъж, когото доскоро познаваше само като причина за скръбта на Тим, се бе появил в града и откраднал сърцето й. Този мъж, който бе болен от неизлечимо скитничество, който прекарваше повече време с радикалните левичари, отколкото със собствения си баща, повече време в Европа, отколкото у дома… Този мъж, който дори не знаеше какво значи дом, по някакъв начин бе накарал Кетрин да се влюби в него.

Той не беше безопасен. Не беше сигурен. Но тя го обичаше. И колкото и да се плашеше от тази мисъл, разбираше, че той е променил живота й, че вече нищо няма да бъде същото…