Джаки Мерит
Смутен покой (1)

Първа глава

Девлин Страйкър усети, че се задава буря. След толкова години, прекарани из тази дива земя, капризното време в Скалистите планини не можеше да го изненада. Познаваше острия дъх на необузданата пролетна стихия. Бурята щеше да връхлети скоро, независимо от късния май и разцъфналите диви цветя.

И упоритата стара крава сигурно знае това, мислеше си Дев с яд, докато пришпорваше Пират по възвишенията. Цяла сутрин яздеше по следите на това нещастно четириного, само защото кравата беше бременна и всеки момент можеше да роди.

Не успя да я намери. Земите на ранчото се простираха отвъд ниските тревисти хълмове и продължаваха в планината. Имаше много удобни падини и скривалища за заблудили се животни. Доколкото можеше да се съди по глупавия й нрав, Еднорожка сигурно се бе мушнала в трънливия храсталак на някой каньон или заслон сред скалите, за да роди.

На върха на възвишението Дев дръпна юздите на Пират, повдигна широкополата шапка и избърса потното си чело. Слънцето припичаше въпреки задаващата се буря. Дев отметна глава и подуши въздуха. Сняг — ето на какво миришеше. Облаците вече се скупчваха на западния хоризонт и по здрач земята щеше да изпита силата на пролетната стихия.

Имаше на разположение още няколко часа да се опита да намери Еднорожка. Ако не сполуча, ще е най-добре да се връщам обратно, помисли си Дев и се огледа, за да реши накъде да се насочи. Беше претърсил долината и някои от каньоните. Старата крава сигурно се бе отправила нагоре в планините. Ако родеше теленцето в снега, имаше опасност малкото да умре.

Дев отново пришпори едрия черен жребец по наклона. Насочиха се към западния край на ранчото, където се бе смрачило от буреносни облаци. Оголени скалисти зъбери прорязваха гъстите борови и елхови гори. Изненадващо буйни потоци, придошли от пролетното снеготопене, се спускаха към низината, образувайки миниатюрни водопади. За Дев низините, с множеството тревисти хълмове, притежаваха някаква първична красота. Те придаваха неповторимо очарование на земите му.

Водата и тучните поляни и ливади изобилстваха на двестате акра земя. Затова и ранчото бе едно от най-плодородните и преуспяващи, макар да не бе най-голямото в Северна Монтана. То носеше добри доходи на семейство Страйкър вече четири поколения. Но не парите задържаха тук Девлин Страйкър. Те не можеха да се сравнят с чувството му на единение с тази прекрасна дива природа. Любовта беше в кръвта му, пулсираше с всеки удар на сърцето му. Тревата, конете, добитъка — всичко го караше да се чувства на своя земя.

Старата Еднорожка можеше поне лесно да се проследи. Преди три години я блъсна трактор и пострада не само единия й рог, но и копитото на левия заден крак. Дев разпознаваше изкривения му отпечатък върху меката почва. Кравата се беше отдалечила от пасищата. Следите й преминаваха през няколко каньона и после се насочваха към планината. Той не можеше да знае накъде точно се е отправила, но явно се движеше на запад. Знаеше, че ще я намери, но се надяваше да е преди началото на бурята.

 

 

Идън Харкорт гледаше през прозореца на самотната ловна хижа. Животното все още беше наоколо, мучеше страховито, а злите му очи гледаха изцъклено. Идън беше подготвена за среща с диви или подивели животни, но не очакваше най-голямата и грозна крава на света да застане като страж срещу вратата на хижата. Всеки път, когато открехваше леко вратата, животното измучаваше силно и изглеждаше готово за нападение.

В какво се беше забъркала! Обикновено планираше ваканцията си, като избираше някой престижен курорт. Тази година случайно чу за ловната хижа в Скалистите планини на приятеля на един неин познат и това запали неподозиран авантюристичен дух у нея. Приятелите й не можеха да повярват.

— Две седмици сама в планинска хижа?! Без електричество, течаща вода и телефон? Идън, да не си се побъркала? Ако наистина възнамеряваш да го направиш, вземи със себе си някой мъж!

— Нямам нужда от мъж. Две седмици напълно сама, звучи божествено! — това беше решителният й отговор.

И така, вече беше тук. На седмото небе. Ха!

Пристигна преди два дни след уморителна десетчасова езда, водена от побелял каубой, който си изкарваше прехраната от глупаци като нея. Идеше й да избяга, когато трябваше да се качи на коня, но стисна зъби и го направи. Трети кон бе натоварен с дрехите и провизиите. Всичко, което можеше да й потрябва, вече го имаше в хижата, тъй като собственикът я използваше всяка есен през ловния сезон.

— Няма само пушка, Идън — предупреди я той. — Намери си отнякъде. Оръжието не е играчка, но същото се отнася и за мечките гризли.

Никога не бе държала в ръцете си пушка, но приятелите й отново се намесиха и накрая с голямо неудоволствие тя взе под наем една пушка и дори отиде да се упражнява на един тренировъчен полигон.

Сега Идън се чудеше дали изстрел във въздуха ще прогони грозното, петнисто, иначе добре охранено животно. Дали беше бик, или крава? Тя погледна отново през прозореца и кимна. Определено беше крава — вимето й се виждаше.

Кравата отново измуча и пристъпи към хижата. Идън отскочи уплашена. Какво щеше да стане, ако реши да нахлуе вътре?

Пушката стоеше в ъгъла зад вратата. Не искаше да я използва и отново надникна през прозореца. „О, Боже!“, възкликна Идън при вида на нещо огромно и черно, което се движеше между дърветата. Дали не бе друга крава? Или може би мечка!

Разтреперана от страх, тя грабна пушката. Добре, че поне имаше оръжие. Огледа отчаяно стаята. По дяволите, къде беше забутала проклетите патрони?

Долепи се отстрани до прозореца и надзърна навън. Не искаше да бъде забелязана. Онова нещо още беше там. Черно и огромно. Не беше крава.

Не знаеше да плаче или да се смее, когато видя огромен мъжага, облечен в черно, на също толкова огромен черен кон да се провира между дърветата. Тя се уплаши не на шега. Кой беше непознатият? И какво правеше тук? Собственикът на хижата й бе казал, че по това време на годината няма да срещне жива душа наоколо.

Един мъж представляваше много по-голяма опасност от някаква нещастна крава.

 

 

Дев дръпна поводите на Пират и се наведе върху седлото.

— Ето къде си била, грозна стара краво! — той огледа намръщено просеката. От доста време не бе идвал толкова високо в планината. Мястото му бе непознато.

Планината беше собственост на държавата, но тук-там имаше такива чудесни местенца за лов, на които хората дори си строяха хижи. Обикновено по това време на годината бяха необитаеми, но Дев усети нечие присъствие.

— Хей! Има ли някой там? — провикна се той.

Идън отново се прилепи до стената, едва дишайки. Сигурно непознатият щеше да си отиде, ако не се обади.

Дев подуши въздуха и долови миризмата на пушек. Вътре имаше някой, който си беше запалил огън. Той огледа хижата внимателно. Беше стандартна постройка, направена от греди, с наклонен покрив и с по един прозорец от всяка страна на вратата. В открития обор не се виждаше нито кон, нито високопланински велосипед. Човекът вътре или беше дошъл пеш, или е бил доведен от някой местен планинец.

Еднорожка го погледна и нададе добре познатото му тихо и жално мучене. Кравата можеше да роди всеки момент.

Дев разви ласото, което носеше закачено на седлото. Точно когато щеше да хвърли примката върху главата на Еднорожка, тя се отмести.

— Проклето опърничаво животно! — изруга Дев, издърпа въжето обратно и пришпори Пират.

Идън отново надникна и сърцето й подскочи. Мъжът се приближаваше. В кобура на седлото му имаше пушка. На всичко отгоре на кръста му висеше патрондаш с револвер. Точно както по филмите. Черна шапка, черни дрехи, увиснал патрондаш… Боже Господи, в тази част на света хората все още ли ходеха въоръжени?

Внезапно мъжът промени посоката на движение и Идън разбра, че се опитва да улови кравата.

— Слава Богу! — въздъхна тя облекчено, учудена от собствената си недосетливост.

Двата дни, прекарани в тази хижа, бяха достатъчни, за да си спомни за детския си страх от мрака. Е, поне не претендираше, че е смела. Животът във Вашингтон криеше своите опасности, но те не можеха да се сравняват с рисковете в тази пустош.

Идън си пое дъх и се отправи към вратата. Мъжът беше местен каубой. Можеше да си поговори с него.

Дев вече беше успял да улови Еднорожка, което очевидно никак не се хареса на животното. Кравата мучеше и се мяташе в опити да се освободи от въжето. Дев знаеше, че родилните й болки са започнали и се чудеше дали не е по-добре да я остави да роди тук. Нямаше да успее да я заведе до ранчото в това състояние, а и наближаваше буря.

Той погледна нагоре и разбра, че е прав в преценките си. Слънцето вече не грееше така силно. Беше се превърнало в бледо сияние между плътните облаци. Бурята щеше да започне всеки момент. С или без Еднорожка, той трябваше да поеме по обратния път.

Тогава забеляза жената. Знаеше, че има някой и нямаше да е особено изненадан от появяването му, но пушката в ръцете й го стресна. Той изпусна края на въжето. Усетила, че вече е свободна, Еднорожка препусна към потока, мучейки, сякаш изпитваше някакво животинско тържество.

Дев изруга и скочи от седлото. Трябваше да завърже кравата в открития обор. Знаеше, че собственикът няма да има нищо против. С периферното си зрение забеляза, че жената е излязла отвън и се насочва към него. Инстинктивно различи почернели дълги крака, жълто-кафяви къси панталони и жълта фланелка с деколте. Кехлибарените й къдрици блестяха.

Еднорожка се отдалечаваше, като влачеше въжето след себе си. Дев настъпи края на ласото с крак и се хвърли на земята, за да го хване. Дръпна въжето и заби пети в твърдата почва. Измежду дърветата от другата страна на ручея се дочу яростно мучене.

— Здравейте! — извика жената и Дев я погледна.

Отвори уста, за да отговори, но не можа да отрони и дума. Току пред очите му тя се спъна в някакъв корен и политна напред. Пушката се изплъзна от ръцете й, изхвърча във въздуха и падна на земята.

Чу се силен гръм и в същия момент Дев усети как нещо като десеттонен камион го удари и го събори. Той падна по гръб и буреносното небе се размаза пред погледа му. Въжето се изплъзна от сгърчените му пръсти.

Ехото още кънтеше из планината, когато към него се добави тропот на копита. После настана странно спокойствие.

Идън лежеше просната по лице и се опитваше да си поеме дъх. След близо минута успя да застане на колене. Не беше падала така от детството си и отдавна бе забравила неприятното усещане от съприкосновението с твърдата земя.

Този ужасен трясък… Дали пушката бе гръмнала? Но тя дори не беше заредена. Потръпваща от болката заради охлузените си колене и длани, Идън се огледа за високия мъж в черно, но не го видя. Изправи се и уплахата й премина в стон.

— Боже мой, само това не!

Мъжът лежеше до поточето, опружил крака. Подметките му сочеха към нея.

За няколко секунди, като че ли мислите й секнаха. Не, това не беше възможно! Но експлозията, пушката на земята, падналият мъж…

Не! Той не беше мъртъв, това не можеше да бъде истина!

Идън забрави болката си и се втурна към него. Очите му бяха отворени, а лицето — мъртвешки бледо. Черната риза беше прогизнала от кръв. Обезумяла от ужас, Идън коленичи до непознатия. Дали дишаше? Клепачите му се склопиха, после отново се вдигнаха. Беше жив! Идън избърса очи.

— Чувате ли ме? — попита дрезгаво.

— Какво се случи? — едва проговори мъжът.

Идън преглътна сълзите си и въздъхна.

— Пушката не беше заредена, но когато падна все пак произведе изстрел. Вие сте ранен.

— Къде?

Къде ли? Господи, навсякъде имаше кръв. С премрежен поглед, Идън огледа тялото му и забеляза къде кърви.

— Мисля, че в лявото рамо — запъна се тя. — Да, сигурна съм. Оттам блика кръвта.

Дев се опита да я погледне, но тя изплува пред очите му само за миг и после отново изчезна. Червеникаворуса коса, насълзени трескави очи и огненожълта фланелка. Замъгленият му мозък успя да разбере само едно нещо — бе толкова уплашена, че всеки момент можеше да избяга. Какво, по дяволите, правеше тук тази жена, и то с пушка?

Затвори очи и се опита да обмисли положението. Беше ранен и едва издържаше на болката. А тя изглеждаше прекрасно и беше единствената жива душа наоколо.

Отново отвори очи.

— Съвземи се, малката! — каза й той грубо. — С рев нещата няма да се оправят.

Идън повторно изхлипа.

— Съжалявам! — прошепна тя. — Наистина не беше заредена…

— Спести си извиненията. Трябва да се завлека до хижата. Ще се наложи да ми помогнеш.

— Добре, добре! Ще направя каквото ми кажеш.

— Помогни ми да стана…

— За Бога! Ти не можеш да ходиш.

— Тогава ме завлечи, по дяволите!

Думите му я стреснаха, но подействаха. Тя се изправи. Нямаше друг начин да го вкара в хижата, освен да го завлече. Не, това не можеше да е истина! Сънуваше грозен кошмар и щеше да се събуди всеки момент.

Мъжът с мъка се изправи на лакът. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби съзнание. Идън събра смелост и се спусна към ранения. Хвана го за здравата ръка и му помогна да седне.

— Почакай само минутка! — прошепна той.

— Както кажеш. Никога няма да си простя това, никога!

— Каква е пушката?

— Ами… дълга е приблизително толкова — Идън разпери ръце.

Дев отмести поглед с негодувание.

— Не си ли чувала за калибър? Опитвам се да определя големината на куршума.

— Не знам. Не разбирам нищо от оръжие — от очите й отново бликнаха сълзи.

— О, Господи! — изрева Дев. Но студеният порив на вятъра му напомни за наближаващата буря и той изръмжа: — Предполагам, че в хижата няма телефон? — нямаше нужда да чака отговор. Тези планински хижи бяха обитаеми десет дни в годината и нямаха нито телефон, нито електричество, нито течаща вода.

Той се окопити. Може би тази градска госпожица не беше сама. Компаньонът й сигурно беше на лов. Дев горещо се молеше да е така наистина.

— Помогни ми да се изправя — нареди той дрезгаво.

Идън кимна загрижено, наведе се и подхвана Дев през кръста с лявата си ръка, а неговата дясна ръка сложи на раменете си. Пистолетът в кобура на кръста му й причиняваше болка.

— Ще… може ли да откопчея колана с оръжието ви?

— Не го докосвай! — изръмжа Дев.

— Няма да стрелям повече.

Дев я пусна, разкопча токата на колана си и той тупна глухо на земята.

— Когато съм вече в хижата, внеси го вътре! — заповяда й той.

— Да, добре — прошепна в отговор Идън.

Стенейки, Дев се надигна и подкрепян от нея, бавно и несигурно се изправи.

Идън му стигаше едва до рамото. Ако се свлечеше, тя не би могла да го задържи. Трябваше да издържи до хижата. Той се опита да направи първата крачка.

Нещо припари под ръката на Идън — тази, с която го подкрепяше. Тя потръпна от страх при мисълта, че това е кръв. Молеше се непознатият да не умре. Изведнъж й стана много студено и забеляза, че слънцето се е скрило и духа леден вятър. А сутринта си беше сложила къси панталони и сандали. Усети как настръхва от студ.

Самата ситуация я караше да трепери. Тук бяха изолирани от света и няма възможност да повика помощ. Тя осъзна в каква безизходица са изпаднали. Безполезно беше да се кълне, че не е заредила пушката. В рамото му имаше куршум — раната беше факт и силно кървеше, дори отзад на гърба. Но как така, след като беше ранен отпред? Освен ако…

Може би куршумът беше излязъл отзад.

— Още няколко крачки — окуражи го Идън и със страх изгледа единственото стъпало на малката веранда пред хижата.

Мъжът едва тътреше крака. Главата му беше клюмнала на една страна.

Коленете я боляха и едва не изпадна в истерия от нервно напрежение. Особено когато осъзна, че неприятностите няма да свършат с придвижването до хижата.

Раната беше основния проблем. Нямаше представа как трябва да я превърже. Дали в хижата имаше аптечка? Не си спомняше да е виждала нещо такова в шкафовете.

Дев усещаше, че всеки момент може да загуби съзнание. Знаеше, че е от шока. Раната беше сериозна. Като че ли бяха забили в рамото му нагорещен ръжен.

— Още само една крачка — подканяше го Идън с пресипнал глас — и сме на верандата. Оттам още само няколко метра и сме вътре. Как се чувстваш?

По глухия му стон разбра колко е зле.

— Не се опитвай да говориш! — от уплаха й идеше да се свие на кълбо и да се скрие от света. Ненавиждаше се, презираше се заради ненужната си храброст да дойде на това непознато място.

Дев се препъна на стъпалото и падна на колене. Изруга и отново чу хлипането й.

— Станете, моля ви, станете! — изплака тя. — Почти сме вътре. Моля ви, опитайте се да продължите! Не можете да останете тук…

Молбите й го вбесиха. Беше готов да наругае всеки, независимо от пола, след като проявяваше такава непростима безотговорност към оръжието си. Но не можа да отрони и дума.

Почувства как тя отново го дърпа. Беше доста слаба, а ръцете й изглеждаха малки и нежни. Проклета жена! Когато излезе от тази каша, ще я накара да съжалява, че изобщо се е родила.

Той успя да прекрачи прага. Хижата сякаш се люшкаше, накланяше, изчезваше и отново се появяваше от небитието. Една крачка… После още една… и още една…

— Легло — изстена той.

— Пред вас е. Обърнете се — насочи го Идън и му помогна да легне. Гърдите му се надигаха от учестеното дишане, а устните му бяха посинели.

Тя отстъпи назад и се отпусна в люлеещия се стол. Дишаше тежко, не изпускайки от поглед непознатия. Ризата му беше пропита от кръв. Идън погледна надолу и забеляза, че и самата тя е цялата в кръв и мръсотия. Почувства, че стомахът й се преобръща.

Изправи се и изтича навън. Гадеше й се и едва не повърна. Леденият вятър щипеше ръцете и краката й и развяваше дългата й коса. Скоро студът я принуди да се скрие обратно в хижата.

Какво трябваше да направи най-напред? Мъжът се нуждаеше от помощ, тя беше мръсна и охлузена навсякъде, а в хижата беше студено. Няколко минути крачи объркано из стаята — страхуваше се да отиде в спалнята.

Сама си бе виновна за всичко. Нямаше към кого да се обърне за помощ. Налагаше се да разсъждава трезво.

Набързо запали малката желязна печка в дневната. После отиде в кухнята и сложи чайника на малкия газов котлон. Напълни легена със студена вода и изми кръвта и мръсотията от ръцете си.

Аптечка за първа помощ! Трябваше да има някъде тук. Обезумяла, тя започна да рови из шкафовете и чекмеджетата. Хижата разполагаше с всичко необходимо. Собственикът не можеше да няма аптечка.

Идън се върна в дневната и затършува в старото писалище. Накрая с облекчение извади от едно чекмедже голяма кутия с червен кръст отгоре. Отвори капака. Вътре имаше бинтове, лейкопласт, тубички с антибиотична паста за рани, шише дезинфекционен разтвор и ножици.

Идън се изправи. Краката й трепереха. Тя си пое дълбоко дъх и отиде в спалнята. Мъжът не беше помръднал. Тя се вцепени от страх, но забеляза, че той все още диша. Сигурно беше в безсъзнание.

Погледна го разколебана. Откъде да започне? Положението му беше много тежко. Тя постави аптечката на нощното шкафче и се наведе над ботушите на непознатия. Бяха черни, кожени, каубойски ботуши, дълги и тесни, като високата жилава фигура на притежателя си. Тя успя да ги свали. Положи краката му върху леглото и чу приглушен стон.

Устата й беше пресъхнала, а сърцето й биеше до пръсване. Идън притича отново до кухнята с дезинфекционния разтвор, изми легена с гореща вода, изплакна го с разтвора и отново го напълни. Върна се в спалнята с водата и чиста хавлия.

Стисна зъби при гледката на ранения в леглото. Винаги бе изпитвала отвращение при вида на кръв.

Опита се да запази спокойствие и се приближи до леглото. Разкопча ризата му с треперещи пръсти. Отдолу имаше друга риза, също напоена с кръв. Прилоша й. Стана и закри за момент очи. Сякаш тъмнината щеше да й помогне…

Трябваше да преодолее отвращението си. В подобен критичен момент страхът можеше да й изиграе лош номер.

Отвори очи и се зае с аптечката. Щеше да направи всичко, което е необходимо, за да може този човек да оживее. Всичко!