Барбара Делински
Вечен инстинкт (1)

Първа глава

Тя го позна веднага. Не се беше променил, само изглеждаше по-зрял заради бръчиците, врязали се по челото и в ъглите на очите. Тук-там в гарвановочерната му коса проблясваха сребърни нишки. Макар и поотслабнал от последната им среща, бе все така висок и широкоплещест. И излъчваше невероятна жизненост.

— Джордана Къркланд — рече той, изтръгнал името й от дълбините на миналото, като се взираше сериозно в жената, чието пристигане в къмпинга бе съвпаднало с неговото.

Изненадана, тя изпусна раницата на земята и опита да се пребори с шока и нахлулите спомени.

— Ланс.

— Сега съм Патрик. Патрик Клейз — той отмести поглед и поздрави останалите четирима от групата. — Ще бъда ваш водач.

— Лари Ърлс — обади се първият, слаб и блед мъж.

— Доналд Шуър — рече другият, по-висок и по-набит.

— Джон Калаян — кимна третият, приятен мъж с вид на учител.

— Бил Уенет — представи се последният и в гласа му прозвуча леко арогантна нотка, която хармонираше с външността му.

Всички според нея бяха малко над четирийсетте и, съдейки по еднаквото им облекло и екипировка, бяха приятели. Не беше точно това, което Джордана си бе представяла, когато Крейг Талийз тъй галантно й бе предложил да заеме мястото му в експедицията.

Отбягвайки погледа на Патрик, тя се взря в мъжете. Очевидно бе привлякла вниманието им.

— Колко души още чакаме да се присъединят? — попита Джордана тихо, като смяташе, че жените вероятно са изостанали. Крейг бе споменал имената на Шуър и Уенет, тъй че явно не беше объркала групата.

Джон погледна Лари; Доналд се втренчи в Бил. После и четиримата спряха погледи върху Патрик, който се обади:

— Казаха ми, че сте петима. Значи, това е групата.

— Да, трябваше да бъдем петима. А коя е тя? — рече Бил и впери надменен поглед в Джордана.

Тя вирна гордо брадичка. Много отдавна бе научила да се справя с подобни нахакани типове.

— Патрик вече ви каза — името ми е Джордана Къркланд.

— А къде е Крейг?

— Спешно му се обадиха от Сан Диего. Дъщеря му е болна. Замина с нощния полет.

— И потърси вас? — скептично подхвърли Доналд.

— Вчера — заяви тя.

— И вие се съгласихте да се включите в туристическа група от петима мъже, които ще обикалят дивите гори в продължение на пет дни? — въпросът бе зададен от Бил, който едва сдържаше пренебрежението си.

Джордана изправи гръб.

— Нямах представа, че се включвам в група от петима мъже. Явно Крейг е опитал да се пошегува.

Струваше й се съвсем вероятно. Макар да бе незаменим като счетоводител, той непрекъснато я задяваше заради, както го наричаше, нейния „мъжки инстинкт“ в света на бизнеса.

— Отвратителна шега — промърмори Лари. На Джордана и се стори, че той е по-скоро смутен, отколкото ядосан от присъствието й.

С Доналд беше по-различно. Във всяка негова дума се чувстваше раздразнение, а погледът му скачаше от един приятел на друг в търсене на подкрепа.

— Нещо повече — рече той. — Тази седмица бе планирана като забавно прекарване в мъжка компания. Да се освободим от всякакви задръжки. Напълно немислимо, ако тя дойде с нас.

Устните на Джордана леко потрепнаха.

— О, изобщо не се притеснявайте от мен. Освободете се от всички задръжки. Толкова неща съм видяла през живота си, че е невъзможно да ме шокирате.

Доналд не й обърна внимание.

— Какво ли, по дяволите, е целял Крейг?

Джон проговори за първи път, след като се представи. Гласът му бе тих, думите прозвучаха философски.

— Може би е искал да направи пробив в последния бастион на мъжкия шовинизъм. Знаете колко ни критикува винаги — замисленият му поглед се плъзна към Джордана. — Джордана Къркланд… от „Уилоу Ентърпрайзис“?

Сякаш за миг тя прелетя в миналото. Като че ли отново стоеше пред скептично настроеното банково настоятелство, което трябваше да реши дали да й отпусне онзи фатално важен за нея заем, който да подкрепи току-що започналия бизнес. Сега, както и тогава, тя извика на помощ най-сериозното си и самоуверено изражение.

— Точно така.

— Вие сте президент на компанията, нали? — попита Джон.

— И основател — добави тя с видима, макар и ненатрапчива гордост.

Доналд изруга, но поне бе достатъчно тактичен да го стори тихичко. Цялото му възпитание обаче се изчерпа с това.

— Значи тази, която Крейг превъзнасяше през цялото време? — той се намръщи, щом забеляза, че Джон кимна. — Сега разбирам, явно е искал да ни се подиграе. Господи, как е могъл да направи това?

— Сигурно заради изопаченото си чувство за хумор — обади се Бил, на лицето му бе изписано същото раздразнение.

— Вероятно.

— Ако се замисли човек, май дори е смешно — философски отбеляза Джон, но с това само привлече върху себе си три чифта разярени очи. Сви рамене и вдигна ръка, сякаш да се защити. — Просто се шегувам, момчета. Шегувам се.

— Но какво ще правим сега? — попита Лари.

— Тя не може да дойде с нас, това е — излая Доналд.

Бил го подкрепи.

Джон бе достатъчно разумен да си държи устата затворена.

Но този път Джордана реагира.

— Какво искате да кажете? Тя е тук, ако случайно не сте забелязали. Пътувала е шест часа, да не говорим за загубеното време, докато уреди отсъствието си от фирмата през следващата седмица. Тя е възстановила сумата, с която Крейг е участвал във вашата каса, момчета, екипирала се е и… — тържествуващо огледа четиримата един по един. — Вероятно тя е в далеч по-добра форма за тази експедиция, от който и да е от вас.

Бил я стрелна с поглед, после вдигна вежди и рече:

— Не бих се изненадал — очите му се присвиха. — Но човек не може да не се зачуди защо една жена би пожелала да тръгне да обикаля горите с петима мъже.

Джордана не трепна.

— Правите обидни намеци — заяви тя тихо, после обърна глава към водача за пръв път, откакто бяха започнали разправията. И за пръв път усети безпокойство. Другите четирима изобщо не представляваха заплаха. През последните десет години се бе борила често с този тип мъже. Макар и самомнителни, те бяха предвидими, макар и неприятни, бяха сравнително безобидни. Ланс Клейз бе друго нещо. Той бе връзката с миналото й, което тя предпочиташе да забрави.

А и втренченият му поглед не предвещаваше нищо добро. Тя сякаш съзря спомените, нахлули в съзнанието му — фрагменти от онези славни дни. Дори нещо повече. Миг преди той да отмести очи, забеляза любопитство, може би дори уважение, но без съмнение и страст, която я смути много повече, отколкото откритата враждебност на останалите.

Патрик бавно изпъна гръб. В тъмнокафявите му очи се четеше непоколебимост.

— Убедена ли си, че искаш да дойдеш?

— Да.

— Знаеш ли какво те очаква?

— Четох описанието на експедицията.

— И мислиш, че ще се справиш?

— Знам, че мога.

— Преди минавала ли си подобни маршрути с раница на гърба?

Тя прецени, че може да рискува и кимна към останалите.

— А те минавали ли са?

Мълчанието им бе красноречив отговор. Ако бяха опитни планинари, нямаше нито да наемат водач, нито пък да са обути в съвсем нови туристически обувки. Не че нейните бяха по-износени, но поне бяха по-меки. Е, да, наистина, тя имаше задача да изпробва качествата им — щяха да се появят на пазара едва след четири месеца.

— Казаха ми, че всички сте начинаещи — рече Патрик и отмести очи към четиримата мъже.

Джордана отвърна със самоувереност, която никой от останалите не събра.

— Начинаещи сме — осъзнала бе, че става по-силна, ако искрено признае слабите си точки. — Но сме изпълнени с решителност — престори се, че не забелязва изпепеляващите погледи на четиримата мъже. — И сме готови за път — тя невинно огледа лицата около себе си и добави: — Нали щяхме да тръгнем в един часа?

— Да — изсумтя Бил и се обърна, за да вземе раницата си.

— Чакайте — спря го Патрик, когато мъжът се насочи към джипа, паркиран заедно с другите коли близо до лагера. — Ето тук са припасите. Ще трябва да ги поделим помежду си.

Без забележимо усилие, той свали от джипа собствената си раница, после три отворени кашона, пълни с храна и екипировка.

— Донесете раниците, така ще бъде по-лесно.

Петимата се подчиниха и водачът разпредели храната. Джордана се чудеше дали ще има достатъчно място за пакетите, които й даде. Беше следвала инструкциите на Крейг, дори купи всички книги, които намери за туристически експедиции. Някои от тях включваха подробни указания как се опакова раница с метална рамка. Бе пълнила и изпразвала три пъти торбата от непромокаем плат, която тъй невинно се мъдреше върху алуминиевата си основа. Всеки следващ път раницата й се струваше все по-малко невинна. Как може нещо, което изглежда толкова голямо, когато е празно, да побира толкова малко, ако го напълниш, беше необяснимо за нея. Но тя упорстваше, захвърляше по някоя дреха след всеки опит, докато накрая улучи точната комбинация.

Слава Богу, успя да натъпче отгоре разнообразните пакетчета с изсушена и замразена храна и да пъхне другите провизии в страничните джобове. Имаше стафиди, ядки, вакуумирано кафе, всичко опаковано в найлонови пликчета, за да заема възможно най-малко място и най-вече да не тежи. След като затвори всяко отделение, нави на руло, постави върху торбата и завърза за рамката спалния си чувал и тънкия дюшек, Джордана вече имаше достатъчен товар за изпитание на физическата си форма.

Задържа поглед върху раницата.

— Проблеми ли имаш, Джордана? — злорадо рече Бил. — Май изглежда тежичко?

— Ще се справя — отвърна тя хладнокръвно.

Доналд дойде при своя приятел и съюзник.

— Сигурна ли си? — той поклати глава и с покровителствен вид каза: — Можеш да се откажеш сега, докато още не сме тръгнали. Веднъж стартираме ли, няма да е тъй лесно. Не би било честно някой от нас да се връща чак дотук заради теб.

— Ще видим кой кога ще се умори — усмихна се Джордана.

Младата жена погледна отново раницата, за да обмисли най-лесния начин да я метне на гърба си. Проблемът се реши от само себе си, когато Патрик дойде, вдигна раницата с лекота и помогна на Джордана да я сложи. Тя пъхна ръце под каишките и наведе глава, за да завърже колана на кръста си. Когато се изправи отново, Патрик нагласи каишките на раменете й.

Помощта му бе посрещната от останалите мъже с мълчание и Джордана не знаеше дали да се чувства благодарна, или раздразнена. Той като че я покровителстваше. Все пак, когато срещна очите му, в тях нямаше нито презрение, нито присмех. По-скоро суровост и решителност, които й напомниха за някогашния Ланс Клейз.

— Можеш да се справиш, нали? — попита той съвсем тихо, за да й спести неудобството, но все пак достатъчно твърдо, че да изрази собственото си съмнение.

Тя забеляза, че останалите също са започнали да поставят раниците си. Отново насочи вниманието си към Патрик.

— Разбира се, че мога — отвърна, чудейки се защо гласът й не звучи тъй сигурно, както вътрешно се чувстваше.

— Тежка е.

— А аз съм силна.

— Ще вървим дълго, и то по труден терен.

— През последните четири години съм пробягвала повече от шейсет километра на седмица.

Не изглеждаше впечатлен, само продължи да се взира в лицето й.

— Мога да се справя, Ланс…

— Пат.

— Пат. Дори да има странно чувство за хумор, Крейг никога не би предложил да дойда, ако нямаше доверие в силите ми — тя пое дъх и продължи смело: — От това зависи работата му.

— С какво се занимава?

— Той е моят счетоводител.

В очите на мъжа като че ли за миг проблесна възхищение.

— Ти си делова жена, Джордана. Защо дойде тук?

— Не могат ли деловите жени да участват в туристически експедиции? — опита да се пошегува тя.

— Могат, разбира се, но обикновено предпочитат да прекарат една седмица в някой курорт — погледът му помръкна. — Странно е. Джордана Къркланд. Съпругата на Питър…

— Бившата съпруга на Питър — поправи го тя шепнешком. — Разведени сме повече от десет години. Пътищата ни рядко се пресичат. А и това няма нищо общо с присъствието ми днес тук.

За миг той се замисли над думите й, после безмълвно се отдалечи. Озадачена, Джордана го наблюдаваше как мята раницата на гръб. Усещаше, че още много неща ще бъдат казани за миналото през следващите пет дни и се чудеше дали ще бъде достатъчно разумна да се възпре, преди да е станало късно. Присъствието на Патрик я разтърсваше, чувстваше се странно извадена от равновесие. Само да имаше бегла представа от мислите, които се въртяха в главата му…

Изведнъж се стегна и вирна брадичка. Дори само заради принципа бе решена да издържи седмицата. Бе настоявала да дойде, бе прекарала последните трийсет и шест часа в приготовления. И нито четиримата враждебно настроени мъже, нито Патрик Клейз щяха да я спрат.

Изчаквайки останалите, тя обходи с поглед местността. На паркинга имаше само четири коли — две за четиримата приятели, джипът на Патрик и собственият й, взет под наем шевролет. Май щяха да са съвсем сами в гората — не бе изненадващо, като се има предвид, че бе началото на ноември. Онези планинари, които търсеха красотата на раззеленилата се гора, отдавна се бяха прибрали в топлите си домове.

Макар че по клоните все още имаше листа, дърветата изглеждаха като загърнати в протрита разнищена мантия, развята от следобедния ветрец. До тях вечнозелените растения се извисяваха гордо, сякаш очакваха с нетърпение дните на своето тържество над тези, чиято красота бе преходна.

Към гората водеха две пътеки. Джордана бе прекарала часове пред описанието на маршрута и знаеше, че ще поемат по Бейсън Трейл и ще направят голям кръг, покриващ разстояние от почти трийсет километра, преди да се върнат по Ривър Трейл.

— Добре, чуйте ме за минутка — започна Патрик, събирайки ги около себе си за предварителни инструкции. — Ще се движим в група. Пътеките са добре маркирани и няма начин да се объркате, но все пак не бих желал да рискувам някой от вас да се загуби. Ще поемем по отъпканата пътека. Никакво свиване настрани в храстите. Целта е да няма инциденти и следи от нас. Когато се разделим в петък вечер, не трябва по нищо да личи, че сме били тук. Разходки из храсталаците само биха унищожили естествената красота на природата. Надявам се, никой от вас не иска да стори подобно нещо — след това изявление той изгледа всички поред. За голямо облекчение на Джордана, погледът му спря върху нея само за секунда. — Преходът ни за днес следобед е около два часа, макар че като спираме тук и там, сигурно няма да стигнем заслона Блу Брук преди вечеря. Това е идеален преход за начинаещи. Но ако някой от вас изпадне в затруднение, каквото и да е затруднение, искам да ме уведомите. Ако раницата ви създава неудобства, може просто да има нужда от нагласяване. Същото е и с обувките. При първи признаци на мехури, спираме, за да ги намажем. Ако има проблем с нечий глезен или коляно, слагаме превръзка. Тъй като никой от вас не е участвал в подобни експедиции досега, не може да няма проблеми, но аз ви моля да ги споделяте. Планинарството е за удоволствие. Нямаме нужда от мъченици. Не търсим герои. Ако се погрижим за един проблем навреме, той ще бъде решен лесно. По-нататък може да се окаже по-трудно. Разбрано? — след като всички кимнаха, той продължи: — Някакви въпроси?

Джордана имаше поне милион въпроси. Къде ще спим? Как ще готвим? Ако завали, какво ще правим? Но поклати глава като останалите, сигурна, че отговорите ще дойдат своевременно.

— Да тръгваме — каза Патрик. — Аз ще водя. Джон, ти ще вървиш накрая. Ще се сменяме, след като свикнете с ритъма.

И той закрачи напред.

— Джордана?

Повикът на Джон я откъсна от мислите й за Патрик. Стресната, тя осъзна, че другите вече са на пътеката. Усмихна се пресилено и бързо пое.

Макар въздухът да бе свеж, не беше студено. Тя бе проверила дългосрочната прогноза за времето и знаеше, че не се очакват бури. Захладняването не я тревожеше — дрехите й бяха леки, но топли. Естествено, не й се щеше да завали сняг.

Пътеката бе от натрошен чакъл и минаваше край няколко запустели лагера в южна посока, преди да навлезе в гората. Джордана се съсредоточи в ходенето и понамести раницата си. Не бе пестила за добра екипировка. Изумително, за колко кратко време бе научила куп неща за планинарството. Надяваше се да издържи, макар че неразумно си бе легнала в два часа през нощта, още повече, че трябваше да стане в шест и да тръгне от Ню Йорк. Довечера щеше да бъде доста уморена. Всъщност вечерите тук сигурно щяха да са тихи и спокойни.

Шестимата почти не разговаряха, изглежда всички бяха стъписани от красотата на заобикалящата ги природа. Цивилизацията бе останала зад гърба им. Лари, фотографът на групата, изоставаше от време на време, за да снима. Когато спря да нагласи раницата на гърба си, Патрик му помогна. Другите си починаха, пийнаха вода от манерките или просто разкършиха рамене.

След няколко километра стигнаха до по-влажна земя, където пътеката бе укрепена с трупи.

— Някой се е погрижил — отбеляза Лари.

— Понякога ще минаваме през такива места — обясни Патрик, почуквайки с обувка първата греда. — Но те не са сложени тук единствено за наше улеснение.

— За какво тогава? — попита Бил.

— Заради земята. Подобни конструкции забавят ерозията. Без тях някои от пътеките биха били непроходими, да не говорим, че по тях не би имало никаква растителност.

Без да изчака коментара им, той продължи напред. Останалите го последваха.

Навела глава, Джордана разучаваше подпорите и подгизналата земя от двете им страни. Зачуди се дали ще издържат туристическите й обувки. Ако не беше предупреждението на Патрик, тя действително би кривнала в калта. Но думите се бяха запечатали в съзнанието й, и освен това бе оградена от мъже, които с огромно злорадство биха посрещнали всяка нейна грешка. Дали обувките се мокрят не беше най-важният фактор в туристическите преходи, тъй че тя реши да направи експеримента си към края на обхода.

Не след дълго отново закрачиха по твърда земя. Патрик им съобщи, че пътеката се казва Блу Брук. Скоро стигнаха до малко мостче, където, пак по указания на водача, свалиха раниците и седнаха да починат. Отначало Джордана се учуди — не бяха вървели повече от час. Чак след като пусна товара си и изправи гръбнак, разбра мотивите на Патрик. Макар да се чувстваше чудесно, в гърба си усети мускулчета, за чието съществуване не бе и подозирала досега. Изтегна се внимателно на близката скала и се загледа с удоволствие в бълбукащото поточе под себе си.

Мъжете разговаряха. Тя стоеше настрана, без да изпитва неудобство. Самотата й се нравеше, като се има предвид, че служебният й живот вреше и кипеше от хора. Дори ако я оставеха изолирана по време на целия преход, надали би имала нещо против.

— Всичко наред ли е?

Вдигна очи и видя Патрик, който бе преградил пътя на слънчевите лъчи.

— Всичко е наред — отвърна бързо и отново се загледа във водопада, който се изливаше във вира. — Наистина е красиво.

Очите му проследиха погледа й.

— Това е само началото. Сега е най-хубавият сезон — няма хора и най-осезателно се чувства присъствието на природата.

Нещо в тона му подсказваше, че и той като нея обича самотата. Очите й се плъзнаха по изсечените черти на лицето му. Беше много привлекателен мъж, времето го бе пощадило.

— Често ли… — неволно преглътна и продължи: — Често ли се занимаваш с това?

Той още стоеше прав до нея. Тъмните му туристически панталони бяха поизносени и прилепваха плътно, подчертавайки мускулите на стройните му крака.

— С туристически експедиции ли? Винаги, когато мога.

— Имам предвид с водене на групи — поправи го тя, като се насили да откъсне поглед от бедрата му.

Зачуди се дали това е начинът му на препитание. Преравяйки съзнанието си, не можа да си спомни да е чувала за него през последните години. Но пък паметта е наистина странен феномен, рече си Джордана. Тя например от години се опитваше да забрави всичко, свързано с футбола. Може да е видяла нещо във вестниците, но да не е обърнала внимание.

Той остана загледан във водата, когато отговори.

— Не. Само веднъж или два пъти в годината взимам групи, обикновено в късна есен или ранна пролет. А когато излизам сам, ходя в по-отдалечени места, които аз самият не познавам.

— Значи си изследовател?

— В известен смисъл — и явно не желаейки да сподели повече, той се обърна рязко и тръгна към близкия камък. Пъргаво се покатери и, обгърнал с ръце коленете си, поседя, за да се наслади на гледката.

Зареяла поглед след него, Джордана се чудеше какъв ли път е поел в живота. Времето на спортна слава бе отминало. Надали четирийсет и пет годишни полузащитници се търсеха много. Треньорството не му подхождаше. Възможно бе да е станал коментатор, трябваше да се появява само през почивните дни. Умееше да говори. Речта му при посрещането го доказваше. И макар да бе самотник по природа, в никакъв случай не беше срамежлив. Все пак едно време избягваше пресата. Питър беше този, който ухажваше и омайваше журналистите, като пускаше в действие своя чар. Не, не искаше да мисли за Питър, за Ланс и въобще — за миналото.

Въздъхна тежко и сведе глава. В този момент Патрик скочи и ги повика с ръка. Тръгнаха.

Успокоена, че успя да метне сама раницата на гърба си, Джордана се почувства освежена и самоуверена. Поглъщаше с очи красотата наоколо — ритмично полюшващите се борове и непоклатимите ели, които стоически понасяха неуместното човешко присъствие.

Когато пътеката стана стръмна, за пръв път усети напрежение в прасците. Усилието й достави удоволствие, лекото разпъване на мускулите, подобно на това при сутрешните й тренировки, бе наслада за нея. Чувстваше се неимоверно ободрена от мисълта, че тялото й е много по-съвършено от машина за механични действия. Обичаше да изпитва границите на възможностите си, затова ускори крачка, докато съвсем ясно почувства как се опъват мускулите на бедрата и прасците. „Уилоу Ентърпрайзис“ само печелеше от добрата физическа форма на основателката си.

Докосна бузата си и извади от долния страничен джоб на раницата тубичка с крем. Гримът бе нейна специалност. В действителност козметиката за жени спортистки беше първият голям удар на предприятието й. Асортиментът бе богат и макар че включваше кремове и сенки, които всяка интересуваща се от мода жена купуваше, гордостта на Джордана бе по-практичната серия от хидратиращи средства. Кремът в ръката й бе един от тях. Размаза го по ръцете си, после по страните и брадичката. Няколкото дни, прекарани на открито без грим, щяха да подложат препарата на тест, а слънцето щеше да докаже неговите защитни свойства.

Тя лесно поддържаше темпото и с пълни гърди вдишваше уханието на есента. Листата на дърветата бяха пожълтели и повехнали, а някъде високо над главата й се чуваше крясъкът на мигриращи патици.

— Облечена си по-скоро като за пролетно време, а не за есен — отбеляза Джон, който се изравни с нея и я стресна.

Тя погледна екипировката си — изискано, леко подплатено яке с колан на талията и панталони, които падаха свободно и се затваряха с цип на глезените. Целият й екип бе в светлозелено.

Джордана се засмя и отвърна:

— Можех да избирам между зелено, яркожълто, розово и лилаво. Незнайно защо си помислих, че зеленото ще подхожда на цвета на гората.

— Това не е ли екип за бягане?

— Нещо подобно, макар че го рекламираме като универсален спортен екип. Принципите са едни и същи — свободни и леки дрехи, но предпазващи. Всъщност това яке е доста по-топло от обикновения анцуг за бягане. Чувствам се наистина чудесно.

И по всичко личеше, че наистина е по-добре екипирана от мъжете. От пръв поглед се виждаше, че техните екипи са далеч по-тежки. Само Патрик изглежда се чувстваше добре в своя анорак.

— Не е лош — реши Джон и намали крачка, за да заеме мястото си зад Джордана.

Тя бе взела със себе си и дебел вълнен пуловер, но се надяваше, че многото слоеве от по-леки дрехи ще я загреят достатъчно. При ходене нещата стояха по-особено. Макар че с наближаването на вечерта слънцето грееше по-слабо и въздухът застудя, тя усещаше как по гърба й под раницата се стичат тънки струйки пот. Ала когато спрат и седнат вечерта, вероятно ще й стане студено.

— Как върви там отзад? — подвикна Патрик. Тримата мъже пред Джордана също се извърнаха.

— Чудесно — успокои всички Джордана и се усмихна.

— Има ли мехури? — подхвърли Доналд.

— Не.

— Разранени рамене? — подметна Бил.

Тя поклати глава.

— Но ако вие, момчета, сте уморени…

Точно тъй бързо както се обърнаха, тримата поеха отново.

Остатъкът от следобедния маршрут беше лек и приятен. Джордана се наслаждаваше на тихите звуци на гората, случайното прошумоляване на дребен горски обитател, сладкото ухание на дърветата — всичко това бе като лековит балсам против спомена за шумотевицата на града.

Тялото й показваше добра форма. Подсмихна се, като чу как Джон запъшка, щом пътеката се заизкачва към билото. Вътрешно се поздрави за доброто постижение, когато стигнаха заслона, в който щяха да прекарат нощта.

Само след половин час вече се чудеше дали не е избързала с поздравленията. Докато вървяха, повечето време в индийска нишка, изцяло се беше отдала на радостта да бъде сред природата. В момента, изучавайки трите стени на заслона, за първи път си позволи да мисли за неловката ситуация, в която се намираше — сама жена сред петима мъже.

Всички бяха смъкнали раниците от гърба си и почиваха, докато Патрик запали примуса, за да сгрее вода.

Както през целия следобед, мъжете разговаряха помежду си, пренебрегвайки, доколкото бе възможно присъствието на Джордана. Тя извади от раницата чифт мокасини, с които да се преобуе. Носете два чифта чорапи — отвътре тънки, а отгоре дебели, вълнени. Краката й бяха като сварени, макар все още да чувстваше хладина. Извади също и дебела вълнена шапка и я нахлузи върху модерно подстриганата си гъста кестенява коса.

В този момент Патрик се запъти към своята раница. Свали якето и разкопча ризата си. Джордана затаи дъх, когато дрехата падна и разкри широките рамене и масивния гръден кош. Мъжът се наведе да търси нещо сред вещите и мускулите на гърба му заиграха. После се изправи и сякаш усетил като физически допир погледа й, извърна лице към нея.

Тя почувства в гърдите си странно туптене. Опита се да отклони поглед, но тъмните му очи сякаш задържаха нейните в плен. Мъжът бавно тръгна към нея и спря на по-малко от крачка.

— Има ли нещо? — попита той.

Тя бързо поклати глава и сведе поглед. Очите й спряха на мускулестите му гърди. Сигурно му е студено, помисли тя, макар че от тялото му сякаш струеше топлина.

— Сигурна ли си?

Тя преглътна и кимна. Но очите й не се откъсваха от него.

— Ще настинеш — прошепна.

— Безпокои ли те това? — нежният му копринен глас я накара да потръпне.

— Нали си наш водач — успя да промълви тя. — Ще ни създадеш проблем, ако се разболееш.

— Като от желязо съм.

— Виждам — и в този момент се прокле, че го произнесе. Руменината, плъзнала по страните й, нямаше нищо общо с хладния вечерен ветрец.

Тогава видя поизбледнелия белег на рамото му и, без да се замисли, протегна ръка и го докосна. Мъжът неволно потръпна, но бързо се овладя и не помръдна, когато тя прокара пръсти по кожата му.

— От какво е?

Той се поколеба за миг. Когато проговори, в гласа му се долавяше горчива нотка.

— Много неща могат да се случат на човек, ако играе футбол с години.

— Кога…

— През последния сезон. Много улесни решението ми да се оттегля.

Тя кимна мълчаливо, не съзнавайки, че пръстите й все още докосват кожата му. Тогава той сграбчи ръката й и я притисна към себе си, бавно я придвижи надолу към изпъкналите си мускулести гърди. Сърцето му биеше по-силно и от нейното. Когато пръстите й докоснаха втвърденото зърно, младата жена вдигна поглед.

— Падаш си по футболисти? — рече той с ласкаво присмехулен тон.

Тя рязко дръпна ръка и мъжът я пусна.

— Не беше нужно да казваш това.

Патрик сви рамене и навлече ризата.

— Но съм прав, нали? Питър… Аз…

— Държиш се не по-малко грубо от Бил.

Той задържа погледа й, докато закопчаваше ризата. Стори й се, че съвсем преднамерено се облича тъй бавно — всяко движение показваше чудесната му физика.

— Бил не те познава.

— Нито пък ти! — възмутено извика тя.

— Аз знам коя си.

— Аз също. Аз съм Джордана Къркланд от „Уилоу Ентърпрайзис“. Точка.

С нисък, суров шепот той добави:

— Също и бившата съпруга на Питър Къркланд.

Тя го измери с пронизващ поглед.

— Това те тревожи, нали?

— Защо мислиш така? — запита той с нехаен тон, който обаче не отговаряше на издайнически стиснатата челюст.

— Защото двамата бяхте конкуренти от самото начало. Защото повечето пъти Питър излизаше победител в негласния двубой — тя продължи атаката, водена единствено от инстинкта си. — Защото може би… може би аз те привличам по някакъв начин.

Тялото му се изопна, а очите му се впиха в нея. После, без да отрече или да потвърди, той се отдалечи. Джордана пък се обърна на другата страна и загърби компанията. Закри очи с ръка и пое дълбоко въздух, за да се успокои. Опита да насочи мислите си към Ню Йорк, към „Уилоу Ентърпрайзис“, така както бе правила в продължение на десет дълги години.

Не бе убедена, че е задрямала, но когато Джон дойде да й предложи чаша кафе, стреснато отвори очи и седна.

— Благодаря.

— Уморена ли си?

— Да, малко. Беше тежък ден.

Той клекна до нея, отпивайки бавно от горещата течност.

— Шофирала си от Ню Йорк тази сутрин?

— Да.

— Тогава сигурно си изтощена. Ние всички дойдохме още вчера и спахме до късно тази сутрин.

Тя погледна изпитателно към другите.

— Имате ли семейства?

— Общо три жени и седем деца. Бил не е женен.

— Откъде се познавате?

— Бяхме приятели в колежа.

Този път усмивката й бе по-естествена.

— Шегуваш се. И сте поддържали връзка през всичките тези години?

— Всъщност не съвсем. След дипломирането всеки тръгна по своя път. Дон следваше стоматология, Бил отиде в бизнес школа, Лари постъпи на работа при баща си, а Крейг искаше да завърши курсове за счетоводител.

Тя отпи глътка кафе, усещайки в гърлото си приятната му топлина.

— А ти?

— Аз започнах да пиша докторска дисертация по математика. Сега съм преподавател.

— Математика — рече тя замислено. — Интересно. Но как се събрахте пак?

— Видяхме се на събирането по случай десет години от завършването. Открихме, че все още ни свързват много неща, включително и стремежа от време на време да избягаме от града. Първия път, когато опитахме, тръгнахме със семействата си за Карибите. Жените не си допаднаха, приятелката на Бил бе изолирана от групата.

Джордана се намръщи съчувствено.

— Колко жалко.

— Не, чудесно беше — съзрял объркването й, той обясни: — Това, което ние, мъжете, искахме всъщност, бе да избягаме от всичко — жени, приятелки, деца, работа. Затова започнахме да организираме подобни екскурзии — той се залюля на пети и вдигна очи към потъмнялото небе. — Бяхме на плаване до Бахамските острови, карахме ски в Скалистите планини, тъпкахме се с лакомства по време на едно морско пътешествие, загубихме малко пари в Лас Вегас.

— Но досега никога не сте предприемали подобна експедиция?

— Не, никога.

— А как намерихте Патрик?

— Пътническият агент на Лари го откри. Знаеше, че извежда групи от време на време и му позвъни. Още през пролетта.

— Ангажирали сте го толкова отрано. Сигурно всички сте футболни запалянковци.

Макар че усети зле прикритото недоволство в гласа на Джордана, Джон го отдаде на типичното женско презрение към този спорт.

— Всъщност едно от пътуванията ни действително съвпадна с четиридневния турнир в Лос Анджелис за Суперкупата.

— О, Господи, значи ще трябва да слушам цяла седмица коментарите ви — простена тя, съвсем не на шега.

— Не. Това беше едно от условията, които Патрик постави, преди да се съгласи да ни бъде водач.

— Какво искаш да кажеш?

— Отказва да коментира футбола. Очевидно при него е принцип — Джон се замисли. — Господи, какъв играч беше!

Джордана се намръщи.

— Неслучайно го наричаха Ланс.

— Да, врязваше се в противниковата защита като меч. Наистина беше страхотен футболист!

Изведнъж той схвана, че Джордана знае повече, отколкото показва, и я изгледа с любопитство.

— Ти го познаваш. Знаеш много за футбола — той замълча и Джордана затаи дъх. — Къркланд. Да не би да имаш нещо общо с…

Нямаше смисъл да отрича. Беше само въпрос на време, докато другите се досетят.

— Питър. Бяхме женени три години, а от десет вече сме разведени.

— Сериозно ли говориш? Хей, това е страхотно! Нямам предвид развода, разбира се. Трябва да си била с него през най-успешните му години. Колко вълнуващо!

— Не толкова — рече тя. — Всъщност дори беше скучно.

— Щом си се омъжила за него, не може да си мислила така.

Тя въздъхна и сведе очи.

— Прав си. В началото беше различно. Но бързо научих как… Е, няма значение — Джордана вдигна поглед и се съсредоточи върху Патрик, който се суетеше около примуса. — Трябва да му помогнем — промърмори тя и се надигна.

Патрик усети приближаването й, лицето му остана безизразно.

— Да ти помогна с нещо?

— Можеш да извадиш говеждата супа от раницата. Водата е почти завряла.

Останалите мъже вече се бяха събрали, когато тя донесе пакетчетата.

— Да не искаш да кажеш, че тези пликчета ще задоволят глада ни? — изуми се Доналд, загледан в ръцете на Джордана.

Малкият фенер, закачен наблизо, хвърляше достатъчно светлина, за да забележи ироничната усмивка на Патрик.

— Ще те нахрани, повярвай. Приготвил съм по две порции за всеки.

— Ще си поделим ли допълнителната порция на Джордана? — подхвърли Бил, явно доволен от хитростта си.

— Да не си луд — възпротиви се тя. — Смятам да се нахраня.

— Да не напълнееш? — обади се Лари предпазливо.

— След като изразходвам не по-малко енергия от вас, момчета? Не е възможно.

Бил се обърна към Доналд.

— Мисля, че тя трябва да ни готви. Нали си е женска работа.

— Не се изненадвам, че си ерген, Бил — сряза го тя. — Никоя нормална жена от двайсети век не би се омъжила за теб.

Лари се изкикоти, но веднага щом забеляза мрачния поглед на Бил, преглътна и замълча.

Патрик вдигна ръка.

— Деца, моля ви. Хайде да се въздържаме. Всички ще помагат при готвенето. Джон и Доналд да отидат до ручея и да напълнят празните съдове с вода. Ще ги сложим на огъня, докато ядем, за да можем после да измием всичко. Бил, мисля, че пудингът е в твоята раница. След малко ще ми трябва. Лари, при теб са чиниите и готварските принадлежности. Джордана, ела и приготви бульона. И не ме гледай така, сякаш съм самият дявол. Днес готвиш ти и с това си приключила за цяла седмица. Справедливо е, нали?

Възмущението й се изпари.

— Наистина ли?

— Охо — простена Доналд. — Тя е еманципирана. Деловата жена. Мрази да готви.

Джордана се усмихна очарователно и клекна до Патрик.

— Ти давай инструкциите, аз ще готвя.

Точно тъй и стори. Вечерята стана изненадващо вкусна и питателна. Патрик бе търпелив и съвсем делови, което я успокои. Беше започнала да се страхува, че седмицата с него ще се превърне в ужасно изпитание, свързано със спомените, които искаше да изтрие от съзнанието си, но поне по време на вечерята, той се държа с нея както с всички останали.

По-късно през нощта обаче нещата не стояха точно така.