Ариел Бърк
Съдбовно решение (2)

Втора глава

Оказа се лесно да намери кабинета му. Услужливата служителка на информацията й даде указател, в който фигурираше името на Шендлър, Гейбриъл, гост изследовател, заедно с вътрешния телефон и номера на стаята. Кетрин благодари и излезе. Спря веднъж да пита един студент къде е сградата и втори път, за да хвърли топката на група младежи, играещи на поляната.

Завиждаше на студентите. Тя самата бе завършила държавния колеж — отличен ВУЗ, но далеч не толкова уютен и живописен като Методисткия университет — и далеч не толкова скъп. По онова време това за нея бе най-важното съображение. Не можеше да си позволи да учи в частен колеж. Не можеше и да поиска пари от майка си, която и без това едва успяваше да нахрани и облече четирите си деца със секретарската си заплата. Кетрин бе най-голямата и бе завършила образованието си със заеми, благодарение на стипендията и на работата си в магазина на Шендлър. Преди две седмици най-малкият й брат започна последната си година в университета и тя с радост помагаше колкото можеше за издръжката му.

Свикнала с любовта и сплотеността в собственото си семейство, Кетрин не можеше да разбере ненавистта между Тим Шендлър и сина му. Бе сигурна, че ако Гейб само се извини, задето толкова време не е идвал в Кънектикът, Тим с радост ще му прости и двамата ще се чувстват по-добре.

Вече цяла седмица, откакто Гейб дойде в магазина, Тим трепереше от нерви. Ту страдаше, че след като синът му се появи за миг, повече не се е обадил, ту се кълнеше, че ако все пак се обади, няма дори да говори с него. Бе по-нетърпелив от обикновено с доставчиците и с персонала. Веднъж десет минути мъмри Силвия за една техническа грешка, за която самият той беше виновен, ругаеше Кетрин винаги, когато тя го молеше да се успокои. Когато му направи разумното предложение да спре да чака Гейб, а да му позвъни сам, той й каза да си гледа работата.

Проблемът бе, че работата на Тим беше и нейна работа — не само в смисъл на бизнес, доколкото заедно управляваха магазина, но и в емоционален план, защото бяха приятели. Смъртта на баща й, когато тя бе четиринадесетгодишна, създаде празнота в нейния живот. И макар че първоначално възприемаше Тим просто като човек, който може да осигури допълнителен доход за изнемогващото й семейство, постепенно той запълни тази празнота, като й предложи своите съвети, ръководство и морална подкрепа. А колкото повече го опознаваше, толкова повече разбираше, че тя също запълва празнотата в неговия живот — празнота, оставена от отчуждения му син.

Ако Тим Шендлър изпитваше болка, повече от сигурно бе, че това е и нейна болка.

Снощи, след като и двамата бяха работили до късно в магазина, Кетрин успя да накара Тим да излязат да пийнат. Искаше да говори с него — ако не да успокои тревогата му, поне да го убеди да спре да си я изкарва върху работниците.

Отидоха в една долнопробна механа. Дървеният бар бе мръсен и с мъждиво осветление, масите бяха изподраскани, а собственикът рядко си правеше труда да свали избелялата украса за Деня на Свети Патрик до следващата година. Но в тази механа се чувстваше духът на Брентън и дори само заради това Кетрин я обичаше.

Намериха една празна маса в дъното и си поръчаха бира.

— Аз черпя — заяви тя. — А ти ще говориш.

— Нямам за какво да говоря — възрази той.

— Имаш да говориш за сина си. Той ще е в Кънектикът една година, а ако ти цяла година си толкова кисел, ще трябва да напусна. Тези дни край теб не може да се живее.

Тим замълча, докато сервитьорката остави бирите. Изпи половин бутилка на бавни глътки, без да каже нито дума. Най-накрая не издържа на тягостното мълчание.

— Вече знаеш всичко.

— Искам пак да го чуя.

Той отпи още една голяма глътка и се впусна в преразказ на целия си брак. Разказа за Лорен, жената, която го омагьосала, когато той, току-що завършил университета, се върнал в Брентън, за да работи в магазина на баща си. Описа идиличното страстно лято, за неочакваната бременност, резултат от тяхната връзка. Обясни, че е направил „единственото възможно почтено нещо“. Единайсет месеца, след като срещнал Лорен, Тим се оказал и съпруг, и баща. Очевидно това е била много болезнена промяна за такъв млад мъж. Но той направил всичко по силите си, за да обезпечи жена си и сина си, за да изгради дом, с който могат да се гордеят, да създаде живот, който тримата да изживеят заедно.

— Лорен имаше други идеи — продължи Тим и направи знак на сервитьорката да му донесе втора бира — тя мислеше, че е поет, че е много артистична. Нарече бебето Гейбриъл. Кой нарича едно момченце Гейбриъл? Все едно, че е архангел или нещо подобно. И го пускаше да тича гол из задния двор. Казваше, че иска да порасне свободен. Непрекъснато говореше как иска той да види света и непрекъснато се оплакваше колко скучен е Брентън. Страдаше от страст към скитничеството в напреднала фаза и правеше всичко, за да зарази неизлечимо и Гейб. Аз работех по десет-дванайсет часа в магазина, за да изплатя заемите, а през това време тя му пълнеше главата с луди идеи.

Кетрин се чудеше дали Тим е могъл да има по-голямо влияние върху своя син, ако е прекарвал по-малко време в магазина и повече у дома. Но трябваше да признае, че петдесетте години са били друга епоха. Тогава бащите са се занимавали повече с кариерата, отколкото с децата си.

— Бракът ти е бил обречен от самото начало, Тим — каза тя внимателно. — Оженил си се прекалено млад, с жена ти сте имали съвсем различни характери и отгоре на всичко си станал баща, преди да успееш да си поемеш дъх. Не можеш да обвиняваш нито себе си, нито нея, че нещата са взели такъв обрат. Според мен е цяло чудо, че бракът ти е продължил толкова дълго. Живели сте заедно седем години, така ли?

— Осем. И разводът не беше най-лошата част от него. Това, което ме съсипа бе, че тя настрои Гейб срещу мен, че го накара да ме мрази. Той наистина опозна голяма част от света — докато учеше, обикаляше Щатите. След като завърши, прекара известно време в Ню Йорк, после замина като чуждестранен кореспондент в Европа. Живял е в Рим. Берлин, Лондон, Париж. Единствената част на света, която не пожела да опознае, е Брентън. Брентън е чудесно място, Кети. Може да не е толкова вълнуващ, колкото Лондон или Париж, може да е прекалено спокоен, но какво лошо има в това? Той е страхотно градче.

— Разбира се — Кетрин разбираше защо Тим обича Брентън. Тя самата бе прекарала по-голяма част от живота си тук, при това по собствено желание. Преди две години си бе купила уютна къщичка само на три преки от къщата на майка си. Сестра й и зет й живееха само на няколко километра в Меридън, а брат й напоследък се бе върнал при майка им и работеше като заместник-директор на една банка в града.

— Ще ти кажа какво лошо има в Брентън — изръмжа Тим и изпразни чашата си. — Аз! Аз живея тук. Затова Гейб го мрази.

След втората бира Тим изпадна в меланхолия и Кетрин го закара до тях. Разговорът им не излезе толкова успешен — тя се бе надявала, че той ще реши сам да потърси нова среща със сина си. Е, поне се наприказва. Но може би все някой ден щеше да спре да мисли за миналото и да се заеме с бъдещето.

Дотогава обаче можеше да мине много време. Кетрин не смяташе, че трябва да стои отстрани и да го чака да се поболее. Не можеше да го гледа и как се държи като темерут с колегите си. Ако Тим нямаше достатъчно здрав разум, за да разреши проблемите си с Гейб и да започне отново да се държи като човек, трябваше да му даде тласък в нужната посока.

Щеше да се наложи да даде един тласък и на сина му. Гейб живееше съвсем близо до Брентън, но след единствения си несполучлив опит да говори с Тим не бе положил никакви усилия да се срещне с него. Освен жестовете, той изглежда бе наследил от баща си и ината. А инатът нямаше да помогне на никой от двамата.

След като откри кабинета на втория етаж, Кетрин спря, за да обмисли още веднъж тактиката си. Лесно бе да открие Гейб в университета. Трудното предстоеше — да каже нужните думи, да намери правилния подход.

Затвори очи и извика образа му в съзнанието си: острия нос, тъмната коса, непроницаемите очи, твърдите чувствени устни, стегнатото тяло, начина, по който сякаш наелектризираше атмосферата с присъствието си.

За момент се замисли дали е възможно да е дошла тук, не за да го убеждава да се срещне с баща си, а защото го намира за страхотно привлекателен. Това, разбира се, беше абсурдно. На тази възраст бе готова да се хване с някой, който също като нея е свързан с Брентън. Искаше да се омъжи, да има деца, да се впусне в трудното всекидневие на работеща жена от нейното поколение, преминала трийсетте. Не се интересуваше от един отчужден мъж, който вече е насрочил следващото си заминаване.

Бе дошла с благотворителна мисия и нищо повече. Бе пропуснала обеда си, за да спаси двама глупаци от собственото им твърдоглавие. Привлекателната външност на Гейб нямаше нищо общо с това.

Отвори очи, пооправи се, пое дълбоко въздух и почука на вратата.

— Отключено е — чу се гласът на Гейб Шендлър през дебелото дърво.

Едната стена на малката стая бе заета от метални лавици, наполовина пълни с книги. На другата имаше голям плакат, изобразяващ две притиснати за молитва ръце над кълбо бодлива тел. Третата бе скрита зад купчина кашони. През широкия прозорец нахлуваше ярка слънчева светлина.

Срещу библиотеката бе разположено голямо сиво бюро. Върху него имаше няколко папки, една от тях отворена и пълна с напечатани листа, изпъстрени с бележки на ръка. Гейб седеше на въртящ се стол с гръб към вратата и удряше по клавишите на пишещата машина.

— Веднага свършвам — обеща той, допечата страницата, измъкна листа от машината и го хвърли в отворената папка. Завъртя стола си и видя Кетрин, спряла колебливо до вратата. — Госпожица Брус! — скочи и отметна разпиляната си коса.

Бе облечен небрежно, с широка памучна риза, протрити гуменки и избелели джинси, по-изтъркани дори от онези, с които го видя предния път. Очите му бяха точно толкова тъмни и решителни, както си ги спомняше, и точно толкова тревожни, когато обходиха бавно високото й слабо тяло и се върнаха на лицето. Устните му бяха пак така чувствени, въпреки че механичната му приветствена усмивка угасна и погледът му потъмня от подозрение.

— Очаквахте някой студент — усмихна се тя свенливо.

— Не знам кого очаквах, но във всеки случай не вас — огледа я още веднъж и посочи към единствения друг стол в стаята — огромен избелял фотьойл, затрупан с отворени кашони с книги. Гейб заобиколи бюрото да го разчисти. — Както виждате, още не съм подредил — извини се той и свали кашоните на пода до прозореца.

С надеждата, че фотьойлът не е толкова прашен, колкото изглежда, Кетрин потъна неудобно в изтърбушените възглавници.

Гейб се върна на стола си зад бюрото, облегна се назад и се вторачи в нея. Мълчанието му я дразнеше, но не можеше да му се сърди. Този път тя бе натрапникът.

— Съжалявам, ако съм прекъснала някоя важна работа — посочи тя към отворената папка.

Той сви рамене.

— Това са просто някои бележки за книгата ми.

— За какво ще бъде вашата книга?

Гейб наклони глава и я погледна, сякаш бе негов опонент. След дълго мълчание отговори:

— За организации, защитаващи крайни мерки в името на пацифизма. От години пиша за радикалните антивоенни организации в Европа. Най-неочаквано един издател прояви интерес и поиска да събера всичко в една книга.

— Много интересно — Кетрин усети, че прозвуча банално. — А лекциите ви започнаха ли вече? — колко ли още трябваше да говори за странични неща, преди да се осмели да каже за какво е дошла?

Въпросът й бе съвсем обикновен, но той дълго обмисля отговора си. Накрая каза:

— Водя само един курс. Започнах миналата седмица.

— А по-рано много ли сте преподавали?

— Изнасял съм лекции на различни места, но никога цял курс.

— Може да е полезно човек от време на време да опитва нещо ново.

Очите му блеснаха, сякаш усещаше, че тя се готви за атака.

— Какво имате предвид?

Явно разбираше за какво става дума. Е, тя пък можеше да го изрече. Усмихна се окуражително:

— Имам предвид, че за вас може да е добре да помислите за нещо наистина ново, например да поговорите с баща си.

Изражението му не се промени. Той се почеса по брадата, погледна през прозореца и отново се обърна към нея:

— А вас какво ви засяга?

Кетрин несъзнателно сви юмруци. Гейб Шендлър отново я караше да се чувства неудобно. Не бе сигурна дали това, което я тревожеше, бе непоколебимостта в очите му, или уязвимостта, която чувстваше под студената му външност, дали твърдата извивка на устните му, или опасното любопитство, което събуждаше тя в нея — любопитство как би усетила устните му върху кожата си, ръцете му около тялото си, какво би станало, ако той някога престанеше да се отнася с подозрение към нея.

По дяволите! Трябваше ли да е толкова красив? Кетрин се прокашля и се опита да мисли само за целта на посещението си.

— Познавам отдавна баща ви — съобщи тя — и не ми е безразличен.

— Така си и помислих — забеляза Гейб сухо.

Кетрин не разбираше защо добрите й чувства към Тим трябва да дразнят сина му.

— Сигурна съм, че той иска да ви види — добави тя.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Нали ви казах, познавам го отдавна и…

— Да, казахте ми — прекъсна я той. — И не ви е безразличен. Искате той да бъде щастлив. Трогнат съм, госпожице Брус, наистина съм трогнат.

Язвителният му тон я жегна.

— Вероятно мислите, че това не е моя работа — каза тихо, почти извинително.

— Да, вероятно така мисля.

— Колко си приличате! И Тим казва, че не е моя работа.

— Значи за нещо сме единодушни, така ли? — изръмжа Гейб. — Истинска сензация. Повикайте журналистите.

Кетрин никога не бе имала особено търпение, когато срещнеше саркастично отношение, а Гейб почти бе изчерпал запаса й.

— Вие с баща си имате много повече общи черти, отколкото предполагате — ядоса се тя. — И двамата сте толкова горди, че не можете да дишате. И двамата предпочитате да се скриете някъде и да си ближете раните, вместо да намерите начин да ги излекувате. И двамата дълбоко в себе си искате да си оправите отношенията, но никой от вас няма достатъчно смелост, за да направи първата крачка.

Тя бе отишла прекалено далеч. Той сви юмруци и се наведе през бюрото към нея с проблясващи от яд очи:

— Вие какво, да не се борите за годишната награда за благотворителност? Кое, по дяволите, ви е дало правото да идвате тук и да изливате тази помия върху мен?

Гневът му я уплаши, но само за миг. В ядосаните му очи тя прочете уязвимостта, болката, истинска и дълбока като на баща му. Нямаше представа защо той толкова години е пренебрегвал баща си, защо е намирал време да пише статии за „Нюз уърлд“, но не и писма до Тим. Но това, което знаеше, което искрящият в очите му гняв й казваше, бе, че и Гейб е толкова обиден от Тим, колкото и Тим от Гейб. Трудно й беше да повярва. Тим бе раздразнителен и свадлив, но имаше златно сърце. Когато не бе зает да се оплаква за глупости, се занимаваше с благотворителност. Спонсорираше младежки отбори. Бе дарил пари за построяване на вход за инвалидни колички в градската зала и събираше бригада от доброволци да го построят. Бе наел хора да разказват приказки, за да забавляват децата в магазина му, докато родителите им пазаруват. Участваше в ежегодната кампания за набиране на средства за озеленяване на Брентън. А преди тринадесет години, когато едно стеснително и неопитно шестнадесетгодишно момиче влезе в магазина му един ден след училище, за да моли за работа, той не го отпрати с извинението, че няма свободни места, както бяха сторили преди него повече от десет бизнесмена в Брентън. Той каза:

— Познавах баща ти и знам в какво положение сте сега. Ще намеря нещо за теб. Ще имаш работа в моя магазин дотогава, докато ти трябва.

Кетрин просто не си представяше как такъв великодушен човек като Тим Шендлър е могъл да обиди собствения си син. И въпреки това очите на Гейб й казваха, че баща му го е обидил жестоко.

— Дава ми право това — каза тя с тих, но уверен глас, — че вие с баща ви имате нужда един от друг.

Агресивната му поза постепенно се смекчи. Той погледна към ръцете си и отпусна юмруци. После се облегна назад.

— Доколкото разбирам, вие сте специалист в отношенията между бащи и деца.

— Моят баща почина, когато бях четиринадесетгодишна и знам какво е да живееш без баща. Знам също колко добър беше към мен вашият баща, след като останах сирак. Баща ви е добър човек, господин Шендлър.

— С хубавите жени може би — промърмори той под носа си.

— Външният ми вид няма нищо общо с… — кипна Кетрин.

— Извинявайте — прекъсна я Гейб със срамежлива усмивка. — Не трябваше да го казвам. Съжалявам, че сте загубили баща си. Но това не ви дава право да си правите неверни изводи.

— Щастлив сте, че поне имате баща. Наистина ли би ви било толкова трудно да му дадете една възможност?

— Аз вече му дадох възможност — напомни й Гейб. Гласът му бе по-скоро уморен, отколкото сърдит. — Той избяга. Вие бяхте там, госпожице Брус, присъствахте на великия момент. Аз дойдох да го видя, а той се обърна и си отиде.

— Той беше уплашен. Току-що се беше върнал от един ужасен делови обед, а вие го изненадахте и той не реагира добре. Няма да се извинявам вместо него, господин Шендлър.

— Гейб.

Тя срещна погледа му. В очите му сега нямаше непримиримост. На нейно място Кетрин почувства одобрение, макар и неохотно, и още нещо… Може би възхищение.

— Гейб — повтори тя послушно, позволявайки си малка доза оптимизъм. Може би в крайна сметка щеше да намери път към него. — Наричай ме Кетрин, моля.

Гейб отвори уста и пак я затвори.

— Той те нарича Кети.

Нямаше нужда да го пита за кого говори.

— Когато бях малка — обясни тя с усмивка, — всички ми викаха Кети. Мисля, че баща ти понякога забравя, че вече не съм дете.

— Така ли? — той лениво я огледа, като спря по-дълго от необходимото погледа си върху едва доловимата извивка на гърдите й. — Съмнявам се.

Кетрин разбираше, че разговорът се е отклонил в съвсем друга посока. Сега в него имаше личен елемент, невидим ток, който течеше пряко между нея и Гейб, заобикаляйки напълно баща му. Гейб не точно флиртуваше с нея, но й даваше да разбере, че я е забелязал, че я възприема не просто като мисионер, но и като жена — привлекателна жена, с която искаше да си говори на „ти“.

Бе поласкана повече, отколкото би трябвало. Напомни си, че той само преминава през нейния свят, че е съвсем временно в Кънектикът, че очевидно не споделя разбиранията й за семейните връзки. Откъсна се от огнения водовъртеж, в който я въвличаха очите му. Нищо нямаше да спечели, ако се влюби в него, а щеше да рискува много.

— Ще говориш ли с него? — върна се тя на темата за баща му.

За момент Гейб не каза нищо. Погледът му пробяга по Кетрин, сякаш търсеше пукнатини в бронята й. Очевидно не откри, защото се включи в разговора.

— Може би трябва да ни напишеш сценарий — предложи той най-после с колеблива усмивка. — Не ни бива много да разговаряме.

— Ако надзърнеш в сърцето си, ще намериш правилните думи — увери го тя.

— Това пък откъде го взе? От някой филм на Уолт Дисни ли?

Добре, значи излезе, че е сантиментална. Все пак по-добре, отколкото да е инат.

— Извини ме — каза тя с леден глас. — Казах го, като предполагах, че имаш сърце.

Той се засмя, явно незасегнат от критиката й.

— Добре, Кетрин. Аз имам сърце и ще надзърна в него — смехът му секна. — А той?

— Какво той? Ако ти направиш първата стъпка, той ще направи втората.

— Както миналия път ли?

— Няма да му разреша да избяга — обеща тя. — Ще ви заключа двамата в кабинета му и…

Гейб рязко тръсна глава:

— Не в кабинета му! Не в магазина.

Очевидно враждебността се простираше не само върху баща му, но и върху магазина. Или може би той не приемаше не толкова магазина, колкото идеята да даде на баща си предимството да е на свой терен.

— Искаш да се срещнеш с него на неутрална територия ли? Няма проблеми. Мога да предложа моята къща.

— Твоята къща — Гейб се замисли за миг и изръмжа: — Като ви знам колко сте си близки, не съм сигурен дали може да се нарече неутрална територия.

— Господи! — избухна Кетрин. — Защо просто не го призовеш на дуел? Ти ще избереш мястото, а баща ти ще определи оръжието. Това ли искаш?

— Не! — отговори той бързо. — Ще се срещнем у вас. Без оръжие.

— Без оръжие — тя се облегна назад във фотьойла и си позволи една победоносна усмивка. — Без крайни средства в името на пацифизма.

Той се усмихна.

— И кога ще се проведе този дуел?

— Какво ще кажеш за петък вечер? Можете да ми дойдете на гости за вечеря.

— В колко часа?

Тя бързо пресметна наум. В петък магазинът се затваряше в девет, но след пет нямаше нужда от нея и Тим.

— В шест.

— Той няма да си тръгне от магазина толкова рано.

— Ако го поканя на вечеря, ще си тръгне.

Гейб я погледна внимателно.

— Добре — произнесе подигравателно. — Петък, шест часа. Къде живееш?

Кетрин реши да не обръща внимание на внезапната му студенина и обясни накратко как се стига до къщата й, а той си записа на лист хартия от купчината до пишещата машина. Когато остави писалката, тя стана. Той също се изправи.

— Много съм ти благодарна, Гейб — каза тя честно. — Сигурна съм, че някой ден и ти ще си благодарен.

— А ти ще получиш годишната награда за благотворителност.

— Не се занимавам с благотворителност — надяваше се, че не звучи толкова виновно, колкото се чувства. Не можеше да обвинява Гейб, че й се сърди. Тя наистина му се месеше и благородните й намерения не променяха този факт. — Правя го, защото баща ти се самоизмъчва заради теб.

— А той не ти е безразличен. Прекрасно, Кетрин. Ще ти направя тази голяма услуга, за да не трябва да гледаш как баща ми се самоизмъчва.

Мина й през ума да му напомни, че той самият сигурно иска да се сдобри с Тим, но реши да се въздържи. Вече бе произнесла достатъчно сантиментални речи за един ден. Пък и самият Гейб се самоизмъчваше.

Нека се мъчи, ако иска, реши тя. Той щеше да си замине след една година. Щеше да отнесе със себе си мъжественото си лице и хипнотизиращия си поглед към европейските столици, да си пише статиите и спокойно да забрави за мисионерката, която го е накарала да се помири с баща си.

Тя не се мъчеше заради него. Правеше го заради Тим. Не бе длъжна да се оправдава пред никого, във всеки случай не пред Гейб Шендлър.