Ариел Бърк
Съдбовно решение (1)

Първа глава

Кетрин чу стъпките в коридора и се напрегна. Знаеше, че Тим ще бъде в отвратително настроение. Той не искаше да се среща с представителя на „Кейси“ и затова помоли тя да се справи с него. Кетрин направи всичко, което можа. Но фирма „Кейси“ се славеше с настойчивостта на своите търговци, а този се оказа един от най-упоритите. Когато тя каза, че няма да поръча нищо от новата им пролетна модна колекция за магазин „Шендлър“, той заяви, че държи да се срещне лично с Тим Шендлър.

Сега, ако можеше да се съди по приближаващите към кабинета й стъпки, Тим се връщаше от обед — без съмнение намръщен и вероятно с киселини в стомаха. Заради стария си гастрит той трябваше да избягва тежки храни и силни подправки. Но винаги, когато имаше проблеми, се отдаваше на страстта си към обилна пикантна храна.

Стъпките се забавиха и спряха пред вратата й.

— Тим? — обади се Кетрин и тръгна към отворената врата. — Как… — мъжът се показа и тя млъкна изненадана.

Това не беше Тим Шендлър. Всъщност нямаше представа кой е този мъж… Макар че й се стори смътно познат. Не можеше да разбере откъде е толкова сигурна, че го е виждала и преди — заради тъмнокестенявата му коса, падаща на вълни край обветреното лице, тънките стиснати устни, тесния орлов нос или заради дълбоките му пъстри очи с къси гъсти мигли.

Погледът й се отмести към тялото му, което сякаш изпълваше цялата врата, въпреки че бе само няколко сантиметра по-висок от средния ръст на мъжете и не особено набит. Раменете му, макар и широки, бяха слаби. Бе наметнал кадифено яке, а горните две копчета на ризата му бяха разкопчани. Избелели джинси очертаваха дългите му крака.

Не беше филмова звезда или знаменитост — сънливото градче Брентън в щата Кънектикът не бе място, където биха се отбили известни хора. Не си спомняше да го е срещала и на някое събиране, нито да пазарува в магазина. Просто не можеше да си го представи в някаква определена обстановка.

Ако го бе виждала по-рано, щеше да се сети. В Брентън не гъмжеше от красиви мъже. Ако го е познавала някога, трябва да е било много отдавна — сигурно в някой предишен живот. Не че вярваше в прераждането, но не можеше да измисли по-правдоподобно обяснение за странното си чувство.

Точно заради това чувство й бе трудно да срещне очите му, блестящи и неподвижно приковани в нея. Не изпитваше страх от него — въпреки че двете със Силвия, счетоводителката на магазина, бяха сами в служебните помещения, винаги можеха да извикат продавачите от щанда за бижутерия. И все пак присъствието му я смущаваше…

Да беше казал нещо! Би трябвало просто да се извини и да се върне, ако бе заблуден клиент, загубил се из коридорите и случайно минал през вратата с надпис: „Вход забранен“.

Той обаче не се извини. Застана на входа, хвърли един поглед към Кетрин, огледа малкия й, но приятно обзаведен, кабинет и накрая отново насочи вниманието си към нея. Тя несъзнателно отметна няколко руси кичура от лицето си, изправи се и опъна блузата си.

— Извинявайте, господине — каза любезно, — но тук е забранено за клиенти.

— Аз не съм клиент.

Гласът му също й се стори познат — нисък, леко дрезгав и привидно равнодушен. Сигурно някога бе говорила с него. Ако не се сетеше скоро кой е, щеше да се побърка.

Всъщност бе глупаво. Ако той я познаваше, щеше с нещо да го покаже — да я поздрави по име, да спомене някой общ познат или да й припомни събиране, на което са били и двамата. Не, очевидно не се бяха срещали.

— Независимо дали сте клиент, или не — обясни тя спокойно, но твърдо, — тук е забранено да се влиза.

— Търся Тим Шендлър — съобщи той.

— Имате ли насрочена среща? — едно от задълженията й като пръв помощник на Тим бе да се справя не само с досадни търговски представители и недоволни клиенти, но и с чудаци и други неприятни личности.

— Не.

— Той очаква ли ви?

Мъжът се усмихна мрачно.

— Аз съм последният човек, когото очаква.

Кетрин опита да си представи каква работа би могъл да има непознатият с нейния шеф. Дали не беше служител на закона? Цивилен полицай, носещ лоши новини?

— Мога ли да попитам за какво го търсите?

— Разбира се, че можете да питате — сви той рамене. От тона му се разбираше, че няма никакво намерение да отговаря.

Тя отново се замисли дали да не извика за помощ. Той обаче не я заплашваше. Всъщност не правеше нищо, само стоеше на вратата, където не му беше мястото, и й пречеше да преглежда поръчките, чакащи на бюрото й.

— Може би трябва да дойдете по-късно — предложи тя и се насили да го погледне в очите. — Или, ако искате, да оставите името и телефона си, а аз ще предам на господин Шендлър да ви се обади.

— Ще почакам — заяви той. Очевидно нямаше намерение да обсъжда решението си. Влезе в кабинета и го огледа по-внимателно. — Този прозорец отдавна ли го има тук?

Някой бивш служител, помисли Кетрин с облекчение. Тя работеше в магазина от тринайсет години, но първите шест бе на половин работен ден, идваше след училище, в събота и неделя и през ваканциите. Дори и след като завърши и постъпи на постоянна работа, невинаги стоеше тук. Дълго обикаляше производителите, ходеше на модни ревюта, запознаваше се с търговските представители. Завърши курсове по търговия и мениджмънт в университета в Хартфорд. Тим Шендлър искаше тя да добие опит във всичко, свързано с управлението на самостоятелен магазин, защото смяташе, когато един ден се оттегли, да остави магазина в нейни ръце.

Бе възможно непознатият, нахълтал в кабинета й, да е работил тук преди четири-пет години, когато тя е била в движение. Може тогава да го е мярнала, докато е разтоварвал стока от някой камион или е помагал на клиент да пробва костюм, или пък се е отбивал при Силвия за заплатата си.

— Този прозорец винаги е бил тук — увери го тя. — Вероятно изглежда по-различно заради пердетата и саксиите.

Когато се върна в самия магазин, Кетрин се постара да украси не само собствения си кабинет, но също и на Тим, и на Силвия, като закачи весели плакати в складовете. Бе привърженик на теорията, че човек работи по-добре в приятна атмосфера.

Мъжът огледа замислено саксиите и кимна. После отново насочи вниманието си към нея.

— Коя сте вие?

Дори да не бе опасен, не бе длъжна да му отговаря. В края на краищата, тя имаше право да е тук, а той не.

— Аз съм помощничка на господин Шендлър — каза предпазливо.

— Хм, помощничка, а? — мъжът я огледа демонстративно от червеникаворусата коса, сините очи, хлътналите бузи, чипото носле, острата брадичка надолу към скромната блуза с дълги ръкави, строгата сива пола и ниските кожени обувки. Вдигна отново очи към лицето й, като за миг се спря на гърлото й, на кръглите златни обеци и на предизвикателно вдигнатата брадичка. — Вие сте негова секретарка?

Кетрин настръхна.

— Не, аз не съм секретарка на господин Шендлър — отговори тя с леден глас. — Аз съм негов вицепрезидент и отговарям за стокооборота. Сега, ако наистина го търсите по работа, аз с удоволствие ще…

— Вицепрезидент?

От вътрешната му борба тя разбра, че забележката й го е изненадала. И че не е човек, който обича да го изненадват. Но само след секунди той се овладя и смущението му отстъпи място на хладно любопитство.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете — гласът й бе мек, но непреклонен. Независимо че този човек най-вероятно беше бивш служител, независимо че изглеждаше толкова познат, не й харесваше чувството за неловкост, което й създаваше. Не й харесваше нахалството, с което я оценяваше, иронията в тъмните му очи, кривата усмивка, повече подигравателна, отколкото искрена — усмивка, която въпреки скритата зад нея студенина бе необяснимо сексапилна. Който и да бе този мъж, изобщо не й харесваше.

— Мисля, че е по-добре да остана — възрази той, но тактично се оттегли до вратата, сякаш усетил неудобството й.

— Нямам представа кога ще се върне Тим.

— О, скоро. Той не може да понася толкова дълго да е извън любимия си магазин — промърмори гостът, сякаш повече на себе си. — Чудя се защо още не се е пренесъл да спи тук.

Точността на тази забележка я озадачи. Тим Шендлър наистина бе влюбен в магазина си. Той за него бе нещо повече от място за търговия, повече от начин да си изкарва прехраната. Бе неговият живот. Магазинът бе паметник на неговия баща, който го създал в най-тежките дни на Голямата депресия и го превърнал в процъфтяващо предприятие. Някога Тим се бе надявал, че това ще бъде наследството, което ще остави на своя син, но тази надежда бе умряла преди много години.

Той често споделяше с Кетрин мъката си, че след бурния развод и решението на бившата му жена да замине заедно със сина им, момчето се отчуждило от него. До осемнадесетгодишната си възраст синът идвал в Брентън всяко лято, но не криел, че копнее да се върне при майка си и скоро Тим трябвало да признае, че и той с нетърпение брои дните, докато може да й го изпрати обратно.

В тези мрачни времена, когато Тим бил длъжен да приеме, че синът му се отвращава както от самия него, така и от спокойния, сигурен живот в Кънектикът, магазинът бил единствената му утеха. За разлика от детето, той му принадлежал. Никога нямало да се отрече от него, да избяга. Винаги бил до него и се развивал така, както Тим искал.

Кетрин понякога се шегуваше с началника си, че прекарва много време в работа, че сърцето му е там. Но непознатият, висящ на вратата на кабинета й, не се шегуваше. Той сякаш мразеше Тим за предаността му към магазина.

Тя отново наведе поглед към жилестите ръце на мъжа, към кокалестите му длани с дълги възлести пръсти. Това не бяха ръце нито на хамалин, нито на шивач. Те бяха силни и умели… Като на Тим Шендлър.

Вдигна очи към лицето му и внезапно я озари прозрение.

— Кой сте вие? — попита тя. Това бе не толкова въпрос, колкото молба да потвърди догадката й.

Но преди да отговори, се чуха стъпки и пъшкане на човек с очевидно лошо храносмилане. Непознатият ловко се отмести към прозореца в момента, в който Тим се втурна в кабинета, дърпайки гневно възела на вратовръзката си:

— Кети, не можеш да си представиш какво нахалство има този търговски представител да… — погледът му попадна върху посетителя и челюстта му увисна. Пое несигурно въздух: — Какво, по дяволите, правиш тук?

Сега, когато двамата мъже стояха толкова близо един до друг, Кетрин веднага видя приликата между тях. Тим, разбира се, бе по-възрастен. Но все пак приликата я имаше, смътна, но несъмнена. И двамата едновременно повдигнаха лявата си вежда, устните им се изкривиха в еднакво тъжно подобие на усмивка, изпънаха рамене и се измериха с предпазливи погледи. Нямаше нужда Тим да се обърне към нея и да й каже:

— Това е синът ми, Гейб Шендлър.

— Приятно ми е — отговори тя сдържано. Напрежението между баща и син бе съвсем осезаемо и Кетрин нямаше намерение да се опитва да разчупи леда с празно бръщолевене. Щеше да остане дотогава, докато Тим имаше нужда от нея.

— Гейб, това е Кетрин Брус — довърши Тим представянето. — Кети е моята дясна ръка.

— Твоят вицепрезидент, доколкото разбирам — допълни синът му малко грубо. Въпреки това протегна ръка и тя покорно я пое изненадана от неочаквано нежното му, почти приятелско ръкостискане. Но преди да може да отвърне, преди да срещне погледа му, той я пусна.

— Какво правиш тук, Гейб? — попита Тим нетърпеливо.

При други обстоятелства Кетрин би му се скарала. Доколкото бе чувала, Гейб живееше през повечето време в Европа и почти не поддържаше връзки с баща си. Самият факт, че сега е в Кънектикът, в неговия магазин, бе достатъчна причина Тим да се държи по-любезно.

От друга страна, можеше да се обзаложи, че шефът й страда от киселини в стомаха и това допълнително разваля и без това не много доброто му настроение. А пък и Гейб като че ли нямаше намерение да се хвърли в прегръдките на баща си. Недоволството от срещата изглеждаше взаимно.

— Какво правя тук ли? — повтори Гейб. Явно подбираше внимателно думите си. — Живея в Мидълтаун.

— Мидълтаун? — Тим разкопча най-горното копче на ризата си под разхлабения възел на вратовръзката и замълча. Кетрин разбираше, че той опитва да подреди мислите си. Мидълтаун беше на десет минути път от Брентън. Неговият син, синът, когото бе загубил, синът, който се бе отказал от любовта му, неочаквано се бе заселил само на няколко километра от него. — Какво правиш в Мидълтаун? — попита той напрегнато.

— Занимавам се с изследователска работа.

— Сигурен съм, че Методисткият университет си има своите луди глави — намръщи се баща му и поклати глава. — Но мислех, че ти се упражняваш по недоволство в Германия.

— Зелената партия — кимна Гейб.

Тим бе показвал на Кетрин статии, писани от сина му за „Нюз уърлд“. Наистина, Гейб може да бе направил кариера като европейски кореспондент на списание, но не се сещаше да изпрати на собствения си баща поне един-два пъти в годината по някоя картичка.

— Все едно — изсумтя Тим с пълно пренебрежение към професионалните успехи на сина си. — Зелени, сини, червени, всички са маскари.

— Университетът ме покани за една година като гост изследовател — продължи спокойно Гейб. — Пиша книга и ми трябва място, където да работя и да имам на разположение богата библиотека. Затова приех предложението. Трябва да водя по един курс на семестър. Оттам нататък не ме закачат.

— Прекрасно! — възкликна Тим. — Страхотно се радвам, че отново си тук.

Кетрин се сви вътрешно. Тя знаеше, че под външната си грубост Тим се опитва да скрие наранената му душа. Години му трябваха, за да приеме, че синът му не се интересува от него. Сега най-неочаквано Гейб нахлуваше в живота му и застрашаваше трудно постигнатия душевен мир.

— Искаш ли да ти донеса сода? — попита тя.

— Не, скъпа, благодаря ти — потупа я той по ръката, без да отмества поглед от Гейб. — Хм, Методисткия университет, а? — повтори със същия тон, с който Гейб бе казал „Хм, помощничка, а?“ Колко странно! Как можеше синът, който бе прекарал толкова малко време с баща си, да е наследил дотолкова и тона, и маниерите, и жлъчта му? — Много добър университет. Какво пък, и майка ти винаги е желала най-доброто за теб.

— Майка ми умря.

При тази новина гневът на Тим се изпари. Той погледна през прозореца, сякаш не можеше да срещне очите му.

— Съжалявам, Гейб — звучеше искрено. — Не знаех. Кога?

— Преди почти една година.

— От какво?

— Беше болна от рак.

— Наистина много съжалявам.

— Благодаря за съчувствието — отсече Гейб.

Баща му го погледна с нов прилив на гняв:

— Слушай, моето момче, с майка ти не се обичахме много. Семейният ни живот беше отвратителен, а след това не си разменяхме картички дори за Коледа и никой не си е направил труда да ми съобщи, че е починала — Гейб мълчеше, стиснал зъби, и той добави: — Ти би трябвало да ми съобщиш.

— Не мислех, че те интересува — сопна се Гейб. — Както сам казваш, не сте се обичали много.

Извън себе си от яд, Тим тръсна глава:

— Прекрасно. Значи дойде. Много се радвам, че те видях. А сега, ако не възразяваш, имам работа — и излезе.

Гейб го проследи с поглед и се обърна към Кетрин. Тя почти физически усещаше неговата болка. Но нямаше намерение да се извинява заради грубостта на Тим. В края на краищата, той не би отхвърлил сина си сега, ако синът му не го бе отхвърлял толкова пъти в миналото.

Съчувстваше на сина, но я болеше, истински я болеше за бащата. Тим бе неин приятел, неин учител, неин духовен баща. Нямаше нужда да се замисля. Тя бе на негова страна.

Гейб я изгледа. След това вдигна едната си вежда, завъртя се на пети и тръгна към вратата. На прага спря и се извърна.

— Вицепрезидент, а? — произнесе подозрително. — Е, опитайте се да го направите щастлив.

След това си отиде.

Първата му мисъл бе да догони баща си, да го хване в кабинета му, да опита отново. Бе приел предложението да прекара една година в университета не само заради възможността да работи. Прие, защото отдавна бе разбрал, че не може да вярва изцяло на обясненията на майка си за проваления й брак и сега, когато тя почина, чувстваше, че е дошло време да чуе и версията на баща си, да намери път към него, да престане да се чувства сирак.

Не се бе надявал срещата да мине по вода. Но и не очакваше, че ще потръгне толкова зле. Точно в момента бе прекалено ядосан, за да се опитва да му обясни защо е решил да се установи в Кънектикът. Щеше да прекара тук цяла година. Нямаше нужда да бърза. Може би следващият опит щеше да бъде по-успешен.

Затова, вместо да преследва баща си, той се насочи към вратата с надпис: „Вход забранен“.

Мина през магазина и излезе през задната врата, водеща към паркинга.

Обгърна го следобедната жега. Слънцето блестеше в очите му. Когато отвори фолксвагена си, го лъхна такава непоносима горещина, че просто не можеше да седне вътре. Свали прозорците да се проветри и се облегна на капака. Срещу него бе задната стена на магазина. Познаваше всяка тухла от нея, макар че я бяха боядисвали много пъти, откакто за последен път е бил тук. Колко лета бе прекарал в детството си на този паркинг, подхвърляйки топка за тенис срещу грапавата повърхност? Колко задушни юлски следобеди бе седял на пейката в сенчестата алея отстрани, мечтаейки да избяга от Брентън? Колко вечери бе обикалял оградата около паркинга, бе чакал баща си да излезе и се бе чудил защо той предпочита да стои затворен в скъпоценния си магазин, вместо да си вземе един ден отпуск и да го прекара със сина си?

Стисна зъби, за да спре грозните думи, напиращи на върха на езика му. Отношенията с баща му винаги са били трудни. Нямаше право да очаква, че след толкова години ще е лесно да се помирят.

Но трябваше да признае, че е бесен не само заради баща си, а… заради баща си и онази жена, Кетрин Брус. Баща му я наричаше „Кети, скъпа“. С тази нейна златиста коса, разпиляна по раменете й на пухкави къдрици, с това изтънчено лице, с тези устни, с това гъвкаво тяло…

Вицепрезидент, отговарящ за стокооборота? Да, да… Гейб бе видял как сините й очи се разширяват от тревога всеки път, когато ставаше малко по-настъпателен, как застана до Тим, сякаш да го предпази, как предложи да му донесе лекарство. Бе видял как баща му докосна ръката й, как двамата се споглеждаха, как се стараеха да бъдат по-близо един до друг, за да се защитават заедно срещу отмъстителния син.

Бе видял всичко това, бе го почувствал и го изтълкува по най-очевидния начин: Тим Шендлър и Кетрин Брус бяха любовници.

Разбира се, не завиждаше на баща си за щастливата му любов. Имаше смътни спомени за жени, които понякога идваха с тях на вечеря по време на задължителните му летни посещения. Баща му бе нормален мъж. Не изглеждаше зле и се поддържаше в добра физическа форма. Гейб разбираше как една жена може да се влюби в него.

Една жена — да, но Кетрин Брус? Възхитителна синеока блондинка, толкова млада, че можеше да му бъде дъщеря? Тя без съмнение имаше безброй други обожатели. Защо трябваше да избере този оплешивяващ петдесет и седем годишен мъж със склонност към преяждане?

Защото искаше магазина. Естествено. Тя се бе продала за престижна длъжност и за власт.

Можеше и да харесва Тим Шендлър. Можеше дори да го обича. Гейб не бе пропуснал симпатията в очите й. Бе забелязал нейната загриженост, нежността й, нетърпението да го успокои. Не беше толкова абсурдно да е влюбена в него.

Но самата възможност да му е любовница го подлудяваше. Всяка друга, кипеше Гейб, само не Кетрин Брус. Тя бе прекалено млада, прекалено хубава, прекалено привлекателна. Толкова привлекателна, че караше кръвта му да кипи, мислите му да вземат нежелан обрат… Караше го да я иска за себе си.

Тя бе кариеристка. Гейб просто не можеше да намери никакво друго обяснение за връзката й с баща му.

Той влезе в колата, завъртя ключа и потегли. Смешно наистина. Колкото обиден се чувстваше от баща си, два пъти по-обиден бе от Кетрин Брус. Това бе не просто смешно, беше вбесяващо. Тя беше вбесяваща!

Вицепрезидент, отговарящ за стокооборота.

— Разбира се — промърмори той и натисна по-силно педала на газта, както винаги нетърпелив да напусне Брентън.