Барбара Делински
Вечен инстинкт (9)

Девета глава

Събранието мина добре. Независимо от вътрешните си терзания, с вида и държанието си Джордана въплъщаваше идеалния образ на хладнокръвен председател на управителен съвет, представи ситуацията ясно и убедително. С единодушно гласуване директорите отхвърлиха предложението на „Уидънър Корпорейшън“ и решението бе записано във вид на писмо и моментално разпратено до всички акционери на „Уилоу Ентърпрайзис“. Обсъдени бяха възможни защитни средства срещу насилственото поглъщане на компанията, включително и шансовете да се намери добронамерен купувач. С леко чувство за неудобство Джордана представи офертата на Патрик. Членовете на управителния съвет проявиха ентусиазъм да обмислят всички официални предложения, които той би отправил и се съгласиха да бъдат на разположение за повторно събрание по този повод.

Чак след като срещата приключи, Джордана се отпусна и пое свободно въздух в офиса си. Тогава почувства известно неудобство, обвиняваше се в двуличие. Изпитваше усещането, че не е признала всичко пред съвета. Но какво можеше да им каже? „Любовникът ми иска да ни откупи? Той ми предложи женитба; нали ще стане чудесно — двойно сливане?“

Толкова е сложен животът. С известна доза самосъжаление тя се зачуди защо трябваше да е така.

Но не можеше да намери отговор, поне не за момента. Колко много „ако“ съществуваха — ако Патрик и неговата група успеят да ги спасят; ако „Уидънър Корпорейшън“ се откаже от битката; ако стигнеше до извода, че наистина иска да се омъжи за Пат. Предполагаше, че след достатъчно дълъг период от време би могла да обяви пред съвета, че двамата с Пат ще се оженят. Дали обаче щяха да се досетят, че е знаела това предварително, че е наредила всичко по този начин, за да се възползва? Дали в отношенията й с „Хютън Груп“ няма известна доза личен интерес?

Нуждаеше се от съвет и човекът, на когото би се доверила бе Том Чъруин. Но беше твърде рано да го търси. Трябваше й време. Не бе излъгала Пат, когато му каза тази сутрин, че вече се е омъжвала веднъж, и ако реши да го направи отново, иска да има всички уверения, че взима правилното решение, и то е завинаги.

 

 

Джордана и Патрик вечеряха в тих френски ресторант в долната част на Ийст Сайд, а после останаха да преспят у Джордана. Той повече не спомена за брак и тя му бе благодарна. Поговориха за бизнес. Той я запозна с развитието на нещата в инвеститорската група и отново я увери в оптимизма си, че до няколко дни ще може да излезе с официално предложение пред управителния съвет на „Уилоу Ентърпрайзис“.

Двамата прекараха уикенда усамотени в градската къща на Патрик на брега на реката Ийст. В понеделник следобед, както бе обещал, той я потърси, за да представи официалната оферта. Джордана бе на седмото небе от щастие: предлагаха с пет долара по-високо от „Уидънър“, а и клаузите на договора бяха тъй благоприятни, както и бе обещал. Но някъде дълбоко в себе си Джордана чувстваше, че трябва да се оттегли.

Извикан по спешност, Том Чъруин пристигна в офиса час след разговора й с Патрик.

— Звучи добре, Джордана — призна той, след като чу резюме на офертата. — Щом е нужно да направим сливане, във всички случаи това е най-доброто. Според условията на Клейз „Хютън Груп“ ни гарантира почти пълна автономия. Има ли някаква уловка тук?

— Не знам.

— Не ми изглеждаш толкова доволна, колкото би трябвало да бъдеш.

Тя се извърна рязко.

— О, много съм доволна, само че… има… има още нещо.

Тя сведе поглед и се намръщи, търсейки подходящите думи. После осъзна, че няма подходящи или неподходящи изрази, съществува само истината.

— Том, не бях с теб абсолютно откровена. Срещнах Патрик Клейз, когато бях на онази екскурзия в Ню Хампшир миналия месец. Оттогава имам връзка с него.

— Връзка? — повтори той неразбиращо. Но тя се издаде, независимо дали с внезапното поруменяване на страните, или с нервно шарещия поглед. — О, любовна история? — Том се усмихна. — Та това е чудесно, Джордана. Сериозно ли е?

— Много — изпълнени с безкрайна тревога, очите й най-после срещнаха погледа му.

Тогава той разбра проблема.

— Боиш се от конфликт на интереси?

— Да, той настоява да се оженим.

— Прекрасно! Моите поздравления…

Тя го спря с ръка.

— О, още нищо не се е случило. Моментът при мен сега е такъв, че е трудно да взимам подобни решения. Но може да стане някой ден. Дори да не се реализира, аз така или иначе съм ангажирана сериозно с тази връзка. Но и да решим да се оженим в някакъв момент, управителният съвет и деловите среди сигурно ще разберат. Много вероятно е тогава да помислят, че съм имала лични мотиви да се осъществи това сливане. И можеш да си представиш какви ще бъдат приказките зад гърба ми.

— Мисля, че се притесняваш твърде много за това какво ще кажат другите.

— Това не е всичко. Притеснявам се дали съм в състояние да бъда обективна, когато става дума за „Хютън Груп“.

— Решението няма да е само твое. Всичко ще бъде поставено на гласуване.

— Знам. Все пак… Том, мисля, че не аз, а ти трябва да представиш предложението пред управителния съвет. Смятам, че ти трябва да поемеш този въпрос.

— Искаш да работя съвместно с „Хютън Груп“?

— Да.

— И ще кажем ли на управителния съвет защо?

— Изглежда това е единственият честен начин и е много по-добре така, отколкото да рискуваме те да открият по-късно, че с Патрик имаме лични отношения.

— Знаеш ли, Джордана, в това няма нищо лошо. Имаш ли представа в колко много слети предприятия работят членове на едно и също семейство или пък приятели?

— Убедена съм, че е така. Но в тези случаи това е всеизвестен факт.

Том поклати глава.

— Единствените факти, които имат значение в подобни делови ситуации, са тези в договора. Те нямат нищо общо с твоето лично отношение към Клейз.

— Това се опитвам да ти кажа, Том. Нямам пълно доверие в себе си, когато става дума за Патрик. Искам от теб да провериш всичко още веднъж. Наистина предложението на „Хютън Груп“ звучи чудесно. Би могло да е точно това, от което имаме нужда. Просто искам да се уверя.

Беше същото, като с брака. Държеше на всяка цена да успее.

Том кимна.

— Естествено, разбирам.

— Аз ще обясня на съвета, че съм близка с Патрик, и за да сме убедени в обективността на решенията, отстъпвам на теб да движиш нещата.

— Ти все още си президент на компанията и председател на съвета, Джордана. Те ще искат твоето мнение.

— О, ще го имат — усмихна се тя. — Може да е малко пристрастно…

— Съмнявам се — отвърна Том и стана, готов да излезе от стаята. — „Уилоу Ентърпрайзис“ играе твърде важна роля в живота ти, за да позволиш да се подпише друго, освен най-доброто за нея споразумение. Не, ти никога не би направила компромис с бъдещето на компанията. С всеки изминал ден „Уидънър“ изкупува все повече от акциите ни. Според данните, с които разполагам, основните акционери не са приели офертата. Но по-незначителните, събрани заедно, биха могли да създадат проблем. Колкото по-бързо възприемем контраофертата, толкова по-добре. Хм, „Уидънър“ има късмет. Ако офертата на Патрик за петдесет и три остане, Шейн може да реши да продаде своите акции обратно и да спечели. Никак не е честно.

— Типично за Уолстрийт. Трябва да го приемем.

 

 

Вечерта Патрик коментира събитията:

— Нямаше нужда да прехвърляш уреждането на сделката на Чъруин. Можеше да се справиш сама.

— Но така се чувствам по-добре. Поне съм се застраховала против всякаква критика от страна на съвета. Не разбираш ли, че би било по-зле, ако на този етап бях мълчала, защото после, когато разберат, ситуацията щеше да е много по-неприятна.

— Нервна ли си, затова че им каза.

Тя долови в гласа му загрижени нотки и сподели:

— Малко. Чудя се дали ще има коментари.

— Моите хора подхвърлиха по нещо.

— Наистина ли? И ти им каза за нас?

— Само на партньорите. Сметнах, че имат право да знаят.

— Както и моят управителен съвет.

Той кимна.

— Стори им се странно, че си била омъжена за моя съперник.

Джордана се вгледа в мрачното му лице.

— Притесни ли се?

Той се намръщи и хвана ръката й.

— Малко — не можеше да я излъже. — Но го преодолях. Освен това не можеха да не се съгласят, че независимо от всичко цялата сделка е много стабилна.

Джордана остана мълчалива, загледана в дланите им. Пръстите му бяха силни и дълги.

— Мисля, че ще трябва да свикнем с това — рече тя, но дълбоко в себе си се чудеше дали изживяването на Патрик не е само началото.

 

 

Като се имат предвид обстоятелствата, управителният съвет на „Уилоу Ентърпрайзис“ прояви забележително разбиране. На събранието във вторник следобед Джордана обясни накратко дилемата си и прехвърли нещата в ръцете на Том. Ако някой имаше да отправя заядливи забележки, той очевидно го бе сторил зад гърба й. С голямо мнозинство съветът гласува подкрепа на предложението на „Хютън Груп“ и веднага изпратиха съобщение по човек, който да ги извести.

На следната утрин във вестниците се появиха обяви. На акционерите бяха разпратени съвместно подписани писма, а паралелно с това по-сериозните от тях получиха и телефонни обаждания.

Джордана бе много заета, дните й бяха изпълнени с работа. А нощите пък бяха изпълнени с Патрик. Той повече не спомена за брак, но всичко, което казваше или правеше, говореше за неговата любов. Нейните чувства също разцъфтяха, тяхната топлина заливаше всяко преживяване, всеки аспект от живота й и я привързваше все повече и повече към Патрик.

Прекарваха всяка свободна минута заедно — у дома или навън. От време на време, из ресторантите, събиранията или представленията, се натъкваха на хора, които знаеха за миналото им. Имаше коментари и това не бе неочаквано, но повечето бяха положителни, леко шеговити. Дори споменаването им в клюките на един от всекидневниците бе направено доста безобидно — пишеха само, че Джордана е бившата съпруга на Питър Къркланд, дългогодишен съперник на Патрик Клейз. Но в един момент се обади самият Питър.

— Е, скъпа — започна той с типичния си арогантен тон, — сега май ти си в заглавията на вестниците.

Тя беше в офиса си, потънала в сериозен разговор с вицепрезидента си по маркетинг и изпита моментно желание да затвори телефона. Но усети, че иска да й каже нещо. А не желаеше да разговаря с него втори път.

— Изчакай за минутка, Питър — сложи ръка на микрофона и рече. — Петнайсет минути почивка, Джил? Разговорът е неотложен.

Усмихвайки се разбиращо, другата жена излезе. След като вратата се затвори, Джордана махна дланта си от слушалката.

— Как си, Питър?

— Едва ли държиш да чуеш истината. Мисля, че съм те подценил, Джордана. Не знаех, че го носиш в себе си.

— За какво говориш? — в главата си вече имаше оформена идея, но чакаше да я чуе от него.

И той наистина продължи:

— Отмъщение — не бе очаквала точно това. С широко отворени очи тя се заслуша. — Патрик Клейз. Наистина го направи, нали? Не само, че го оставяш да откупи компанията ти, но имаш и любовна връзка с него. Не можах да повярвам, когато Мак ми каза. На него му се сторило странно, но не и на мен.

Мак Хейнсън бе един от най-близките приятели на Питър от футболното игрище. Очевидно бяха запазили отношенията си. Джордана почувства как у нея се надига гняв.

— Питър, за твоя информация Патрик не ме купува. Неговата компания купува акции от нашата. Има известна разлика.

Но Питър не я слушаше.

— Искаше да ми го върнеш, нали? Е, постигна своето. Откога замисляш този удар, Джордана? От месеци? От години?

— Ако наистина беше толкова добре информиран, би трябвало да знаеш, че това нямаше да се случи, ако „Уидънър“ не бяха направили опит да ни погълнат насилствено. Случи се само преди три седмици.

— Но вие двамата с Патрик… Не се опитвай да ме убедиш, че сте заедно само от седмици.

— Питър, с теб сме разведени. Струва ми се, че личният ми живот не е твоя работа!

— Когато се отразява върху моя, съм длъжен да се намеся. По дяволите, Джордана, направи ме за смях.

— Заради това, че не можа да ме задържиш? Това си е твой проблем. Интересуваше се само от себе си, а и сега дори е така. Нищо не се е променило.

— А ти, скъпа? Не ти ли е дошло наум, че Клейз също те използва за отмъщение? — Джордана не можеше да повярва на ушите си. По мълчанието й той разбра, че стрелата е попаднала в целта. — Господи, наивна както винаги! Е, нека ти кажа тогава, че Клейз не би направил това, ако не бях аз.

— Не е вярно — рече тя, но гласът й трепереше, точно както и коленете й.

— Хайде, хайде, прекалено много съвпадения има. Браво на момчето! Колко е хитър! През всички тия години е чакал само подходящия момент. И какво, ти сама се хвърли на врата му? Сигурно си лудо влюбена в него. Спомням си как беше с нас. И тогава доста бързо се предаде.

Джордана мобилизира цялото си самообладание, за да задържи гласа си нормален.

— Мисля, че каза достатъчно, Питър.

— Не съм убеден, скъпа. Но пък кога ли си се вслушвала в съвети?

— От кого? От теб? — не можа да потисне гнева си. — Слушай внимателно, Питър Къркланд. Нищо не разбираш от психология. Не би могъл да разпознаеш истинското чувство, дори да те удари в лицето, толкова дяволски сигурен си, че имаш всички отговори. Е, преди десет години сгреши с мен. Най-важното решение в живота ми беше решението да се разведа с теб. „Уилоу Ентърпрайзис“ ми възвърна самоуважението, което ти съсипа. Ако наистина искаш да вярваш, че връзката ми с Патрик се дължи на жажда за отмъщение, твоя работа. Винаги си бил достатъчно егоцентричен, за да смяташ, че всички и всичко се върти около теб. Валидно е и за мотивите, в които обвиняваш Патрик. На теб искрено ти се ще да повярваш, че той е прекарал последните десетина години в очакване да си отмъсти. Ти просто нищо не знаеш, Питър. Патрик е мъж. Футболът отдавна е минало за него. Той е направил успешна кариера и за нищо на света не би я опетнил заради едно жалко отмъщение.

— Колко наивно — кисело отвърна той.

— Не е наивно — възрази тя твърдо. — Реалистично. И като говорим за разумни съвети, нека ти подскажа, че най-уместно би било да заявиш пред обожателите си, че това, което прави бившата ти съпруга, си е нейна лична работа. Нямам вече време да ти държа ръката, когато самолюбието ти е наранено. Имам си друга работа. Така че, ако ме извиниш…

Тя тресна телефона, разтреперана от гняв. Трябваха й няколко минути да дойде на себе си. После вдигна слушалката и позвъни на Лейла.

— Лейла, обади се бившият ми съпруг. Ако набере отново, излязла съм. Разбрано?

 

 

Но така или иначе, бе дълбоко разтърсена. Беше еднакво бясна на Питър, задето бе наговорил подобни неща, и на себе си, че го е изслушала. Защото, колкото и категорично да отхвърляше неговите обвинения, не можеше напълно да изтрие намеците от съзнанието си.

Вечерта, като видя, че е мрачна, Патрик попита:

— Какво има? Нещо те безпокои.

Тя се усмихна пресилено.

— О, нищо. Уморена съм. Сигурно неприятностите ме изнервят.

— Но всичко върви добре. „Уидънър“ ще продаде акциите си обратно. Няма причина да се притесняваш вече от тях.

„А от теб?“, искаше й се да попита, но не го стори. Знаеше, че трябва да му разкаже всичко за разговора с Питър. Но незнайно защо не можеше. Беше й неудобно. Патрик щеше да си помисли, че му няма доверие. Боеше се. Ами ако има нещо вярно в думите на бившия й съпруг?

Тази нощ не се любиха. Патрик само я държеше в прегръдките си, докато тя заспа. После дълго стоя буден — притесняваше се, че силата на чувствата им я изсмуква. Реши, че трябва да поохладят отношенията, но не можеше да го стори. Имаше нужда да, я вижда, да говори с нея, да бъде с нея. Всъщност най-голямото му постижение бе, че се сдържаше да говори за брак. А повече от всичко на света желаеше да я направи своя съпруга. Тази нужда нарастваше с всеки изминал ден.

 

 

Един ден, около месец след като споразумението с „Хютън Груп“ бе легализирано, Джордана трябваше да замине за Сейнт Луис. Беше отлагала командировката вече два пъти. По същия начин и Патрик се бе ограничавал до еднодневни пътувания, за да могат да прекарват нощите си заедно. Невъзможно беше да отлага повече. Директорът на завода там напускаше и тя трябваше да проведе интервю и да одобри неговия заместник. Когато ставаше дума за толкова важни постове, Джордана винаги бе държала да има последната дума. Тримата най-подходящи кандидати бяха вече подбрани. Но този път мисълта за пътуването не й доставяше удоволствие, защото трябваше да прекара две нощи далеч от Патрик. Проблемът обаче бе първостепенен, особено след последните промени около „Уилоу Ентърпрайзис“. Тя знаеше, че не може да пренебрегне задълженията си. Дори само за да демонстрира своя контрол, трябваше да отиде.

Раздялата бе мъчителна. Патрик я изпрати до летището за ранния сутрешен полет.

— Убедена ли си, че всичко е наред? — попита той загрижено, хванал реверите на палтото й.

— Не се безпокой. Не ми е за първи път.

— Знам, но все пак… — с тревога погледна през матовото стъкло, което ги разделяше от чакалнята. — Май ще завали сняг. Прогнозите са такива.

Тя се засмя тихо.

— Докато започне, аз вече ще съм високо над облаците. Ти ще имаш проблем със снега.

— Защо не ми позволи да те придружа?

Бяха обсъждали това и преди.

— Имаш твоя работа, Пат. А аз трябва да покажа на хората там, че здраво държа юздите. По-добре е да отида сама, макар че ще ми липсваш.

Той я притисна към себе си.

— И ти ще ми липсваш, ангел мой. Нали ще се обадиш веднага, щом се освободиш?

— Всяка вечер.

Пътниците започнаха да се качват в самолета. След като всички бяха минали през вратата, той я пусна и я целуна.

— Обичам те, Джордана. Ще…

— Какво?

Той не можа да спре думите, които напираха в устата му.

— Ще мислиш ли за нас, докато си там? — „нас“ беше достатъчно, за да разбере Джордана за какво става дума.

— Разбира се — прошепна тя.

— И ще внимаваш какво правиш?

— Да.

Тя се повдигна и го целуна за последен път. После, от страх да не се разплаче, бързо метна на рамо чантата си и тръгна към вратата.

Патрик я наблюдаваше с чувство за безпомощност и самота. Заминаването й още веднъж му напомняше колко много държи на нея. Тя беше неговата светлина. Без нея светът му би бил тъмен и самотен.

 

 

Както бе обещала, тя му позвъни още същата вечер. Разказа му за полета, който бе минал без проблеми, за интервютата, които бе провела следобед с двама от кандидатите. Беше леко объркана. И на двамата мъже сякаш нещо не им достигаше. Не можеше да определи точно какво. Интуиция, бе казала тя на Пат. Той се засмя, когато я чу да се извинява и я увери, че на нейната интуиция човек със сигурност може да има доверие. Нали толкова й бе помогнала дотук. Тя не беше тъй убедена.

Третото интервю бе планирано за следващата сутрин, след това й предстояха срещи с работниците от завода. На третия ден трябваше да разговаря с избраника за поста.

Още щом седна срещу последния кандидат, вече знаеше какво решение ще вземе. Освен това бе разбрала какво липсваше на другите двама. Един директор, директор на неин завод, трябваше да притежава свръхчувствителност към околните. Мъжът се бе обадил половин час преди насрочената среща, за да предупреди, че в неговото предприятие е възникнала спешна ситуация и по тази причина е възможно да закъснее няколко минути. Дойде навреме. Но обясни какво се бе случило. Една от работничките му припаднала по време на работа. Необходимо му било да се увери, че са се погрижили за нея и са я завели в болницата, че е получила медицинска помощ и че семейството й е предупредено по възможно най-деликатния начин.

Джордана го ангажира веднага. Интуицията й се бе задействала моментално, а и той бе представил безупречни препоръки и квалификация. Дали сега, след като решението бе взето, можеше да ускори пътуването си до Ню Йорк?

Изобщо не се замисли, а сгъсти програмата на следобедните срещи. Беше страшно уморена, но щастлива, когато се обади на Пат, за да му съобщи промяната в програмата си. Той също се зарадва много. Ако Питър бе прав в съмненията си, щеше ли Патрик да реагира така, нима не би бил по-доволен да прекара по-дълго време без нея? Тя му вярваше, когато й каза, че я обича, че му липсва, че ще бъде на аерогарата в мига, в който самолетът кацне.

Изпълнена е радост, тя взе такси до летището. Неколцина от подчинените й в завода бяха предложили да я закарат, но тя предпочиташе да прекара известно време сама. Никой не трябваше да се намесва в мислите й за Патрик. Отиваше си вкъщи.

Самолетът бе пълен. Имаше късмет, че успя в последната минута да си осигури място. Закопча колана, облегна се и пое дълбоко въздух в очакване да излетят. Отделиха се от земята безупречно, всичко обещаваше безпрепятствен полет.

Час след като напуснаха Сейнт Луис обаче надеждите за лек полет бяха разрушени от тихия глас на капитана, който направи съобщение по радиоуредбата.

— Дами и господа, боя се, че ще трябва да направим малко отклонение. Тук в кабината на пилотите има един господин, който настоява да бъде закаран в друга посока. Може би е въоръжен — малка пауза и гласът продължи с още по-напрегнат тон: — Да, наистина носи оръжие, но твърди, че не желае да причини неприятности на никого. От негово име ви моля да запазите самообладание. Ще ви информирам за маршрута на полета веднага щом бъде уточнен.

Джордана седеше на мястото си неподвижно. Първо я заля вълна на недоверие, после на ужас. Отвличане. Думата се носеше наоколо като шепот от един ред към друг. Стюардесите се движеха бързо по пътеките и редяха успокоителни думи, които рязко контрастираха с бледите им лица.

Отвличане. Изглеждаше нереално. Но нали и поглъщането на компанията й изглеждаше нереално, а вече бе видяла последствията. Бавен трепет започна да се разлива по тялото й, обхвана крайниците й, тъй че накрая трябваше да се вкопчи в тапицираните облегалки, за да овладее тръпките.

Отвличане? Възможно ли беше. След всичко, което преживя през последните месеци, просто не можеше да повярва. Започна панически да се оглежда наляво и надясно, но не откри успокоение в лицата на околните. Те също бяха пребледнели и търсеха подкрепа.

— Това вече е твърде много — промърмори мъжът, който седеше отляво на Джордана. — Вече трийсет години летя, но досега не ми се е случвало подобно нещо. Искам да кажа, че моторът е отказвал, светкавици са се сипели като дъжд, но чак пък… отвличане?

— Най-страшното, което някога ми се е случвало — обади се по-младият мъж, който седеше отдясно, — е било да ми загубят багажа. Той тръгнал за Гърция, докато аз летях за Калифорния. Трябваше да си купувам нови дрехи. Чантите ми пристигнаха два дни по-късно.

С вперени в празното пространство очи Джордана се чу да се намесва в разговора.

— Трябваше да летя за дома утре. Промених плановете си в последния момент. Бързах да се прибера. Мислех… — замълча, защото в гърлото й заседна буца. Усещайки в какво състояние е, мъжът отляво я потупа бащински по ръката. При други обстоятелства би приела жеста като снизходителен — малката дама, която се нуждае от успокоение. Но сега изпита благодарност.

— Как могат да се случват подобни неща? Господи, при тези мерки за сигурност по летищата. Нали всичко минава през рентген?

— Може би похитителят блъфира — обади се този отляво. — Сигурно в момента се опитват да разберат.

— Или пък го убеждават да се откаже — изказа предположение Джордана. Опитваше да събере разсъдъка си, но беше трудно. Стомахът й се бе свил на топка, мислите й се връщаха към Ню Йорк, където скоро ще я чака Патрик. — Къде според вас иска да отиде?

— В Куба — предположи човекът отдясно.

Беше облечен в каубойски стил и според Джордана бе около двайсетгодишен. Надяваше се само той — или пък някой друг от пасажерите — да не проявят глупост и да нападнат пилотската кабина.

— Може би Близкия Изток — обади се мъжът отляво. — Ако се приземим в страна, с която нямаме споразумение за връщане на престъпници, похитителят ще бъде пуснат на свобода.

Джордана го огледа. Беше малко над петдесетте, в тъмен костюм. На пръв поглед изглеждаше абсолютно спокоен, ако не се смятат капчиците пот по челото му. Когато я погледна, тя му се усмихна нервно и сведе очи. Той пак потупа ръката й.

Разговорите лека-полека заглъхнаха. Всички очакваха момента, в който щеше да се чуе гласът на командира на полета. Стюардесите разнасяха питиета, обяснявайки, че храната ще бъде сервирана по-късно.

Цяла вечност сякаш измина, докато чуят пак гласа по радиоуредбата. Всички притихнаха.

— Говори капитанът на самолета. Току-що ни разрешиха курс към Филаделфия, където ще кацнем за презареждане. Ако някои от пътниците имат здравословни проблеми, моля, да уведомят персонала незабавно. След като излетим от Филаделфия, ще вземем курс към Бенгази.

Разнесе се прищракване и говорителите замряха. За момент пътниците запазиха пълно мълчание, докато възприемат новата информация.

— Бенгази? — възкликна човекът отдясно. — Къде, по дяволите, се намира това?

— Либия — отвърна другият мрачно. — На другия край на света.

Изтощена, Джордана затвори очи и се сви в седалката си. Либия.

Наистина беше на края на света. Толкова далеч от Патрик. Толкова далеч от всичко познато и предвидимо. Един Господ знае какво биха могли да направят либийците с американски самолет, натъпкан е пътници.

Изведнъж животът й се стори много мрачен. Единствената светлина бе в Ню Йорк, където щеше да я чака Патрик и да се притеснява. Само за малко ще кацнат във Филаделфия, толкова близка и позната, и после ще продължат към Африка и тази далечна, враждебна страна. Какво я чакаше там, нея и всичките й другари по съдба, бе неизвестно и следователно ужасяващо. А още по-ужасяваща бе мисълта, че ако нещо лошо се случеше, никога вече нямаше да види Патрик.