Бети Нийлс
И розите имат бодли (1)

Първа глава

Сара седеше зад бюрото си в клиниката на професор Ноута и гледаше първия от пациентите — стария полковник Уоткинс. Болният се възстановяваше бавно след трети сърдечен удар. Караше най-малко осемдесетата си година. Клиниката започваше прием в осем и половина сутринта и беше станало задължение на. Сара да идва на работа по-рано, за да посреща по-припрените пациенти. Другите две регистраторки имаха семейства и идваха на работа точно навреме — нито минутка по-рано. Сара, неомъжена, без грижи за деца и съпруг, негласно бе обявена за момичето, което поема всяка допълнителна работа.

Последният пациент беше дошъл преди половин час, а пет минути по-късно се появи и професорът заедно с полъха на студения мартенски въздух. Сара му хвърли бърз поглед и разбра, че е доста по-нервен от обикновено.

Професор Ноута беше едър мъж, висок и широкоплещест, а русата му, рано посивяла по слепоочията, коса, финият нос и добре очертаните устни му придаваха сериозен вид. Имаше сини очи, които добиваха стоманеносив цвят, когато се ядосаше. Това се случваше доста често, въпреки че всички, които работеха за него в клиниката „Сейнт Сиприън“, знаеха, че е винаги учтив с пациентите.

Професорът мина покрай бюрото на Сара, каза троснато „Добро утро, госпожица Флечър“, хвърляйки й толкова кратък поглед, че не би забелязал дори ако е с перука и очила. Сара щеше да остане много изненадана, ако разбереше, че все пак един бегъл поглед му бе достатъчен да я оцени. Тя беше дребна, слаба, с приятни черти и хубави теменуженосини очи, деликатно носле, голяма уста и буйна коса, която й отнемаше доста време всяка сутрин. Професорът забеляза и искрящата й от белота блуза, както и липсата на всякакви бижута, освен големия ръчен часовник. Забележително младо същество, отсъди мислено той. Всъщност, не чак толкова младо, може би към тридесетте, но наистина свежа като двадесетгодишно момиче. Той стигна до своя кабинет, поздрави очакващата го сестра и седна зад бюрото, моментално забравяйки за Сара. Старият полковник Уоткинс се оплака от обслужването при физиотерапевта и професорът го изслуша търпеливо и съчувствено.

Останала сама за известно време, Сара продължи със сутрешните задължения, докато пристигнаха госпожа Дру и госпожа Пиърс, а заедно с тях и първите пациенти на хирургическото отделение. След това работата я затрупа.

Денят беше влажен и ветровит, какъвто може да бъде само през март. Стъмни се рано. Сара живееше на десет минути пеш от болницата и пак негласно бе прието да си тръгва последна. Тя почисти, подреди всичко за следващия ден и се върна на бюрото. Беше тихо. Сестрите и докторите вече бяха си тръгнали. Нямаше никого, с изключение на професор Ноута, който се беше върнал преди половин час и й бе наредил да не го безпокои. Погледна часовника — след около пет минути щеше да тръгва за вкъщи.

Неочаквано широката двукрила врата се отвори. Сара вдигна глава изненадано и видя застаряваща дама, която уверено се насочи към нея.

— Предполагам, че сте сбъркала. Това не е болнично отделение, а клиника за приходящи болни. Ако ми кажете какво търсите бих могла да ви насоча — каза Сара учтиво.

Посетителката беше привлекателна жена, облечена в елегантни скъпи дрехи. Остави чантата си на бюрото и заговори. Имаше ясен твърд глас, а лицето й недвусмислено показваше, че очаква другите на секундата да изпълнят желанията й.

— Бих искала да видя професор Ноута. Ще бъдете ли така любезна да му съобщите?

— Професорът помоли да не го безпокоя при никакви обстоятелства. Съжалявам, но бих могла да ви запиша за приемния му час.

— Просто го осведомете, че искам да го видя… — върху лицето й заигра дяволита усмивка.

Сара позвъни в кабинета на професора.

— Една дама иска да ви види, сър.

Той процеди нещо, от което тя разбра само, че е на холандски, но то прозвуча много грубо. След това добави:

— За Бога, момиче, не ти ли казах да не ме безпокоиш?

— Наистина ли, сър? — подразни се тя. В края на краищата просто бе направила това, което дамата я бе помолила, а ако той иска да използва неприлични изрази — моля! — но не и в разговор с нея. — И моля ви, сър, подбирайте си думите — каза язвително и веднага съжали.

— Кажете му, че неговата майка е дошла — додаде дамата.

— Майка ви желае да ви види, сър — каза Сара и натисна бутона, без да дочака отговор.

Въпреки огромния си ръст, професорът се движеше бързо и безшумно. Той тутакси се появи до бюрото на Сара, преди тя да успее да седне. Не й каза нищо. Какъв лицемер, помисли си Сара, докато наблюдаваше как поздравява майка си с любезно изражение и я отвежда в кабинета си.

След няколко минути Сара си тръгна. По принцип някой трябваше да остане, докато професорът работеше, но този път нямаше да е тя. Нейното работно време свърши и не я интересуваше дали ще му потрябва нещо, или щяха да го заключат вътре.

Сара вървеше към жилището си разстроена. Майка му можеше да каже още в началото коя всъщност е и да й спести неприятностите. По нейна вина Сара се бе държала рязко с професора и сега той можеше да я изхвърли от клиниката. Тя забързано крачеше по широката улица с еднотипни къщи с тераси, докато се озова пред една от тях, изкачи се по мизерните голи стълби и влезе в едностайния си апартамент, без да заключи входната врата. Стаята бе голяма, облепена с мрачни зеленикави тапети и имаше нисък прозорец към разнебитен балкон и изглед към килнат покрив на отсрещната къща. Всъщност Сара живееше тук заради балкона. Чарлс, нейният котарак, го смяташе за своя територия и тя беше положила доста усилия, за да го направи негов дом. Чарлс дойде да я посрещне, както правеше винаги, а тя свали шлифера си и го закачи в ъгъла, като му разказваше как е прекарала деня. След това започна да приготвя вечерята.

Стаята бе обзаведена доста бедно: легло, маса, два стола, овехтяло, иначе удобно канапе, няколко етажерки и малка газова печка до мивката. Сара беше направила всичко възможно да създаде уют, като бе добавила ярка покривка за легло, възглавници и евтин килим върху боядисания в кафяво под. Купила бе хубава нощна лампа и много цветя, но въпреки това стаята беше много по-грозна от родния й дом в Кент. Тя го бе напуснала преди няколко години, но още тъгуваше за красивата стара къща, за тишината и спокойствието, които царяха в нея. А трябваше да напусне — мащехата й не я обичаше и когато баща й умря, ясно й даде да разбере, че е нежелана. Това се бе случило преди пет години и Сара знаеше, че повече никога няма да се върне у дома.

Не очакваше нищо добро от живота. Прекарваше дните си еднообразно, печелеше достатъчно да се издържа, имаше ограничен кръг познати, тъй като бе твърде срамежлива, за да се запише в някакъв клуб, и с болка разбираше, че момичетата от другите апартаменти в къщата я считаха за доста скучна. Бе свикнала и с тяхното съжаление, задето няма интересни приятели и красиви дрехи. Обличаше се с вкус, но не по последна мода и затова никой не й обръщаше особено внимание.

Тя продължаваше да върши това-онова из стаята, като говореше на Чарлс:

— В отвратително настроение беше… — сипа тя вечерята на котарака в неговата купичка. — Чудя се, как ли се държи вкъщи? Ако има дом… Не мога да си представя коя би се омъжила за него. Той е достоен за съжаление… И защо ли майка му искаше да го види? Сигурно е било нещо спешно — Чарлс, заровил муцуна в купичката, не й обръщаше никакво внимание. — Бих искала да знам — промълви Сара на себе си.

 

 

Професорът затвори внимателно вратата след майка си, предложи й стола зад бюрото и сложи ръце в джобовете си.

— Приятно ми е да те видя, скъпа. Безпокои ли те нещо? — той се усмихна и строгото му изражение изведнъж стана приветливо.

Майка му се разположи удобно.

— Кое е момичето отвън?

Усмивката му стана по-широка. На тази очарователна жена, неговата майка, й хрумваха какви ли не мисли.

— Регистраторка, една от трите в клиниката. Госпожица Сара Флечър.

— Тя ти каза да внимаваш какво говориш…

— Да, и аз мога да я изхвърля за това.

— Но няма да го направиш.

— Разбира се, че няма.

— Баба ти ще я хареса.

Той притвори очи.

— Затова ли си дошла, мамо?

Тя кимна:

— Да, скъпи. Разговаряхме с баща ти и решихме, че трябва да обсъдим това и с теб. Баба ти ще излезе от болницата след десетина дни. Нищо повече не може да се направи за нея, както знаеш, но тя категорично отказва да наемем медицинска сестра — твърди, че не желае да погледне повече човек в бяла престилка. От друга страна, трябва да има някой около нея… Мислех си, дали не познаваш някого? Баща ти е на мнение, че е добре да я оставим да прави каквото иска, и без това не й остава много време — тя млъкна. — Докато те чаках, ми хрумна, че младата жена отвън ще й хареса. Не знам нищо за нея, но предчувствам… Изглежда любезна и търпелива. Не е нещо особено, но това няма значение за баба ти — тя въздъхна. — Баща ти е много разтревожен. Зная, че баба ти е сприхава стара дама, но все пак е негова майка и е на деветдесет години.

— Вероятно ще поживее още само няколко седмици — намръщи се той. — Ако госпожица Флечър има отпуска, бих могъл да я убедя да отиде в Холандия и да ви погостува. Но не мисля, че би се съгласила да пътува. Сигурно живее с родителите си или ходи при тях за празниците.

— Омъжена ли е?

— Не знам, мамо, но мога да проверя. А ти беше ли вкъщи? Остави ли си багажа? Добре. Колко дни ще можеш да останеш? Ще се видя със Сара сутринта и ако се съгласи, ще говоря с главния лекар да й разреши отпуска. Но тя може и да откаже…

Майка му се изправи.

— Може би ти преча, скъпи. Ще взема такси и ще те оставя да довършиш работата си.

— Ще те откарам вкъщи и ще се върна тук след вечеря. Тъкмо ще се обадим и на татко.

Той се усмихна мило и тя се учуди дали се усмихва така и на пациентите си. Съмняваше се, че би позволил на някого извън семейството да почувства топлотата и сърдечността му. Вече беше тридесет и шестгодишен и бяха минали десет години, откакто годеницата му го изостави заради някакъв южноамерикански милионер. Оттогава професор Ноута се бе затворил в себе си и никой не бе в състояние да разбере какво се крие зад хладната му учтивост. Госпожа Ноута се помоли наум скоро да се появи момиче, което с достатъчно любов и решителност да разчупи ледената му обвивка, и последва единствения си син навън.

 

 

На следващата сутрин валеше. Сара каза довиждане на Чарлс и изтича надолу по стълбите. По пътя се сети, че днес ще бъде доста заета, тъй като госпожа Дру беше помолила за свободен ден, за да заведе малкия си син на зъболекар. В клиниката закачи капещия си шлифер, приглади буйната си коса и седна зад бюрото, готова да посрещне първия пациент.

Вратата се отвори рязко и Сара вдигна поглед. На прага стоеше професор Ноута. Тя изтръпна, като си спомни колко непочтително се бе държала предния ден. Той сигурно идваше, за да й се скара, или още по-лошо — да й съобщи, че я уволнява. Привдигна се леко от стола и спокойно го поздрави.

— Ще приемете ли да обядвате с мен? — Сара беше силно изненадана. — Бих желал да поговоря с вас. Аз съм зает човек и мога да отделя съвсем малко време, а предполагам, вие също имате работа. Ще ви чакам пред главния вход.

Той се обърна и излезе, преди стъписаната Сара да успее да отвори уста. Какво ставаше? Тя не се съмняваше, че професора Ноута имаше предвид точно това, което каза. Канеше я на обяд! А къде? Може би не в кафенето на клиниката, откъдето тръгваха всички клюки. Тя не беше облечена подходящо за ресторантите, които той вероятно посещаваше. Освен това, защо ще харчи парите си за нея? Постепенно тревогата й се засили — за какво всъщност искаше да разговарят?

Когато госпожа Пиърс се върна от обяд, Сара облече шлифера си и тръгна към главния вход. Госпожа Пиърс не беше много точна и Сара вече закъсняваше с няколко минути. Може би той нямаше да е там… Но беше. Седеше в гълъбовосив ролс-ройс и натисна клаксона, за да привлече вниманието й.

Тя се изненада още повече, когато той излезе, заобиколи колата и й отвори вратата, но не каза нищо. Само по време на пътуването му напомни, че разполага с четиридесет и пет минути за обяд.

— Да, зная — беше неговият отговор.

Колата напусна района на клиниката, насочи се към Ист Енд, а после зави наляво към реката. Точно след като подминаха монумента свиха в тясна уличка и спряха пред малък ресторант. Той обясни учтиво:

— Съвсем порядъчен е, госпожице Флечър. Често идвам тук да обядвам.

Отвори й вратата на колата, за да излезе, и я поведе към дъното на ресторанта. Настаниха се на ъглова маса. Професор Ноута попита Сара какво би желала за пиене. Нещо, което да подкрепи куража й, от който тя бе сигурна, че се нуждае. Или тоник и бистро съзнание? Избра второто.

— Сандвичите с говеждо са отлични — предложи почти приятелски професорът и й подаде менюто, като си погледна часовника. — Ще говоря направо — продължи той. Би се учудила, ако не го беше предложил. — Имате ли отпуска?

Явно беше по-добре да не пита за обяснение в момента.

— Да, две седмици.

— Добре, а имате ли семейство, госпожице Флечър? Родители, сестри, братя?

— Не.

— Тогава, ако нямате планове за отпуската си, бихте ли заминали за Холандия, за да правите компания на баба ми? Тя е деветдесетгодишна, раздразнителна и капризна. И… умира — той замълча, докато им сервираха сандвичите, тоника и бирата. — Може би трябва да добавя, че майка ми много ви хареса и смята, че вие сте подходящият човек, който ще се грижи за баба ми.

Тя го погледна.

— Честно казано. Да отида в Холандия… — тя спря и се изчерви. — Съжалявам, съвсем забравих, че сте холандец.

— Бъдете така добра да обмислите предложението. Разбира се, ще ви платим всички разходи и ще получите добро възнаграждение. Ще е чудесно, ако можете да тръгнете до една седмица.

— Съмнявам се, че ще мога да си взема отпуската в такъв кратък срок.

— Това също може да се уреди, госпожице Флечър.

Тя отхапа от сандвича. Той се оказа прав — говеждото беше превъзходно. Но внезапно се сети нещо.

— Не, не мога да оставя Чарлс.

Професорът отпи от бирата си.

— Чарлс? Вашият съпруг?

— Не, нямам съпруг. Чарлс е моят котарак и няма кой да се грижи за него.

— Аз съм в комитета за защита на животните. Бих могъл да уредя да се грижат за него, докато ви няма. Ще го гледат отлично и той ще се чувства добре, повярвайте ми.

Тя го погледна замислено.

— Доста грижи си създавате, професор Ноута.

Очите му станаха стоманеносиви.

— Обичам баба си, госпожице Флечър.

Тя довърши сандвича, изпи си тоника и се разположи удобно на канапето. Нямаше какво да губи. Щеше да бъде добре да се измъкне от сивата порядъчна среда, в която живееше, а и за Чарлс щяха да се грижат. Заплащането също ще й дойде добре — обувки, нови дрехи в оскъдния й гардероб, а може би и еднодневна екскурзия до морето.

— Добре, професор Ноута. Ако организирате всичко и се уверя, че Чарлс ще бъде добре, съгласна съм.

Не съжаляваше за решението си, а колкото до професора, той с нищо не показа дали е доволен, само кимна:

— Благодаря ви, госпожице Флечър. Ще уредя всичко, и ще ви държа в течение. Имате ли паспорт?

Тя поклати отрицателно глава.

— Тогава идете и си извадете — той погледна часовника си. — А сега е време да тръгваме.

Когато стигнаха до болницата, той слезе, отвори й вратата на колата и каза студено:

— Майка ми ще ви бъде много благодарна, госпожице Флечър. Сигурен съм, че не се занимавате с клюки, но ще ви бъда задължен, ако не обсъждате решението си с никого. Главният лекар, разбира се, ще бъде уведомен.

Той се върна в колата си и потегли, а тя отиде на работното си място с пет минути закъснение. За нещастие началничката й, госпожица Пейн, разговаряше с госпожа Пиърс. Госпожица Пейн не обичаше Сара и сега й се удаде възможност да я смъмри за закъснението.

— Трябва да престанеш да се държиш така безотговорно — каза госпожица Пейн злобно. — Не съм забравила и за трите допълнителни дни, които взе при предишната си отпуска под онзи измислен предлог. Има много момичета навън, които чакат за твоето място.

Сара не отговори. Всъщност тя и не я слушаше и госпожица Пейн се обърна отново към госпожа Пиърс. Сара се приготвяше за следобедния наплив от болни, но от главата й не излизаше странното предложение на професор Ноута. Би било чудесно да забрави своя еднообразен скучен живот за няколко седмици. Тя започна да крои планове, докато отмяташе имена. Щеше да изтегли скромните си спестявания от банката и да си купи нови дрехи — нещо прилично, което да може да носи и след пътуването. Имаше нужда от блузи, поли и сако. А утре сутринта по пътя за работа ще занесе единствената си хубава рокля на химическо чистене. Харесваше тази рокля — гълъбовосива, от жарсе, невероятно удобна. Пациентите започнаха да се увеличават и тя отложи плановете си за по-късно.

 

 

Оставаха два дни до пътуването, а тя не знаеше нищо повече. Беше си извадила паспорт, бе изпрала, изгладила и подредила багажа, но не си беше купила нови дрехи, не и преди да е напълно сигурна.

Когато сутринта професорът дойде на работа, й хвърли един-единствен поглед, а като си тръгваше вечерта, следван както обикновено от своя помощник, й каза отсечено „Лека нощ“.

— Може би не е мислел сериозно да го направи — говореше Сара на Чарлс, докато приготвяше вечерята. — Добре че не си купих нови дрехи. Но нищо, ние с теб сме добре, нали? А и защо да си вземам две седмици отпуска по това време на годината…

На следващата сутрин намери на бюрото си запечатан плик. В него имаше билети за самолет, писмо с инструкции, пари и адреса, на който трябваше да отиде. Щяха да я посрещнат в Шифъл. Професор Ноута се надяваше, че тя ще бъде съгласна да й се заплаща седмично. Размерът на сумата разшири зениците й. Неговата баба явно беше доста щедра. Отпуската й беше разрешена, а ако отидеше в събота в седем и половина пред болницата, такси щеше да я закара до летище Хийтроу. Чарлс щеше да бъде отведен в петък вечерта, ако тя нямаше нищо против. Писмото беше подписано без учтивости — просто с: „Професор Ноута“.

Много делово, помисли Сара, но нима бе очаквала нещо друго.

Сложи плика в чантата си и се съсредоточи върху сутрешната работа. По някаква щастлива случайност отпуската й започваше от петък на обяд и ако пропуснеше обяда и имаше късмет с автобусите, щеше да отиде до Оксфорд Стрийт и да попълни гардероба си с нови дрехи. Госпожа Пиърс и госпожа Дру й казаха „Довиждане“ с едва прикрито любопитство. Сара никога не ходеше никъде, а сега явно заминаваше, без да им каже нищо. След излизането й те започнаха да коментират неочакваната й отпуска. Изказаха доста предположения, повечето невероятни, но все пак нито едно не бе толкова невероятно, колкото самата истина.

Сара се качи на автобус до Оксфорд Стрийт, където си купи прилична плисирана пола в кафяво, спретнато сако и няколко блузи. Те не я правеха по-красива, но бяха удобни — дума, която бе започнала да ненавижда. Обеща си, че един ден ще си купи дрехи по последна мода със спестяванията, които имаше.

Тя не знаеше кой ще дойде да вземе Чарлс. Приготви овехтялата кошница, нахрани го и зачака. В осем часа все още никой не беше дошъл и тя започна да приготвя своята вечеря, като успокояваше котарака:

— Ако никой не дойде, няма да мръдна оттук. Не се безпокой!

Тъкмо отваряше консерва с боб, когато някой почука на вратата. Беше професорът.

— Дойдох да взема Чарлс.

Тя се отдръпна, за да може той да влезе.

— Добър вечер, професор Ноута! — каза остро, тъй като се притесни от погледа, с който той обходи стаята.

— Тук ли живеете?

Глупав въпрос, помисли си тя, но отвърна:

— Да. Ще седнете ли? Искате ли чаша кафе?

— Не, благодаря. Прибирах се вкъщи и минах да взема Чарлс.

— Сигурен ли сте, че ще е добре? Ще се грижат ли за него?

— Да, разбира се.

Тя взе Чарлс, сложи го в кошницата и я захлупи, но котаракът промуши лапичка през една дупка, което я накара да му заговори:

— Бъди добър, ще се разделим само за малко.

И ако професорът не я гледаше с леко подигравателна усмивка, щеше да се разплаче. Чарлс беше нейният другар в самотния й живот. Погали лапичката му за довиждане и подаде кошницата на професора.

— Обещавам ви, че той ще бъде най-добре гледаният котарак — рече професорът, с което я изненада. — Всичко, което трябва да направите, като се върнете, е да се обадите на този номер — той й подаде едно листче. — И Чарлс ще ви бъде върнат веднага.

Сара се чувстваше ужасно самотна тази нощ без дебелия котарак, свит в ъгъла на дивана. С облекчение посрещна утрото и бързо се приготви за тръгване. Госпожа Потър, хазайката, която живееше в приземния етаж, се показа през прозорчето си:

— Ще ти пазя стаята — извика подире й тя, макар че Сара не бе й платила наема за следващите две седмици. — Приятно прекарване! Дано срещнеш някой подходящ мъж… Всичко добро!

На Сара й се стори нелепо около болната старица да се навъртат хубави млади мъже, но разбира се, човек никога не знае… Докато вървеше към болницата, тя се размечта как ще срещне някой привлекателен богат мъж, който ще се влюби в нея от пръв поглед. Щеше да бъде чудесно да се върне отново в града като омъжена жена. Но пък от друга страна, защо щеше да се връща, ако се омъжеше? А и той трябва да понася котки.

Таксито я чакаше. Тя поздрави шофьора, който я откара до летището. Като се качи в самолета, с изненада установи, че е настанена в първа класа на холандските авиолинии. Прие кафето, което стюардесата й предложи, и се огледа наоколо. Всички пътници имаха вид, като че пътуват до Шифъл всеки ден. Те дори отказаха кафето с отегчен вид и забодоха носове в книги и списания. Сара никога не бе летяла със самолет и се загледа през прозореца. Жалко, че нямаше какво да се види — само сиви облаци. Тя не бе сигурна, че е в безопасност, но все пак преживяването бе приятно.

В Шифъл премина през митницата и се озова в голяма зала, пълна с пътници, които бързаха в различни посоки. Предполагаше, че никой няма да я посрещне. Всъщност къде точно трябваше да отиде? В писмото нямаше нищо по този въпрос, а професорът беше промърморил някакво неразбираемо име, когато тя го бе попитала. Застана на уреченото място и зачака.

Не след дълго пред нея спря някакъв мъж. Беше нисък и дебел, с хубаво здраво лице. Малките му сини очи гледаха приятелски.

— Госпожица Флечър? Аз съм шофьорът на госпожа Ноута и съм тук, за да ви закарам при нея.

Тя разтърси ръката му.

— О, вие говорите английски! Боях се, че никой няма да ме разбира.

— В Холандия говорят свободно английски, госпожице Флечър. Тръгваме ли?

Той взе куфара й и я поведе навън, където ги чакаше старомоден, но добре запазен мерцедес.

— Мога ли да седна до вас? — попита Сара. — И ще ми кажете ли как се казвате?

— Ханс, госпожице — той отвори предната врата и седна до нея. — Очаква ни дълго пътуване. Ако искате, можем да спрем по пътя да изпиете едно кафе.

— Говорите английски много добре.

— Живял съм в Англия, а и често карам госпожа Ноута да види сина си.

— Госпожа Ноута англичанка ли е? — погледна го тя. — Би било добре да зная повече за хората, за които ще работя.

— Да, англичанка е, госпожице. Омъжена е за господин Ноута, който е лекар като сина си. Вече почти е преустановил лекарската си практика. Доколкото знам, ще гостувате на майка му… Стара дама, много стара, а също и много болна. Не й остават много дни за жалост, и тя иска да бъде сред хора преди края.

— Къщата в провинцията ли е?

— Да, близо до малко селце. Много е спокойно — той увеличи скоростта.

В далечината се виждаха хълмове.

Сара бе притеснена. Ами ако не я харесат? Ако внезапното желание на госпожа Ноута да я наеме се е променило? Или ако старата дама не я одобри?

Ханс й хвърли изучаващ поглед.

— Няма нужда да се тревожите, госпожице. Те са мило семейство.

Наближиха някакво село и Ханс обяви:

— Бардуерд. Пристигнахме.

В дъното на градина се издигаше солидна бяла постройка. С много прозорци и двойно стълбище пред входната врата, стръмен покрив с куличка и часовник точно над терасата. Сара си беше представяла по друг начин семейното гнездо на семейство Ноута — червена тухлена вила, удобна провинциална къща като тяхната или дори висок градски дом с островръх покрив, но никога не бе и помислила, че притежават цяло имение. Тя излезе от колата, силно развълнувана.