Ариел Бърк
Съдбовно решение (4)

Четвърта глава

Наистина смяташе да си тръгне. Фактът, че Кетрин не разбра въпроса дали баща му я „притежава“, бе по-добър отговор, отколкото се бе надявал да получи и бе напълно готов да завърши вечерта с тази добра поличба.

Но когато отвори входната врата и се изправи пред разразилата се буря навън, се поколеба. Валеше пороен дъжд. Тежкият нощен въздух се раздираше от гръмотевици. Колата му до тротоара почти не се виждаше.

— Може би в края на краищата ще те убедя да пиеш едно кафе — обади се зад него Кетрин. — Не искам да те мисля как ще пътуваш чак до Мидълтаун в такава буря.

Гейб се обърна към нея. Лицето й бе невинно и някак странно нерешително, очите й избягваха неговите. Нямаше как да изтълкува погрешно поканата й. Въпреки това му стана приятно, че тя се безпокои за него и че компанията му не й е омръзнала.

— С удоволствие — отговори той.

Върнаха се в кухнята. Тя не каза нищо, докато зареди кафеварката и подреди таблата. Когато кафето бе готово, наля в чашите, обърна се към Гейб и срещна погледа му за пръв път, откакто го покани да остане.

— В кабинета ще бъде по-удобно.

На Гейб му беше удобно и в кухнята, и в трапезарията, и дори в антрето й. За негова изненада и голямо удоволствие, бе започнало да му е приятно в нейно присъствие.

Кабинетът се оказа малък, но уютен, облицован с ламперия, с цветен телевизор в единия ъгъл, лавици с книги и стереоуредба. На стената висяха снимки в рамки — вероятно членове на семейството й, всички еднакво руси, синеоки и красиви. До масичката имаше диван и люлеещ се плетен стол.

Кетрин остави таблата и седна на дивана. Гейб се разположи до нея, като дискретно остави една възглавница разстояние. Сложи си мляко в кафето, разбърка и вдигна чашката. Кафето се оказа прекалено горещо, затова го остави и се усмихна. Тя бързо отвърна на усмивката му и се загледа в дъжда през прозореца.

Въпреки че го покани в кабинета, не изглеждаше да й е много удобно. Позата й бе скована, устните стиснати, ръцете свити в скута. Защо бе толкова напрегната? Лично той ли я караше да бъде нервна, или мъжете изобщо? Не бе ли свикнала да посреща мъже насаме в дома си? Страхуваше ли се от него, или просто бе срамежлива?

След като бе решил, че е любовница по сметка на баща му и бе видял как успя да ги събере двамата на вечеря, трудно можеше да си представи, че е срамежлива. А при всичките й качества — красота, професионални постижения, кулинарни умения и заразителен, макар и малко старомоден оптимизъм, не можеше да повярва, че няма опит с мъжете. Бе просто прекалено привлекателна, за да остане незабелязана.

— Заради майка ти е, нали? — каза тя внезапно.

Гейб припряно отклони мислите си от сексуалния и живот.

— Какво заради майка ми?

— Вие с баща ти изглежда можете да говорите съвсем нормално, докато не стане дума за майка ти. Това е ябълката на раздора, така ли?

— Една от тях — замисли се дали желае да говори с нея за родителите си и реши, че ако тя иска, той няма нищо против. Интересът й към него засега до голяма степен се основаваше на отношенията й с баща му.

— Тя дълго ли боледува? — попита Кетрин.

Гейб погледна към нейния ъгъл на дивана. Очите й не трепваха. Сигурно бе започнала тази тема като един вид самозащита. Ако не говореха за проблемите му с Тим, можеха да заговорят за нещо по-интимно. Той би могъл да спомене, че устните й са неудържимо изкусителни, че дори когато е с широки панталони, дългите й крака го съблазняват, че я желае. Разговорът за майка му бе определено по-безопасен.

— Почти две години — отговори той.

— Беше ли с нея накрая?

Гейб отпи от кафето и кимна.

— Успявах да се връщам в Щатите за една-две седмици всеки месец. Планирах пътуванията си така, че да съм с нея, когато е на хемотерапия. Това беше мъчително и тогава тя имаше най-много нужда от мен. Редакторите ми в „Нюз уърлд“ се отнасяха с разбиране и можех да снова напред-назад.

— Много любезно от тяхна страна.

— Да — а може би беше избрала тази тема, защото искрено искаше да научи нещо повече за него? Надяваше се да е така. — Странно наистина. През тези последни две години с майка ми станахме по-близки, отколкото за цялото време преди това. Понякога нещастието сближава хората.

— Не бяхте ли близки с майка ти? — изненада се Кетрин. — Според Тим непрекъснато сте били в съюз срещу него.

— Ако още не си разбрала, баща ми често е доста далеч от истината.

— Не бъди груб, Гейб — укори го тя неочаквано нежно. — Всеки приема нещата от собствената си гледна точка. Баща ти може и да се лъже, но той е нормален човек. Виждал е, че прекарваш много повече време с майка си. Естествено е било да предположи, че сте близки.

— Добре, не е съвсем луд — отстъпи Гейб. — Аз наистина прекарвах с майка си повече време. Наистина израснах под нейно влияние. Но също е вярно, че прекарвах летата с баща си, и дори да не бях слушал оплакванията на майка си, щях и сам да се убедя, че той не е цвете.

— Значи баща ти не е цвете — повтори тя. — И затова ти реши да го отрежеш.

— Той ме отряза, не аз него — възрази Гейб. Не искаше да се бори с Кетрин, но и не искаше да изглежда, че се отбранява. — Винаги съм усещал, че единственият начин да получа вниманието му е да обичам магазина колкото него. Проблемът беше, че аз не го обичах. За мен той беше просто… Просто магазин, мястото, където работи баща ми. Той го боготвори. Аз не мога.

— Не мисля, че боготвори магазина. Наистина, той е много важна част от живота му…

— По-важна от мен. Във всеки случай, така ме караше да се чувствам, когато бях дете — той въздъхна и допи кафето си. — Мен не ме интересуваше как се управлява магазин, а той не искаше да приеме този факт. Затова ме отхвърли.

— Не те е отхвърлил — настоя Кетрин. — Ти си негов син.

Сякаш това от само себе си бе достатъчно, за да не бъде човек отхвърлен.

— Аз бях десет-единадесетгодишен, а той можеше да говори само какво трябва да уча, за да поема един ден магазина. Нито веднъж не ме попита какво искам да уча, какви книги чета, колко гола съм вкарал или каква музика обичам. И никога, никога не попита за майка ми. Аз бях дете, Кетрин. Майка ми беше много важна за мен. А баща ми се държеше така, сякаш тя не съществува. Когато исках да й се обадя по телефона, той излизаше. Когато получех писмо от нея, не питаше какво пише. Тя бе моя майка. А баща ми ме мразеше заради това.

Изведнъж му дойде наум, че за пръв път изразява толкова ясно чувствата си пред някого и се засрами, че това е точно Кетрин. Тя обаче сякаш нямаше нищо против. Прие думите му, без да го съди. Лицето й изразяваше съчувствие, нищо друго.

— Той ми е говорил малко за майка ти. В такива случаи винаги съм усещала горчивина, но не и омраза.

— О, мразеше я!

— Така ли мислиш? — тръсна глава. — Не разбирам обаче защо, ако наистина са имали такъв ужасен брак, са прекарали толкова време заедно.

— Според майка ми една от причините е, че баща ми не е искал развод. Той е традиционалист. Ненавижда промените. Иска нещата да са такива, каквито са. Също както с магазина — той го е поел от баща си, значи аз трябва да го поема от него — Гейб въздъхна уморено. — Майка ми наистина се е опитвала да го обича. Изтърпяла е цели осем години, защото все се е надявала, че любовта му ще се върне. Доколкото разбирам… — усмихна се смутено и замълча.

— Доколкото разбираш? — подсказа му Кетрин.

Той я погледна и сви рамене.

— Доколкото разбирам, те са имали фантастичен сексуален живот. Майка ми казваше, че никой друг мъж не е бил толкова добър.

— Наистина ли ти е говорила за това? — изненада се Кетрин.

— Към края, когато умираше — обясни той, — майка ми говореше всякакви странни неща. Каза ми, че татко винаги й се е струвал раздвоен. През повечето време е бил сухар, отдаден на работата си. Но в леглото изведнъж се превръщал в изобретателен Ромео… Възмутих ли те? — попита той, изведнъж забелязал разширените й от изненада очи.

— Не, просто… Малко ми е трудно да си представя Тим в тази роля.

Ако не можеше да си представи баща му в тази роля, значи определено не бяха любовници.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил какво точно съм наследил от баща си — усмихна се Гейб дяволито.

— Като начало упорството — засмя се Кетрин, правейки се, че не разбира намека му.

— Всички имаме някои отрицателни качества — цитира я той. — Ако баща ми е имал само една положителна черта, надявам се да я е предал на мен.

— Той има повече от една положителна черта — защити го Кетрин. — Понякога и упорството може да е положително.

— А ти какво си наследила от баща си? — достатъчно бяха говорили за неговите родители. Сега бе негов ред да научи нещо повече за нея.

За момент тя се замисли, след това се облегна назад.

— Имам например неговата амбициозност. Той искаше децата му да постигнат повече от него. Работеше в една голяма застрахователна компания в Хартфорд и мразеше бюрокрацията. Винаги ни казваше да се стремим сами да сме си началници.

Точно така — помисли Гейб. — Стани си сама началник, като влезеш под кожата на някой собственик на магазин, който няма наследници. Макар вече да мислеше, че Кетрин не спи с баща му, не можеше да се освободи от подозренията за мотивите й да се сприятели с Тим. Но каза само:

— Сигурно и твоят баща е бил упорит. Или си наследила упорството от майка си?

— Мислиш ли, че съм упорита? — засмя се недоверчиво Кетрин. — Сестра ми Джини е много по-упорита от мен. Брат ми Били също — замислено прокара пръст по ръба на дивана. — На времето много завиждах на хората, които са загубили родителите си като теб… Нали разбираш, които са имали време да се подготвят за това. Баща ми загина при автомобилна катастрофа. Беше толкова внезапно… Не можах да се простя с него, да му кажа колко го обичам.

Гейб не вярваше в това. Разбира се, тя може да не е произнасяла тези думи. Но той я бе виждал как се държи с брат си, с Тим… И поведението, и жестовете, и блестящите очи издаваха любовта й. Нямаше как да знае, но бе сигурен, че ако е обичала баща си, той го е усещал.

— Много по-лошо е да гледаш как някой страда от неизлечима болест — каза й той. — Мисля, че една бърза, внезапна смърт е много по-лека… Поне за жертвата със сигурност.

— И двата начина са ужасни — усмихна се тя горчиво.

Гейб я погледна. Въпреки разстоянието, което ги разделяше, той се чувстваше близо до нея — и духовно, и емоционално. Не само че и двамата бяха преживели смъртта на любим човек, но и можеха да говорят за това, можеха да споделят скръбта си толкова естествено. Каквито и да са били нейните причини, той разбираше защо баща му се е сприятелил с нея.

Дъждът зад прозореца утихна.

— Май е време да тръгвам — каза той неохотно. Ако трябваше да си отиде, то сигурно моментът бе сега, когато между тях бе започнало да се заражда приятелство.

Кетрин погледна часовника си и кимна.

— Изглежда бурята отминава.

Гейб стана и занесе таблата в кухнята. След това отидоха заедно до антрето.

— Благодаря — каза той.

— Няма защо. Печеното пиле е най-лесното нещо на света.

Нямаше предвид храната, но като стана дума за нея, тя също заслужаваше похвала.

— Ами сладкишът? Той сигурно ти е коствал известни усилия.

— Не и ако използваш полуфабрикат с ванилия — прошепна тя заговорнически и се усмихна дяволито.

— Значи това е тайната ти! Полуфабрикат!

— Съжалявам, че съм разбила илюзиите ти.

Тя стоеше близо до него, облегната на вратата. Ако се съсредоточеше, можеше отново да усети люляковия аромат на косите й. Едва не й каза, че доколкото е разбила илюзиите му, няма защо да се извинява. Радваше се, че няма опасност да бъде съперник на баща си. Много пъти се бе лъгал в хората, но никога досега не бе изпитвал такова удоволствие от това.

— Не ти благодарях за вечерята — каза той. — Благодаря ти, че полагаш толкова усилия заради мен и баща ми, че се вълнуваш от това.

— Наистина се вълнувам — отговори тя с блеснали очи, сякаш това обясняваше всичко.

— Знам — осмели се да сложи ръка на рамото й. — Аз също се вълнувам — и не само от усилията й да го събере с баща му.

Повече не можеше да се въздържа. Наведе се към нея.

Целувката му не бе съвсем неочаквана. Цяла вечер усещаше как Гейб се опитва да я съблазни. Той не го правеше съзнателно, но откакто Тим избяга от къщата, Кетрин забрави каква бе първоначалната й цел. Сега вече се опитваше не толкова да сдобри Тим и сина му, колкото да опознае Гейб Шендлър.

Все още не бе сигурна кой всъщност е той, но вече знаеше, че каквито и недоразумения да има с баща си, не е такъв неблагодарен егоист, за какъвто го представяше Тим.

През цялата вечер той бе услужлив и откровен. Бе проявил чувство за хумор. Бе успял да се почувства като у дома си на непознато място… И да я накара да се чувства у дома си с него.

Освен това умееше да се целува. Без да отмества очи от него, тя позволи на устните си да се движат с неговите, нежни и ненастойчиви. Не искаше да прекъсва рязко целувката, но имаше достатъчно чувство за самосъхранение, за да не й се отдаде напълно. Внимателно вдигна ръка и обви пръсти около рамото му. Усети твърдите мускули под ризата и топлината на тялото му.

Той леко се отдръпна и прошепна:

— Красива си.

— Какво?! — изненадата й не бе плод на фалшива скромност. Просто не бе очаквала комплимент от него.

Очевидно обаче комплиментът не бе предназначен да размекне сърцето й.

— Ако си живяла в Брентън през всичките тези години, когато лете трябваше да идвам при баща ми, защо не съм те забелязал? Не помня да съм виждал тук хубави момичета.

— Значи не си гледал. В града има много хубави момичета. Що се отнася до мен… Не знам на колко си години, но ако си поне с две по-голям от мен, по това време съм била едно къдраво палаво хлапе.

— Сега съм на тридесет и четири.

— Ето! — заключи Кетрин тържествуващо. — Значи когато си бил на шестнадесет, аз съм била на единайсет. Не е имало как да ме видиш, ако не си имал навика да висиш на бейзболното игрище извън града.

— Ти си играла бейзбол?

— В местния отбор. Тренирахме цяло лято.

Той зарови ръка в златистите й кичури.

— Къдраво палаво хлапе, а? — явно се опитваше да си я представи. — Обзалагам се, че си била най-хубавото хлапе в Кънектикът — пръстът му описа извивката зад ухото й.

Кетрин въздъхна и несъзнателно притисна глава към ръката му, за да се наслади на трепета, който разля из тялото й топлина. Ако Гейб Шендлър й действаше така само като докосваше ухото й, какво ли би станало, ако отново я целунеше? Какво ли би усетила, ако я привлечеше към високото си стройно тяло? Какъв ли би бил като любовник?

Самият факт, че се замисляше за това, бе отговор — поразителен. Унищожителен. Прекрасен.

Той отново се наведе към нея. Този път тя го очакваше. Прегърна го през раменете, наклони глава и не си направи труда да се бори срещу това, което й се струваше неизбежно.

Бе завладяна от силата му, от широките рамене, от твърдите гърди, от плавното поклащане на тялото му, притиснато към нейното. Ако оставеше тази целувка да разцъфне в още по-голяма интимност, без съмнение щеше да бъде прекрасно.

И след това той щеше да си замине. Той бе в Кънектикът временно, само докато му изтече договорът в Методисткия университет. А тя щеше да бъде опустошена.

— Не — прошепна Кетрин, обърна глава и се отскубна. Задъхваше се, треперейки в ръцете му.

Той не се опита да се бори с нея. Само продължи да я прегръща и прокара пръсти през косата й до врата.

— Злоупотребих ли с твоето гостоприемство? — попита тихо.

Тя въздъхна треперливо и облегна глава на рамото му.

— Не… Само че аз не мога… — прехапа устни. За малко да каже „Не мога да си позволя да се влюбя в теб“. Щеше да направи ужасно впечатление, защото Гейб с нищо не бе показал, че има някакво намерение да се влюбва или дори, че се интересува от нея. Той бе светски човек. За него това бе само целувка. Кетрин не бе светска жена. Не че беше прекалено скромна, не че имаше нещо против флиртовете, но интуитивно усещаше, че това, което можеше да започне като флирт с Гейб, положително щеше да завърши като нещо дълбоко, объркано и напълно безплодно. Гейб не обичаше Брентън, не обичаше магазина. Не обичаше всичко това, около което тя бе изградила живота си. Той не бе това, което тя търсеше.

Пръстите му продължаваха да шарят успокоително из косата й.

— Какво не можеш? — попита той нежно.

— Не мога да те оставя да ме целуваш — въздъхна тя и сама усети колко неубедително прозвуча. Успя да се усмихне и го погледна в очите. — Аз почти не те познавам.

— Това лесно може да се промени — усмивката му бе много по-искрена от нейната. — Какво ще правиш утре?

— Ще работя.

— Утре е събота — напомни й той.

— Магазинът работи в събота.

— И само защото работи, ти трябва да си там?

Кетрин почувства някакво неопределено недоволство в гласа му, почти гняв. Сигурно му бе заприличала на баща му.

— Не ходя всяка събота — оправда се тя. — Но утре наистина имам да свърша някои неща. Обзалагам се, че и журналистите понякога трябва да работят в събота.

Той отстъпи неохотно.

— А вечерта? Тогава свободна ли си?

— Ами… Не знам — честно казано, не можеше да измисли какво би предпочела да прави, вместо да прекара вечерта с Гейб. Но се страхуваше.

Гейб се загледа в нея. Очевидно търсеше обяснение защо сега тя отстъпва, след като бе отвърнала толкова ентусиазирано на целувката му. Кетрин се молеше той да не може да прочете истината в очите — че вече й е завъртял главата и тя бърза да се оправи, преди да е станало късно.

— Знаеш ли какво — предложи той, — ще ти се обадя утре в магазина и тогава ще ми кажеш.

Настойчивостта му я ласкаеше.

— Добре, обади се.

Той повдигна лицето й към себе си. Кетрин се стегна, очаквайки нова целувка, но Гейб я изненада, и заговори:

— Имам опит да се боря с магазина за внимание, когато става въпрос за теб, смятам да победя — докосна устните й, отвори вратата и изчезна в тъмната влажна нощ.