Ариел Бърк
Съдбовно решение (8)

Осма глава

Нощта бе красива — ясна, лунна и свежа. Гейб бе живял къде ли не по света, но никъде не бе виждал нещо, което да може да се сравни с есента в Кънектикът. Ако бе в друго настроение, сигурно щеше да се възхити от ярките звезди, от сребристата лунна светлина. Но сега не виждаше нищо, освен двете червени светлинки отпред — колата на Кетрин. Той бе предложил да остави фолксвагена си на паркинга пред магазина, но тя каза, че ще е най-добре да кара след нея.

Знаеше, че тя не се безпокои да не се случи нещо с колата, нито пък се грижи за репутацията си — ако прекараше цяла нощ пред къщата й, това би предизвикало повече клюки, отколкото ако я оставеше на паркинга. Единственото обяснение бе, че тя иска да остане за малко сама. Той я разбираше, но не можеше да се отърси от неясната си тревога.

Все пак го покани у дома си. Ако бе толкова разстроена от това, което се случи в магазина…

Е, той самият бе разстроен, но по един фантастичен начин. Не беше мъж, който има нужда от по-необикновено място, за да изпита удоволствие от секса. Не че имаше нещо против да го прави на кухненската маса, на люлката в задния двор или в горещата вана, но за него винаги жената бе по-важна от мястото. А в този случай жената… Кетрин…

Той тихо простена, усмихна се и прошепна името й. Чувстваше се повече като ученик, отколкото като отегчен от света журналист. Господи, това, което тя му направи със стройното си тяло, с русите си къдрици, с твърдите си гърди, с дългите си гладки бедра, с влажната топлина, с която го пое, обгърна, доведе го до върха на удоволствието, надминаваше всичко, което някога си бе представял. А сега отиваха в нейния дом, за да отпразнуват отново любовта си.

През последния половин час бе започнал да харесва магазина. Но обожаваше къщата на Кетрин. Предния път, когато отиде там, се почувства напълно спокоен. Да се люби с нея в тази очарователна, приветлива къща бе като да се върне у дома.

Защо тогава тя бе толкова нервна? Защо, докато се бе сгушила в прегръдките му, той подсъзнателно я усети, че се отдръпва?

Може би причината се криеше в нейната скромност. Сигурно за нея е било много смущаващо да прави любов на пода на работното си място. Освен това само преди няколко часа тя му каза, че иска да го опознае по-добре, преди да допусне някаква интимност. Той нямаше намерение да насилва нещата. Искаше да й даде време, да остави отношенията им да се развият постепенно. Това, което избухна между тях тази вечер, изненада и него.

Добре, значи нещата бяха станали прекалено бързо като за нея. Но сега, когато вече бяха открили това чудо, не можеха да се правят, че нищо не се е случило.

Видя мигача на колата й и зави след нея наляво. Мислите му също се отклониха в друга посока. А може би това, което я безпокоеше, нямаше нищо общо с провинциалното й възпитание. Може би ставаше дума за магазина. Дали не мислеше, че той прекарва съботите си при нея, защото иска да се обучи и да заеме мястото на баща си? Имаше нещо странно в реакцията й, когато й съобщи, че се надява да остане в Кънектикът. Отначало му се стори разтревожена, сякаш всъщност искаше той да си замине, а по-късно, когато й каза, че се опитва да продължи договора си с университета, малко се отпусна. Очевидно нямаше нищо против да го вижда около себе си, ако той не поеме магазина. Господи, дори ако се интересуваше от търговия, би се махнал, за да не застраши нейната сигурност. Тя заслужаваше мястото си. То бе нейно по право, ако не по наследство. Той я обичаше и никога не би направил нищо, с което може да провали кариерата й. Още щом стигнеха у тях, щеше да й го каже.

Спря пред оградата и докато Кетрин вкарваше колата си в гаража, изрепетира наум какво ще й каже: „Аз съм писател, а не търговец. Искам да знам какво прави баща ми, какво правиш ти, защото сте ми скъпи. Но съм сигурен, че аз не искам да го правя“. Или може би по-накратко: „Започвам да се влюбвам в теб, Кетрин. За Бога, вярвай ми“.

Но щом тя дойде до него, забрави за всичко, освен за желанието да я целуне, да вкуси тези красиви устни. Обви ръце около нея. По дяволите всички речи, обяснения и извинения! Тази целувка казваше всичко.

Трудно му бе да я пусне, въпреки че трябваше да се разделят, за да влязат в къщата. Прегърна я през рамо и докосна с устни косите й. Така стигнаха до вратата, затвориха отвътре и отново се целунаха.

— Трябва да направим нещо за вечерята — прошепна тя, докато устните му обхождаха челото й.

— Вечеря ли? Какво е това?

— Мислех, че си пред прага на смъртта.

— Изглежда съм имал повече сили, отколкото мислех.

— Очевидно — Кетрин се отдръпна, отпусна се в ръцете му и срещна погледа му. В очите й светеше хумор, копнежи… доверие. Тя му вярваше! — Знаеш ли какво — предложи тя, галейки раменете му, сякаш не можеше да спре да го докосва, — защо да не хапнем нещо тук? Няма да е печено пиле, но мога да приготвя сандвичи или нещо такова.

Той кимна щастливо. Явно тя не по-малко от него искаше да останат тук. Щяха да възстановят силите си с по две-три хапки и да отидат в спалнята й, за да изразходват по най-прекрасния начин погълнатите калории.

Влезе след нея в кухнята и отново усети уюта й. Кетрин отвори хладилника и огледа съдържанието му.

— Пуйка с ориз?

— Чудесно. И две маслени курабийки с фъстъци.

Докато Кетрин приготвяше сандвичите, той намери чаши и наля лимонада. Тя събра разпилените пликове и седнаха на масата. Бяха толкова близо, че коленете им се докосваха.

Гейб захапа сандвича и едва сега усети колко е гладен. Но нищо, дори най-изисканото японско угощение не би му доставило по-голямо удоволствие от тази скромна закуска в кухнята на Кетрин. Отпи глътка лимонада и вдигна очи към нея. Тя бе отхапала само една миниатюрна хапка и дъвчеше много по-усърдно, отколкото заслужаваше един сандвич с пуйка.

— Добре ли си? — попита той, наблюдавайки с нарастваща тревога замисленото й изражение.

— Да — усмихна му се тя едва.

Гейб остави сандвича и хвана ръката й.

— В магазина ти изведнъж се разстрои, нали?

— Да.

Бе й благодарен за честността, въпреки че би предпочел да го уверява, че не съжалява за случилото се.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— А ти как мислиш? Нямам навика да правя любов на пода на магазина.

Отговорът й му се стори ако не неискрен, то поне уклончив.

— Аз също нямам такъв навик. Но това не ме разстройва.

— Гейб… — тя обърна ръката му, сплете пръсти в неговите и срещна въпросителния му поглед. — Аз не съм… Обикновено не съм толкова безразсъдна. Майк казва, че прекалено много планирам всичко и е прав, но… когато става дума за секс, аз не съм… аз не… — гласът й пресекна и тя отмести очи.

— Знам, че беше лудост — поде Гейб успокоително. — Но това не значи, че беше лошо.

— О, не беше лошо — съгласи се тя. — Но беше необмислено и неочаквано…

Изведнъж го обзе остро разкаяние.

— Ох, Кетрин… Господи, много съжалявам. Трябваше да взема мерки. Това беше мое задължение…

Тя го прекъсна, изненадана и видимо трогната.

— Не, Гейб, всичко е наред. Аз пия хапчета — засмя се тъжно. — До тази вечер това си беше чисто пилеене на пари. Може би… Може би продължавах, защото дълбоко в себе си съм се надявала, че някой ден ще ми се случи нещо толкова лудо.

— Значи нямаш навика да правиш любов? — попита той тихо.

Тя отхапа от сандвича си. Очевидно й трябваше време, за да обмисли отговора си. Преглътна и го погледна.

— Не че бягам от мъжете. Но повечето, които срещам, търсят само удоволствието и нямат желание да се обвързват. Аз не искам това. Аз искам да се омъжа, да имам деца и… Боже, какво говоря! — извърна очи и се изчерви. — Още малко и ще избягаш, колкото ти държат краката.

— Не се и надявай — Гейб стисна по-здраво ръката й, отмести стола си и я придърпа на коленете си. Никога досега не се бе замислял сериозно за женитба. Но пък и никога не бе срещал жена като Кетрин, жена с твърди принципи и детска философия за живота, жена, която печеше курабийки и се грижеше като майка за шефа си и за брат си, която говореше с благоговение за смяната на сезоните и се радваше на простите удоволствия на провинциалния живот. Която вярваше, че сексът и обвързването взаимно се допълват.

Независимо от кулинарните й способности обаче той нямаше да й направи предложение. Не още. Но щеше да бъде с нея, да я обича и да види дали между тях ще се създаде нещо трайно. Жена като нея не се срещаше всеки ден и би бил идиот, ако я оставеше да си отиде.

Привлече главата й към себе си и силно я целуна.

— Къде е спалнята ти?

— Значи още не съм те уплашила?

— Не се плаша толкова лесно.

Тя затвори очи и го прегърна. След това се изправи, хвана го за ръка и го поведе през коридора по стълбите.

Гейб предполагаше, че спалнята й ще му хареса толкова, колкото и останалата част на къщата. Въпреки това се изненада. Стаята бе толкова спокойна, толкова уютна и гостоприемна със светлосините си тапети и прости дъбови мебели, с двойното легло с месингови табли, със сините килимчета на полирания дървен под.

— Не е толкова вълнуващо, колкото в бутика „Нощен живот“ — каза Кетрин извинително.

Той седна на леглото и опита матрака.

— Но пък е по-удобно. Още ме боли гърбът.

Протегна ръце към нея. Тя дойде и му позволи да я разположи на леглото до себе си. Блузата и панталоните й не бяха толкова съблазняващи, колкото копринената рокля, но основният им недостатък бе, че се сваляха по-трудно. Когато бе напълно съблечена, двамата с общи усилия разсъблякоха и него. Сега отново бе негова. Той целуна гърдите й, раменете, вътрешната страна на лакътя, вдлъбнатия пъп, тръпнещите бедра. Приглушените й стенания разпалваха глада му за нея. От уж безцелните й милувки той полудяваше.

Пръстите й бяха леки като ветрец. Докоснаха врата, след това бедрата му. Плъзнаха се по кръста му и той моментално забрави да мисли, забрави да диша. Устните й описаха рамото му и когато той пъхна ръка между бедрата й, внезапното й ахване го разтрепери.

Струваше му се, че ще е невъзможно да я желае повече, отколкото в магазина, но беше така. Тогава я желаеше, защото тя бе неудържимо секси, красива и елегантна. Сега я желаеше, защото тя бе всичко това и нещо повече. Бе честна със себе си, уверена и откровена. Не се страхуваше от това, което е, и можеше да покаже какво иска.

В момента искаше Гейб. Хвана ръката му, притисна я към най-женствената си част. Откровеността, с която признаваше желанието си за съпруг и семейство, й позволяваше да изрази и физическите си желания. И заради това я искаше още повече.

Когато разбра колко близо е тя до върха, Гейб насочи ръката й към себе си, подканяйки я да го направи част от нея. И тя го направи, пое го дълбоко в себе си и се изви към него. Той потъна в чувствената тъмна вселена на любовта, на телата и душите, слети в едно, обединени в първичния стремеж към съвършенство. Единствената му мисъл бе да й достави удоволствие, да я заведе там, където и тя го водеше, да пристигне заедно с нея.

Усети промяната в нея, внезапното спиране на дишането й, конвулсиите на тялото й, гърления й вик. И в този миг бе загубен, потънал в екстаза. Съзнанието му изгоря в пламъка на едно различно, но по-мощно познание. Чувстваше бясното пулсиране на тялото й, възторга, който вибрираше в нея, дълго след като неговата страст се бе успокоила.

След време тя притихна под него. Той се наведе да целуне устните й, прозрачните клепачи, крехката извивка на челото й. Тя се размърда, Гейб се отмести и я скри в прегръдките си. Кетрин отвори очи и се усмихна:

— Как е гърбът ти?

— Това определено ми помага.

— Значи трябва да продължим да го правим — заключи тя сериозно. — С лечебна цел.

— И аз така мисля.

Тя се засмя и го целуна леко по устните.

— Благодаря ти, Гейб.

— За какво?

— Че не избяга след това, което ти казах долу.

— Това, което ми каза долу ми хареса. Много е здравословно да искаш да имаш семейство.

— А ти защо не си женен? — в гласа й нямаше критика, само любопитство.

— Аз пътувам много — започна Гейб. Тя леко се напрегна в ръцете му и той се поправи: — Пътувах много. Винаги бях в движение. Колкото пъти помислех да спра…

— Женитбата не значи непременно, че трябва да спреш. Може да пътуваш с жена си.

Той се замисли върху това и кимна.

— Права си. Не е защото много пътувах. Мисля… — всъщност никога по-рано не се бе опитвал да разбере чувствата си. — Когато си непосредствен свидетел на объркан, отмъстителен развод, не вярваш много на брака. Цял живот слушах от майка си, че баща ми се е опитвал да я върже, да ограничи свободата й, че я е мачкал и пречел да бъде самата тя. Сега мисля, че е преувеличавала, но когато бях дете, не чувах от нея нищо друго. А от баща ми… — той изсумтя. — От баща ми чувах, че майка ми ме е откраднала, че от злоба ми е внушила да мразя магазина. Това също е преувеличено, макар че в него има известна истина. Родителите ми са се обичали, след това са се намразили и тази омраза ги е осакатила и двамата…

Той въздъхна, обърна се по гръб и се загледа в тавана. Враждебността между родителите му бе осакатила и него. Бе прекарал по-голямата част от живота си, бягайки от тази омраза, страхувайки се да се открие за такива дълбоки, но потенциално разрушителни, чувства. Имало е жени, разбира се, но те са били жени без корен, също като него жени, които не са искали нищо от него. Ако си позволеше да обикне някоя жена, тя можеше по-късно да го намрази, да му отмъкне детето, да го накара в името на собственото му оцеляване да реши да се откъсне от детето си, както баща му се бе откъснал от него.

Кетрин сгуши глава на рамото му и го погали по гърдите. Сигурно бе почувствала мъката му, защото следващият й въпрос насочи разговора към по-безопасна тема.

— Защо стана писател?

Той обви ръка около рамото й в мълчалив жест на благодарност. Не можеше да си представи, че някога ще намрази Кетрин, че тя някога ще настрои детето им срещу него… Макар да се учуди и зарадва, че може да си представи да има дете от нея.

— Майка ми беше поетеса — каза й той.

— Наистина ли? Лорен Шендлър… Под собственото си име ли е публикувала?

— Никога не е публикувала. Може би не е съвсем точно да я наричам така. Всъщност тя се стремеше да стане поетеса. Живееше по начин, по който според нея трябваше да живее една поетеса — много бохемски и артистично. Ходеше на рецитали и водеше вкъщи други нереализирани поети. Те с часове седяха, рецитираха и изглеждаха много помпозни. Но тя успя да възпита в мен любов към думите. Невинаги можех да говоря с нея, а с баща си изобщо не можех. Затова започнах да пиша.

— А как се озова в Европа?

Той зарови пръсти в къдриците й. Любопитството й не го дразнеше. Може би бяха сбъркали, като първо се любиха, но ако тя искаше да го опознае по-добре, нямаше нищо против.

— Когато завърших университета, постъпих в „Нюз уърлд“, на най-ниската длъжност. След две години неочаквано се освободи място в бюрото в Париж, и понеже знаех езици, ме назначиха.

— Бил си много млад. Просто така да се грабнеш и да отидеш на другия край на света… Не те ли беше страх?

— Бях примрял от ужас — призна той със смях.

— Но въпреки това го направи?

Гейб наведе глава към нея. Тя го гледаше сериозно, сякаш всяка негова дума бе от изключително значение.

— Ако не чувствах, че трябва да отида, нямаше да отида. Но тогава бях на двайсет и четири години, а родителите ми още се опитваха да ме разкъсат, да ме завлекат в мизерния си свят на омраза. Исках да се махна.

— Значи не е било от страст към пътуванията?

Той се замисли за миг.

— Това беше бягство. Може и да е едно и също, не знам.

Тя обмисли отговора му и отново облегна глава на рамото му.

— И така, в Париж започна да пишеш за радикалите?

— Не. След една година ме преместиха в Бон и там започнах да създавам връзки.

— А защо с радикалите? Как станаха твоя специалност?

— Не пиша за радикалите изобщо — напомни й той. — Пиша за хората, които са готови на радикални мерки в името на мира и разоръжаването. Не пиша за Червените бригади или за разни маниаци, които отвличат бизнесмени и после оставят труповете им в багажници на коли. Нямам афинитет към тях.

— А имаш ли афинитет към радикалните пацифисти?

— Да. Мирът е толкова важен, толкова ценен! Дори ако не съм съгласен с методите, разбирам защо някои хора са готови на крайни мерки. Понякога просто трябва да направиш нещо дръзко, разтърсващо или дори ненормално.

— Като например да дойдеш в Кънектикът и да се изтърсиш пред баща си без предупреждение — забеляза Кетрин. — Искаше да го развълнуваш, за да се помири с теб? А ти започна да се интересуваш от магазина. Това пък беше вълнуващо за теб.

— Може би и малко ненормално — кимна той със смях.

— Тим те обича, нали знаеш.

Гейб спря да движи ръката си през косата й. Повече щеше да се впечатли, ако бе чул, че тя го обича. Но възможността баща му да го обича също бе по свой начин вълнуваща… Ако това бе вярно.

— Във всеки случай не го показва.

— Повечето от световните лидери искат мир, въпреки че не го показват.

Той отново я погледна. Детинска философия, наистина. Бе прекрасно да срещнеш човек, който вярва в такива неща, който се надява. Дълбоко в себе си му се искаше да мисли, че тя е права. Че въпреки въоръжаването и дрънкането на оръжия световните лидери искат мир. Че въпреки всичкото си заяждане и мърморене Тим Шендлър обича сина си. Ако тази любов някога се проявеше, Гейб и баща му трябваше да благодарят на Кетрин. Тя намираше най-доброто в тях. Тя ги правеше хора. Като истински радикал, тя им бе обявила война и се биеше срещу техния инат и гордост, за да ги принуди да се приемат един друг.

Внезапният звън на телефона изтръгна Кетрин от един невероятно красив сън. Нямаше представа какъв точно, но когато се събуди, тялото й бе потънало в блажена летаргия и не искаше да се помръдне.

Телефонът иззвъня отново и тя откри, че не може да мръдне. Гейб я бе прегърнал здраво.

Стаята бе обляна от бледата светлина на изгрева. Бе неделя сутрин и единственото място, където Кетрин искаше да бъде, бе до Гейб. Изкушаваше се да се завие през глава и да се престори, че не е чула телефона.

Но той отново иззвъня. Хората не се обаждат толкова рано в неделя, ако няма нещо много важно. Тя събра сили и се отскубна от ръцете на Гейб. Той изсумтя недоволно, отвори очи и се усмихна сънливо.

— Ало?

— Обаждам се от болницата в Меридън — каза остър носов женски глас. — Търся госпожица Кетрин Брус.

Сърцето й се заблъска в гърдите. Ръката, която държеше слушалката, замръзна. Безуспешно се опита да преглътне надигащата се паника. Майка й. Пак катастрофа. Още помнеше онази нощ… Майка й или Майк. Или Джини. Бебето…

— Кетрин Брус е на телефона — успя да произнесе.

Гейб вече се бе събудил. Той седна до нея и сложи ръка на рамото й. Разбираше, че нещо не е наред и чакаше да разбере. Ако бе сама, сигурно щеше да се разплаче или да пищи и да не иска да чуе ужасните новини, които жената на другия край на жицата се готвеше да й съобщи. Но неговото присъствие й даваше сила.

— Кой е? — прошепна тя. — Болницата в Меридън? — осъзна, че жената говори нещо. — Извинявайте… — Какво казахте?

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано. Тимъти Шендлър пристигна в болницата с линейка преди малко повече от час.

— Тим? — възкликна тя.

Гейб трепна и отдръпна ръката си.

— Да, Тимъти Шендлър. Той помоли да ви се обадя.

— Защо? Какво се е случило? Какво му е?

— Аз съм само секретарка. Ако искате някаква информация, ще трябва да говорите с неговия лекар.

— Идвам веднага.

Тя затвори и се обърна към Гейб. Очите му бяха потъмнели и когато хвана ръката й, я стисна толкова силно, че трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка. Лицето му бе напрегнато. Този невероятно смел човек, който бе победил страха си и бе заминал за Европа, бе победил по-големия си страх и се бе върнал в Щатите, сега бе обзет от паника.

Трябваше да му каже, въпреки че той вече знаеше. Тя преглътна напиращите сълзи.

— Баща ти…