Барбара Делински
Вечен инстинкт (10)

Десета глава

Патрик стоеше до изхода на залата за пристигащи пътници и не можеше да повярва на ушите си.

— Не знаем кога ще кацне — повтаряше младата служителка от авиолиниите. — Отвлечен е.

— Шегувате се.

— За съжаление, не. По това време би трябвало да спрат във Филаделфия за презареждане с гориво и след това ще се отправят към Либия.

— Не говорите сериозно, нали?

— Съжалявам, господине, правим всичко възможно да разубедим похитителя.

— Как сте допуснали подобно нещо? Мислех, че взимате предохранителни мерки.

— Така е, но мъжът е прикрепил експлозива към сърдечния си стимулатор. И тъй като не е било възможно да мине през металните детектори, е бил претърсен ръчно. Стимулаторът е бил външен, никой не се е усъмнил…

— По дяволите, моята жена е в самолета.

— Съжалявам — тя хвърли поглед към групичката, скупчила се до вратата. — Техните роднини и приятели са също горе. Надяваме се, че самолетът ще кацне в Бенгази, ще остави похитителя и ще се върне тук. Ще ви осведомяваме непрекъснато за всичко, ако останете да чакате.

— Да, разбира се, ще чакам. За колко време ще прелети разстоянието до Бенгази и обратно?

— Около тринайсет часа в едната посока.

— Тринайсет часа! Дали ще им стигне горивото?

Представи си как моторите загасват по средата на пътя и потрепери.

— Ще се справят. Ако е нужно, могат да се приземят в Триполи, макар че похитителят държи да кацнат в Бенгази. Ако либийците им позволят да излетят веднага обратно…

— Ами ако ги задържат? — прекъсна я Патрик.

— Нямаме причина да смятаме, че ще ги задържат. Моля ви, господине, нека не се тревожим преждевременно.

— Господи! Така ли возите пътниците си.

Отвлечен. Невъзможно. Нали Джордана пътува с него. Ами ако не се е качила на този самолет? Може би го е изпуснала, нали намери място чак в последната минута.

— Името, моля — чиновничката вече разглеждаше папката пред себе си.

— Къркланд — рече Патрик е разтуптяно сърце. — Джордана Къркланд.

Тя преглеждаше страница след страница, изпълнени е имена. Само да е останала за утрешния самолет. Само да е в безопасност.

Но надеждите му рухнаха, когато служителката сложи пръста си по средата на втората страница и каза:

— Джордана Къркланд. Да, боя се, че е в същия самолет.

Патрик стисна очи.

— Защо не седнете, господине? След малко ще донесат кафе.

Той я погледна, после хората, които чакаха на малки, безмълвни групи.

— Да. Мисля, че ще… постоя до прозореца.

Патрик се втренчи навън с празен поглед. Редуваха се различни чувства — недоумение, шок, ярост. Когато най-после реши да седне, завладя го пълна безнадеждност. И страх. Толкова много неща можеха да се случат. Похитителят не може да е нормален човек. Ами ако съвсем загуби разсъдък по средата на полета и взриви експлозива, който носи? Или ако някой се опита да го нападне и експлозивът по погрешка избухне? Или пък ако либийците задържат самолета заедно с екипажа му?

По челото на Патрик изби пот. Ако се случи нещо е нея, никога няма да си го прости. Защо Джордана? Защо сега, когато всичко сякаш тръгна добре?

Минаха часове. Чакалнята се изпълваше — близки и приятели, журналисти. Колко безсърдечно и подло е да пъхнеш микрофона под носа на човек, който в момента изживява болка.

— И вие ли имате близък в самолета?

Патрик се извърна рязко и видя пред себе си възрастен господин с навлажнени очи. Патрик овладя гнева си и кимна.

Мъжът стискаше с изкривени от артрит пръсти дървения перваз.

— Дъщеря ми е там. Не знаех, докато не ми се обади зетят да ми съобщи. Не сме много близки.

В единия край на залата поставиха дълга маса със сандвичи и топли напитки за чакащите. При мисълта за храна на Патрик му се повдигаше. Чудеше се дали в самолета ще имат достатъчно провизии, за да издържат. Опита да си спомни други случаи на отвличане, за които беше чел, но умът му отказваше да работи.

Нощта минаваше бавно, призори той вече беше напълно обезверен. Отпуснат на стола, се взираше в избледняващото небе. Останалите се движеха наоколо или спяха. Тези, които си бяха отишли у дома за през нощта, започнаха да пристигат обратно.

Патрик взе чаша кафе и закрачи безцелно из залата. Чувстваше се като животно в клетка.

В девет часа от депресията го извади познат глас.

— Пат! Току-що чух!

Ендрю Харпър, негов партньор и близък приятел, приближи задъхано и се свлече на стола до него.

— Чу? — повтори Патрик с недоумение.

— Всъщност прочетох. Във вестника — той му подаде един брой, но Патрик не намери сили да го поеме.

— Споменават ли името й?

— Да. Тя е една от важните личности в самолета.

Патрик си спомни за стареца, с когото бе разговарял, и кимна към чакащите хора.

— Всички са важни личности, Ендрю, за онези хора там.

— Има ли някакви новини? Във вестника пише само, че самолетът лети за Либия.

— Би трябвало да пристигне там след час. Това е всичко, което знаем.

— Е, поне се знае, че ще пристигнат. И това е нещо.

Патрик потрепери и се вгледа в празното пространство пред себе си.

— Сега пък ще се чудим как ще постъпят либийците. Ако похитителят остане в самолета, пътниците ще бъдат в постоянна опасност. Ако пък слезе на земята, либийските власти могат да създадат проблеми.

— Има ли нещо, с което мога да ти помогна? — попита Ендрю. — Ще поема офиса. Някакви важни срещи, които не могат да се отложат?

Нямаше по-важно нещо от безопасността на Джордана. Патрик поклати глава.

— Слушай, трябва да се прибереш вкъщи и да се преоблечеш. Изглеждаш ужасно — рече Ендрю.

— Не мога. Още не. Може би ще си отида за около час, но само след като чуя, че самолетът е тръгнал обратно. При възможно най-благоприятни условия, трябва да се върнат тази вечер.

По-късно започна да се чуди дали е бил прав. Часовете се нижеха, а новини нямаше, нищо, освен съобщението, че самолетът е кацнал в Бенгази. Но не се споменаваше за излитане. Разочарование се четеше по всички лица.

Когато следобед към него приближи репортерка, Патрик бе твърде уморен, за да се бори.

— Извинете — заговори момичето, — но не сте ли… страшно приличате на…

— Да, аз съм — не оспори той.

— Близък човек ли имате в самолета, господин Клейз?

— Да, приятелката ми — репортерката започна да записва.

— Нужно ли е? За всички чакащи ли сте водили бележки — техните имена и имената на хората, които очакват?

— За някои, да — хладнокръвно отвърна тя.

— И какво, питахте ги как се чувстват, дали се притесняват?

— Логични въпроси, като се имат предвид обстоятелствата.

— Не ви ли е минало през ум, че това е агресия спрямо личния живот на хората?

— Но това е гореща новина, господин Клейз. Не може да не го знаете.

— О, разбира се, затова и винаги съм избягвал пресата. Ако ме извините… — и без повече обяснения, той се отдалечи.

Малко след пет часа представителка на авиолиниите съобщи с мрачно лице, че самолетът още не е напуснал Либия. Патрик стоеше като вкаменен, докато тя обясняваше как авиолиниите и правителството правят всичко възможно по случая.

Какво ли чувства Джордана? Сигурно е изтощена. И уплашена. Почти двайсет и четири часа — толкова дълго бе прекарала в самолета. Ако изобщо е още там.

Никога, никога досега не се бе чувствал по този начин. Притеснен, обезпокоен, изцеден, самотен.

Шест часът, седем. Отдавна се бе смрачило в тази зимна вечер. Осем, девет. Тълпата оредя, мнозина тръгнаха за вкъщи, за да поспят няколко часа. Патрик подремна на стола си, но много бързо се събуди, стреснат от видения за експлозии, картечен огън и писъци. Ендрю отново се появи и се опита да го убеди да се върне за малко в дома си, но Патрик категорично отказа да го стори, докато не чуе нещо положително за развитието на нещата.

Най-после в три сутринта дойде съобщението. Зареден с гориво, самолетът бе излетял от Бенгази, и след като бе кацнал в Гибралтар, за да се снабди с хранителни припаси и достатъчно гориво, за да прекоси Атлантика, бе поел курс към къщи. Патрик почувства как в очите му бликнаха сълзи на облекчение. Подобни чувства очевидно изпитваха всички в залата. Зашеметен от умора, но възбуден от перспективата да държи скоро Джордана в прегръдките си, той най-после се реши да напусне аерогарата и да се прибере вкъщи.

След няколко часа сън Патрик се върна избръснат, изкъпан, облякъл нов костюм.

В чакалнята цареше радостна възбуда. Информацията от Гибралтар бе, че самолетът не само е отлетял по разписание, но и че всички на борда са добре, макар и уморени.

С настъпването на вечерта тълпата нарасна. Към неотклонно бделите се присъединиха роднини и приятели. Като лешояди представителите на пресата и телевизионните компании се движеха от група на група.

Патрик прекара повечето време сам, вперил очи в небето. Самолетът трябваше да кацне в шест часа. Оставаха само петнайсет минути и той тръгна да потърси вода за пиене. Огледа се и видя Питър Къркланд, бодър, облечен в безупречен костюм, обграден от репортери, с които бъбреше свойски.

Първата реакция на Патрик бе да приближи и да му удари юмрук в носа. Копеле такова, не може да изпусне шумотевицата! Явно смяташе да се възползва от премеждието на Джордана, за да си направи реклама.

Питър срещна погледа му. Патрик отмести очи, после пак ги върна върху него, и отново отклони поглед. Накрая студено кимна на Питър и нехайно пъхна ръка в джоба на панталона си.

Пренебрегнал присъствието на Питър Къркланд и представителите на пресата, Патрик остана в дъното на залата, като местеше поглед ту към осветената писта, ту към информационното табло.

Щом съобщиха, че самолетът е кацнал, сякаш във въздуха се разнесе всеобща въздишка на облекчение, придружена с радостни възгласи.

Тълпата напираше, но Патрик остана настрана. Беше достатъчно висок, за да вижда вратата и пасажерите, които влизат. Знаеше също, че Джордана лесно ще го разпознае в множеството.

Цяла вечност мина, докато се появи първият от изтормозените пътници. Веднага го обгърнаха приятелски ръце. Очите на Патрик се напълниха със сълзи, които той избърса с ръкав.

Вътре в самолета Джордана чакаше хората пред нея да се размърдат. Чудеше се как нещо тъй просто може да отнеме толкова време, особено след всичко, което бяха преживели, после изведнъж осъзна, че търпението й е напълно изчерпано.

Нуждаеше се от Патрик — да го види, да го прегърне. Ако не беше мисълта за него, щеше да полудее през онези безкрайни и мъчителни часове, когато ги държаха на либийска земя. Ако съществуваше нещо, което да й помогне да преосмисля нещата в живота си, то това беше току-що преживяното. О, да, тя вече знаеше точно какво иска. Единственият проблем бе да се прибере вкъщи.

Коридорът, който водеше от самолета към чакалнята, й се стори безкраен. Кръвта забушува във вените и, когато запретърсва тълпата с очи.

— Джордана! Насам!

Тя се обърна и видя как към нея приближава едър мъж. Но не беше Патрик. Това беше… Питър. Кошмарът продължаваше.

Преди да може да се придвижи, попадна в прегръдките му и камерите защракаха.

— Как си, скъпа, толкова се притесних!

Обзета от паника, Джордана продължи да оглежда тълпата. Питър я целуна звучно по бузата, но тя не обърна внимание. Възможно ли е да не е дошъл?

После го видя. Изгледаше доста по-изтощен от Питър. Очевидно той бе човекът, който е съпреживял нейния ужас. Питър бе заобиколен от журналисти, а Патрик стоеше сам настрана.

— Трябва да вървя — прошепна тя и избута бившия си съпруг. — Извинявай…

Запровира се през тълпата, докато накрая попадна в прегръдките на Патрик. Разбра, че си е у дома.

Тогава от гърлото й се изтръгнаха ридания — освобождаваха я от напрежението на преживяното и изразяваха радостта й от срещата.

Колко дълго стояха така прегърнати нито знаеха, нито ги интересуваше. Единственото важно нещо за тях сега бе, че са отново заедно. Патрик прошепна в ухото й:

— В джоба ми има диамантен пръстен. Искаш, ли го?

С лице, сгушено във врата му, и ръце, обгърнали тялото му, тя плъзна длан към джоба му и извади малката кутийка. Бързо наниза пръстена, но не отслаби прегръдката си.

— Обичам те, Пат. Обичам те толкова много!

— Госпожо Къркланд? Може ли за момент? — неколцина журналисти бяха приближили.

— Разкажете ни какво се случи? Имаше ли паника сред пътниците?

— Либийците качиха ли се на самолета?

— Изобщо разговаряхте ли с похитителя?

Много бавно Патрик пусна Джордана, избърса сълзите от очите й и се усмихна.

— Обичам те! — каза й и тя също го възнагради с усмивка. След това мъжът се обърна към микрофоните.

— Мисля, че госпожа Къркланд се чувства добре, но е уморена. Преживяла е голямо изпитание, а също и ние тук долу.

— Тя се срещна със съпруга си… — обади се един репортер, но Патрик го прекъсна:

— С бившия си съпруг. Сега е сгодена за мен.

Предусещайки сензационен материал, телевизионният кореспондент приближи микрофона си.

— Значи съперничеството продължава?

Усмивката на Патрик не помръкна.

— Не, съперничеството приключи. Сега, ако ни извините…

— Кога ще бъде сватбата? — дойде последният въпрос.

— Следващия месец — заяви Патрик, обгърна раменете на Джордана и ускори крачка. — Съгласна ли си? — попита я, след като се освободиха от пресата.

— О, да — прошепна тя. — Да.

 

 

— Здравей, поспаланке — усмихна се Патрик. — Как се чувстваш? Джордана бавно отвори очи, протегна се и хвана ръцете му.

— По-добре. Бях изтощена. Отдавна ли чакаш да се събудя?

— Да. Гледах те. Моята красива съпруга — той се наведе и я целуна нежно по устните.

— Обичам да ме целуваш.

През осемнайсетте месеца, в които бяха женени, връзката им бе разцъфтяла.

— Ангел мой, сигурна ли си, че го искаш?

Тя се засмя и прокара длан по корема си.

— Вече е малко късно да се притеснявам за това, нали?

Беше бременна в шестия месец.

— Но аз се притеснявам. Знам колко е важен бизнесът за теб.

— Шшт. Смятам, че ти обясних ясно. Работата си е… работа. Сега ти си моят живот. Ще имаме дете. Не съжаляваш, нали?

— О, не. Толкова съм мечтал за това бебе.

Тя зарови пръсти в косата му и издърпа главата му назад, докато той я милваше с устни. Когато пръстите му внимателно хванаха колана на панталоните й и ги свалиха, тя затвори очи в предвкусвано на удоволствието.

— О, Пат, обичам те.

Устните му се придвижваха все по-надолу и пулсът й изведнъж се ускори.

— Пат, хайде…

— Шшт. Остави на мен.

Пръстите му се плъзгаха по тялото й, докато я разтърсиха тръпките на желанието.

— Чудесна си — прошепна той.

— Патрик, но ти си съвсем облечен!

— Не за дълго — усмихна се той и напипа токата на колана си.

С необикновена нежност мъжът проникна в нея и я облада. Тя го прие, отдаде му се изцяло. Както смяташе да му се отдава цял живот. Защото давайки, взимаше от него. Това бе същността на любовта им.