Ариел Бърк
Съдбовно решение (6)

Шеста глава

Майк се отдръпна от масата и съобщи, че по телевизията ще има мач.

— Започва след пет минути — той огледа трапезарията, където Марта Брус, двете й дъщери, по-големият й син и зет й седяха над празните чаши за кафе. — Кой иска да гледа?

Кетрин прие, че въпросът е насочен към съпруга на сестра й, единствения друг мъж в стаята. Преди обаче Боб да успее да отговори, майка й се пресегна през масата и хвана ръката му.

— Сега да не се разположите пред телевизора? — изкомандва тя и се усмихна лъчезарно. — Не можете да хвърлите бомбата и да хукнете да гледате футбол. Имам цял таван, пълен с разни неща и искам двамата с Джини да ги разгледате.

Майката на Кетрин говореше за детските вещи: креватчето, в което бяха отраснали всички деца от семейство Брус, старата бебешка количка, играчките, двата куфара с бебешки дрешки. По време на вечерята Джини и Боб бяха съобщили, че чакат дете. Макар че то трябваше да се роди чак през април, а Джини не изглеждаше ни най-малко бременна, майка й вече ликуваше заради предстоящата поява на първото си внуче.

Кетрин се радваше за сестра си и зет си. Но колкото и да й се искаше, не можеше да сподели въодушевлението на майка си. Прекалено много други чувства се бореха в нея.

— Нямам нищо против да гледам мача с теб, Майк — обади се тя, надявайки се безпокойството й да не е съвсем очевидно.

Отиде с брат си в другата стая, седна на дивана, подви крака под себе си и въздъхна.

Майк включи телевизора, прескочи по момчешки през масичката и се стовари до нея.

— Хайде, Кет, изплюй камъчето.

— Какво камъче?

— Което те мъчи. Цял ден си необичайно мълчалива.

— Така ли? — тя отново въздъхна и опита да се усмихне. — Сигурно съм искала цялото внимание да е насочено към тях. Толкова е вълнуващо, бебе…

— Да, да, вълнуващо е — съгласи се Майк нетърпеливо. — Тогава къде е проблемът? Да не завиждаш на Джини?

— За какво да й завиждам?

— Тя е с пет години по-млада, а ще стане майка преди теб.

Кетрин се замисли. Завиждаше ли на Джини? Или на много бременната си приятелка, Ани Ла Мот, с която вчера обядва? Винаги си бе представяла, че един ден ще има деца, но въпреки че наближаваше тридесетте, още не бе тръгнала на лов за потенциални бащи. Колкото и да искаше деца, искаше и съпруг, с когото да сподели това преживяване — не просто съпруг, а партньор, някой, с когото би могла да раздели родителските си задължения, така че да продължи да работи.

Това бе животът, който искаше — по равно семейство, любов и работа. Може би искаше прекалено много.

На времето наистина можеше да има любов, но това щеше да е за сметка на работата и семейството й. С Гари бяха близки, подхождаха си. Но той завърши университета и постъпи на работа в Чикаго. Предложи й да се омъжат и да замине с него, но след дълги размишления Кетрин отказа. Бе потънала в дългове заради заемите, които бе вземала по време на следването си, Майк още бе в университета, Джини тъкмо щеше да го започне, а след три години и Били. Майка им бе претрупана с разходи. А Тим Шендлър бе предложил на Кетрин възможност, на която тя не можеше да устои.

Може би, както я обвини Гари, връзките й с Брентън прекалено я ограничаваха. А може би просто не обичаше Гари достатъчно, за да прекъсне тези връзки. Във всеки случай тя му каза сбогом и се отдаде на работата и семейството си, в очакване любовта да дойде и приемайки, че дотогава ще се задоволява с две от трите важни за нея неща.

Сега вече не бе сигурна дали има и тях.

— Е? — смушка я Майк.

— Проблеми в работата — отговори тя.

Той заряза мача и се извъртя към нея.

— Какви проблеми? Нещо с Тим?

— Не — отговори тя механично. После прехапа устни. — Всъщност, Тим от години не е бил в такова добро настроение.

— Какво тогава не е наред?

— Синът на Тим — отговори Кетрин, мачкайки една възглавница.

— Гейб Шендлър? — Майк се замисли за момент. — Вярно, аз само го мярнах, но ми се стори, че е симпатичен. И е хубав. Ако имаше поне малко ум в главата, щеше да те забележи.

— Има ум в главата — отговори Кетрин на незададения му въпрос.

— Я виж ти! Страхотно! — Майк погледна към телевизора, колкото да види повторението на един дълъг пас и отново се обърна към нея. — Ще излезеш ли с него?

— Не. Мислех, че Гейб ще остане в Кънектикът само една година. От всичко, което говореше, излизаше, че щом договорът му в Методисткия университет свърши, ще си замине.

— Кети — поклати глава Майк, — защо приемаш всичко толкова сериозно? Защо трябва да планираш живота си в подробности за три години напред? Човекът те е поканил. Върви и се забавлявай. Радвай му се, докато е тук. Някой друг път ще се омъжиш и ще имаш дете.

— Ще видим — отвърна тя лаконично. Не искаше да се задълбочава в полуосъзнатата си завист към радостта на сестра си. — Не е в това проблемът, Майк. Вчера започнах да подозирам, че Гейб в края на краищата няма да напусне Кънектикът.

— Какво лошо има в това? — изгледа я той присмехулно.

— Мисля, че той има намерение да поеме магазина — обясни Кетрин.

— Синът на Тим? Европейският кореспондент? Защо мислиш, че ще спре на едно място и ще стане провинциален търговец?

— Знам, че звучи смешно — засмя се тя тъжно. — Но той се опитва да спечели одобрението на баща си и вчера ми каза, че иска да научи всичко за магазина.

— Прекрасно. Значи е решил да се запознае с магазина. Това още не значи, че ще се заеме с него.

— Тим иска така.

— Хайде, хайде. Разбира се, че Тим иска синът му да върви по неговите стъпки. Всички бащи са такива. Помня, татко все ми говореше колко се надява да се оженя за някоя като мама и да предам името Брус на цяла сюрия деца.

— Така ли говореше? На мен пък ми казваше никога да не работя като него в голяма компания.

— На теб мама е трябвало да ти каже да вървиш по стъпките й — обясни Майк. — От майка на дъщеря, от баща на син — облегна се назад и скръсти ръце зад главата си. — Но това са само родителски мечти. Тим Шендлър може и да мечтае синът му да го наследи, но реалността е друго нещо.

— Тим вярва, че това е реалността — настоя Кетрин — той вярва, че Гейб ще остави задграничния си паспорт и ще се заеме с магазина.

— И защо е толкова сигурен?

— Той ми каза.

Кетрин затвори очи и си припомни разговора с Тим. Той не бе дошъл, за да каже направо, че иска да направи Гейб новия втори човек. Но когато вчера следобед двамата се върнаха от дългия обед, Тим влетя в кабинета й необичайно весел.

— Гейб ще прекарва доста време в магазина — каза й той. — Искам да му обясниш как работим, да му дадеш всички връзки, да отговаряш на въпросите му. Моят син най-после е готов да изучи бизнеса — зад гърба на баща си Гейб кимна в знак на съгласие. — Искам да го научиш на всичко, което той пожелае да знае — завърши Тим и го прегърна силно през раменете. — Той е мой син, Кети, и ще ме накара да се гордея с него — с тези думи излезе и я остави с Гейб.

— Наистина ли мисли така? — попита го Кетрин.

— За кое точно? — усмихна се иронично той.

— Че ще го накараш да се гордее с теб.

— Ще се опитам. Не може да се предскаже доколко ще успея.

Той остана с нея до края на работното време. Повече не спомена нищо за вечерята и не й напомни за страстната целувка предишната вечер. Само я гледаше как работи. Често й задаваше въпроси какво прави и защо, но разговорът им оставаше строго служебен. Само пронизителният му поглед намекваше за нещо лично между тях, ала тя не можеше да разбере какво точно се крие зад него.

— Той учи бизнеса — обясни Кетрин на брат си. — Тим иска Гейб да заеме моето място в магазина, а аз мисля, че и самият Гейб го иска. А когато той заеме мястото ми, аз ще трябва да си вървя.

Майк се обърна към телевизора. От разсеяния му поглед тя разбираше, че той не гледа играта, а се опитва да смели това, което му каза.

— Доколкото разбирам, имаш две възможности — започна той. — Първо, Гейб да не се заеме с магазина. Тим знае колко добър управител си и никога не би и помислил да те смени с вятърничавия си син. А може и да си мисли, но рано или късно отново ще се сдърпа с Гейб и ще забрави всякакви семейни сантименталности. Може и така да стане.

— Предполагам — Кетрин бе окуражена от анализа му, но не и от мисълта, че Тим отново може да изпадне в паника заради сина си.

— Другата възможност — продължи Майк — е да се сбъднат най-лошите ти подозрения. Тим ще обучи сина си да поеме магазина и когато дойде денят да се оттегли, ще предаде властта на законния си наследник — Кетрин кимна мрачно. — Виж, Кети, ако това се случи, ще трябва да се справиш с него. Ти си прекарала целия си съзнателен живот в този магазин и си мислила, че ще бъдеш следващият му управител. Най-неочаквано се появява Гейб Шендлър и ти измъква работата изпод носа. Ти не можеш просто да стоиш, да кършиш ръце и да гледаш какво става. Това би било професионално самоубийство.

— А какво мога да направя?

— Да си намериш друга работа. Да се махнеш, докато е време.

Така казано изглеждаше много просто. Но да намери друга работа на същото ниво означаваше да се премести в друг град. В Брентън нямаше други универсални магазини. Всъщност изобщо нямаше магазини, доближаващи се до „Шендлър“ по размери, обем на продажбите и асортимент.

Разбира се, ако намереше работа в Хартфорд или Меридън, можеше да пътува всеки ден и пак да си живее тук. Но нямаше да е същото. Нямаше с усилията си да допринася за оживяването на Брентън. Нямаше денонощно да чувства, че е част от това общество. А можеше и да не успее да намери работа там и да трябва да търси много по-далеч.

— Изглеждаш уплашена — забеляза Майк.

— Малко. Не искам да напускам този магазин.

— Не се и съмнявам. Тук се чувстваш спокойна и сигурна. Може би малко прекалено. Време е за ново предизвикателство. Това може да се окаже най-доброто, което някога ти се е случвало.

Майк бе прав. И той като нея обожаваше Брентън, но никога не се бе чувствал толкова свързан с града, колкото Кетрин. Тя знаеше, че ако събере достатъчно пари и ако го приемат да следва икономика в някой престижен университет като Харвард или Уортън, ще си събере багажа, без да се замисля. Той никога не би отхвърлил възможността за професионално израстване заради нещо толкова старомодно като честен патриотизъм.

Тя хвърли възглавницата и се засмя.

— Откъде се взе такъв умен?

— Такъв съм се родил — обясни той. — Ти не си използвала целия си запас от сиво вещество, затова мама и татко са го прехвърлили на мен.

Двамата се разсмяха и се обърнаха да гледат мача. По-точно Майк гледаше, а Кетрин мислеше. Наистина се страхуваше. Но може би я ужасяваше не толкова да замине от Брентън, колкото да напусне топлото си местенце в магазина и да опита силите си при нови условия, при които пътят не й е предварително разчистен. В „Шендлър“ досега за нея всичко бе вървяло гладко. Бе се издигнала от обикновен служител до вицепрезидент. Бе спечелила доверието на директора. Бе приета в йерархията без никакви спънки. Вярно, бе заслужила всяко свое повишение, справяше се отлично с всяка задача, но би ли могла да постигне същото в друг магазин, в друг град, при други условия? Щеше ли да напредне толкова бързо, ако шефът не я приемаше почти като своя дъщеря?

Може би беше време да разбере. Може би беше време тя самата да открие нови хоризонти.

 

 

— Гейб? Слушаш ли ме?

Да, слушаше. Той седеше на един стол до прозореца в кабинета й, грееше се на октомврийското слънце, процеждащо се между листата на саксиите, и я слушаше с половин ухо, защото бе зает да наблюдава как се движат устните й. Бе завладян от изящната им форма и ако тя не му позволеше скоро пак да я целуне, щеше да се наложи да прибегне към драстични мерки.

Опитваше се да поеме думите й, опитваше се да измисли как да я прелъсти… И се опитваше да разбере промяната в нея. Тя вече не нервничеше с него, не се стесняваше. Държеше се прямо, решително, което според него бе малко обезкуражително. Очевидното обяснение бе, че тя се чувства спокойна с него само когато се занимават с магазина, но не иска да приеме съвсем осезателното привличане между тях.

Вече трета събота бе с нея. Работата върху книгата му вървеше добре. Трябваше само да подреди и обобщи купищата бележки, които си бе водил през последните няколко години. Можеше да работи по всяко време — вторник вечер, четвъртък сутрин преди лекции, в малките часове между неделя през нощта и понеделник сутринта. Лекциите също не му костваха особени усилия. Затова можеше всяка събота да идва в Брентън, да обядва с баща си и да прекарва цял следобед в кабинета на Кетрин, правейки се, че учи всичко необходимо за продажбите на дребно.

Кетрин не бе лоша учителка, но Гейб често трябваше да имитира интерес към обясненията й за работата на магазина. Такава игра бе малка цена за възможността да бъде с нея и за шанса да изгради мост между себе си и баща си. Двамата всъщност вече три седмици не се бяха карали. Гейб дори два пъти спомена за майка си, без да разяри Тим. Дори само заради това бе готов да се преструва. А като се добави и наградата да седи в кабинета на Кетрин да слуша звънливия й глас, да гледа ясните й сини очи, блестящите й руси къдрици, съблазнителната й фигура, устните й…

— Гейб, опитвам се да ти обясня един важен принцип — повиши тя глас. Въпреки че седеше зад бюрото си, на два-три метра от него, той усещаше парфюма й — мек, ненатрапчив аромат, който нарушаваше вътрешното му равновесие.

— Слушам. Ти говореше защо е задължително никога да не позволяваме на снабдителите да ни смятат сигурни.

Кетрин го погледна недоверчиво, сякаш бе изненадана, че успя да й отговори. Преди три седмици не би го гледала така. Би чувствала тлеещото му желание и неспокойно би погледнала в земята. Или би се отпуснала, както през онази благословена дъждовна вечер и би му показала, че и тя го желае.

Тези дни обаче тя не губеше контрол над себе си. Изглеждаше твърда, въодушевена, учудващо енергична и, ако ставаше дума за любов, напълно недостъпна.

— Защо никога не трябва да позволяваш на един снабдител да се чувства сигурен в теб?

Той завъртя очи и се засмя.

— Не съм идиот. Никога не е добре някой да се чувства сигурен в теб.

— Защото дори ако не може да те излъже в цените, ще може да те подведе за количеството на стоката или датата на доставка. Винаги трябва да можеш да му обърнеш гръб и…

— Стига, а?

Тя почука с молива си по бюрото и го погледна с любопитство.

— Ако искаш да се научиш, трябва да внимаваш. Да се управлява „Шендлър“ не е най-лесното нещо на света.

Той посрещна погледа й. Искаше да я накара да се отпусне, да му подари, макар и най-слабото подобие на усмивка. Тя може би прие телепатичното му послание, а може и без друго да имаше намерение да му се усмихне, защото ъгълчетата на устните й трепнаха.

— Виж какво — предложи Гейб, окуражен от спокойния блясък в очите й, — денят е прекрасен, а ние повече от един час седим затворени тук. Хайде да се разходим.

— Добре — отговори тя за негово голямо облекчение. — Но само за малко.

Може би все пак го харесваше. Може би поведението й на учителка бе само фасада, зад която се криеха истинските й чувства към него. Може би беше жена, според която за всяко нещо си има време и място, а работното време и работният й кабинет не бяха подходящо време и място за лични отношения.

Кетрин взе сакото си от облегалката на стола и Гейб прекоси бързо стаята, за да й помогне. Вдъхна парфюма й и едва се пребори с изкушението да я притисне към себе си, за да зарови устни във врата й и да я накара да признае страстта, която толкова упорито се опитваше да отрече. Но тя пъхна ръце в дълбоките джобове на сакото си и тръгна пред него.

Не бе свикнал с такава студена безстрастност. Не че жените неизменно падаха в краката му, само щом им намигне. Но обикновено, когато той и някоя жена се харесваха, действаха във взаимен интерес.

Денят бе слънчев и свеж. Алеите бяха пълни с пешеходци, оглеждащи витрините, бутащи бебешки колички, дъвчещи захаросани ябълки, ближещи сладолед, радващи се на чудесното време. От другата страна на улицата двама възрастни мъже хвърляха трохи хляб на ято гълъби, трима младежи играеха на топка, две момчета седяха на одеяло под един клен и слушаха леещия се от транзистора рок.

Кетрин сякаш се оживи от слънцето и от прохладния есенен въздух. Макар да продължаваше да държи ръцете си безопасно пъхнати в джобовете, лицето й светна. Очите й заблестяха, устните й се разтегнаха в щедра усмивка. Гейб забеляза, че на лявата й буза има трапчинка.

— Да отидем ли в парка? — попита той. — Или искаш да хапнем?

— Благодаря, не съм гладна.

Запътиха се към пешеходната пътека на ъгъла. Но преди да слязат от тротоара, вратата на сладкарницата се отвори и оттам излязоха младеж и девойка с фунийки сладолед.

— Професор Шендлър! — извика момичето, припряно пусна ръката на приятеля си и избърса устата си със салфетка.

Гейб се обърна изненадано.

— Здравей, Черил.

Черил се усмихна приятелски на Кетрин и тя възпитано отвърна на усмивката й. Момичето пъхна салфетката в джоба на джинсите си и се обърна към своя спътник:

— Мег, това е Гейбриъл Шендлър, моят професор. Говорила съм ти за него.

Момчето прехвърли сладоледа в лявата си ръка и протегна дясната на Гейб.

— Вие водите този семинар по съвременна европейска политика, нали така?

— Трябваше да бъде семинар — отговори Гейб. — Но се получи нещо като курс лекции.

— Черил ми каза, че е много интересен.

— Хвалиш се с шестицата си, а? — пошегува се Гейб.

— Не, сериозно, професор Шендлър. Казах му, че трябва да се запише. Нали ще водите семинар през пролетта?

— Живот и здраве.

— Нещо ми подсказва, че и това ще бъде курс лекции, а не семинар — отбеляза младежът. — В университета се говори, че това ще е хитът на семестъра.

— Много съм поласкан — отговори Гейб и наистина бе така. Имаше причини да мисли, че курсът му върви добре, но бе особено приятно да чуе такава похвала от самите си студенти. — Е, Черил, какво те води в Брентън? Тук ли живееш?

— Не, дойдохме само да се поразходим — Черил облиза разтопения си сладолед. — Такъв хубав град! Обичаме да идваме тук и просто да се мотаем. А вие да не сте оттук?

Гейб посочи към входа на магазина на баща си.

— Виждаш ли какво пише там?

— Я! „Шендлър“! Никога не съм правила връзката — призна момичето със смях. — Значи сте нещо като основател на града.

— Не съвсем. Но Брентън ми е нещо като дом.

— Виж ти! Имате късмет. Тук е толкова хубаво!

— Да — съгласи се той и хвърли бърз поглед към Кетрин. Тя го наблюдаваше внимателно, но от изражението й нищо не можеше да се разбере. Обърна се отново към студентите. — Е, да ви оставя да си ядете сладоледа.

— Ще се видим в университета — каза Черил на сбогуване.

Пресякоха улицата и влязоха в парка. Павираните пътеки почти не се виждаха под опадалите листа. Гейб не можа да се въздържи и ритна една купчина листа. Кетрин се засмя.

— Значи ти си известен професор, който смята Брентън за свой дом?

— Това изненадва ли те?

— Кое? Че си известен професор ли? Не. Винаги съм мислила, че ще си добър.

— Така ли? Защо?

— Много университетски курсове се водят от хора, които са прекарали целия си живот в прашните кабинети. А ти си бил по света и знаеш нещата. Освен това…

— Освен това какво?

— Е, ти си нов тук и… — тя вдигна поглед към червените кленови листа. — И си красив и свободен — завърши в скороговорка.

Той потисна усмивката си.

— Какво значение има това?

— Аз самата не толкова отдавна съм била студентка. Знам как се оценяват професорите. Получаваш допълнителни точки за това, че си млад и симпатичен.

— Мислиш ли, че студентките ми се влюбват в мен?

— Не ми казвай, че не си допускал такава възможност.

— Всъщност не съм мислил за това — Гейб измъкна ръката й от джоба и я хвана. Когато тя не възрази, спря и я обърна към себе си. — Бих предпочел да чуя, че ти си влюбена в мен.

Кетрин наведе очи.

— Не съм — настоя тя, въпреки че нежеланието й да го погледне го караше да се съмнява.

— Това, че не си влюбена в мен, не е причина да не можеш да дойдеш с мен на вечеря.

— Ох, Гейб… — тя въздъхна. — Не сме говорили да вечеряме заедно от…

— От вечерта, когато се целунахме — вдигна брадичката й, за да я накара да го погледне в очите. — Единственото, за което говорим, е магазинът.

— Мислех, че се интересуваш от него.

— Това не е единственото, от което се интересувам — искаше да допре устни до нейните, да я притисне в прегръдките си. Но реши да бъде търпелив и да чака от нея какъвто и да е знак.

Тя го дари с една безпомощна усмивка.

— Гейб… Аз не съм една от твоите студентки. Не искам да се влюбвам в теб.

Имаше предвид, че е прекалено късно? Че вече е влюбена в него? Страхуваше се да приеме загадъчната й забележка толкова оптимистично и попита:

— Би ли се чувствала по-различно, ако ти кажа, че сериозно съм се замислил да остана в Брентън?

— Не — отговори тя твърдо и пръстите й се свиха в ръката му.

Сигурно не го бе разбрала.

— Хареса ми да преподавам — обясни Гейб. — И мисля, че имам талант за това. Замислям се върху възможността да сключа постоянен договор с университета.

— С университета ли? — прошепна Кетрин. Изглеждаше учудена.

— Не мислиш ли, че имам качества за добър университетски преподавател? Чу какво каза Черил…

— Не е това. Сигурна съм, че си отличен преподавател. Но… Какво ще стане с магазина?

— Как какво? Той е на баща ми, не е мой.

— А ти си негов син. Той иска да се подготвиш за деня, в който ще се пенсионира, и магазинът ще стане твой.

— По дяволите, не ме интересува какво иска той! — ядоса се Гейб. Години наред бе слушал какво иска от него баща му: да поеме управлението на магазина, да приеме съдбата си без въпроси и възражения. — Аз пък искам да преподавам, Кетрин. И от време на време да пиша по някоя книга. Нещо повече, искам сам да решавам какво е добре за мен, без някой да ми се бърка. Винаги съм искал това.

— Така ли? — Кетрин сега го гледаше право в очите, сякаш се опитваше да стигне до дъното на душата му.

Той плъзна пръсти по кадифената кожа на шията й.

— От баща си винаги съм искал това. А от теб… — замълча и наведе глава към нея. Реши, че е по-добре да не говори, а да й покаже какво иска.

Както и предния път, когато я целуна, Кетрин нито опита да се бори с него, нито напълно отстъпи. Прие целувката внимателно, нерешително, с едва чута въздишка.

— Навън сме, Гейб — прошепна тя, сякаш това бе единствената причина да не се хвърли в прегръдките му.

— Да отидем ли някъде другаде? — попита той, обви ръка около кръста й и прекара пръсти под сакото й по гръбнака чак до врата. Тя потръпна и скри лице в рамото му.

Ако бяха някъде насаме, щеше да се отпусне, да се отдаде на чувствата си. Бе толкова уязвима и тази уязвимост му действаше като стимулант, правеше и него уязвим, макар и по един съвсем мъжки начин. Той я притисна към себе си, отчасти за да се скрие в нея, отчасти да й покаже колко много я желае. Тя отново трепна.

— Ела днес с мен на вечеря — прошепна в косата й.

Тя вдигна глава. Страните й бяха поруменели, очите й искряха.

— В преносен смисъл ли говориш, или наистина искаш да вечеряш с мен? — попита тя с пресекващ глас.

Гейб очакваше прямотата й.

— Можем да започнем с вечеря и да видим какво ще стане.

— Мисля… — Кетрин пое дълбоко въздух. — Ние сме възрастни хора, Гейб, и аз разбирам… Разбирам какво става, но… — отдръпна се от него и преглътна. — Не мисля, че нещата трябва да се насилват. Трябва да те опозная по-добре.

Той се чувстваше раздвоен. Една част от него искаше да възрази, че са се опознавали вече няколко съботи, че щом телата им реагират по такъв начин дори на една относително въздържана целувка, няма значение дали насилват нещата. Но друга, по-разумна част, го предупреждаваше да не бърза. Кетрин бе до голяма степен старомодна жена, която държи на традиционните ценности. Ако се възхищаваше от предаността й към работата, от домакинските й умения, от вярата й в семейните връзки, не можеше да я упреква, че тези традиционни ценности включват и сексуалния живот.

Освен това тя не казваше „не“. Казваше „не още“.

— В такъв случай само вечеря — обеща той и зарови пръсти в меките й къдрици. — Цял следобед ли ще бъдеш в магазина?

— Така смятам.

— Тогава ще те взема оттам. Кога да дойда?

— В пет и половина.

— Разбрахме се — целуна я нежно, отстъпи крачка назад и отново я хвана за ръка. — Предпочиташ ли някой ресторант?

— Не, но… — тя вдигна очи към него и се усмихна: — Искам по време на вечерята да ми разкажеш за Европа.

— Наистина ли? — досега не бе показвала никакъв интерес към работата му като журналист, но ако това бе начин да го опознае, той нямаше нищо против. Предпочиташе да говори за германските активисти на движението за мир и за английските жени, организиращи седяща обсада на оръжейните складове, вместо как да не позволява на един снабдител да го смята за сигурен клиент.

— Да. Искам да ми разкажеш какво е да пътуваш по цял свят.

— Не е нищо особено — засмя се той. — Ако ти се случва достатъчно често, накрая вече не те интересува къде си. Хотелските стаи навсякъде си приличат.

— Въпреки това сигурно е вълнуващо.

— Работата го прави вълнуващо. Ако се занимаваш с това, което искаш, няма значение къде си.

— Би трябвало да има значение — каза Кетрин тихо, повече на себе си. — Ако всички хоризонти са еднакви, защо човек ще си прави труда да открива нови?

Бяха стигнали до входа на магазина. Гейб си блъскаше главата над нейния въпрос и се чудеше дали има разумен отговор. Подозираше, че няма. Затова искаше да спре за малко, да се установи в Кънектикът и да прекрати постоянните си пътувания. Във всеки случай това бе една от причините.

Все повече разбираше, че друга, не по-маловажна причина е Кетрин.