Барбара Делински
Вечен инстинкт (3)

Трета глава

Усещането беше прекрасно, даваше й топлина в тази студена нощ. Джордана се остави на удоволствието с усмивка, никак не й се искаше да излезе от това полусънно състояние.

— Патрик — промърмори тя, — какво правиш?

— Сгрявам си устните — дъхът му погъделичка ухото й. — Навън е дяволски студено.

— И тук не е по-топло. Носът ми е замръзнал.

Той моментално целуна нослето й.

— Така по-добре ли е?

Джордана протегна ръка и докосна страната му.

— Странно, никак не си студен.

Изведнъж се разсъни съвсем… и разбра, че е лудост да го остави да я целува. Хвана го за косата и издърпа главата му назад.

— Това не е ли забранено?

— Кое? — попита невинно мъжът.

— Да сваляш клиентките.

— Обичам да свалям клиентките.

— И го правиш непрекъснато? — тя сграбчи косата му и дръпна по-силно.

— Оох, по-леко — и когато го пусна, той продължи: — Разбира се, че не. За какъв ме взимаш?

— Бих могла да те взема за същия неукротим жребец, какъвто бе и Питър — съжали за думите си само миг по-късно, когато той я притисна с тяло към земята.

— Аз не съм Питър, Джордана — дрезгаво промълви той. — Аз не съм Питър. Може да сме били в една професия, да сме играли на едно игрище, да сме стояли на един и същи подиум или да сме давали интервюта, но общото свършва дотук. Не знам що за съпруг или любовник е бил той и не ме интересува. Знам само, че беше шумен и арогантен, и че имаше славата на самомнителен фукльо…

— Хей — разнесе се приглушен вик, — какво правите там?

— Какво става? — обади се друг.

— Говорят за футбол, остави ги — отговори трети.

— Но аз се опитвам да спя — оплака се първият.

— Стига си се въртял.

— Проклетата палатка е толкова тясна.

— Я си затваряйте устата всички — сряза ги четвърти. — Вдигате повече шум от любовниците.

Джордана не можеше да се сдържа повече.

— Любовници? — изкрещя възмутено. — Какви любовници? Да не сте луди?

Патрик й направи знак да замълчи и се надигна, обръщайки се към мъжете в тъмното.

— Момчета, по-добре поспете. С Джордана водим малък спор. Няма да ви безпокоим.

Чуха се няколко изсумтявания, после всичко утихна. Джордана бе притаила дъх и с цялото си същество усещаше стегнатото тяло на Патрик върху себе си. Дори дебелият спален чувал не можеше да притъпи въздействието. Изпита противоречиви чувства, когато мъжът се търколи настрани и легна върху своите завивки.

Настъпи пълна тишина. Тя се вслушваше в дишането на Патрик и в своя доста ускорен пулс. Неспособна да понесе напрежението, което витаеше във въздуха, се обърна и прошепна:

— Пат?

— Да?

Въздъхна облекчено. Не беше заспал.

— Пат, съжалявам… Аз… Слушай… нямах намерение да те сравнявам с Питър — мъжът остана безмълвен и тя продължи: — Всъщност… не съм била с… много мъже. Искам да кажа, не… не подхващам случайни връзки и предполагам… предполагам, че ме караш да се чувствам уязвима.

Намръщи се и се обърна на другата страна. Как можа тъй да обърка нещата, да направи каша от нещо съвсем незначително. Естествено, беше се опитал да я подразни, като каза, че сваля клиентките. Разбира се, че я дразнеше. Наистина ли?

— Само те дразнех — прошепна той, сякаш прочел мислите й.

С рязко движение я притегли към себе си. Само след миг тя се отпусна и подпря брадичка на рамото му.

— Не всички мъже скачат от едно легло в друго, Джордана. Някои са доста придирчиви. Знаеш ли, за мен тези отношения са също тъй интимни, лични и неприкосновени, както и за теб.

Не й бе минавало през ум и думите на Патрик я пронизаха като електрически ток. Донякъде, за да се пребори с това неочаквано разкритие, тя реши да възприеме леко подигравателен тон.

— Да не искаш да ме убедиш, че си още девствен?

— Не съвсем — засмя се тихо Патрик. — Но и аз не се занимавам със случайни истории. Може и да не съм се оженил, но имах няколко сериозни връзки с жени. И научих много. Например, че уважението е изключително важно при сериозните взаимоотношения. Самоуважението и уважението към партньора. Не, Джордана, не свалям клиентките. Поне досега не ми се е случвало…

Джордана се усмихна и прошепна в отговор:

— Ясно. Благодаря, че ми го каза. Успокоително е, че аз не съм единствената, която се държи по-различно от обикновено.

Тихият му смях отново я накара да поруменее. Мъжът я притисна в прегръдките си.

— Сигурно горският въздух активира хормоните.

— Вероятно — прошепна тя и прокара ръка по гърдите му. — Господи, ти замръзваш! — възкликна Джордана. — Няма ли да се пъхнеш в спалния чувал.

— Нямам особено желание.

— Защо?

— Ще има още една преграда между телата ни. Достатъчен ми е твоят спален чувал. Хайде да ги съединим с ципа, а? Какво ще кажеш?

Джордана потръпна, но не от студ.

— Мисля, че трябва да сме луди.

— Ще се сгреем.

— Май прекалено дори.

— Слушай, знам, че е необичайно за теб — започна той и погали косата й. — Знам, че аз също не съм донжуан. Но, по дяволите, не мога да се държа по-различно. Когато те погледна, забравям кои сме, къде сме и единственото нещо, което искам да направя, е да те прегърна и…

— И?

— Да те любя.

Джордана потръпна. Не бе в състояние да отрече въздействието на думите му. Неволно докосна устните му, за да го принуди да замълчи.

— Не говори така, Пат. Не мога да устоя.

— Тъй и трябва да бъде — продължи той. — Е, какво ще кажеш? Ще се сгреем ли взаимно?

— Не.

Той въздъхна дълбоко и я освободи от прегръдките си.

— Все още смяташ, че е глупаво.

— Да.

Дълго лежаха безмълвни. Накрая Пат се вмъкна в спалния си чувал. Доста се въртя, сякаш не можеше да си намери място.

— По дяволите тази проклета палатка! Чия беше блестящата идея да спя тук?

— Твоя.

— Да, наистина.

Пак настъпи мълчание. Джордана не можеше да пропъди от съзнанието си представата за мъжественото му тяло. Патрик се завъртя отново, полежа миг-два, после се размърда и рече:

— Невъзможно е да заспя! — оплака се той като малко момче и Джордана се разсмя.

— Разбира се, че не можеш. Защо не опиташ да лежиш спокойно?

— Нали опитвам. Твоя е вината.

— Моя?

— Не мога да заспя, като си толкова близо до мен.

— Какво искаш да направя? Да изляза ли?

— Не, да се отдръпнеш по-далече.

— Няма място.

— Така е — изведнъж той се подпря на лакът. — Хайде, целуни ме за лека нощ.

— С какво ще помогне това?

— Ще се успокоя. Все се чудя дали вторият път ще бъде така хубаво. Ако не е, ще се излекувам.

— А ако е хубаво. Тогава какво?

— Може би ще престана да мисля за това.

— Какъв мечтател си ти, Патрик Клейз.

— Сигурно. Ами ти? Мечтаеш ли?

— Понякога.

— За какво?

— Е, въпросите ти стават твърде лични.

— Хайде, кажи ми. За какво мечтаеш?

— За работа. За успехи.

— И?

— Това е.

— Колко суховато. И скучно. Не може да не фантазираш за мъже, за любов, за секс.

— А ти?

— За мъже. О, не. За любов и секс? През цялото време.

— И кои са любимите ти фантазии?

— Мечтая за една жена.

— Как изглежда тя?

— Не знам — прошепна той. — Не външният вид я прави изключителна. По-скоро нейната топлина. Индивидуалността й. Нежността. Чувствата й към мен, които са над всичко друго на този свят.

— Доста егоистична фантазия, нали?

— По дяволите, не. Аз изпитвам същото към нея. Просто в живота ми никога не е имало човек, който да ме обича толкова… А това има значение.

— А родителите ти? Не те ли обичаха?

— О, да. И мен, и четиримата ми братя, и трите ми сестри.

— Осем деца? Това е чудесно!

— Не и когато ти се ще да получиш малко внимание само за себе си. Бях най-малкият. Най-често братята и сестрите ми бяха принудени да се грижат за мен. Никак не им беше приятно все да се влача след тях. Когато започнах да играя футбол, всички изпитаха облекчение.

— Отрано ли започна?

— На седем играех на улицата с децата, на девет вече бях в младежкия отбор. Нататък знаеш.

Едва сега тя осъзна откъде е дошла амбицията му и разочарованието, че е бил винаги на второ място след Питър Къркланд през всички тези години.

— Родителите ти вероятно са се гордеели с теб.

— Вероятно. Но ние никога не сме били близки. Дълго време, им бях обиден.

— Още ли е така?

— И двамата са мъртви.

— О, Пат, съжалявам.

— Аз също. Трябваше доста да порасна, за да разбера, че са направили това, което е трябвало да направят. Но съм си дал дума, че никога няма да постъпя така с моите деца. Искам да имам две. Не повече. И да им дам всичко, на което съм способен.

— Сигурно ужасно ще ги разглезиш.

Той се засмя.

— Ето защо ми трябва добра съпруга, която да не ми позволява да се самозабравя. Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа за какво?

— За целувката? След като ти се изповядах, дължиш ми я?

— Защо ми се струва, че ме манипулираш?

— Не още. Но ако искаш… — той обърна младата жена към себе си.

— Патрик… — прошепна тя предупредително.

— Само целувка. Една целувка.

Без да дочака отговор, той впи устни в нейните и я привлече върху себе си.

Джордана не бе в състояние да се съпротивлява. Мъжът я привличаше неудържимо. Страстта се бе разгоряла още по-силно, след като я бе допуснал в своя интимен свят. Тя с наслада се отдаде на целувката.

Устните му я изследваха, докосваха, изпиваха. Най-сетне той обхвана лицето й и се отдръпна, откъснал устни от нея.

— Е… — прошепна тя задъхано.

— Още по-хубаво беше. Мисля… Мисля, че… загазихме — и като я притисна с тяло, още повече усложни проблема.

— Май ще е най-добре да се върна в моята част на палатката — промърмори Джордана, но когато понечи да го стори, мъжът я задържа.

— Не, не още.

— Не за първи път говорим за това, Пат. Ще бъде глупост.

— Но със сигурност ще ни хареса — отвърна и отново впи устни в нейните. Тя се почувства обезсилена, желанието я заля като мощна вълна. — Само посмей да ми кажеш, че не е така — предизвика я той.

— Така е, наистина, но не е там работата — тя докосна устните му и понечи да се отдръпне, но мъжът се възползва от движението и обхвана гърдите й. — Господи, Джордана, толкова си съблазнителна! — палецът му нежно погали втвърденото зърно.

Джордана пое дълбоко въздух, затвори очи и отметна глава. Ръката, на която се подпираше, се разтрепери, но младата жена вече не можеше да се отдели от него, нямаше никакъв смисъл да отрича, че е възбудена.

Мъжът я издърпа нагоре и устните му достигнаха гърдите й. Захапа нежно зърната през тънката материя на блузата. Джордана усети как кожата й пламна, огънят обхвана всяка фибра на тялото й. Младата жена прошепна името му, заровила лице в косата му, вдишвайки аромата на тялото му.

Изведнъж мъжът се раздвижи, притисна я с тяло и започна да се бори с нещо в тъмното.

— Какво правиш? — запита тя, като усети как ръцете му търсят нещо от двете й страни.

— Проклетият спален чувал ми пречи — изръмжа той. — Трябва да ги съединим.

Тя хвана ръцете му и ги притисна към тялото си.

— Не, моля те, Пат. Недей!

— Защо? Беше ти приятно, нали?

— Но не трябва — отвърна тя, без да изпуска ръцете му от страх, че ако я докосне, няма да може да му устои. — Срещу толкова много неща трябва да се борим. Нали чу какво казаха момчетата — че разговаряме за футбол. В известен смисъл беше така. Твоето минало е футболът. Донякъде и моето. Само че го приемаме по различни начини.

Мъжът застина.

— Шегуваш се, нали?

— О, не, футболът…

— Не говоря за футбола, а за това, че искаш да спрем.

— Не, не се шегувам.

— Господи, имаш ли представа…

— Да, имам — прекъсна го тя. — Знам какво изпитваш. И ще излъжа, ако кажа, че не се чувствам по същия начин.

— Е, тогава не разбирам. Аз имам нужда от теб, ти също се нуждаеш от мен. Какво те спира?

— Първо, нито ти, нито аз си падаме по случайни връзки. Второ, не искам да съжаляваме на другата сутрин. Трето, имаме още няколко дни преход с цяла група мъже, които няма да бъдат очаровани от подобна връзка, и четвърто, дойде ли петък вечер, всеки ще тръгне по своя път.

Тя спря, задъхана. Патрик също мълчеше. Най-сетне рече с въздишка.

— Добре, мисля, че не пропусна нищо. Лека нощ, Джордана.

Обърна се и не помръдна повече.

 

 

В сряда сутрин времето беше мрачно и облачно, съвсем подходящо за настроението на Джордана. Тя се събуди и откри, че е сама в палатката, грабна дрехите си и се запъти към потока. Добре, че в лагера не се виждаха хора. Нямаше да й бъде приятно да чуе коментари за предишната вечер или остроумни забележки за разговора й с Патрик.

Стигна до потока, остави нещата на земята и се изправи. Изпъна гръб и изстена от болка — мускулите й отказваха да се подчиняват и на най-простите движения.

— Какво има, Джордана? — чу плътен глас някъде отстрани. — Гърбът ти ли е схванат?

Извърна се и зърна Патрик, облегнат на една бреза.

— Днес ще се шпионираме, така ли? — сопна се, за да прикрие изненадата си, макар да не бе трудно да се досети къде е отишъл, след като го нямаше в палатката и из лагера.

— Просто се подчинявам на природните си нужди. А какво е твоето извинение?

— Бих казала същото и за себе си, но явно трябва да почакам.

Внимателно потопи ръце във водата и ги притисна към лицето си.

— Виждам, че си от ранобудните — рече той, приближавайки. Като не получи отговор, продължи по-нежно: — Ако това може да те успокои, ще ти призная, че и аз току-що се опитах да разсея мрачното настроение с разходка. Не мислех, че някой ще стане толкова рано.

— Колко е часът?

— Седем.

— Сигурно е по навик.

Тя наплиска лицето си с вода, взе кърпата и я притисна към очите си. Първоначално се стресна, когато усети силните му ръце да масажират гърба й, но се остави на грижите му.

— Хайде, отпусни се — успокоително прошепна той.

— Толкова съм уморена — промърмори Джордана.

— Но се справи не по-зле от останалите. Би трябвало да се гордееш със себе си.

Той коленичи и притисна младата жена към гърдите си, устните му докосваха слепоочието й, ръцете му обвиваха талията й.

— Веднъж да тръгнем, болката ще изчезне.

— Не съм сигурна. Ужасявам се от мисълта, че трябва пак да нарамя раницата.

— Да поема ли част от товара ти?

— В никакъв случай. Другите ще помислят, че се предавам.

— Знаеш ли, можеш да се бориш с това, че си жена само до определена граница. Биологичен факт е, че жената има по-слаба мускулатура от мъжа. Би било съвсем естествено…

— Всичко е наред — настоя тя, но не се отдръпна от масажиращите му пръсти.

— Знаеш ли, Джордана, ти си загадка за мен.

— Аз?! Загадка?! Мислех, че съм съвсем обикновена.

— И това е част от очарованието ти. Понякога си като скала, не излизаш от равновесие, друг път си толкова уязвима. Не си спомням да съм познавал толкова многостранна личност и дори имам чувството, че изобщо не съм те опознал.

— Аз също — разсмя се тя. — Често изненадвам самата себе си.

Чуха се стъпки и пращене на сухи листа.

— Господи! — изстена Доналд. — Ето ги!

— А ние си мислихме, че ще се барикадират в палатката поне още час и половина — обади се Лари.

Едва влачейки крака, по пътеката се дотътри Бил, спря до потока и с раздразнение изгледа двойката.

— Какво правят?

— Мисля, че никога няма да разберем — обади се Джон.

Лари се обърна директно към тях.

— Какво правите?

Джордана сведе поглед към водата, без да забележи безстрастното изражение на Патрик.

— Какво, правим? Ние? Ами… перем — Патрик леко я притисна в прегръдките си, когато усети, че тя се киска. — Искам да кажа, показвам на Джордана как да пере. Нали ги знаеш градските жени — той съучастнически сниши глас. — Малко са бавни… О! — тя го бе сръгала с лакът в ребрата. Патрик я пусна и стана. — И са много раздразнителни сутрин. Е, момчета, който я иска, може да заповяда.

Обърна им гръб и се запъти към лагера.

Джордана запази хладнокръвие и посегна към тубичката с крем. Макар да не желаеше подобна публика, гордостта не й позволи да си тръгне.

— Какво ще кажете, момчета? — попита шеговито Бил: — Кой я иска? Джон?

— Не, благодаря. Много я бива в ходенето. Не мога да поддържам темпото й. Ще нарани самолюбието ми.

— Лари?

— Шегуваш ли се? Тя сигурно печели два пъти повече от мен.

— Дон?

— Мари ще ме убие. Хей, ами ти, хитрецо? Ти си единственият ерген тук.

Докато Джордана спокойно втриваше в кожата си хидратанта, напълно пренебрегвайки присъствието им, Бил взе да разиграва сценка, все едно ще купува Джордана, присви очи и започна да глади брадата си.

— Ами, не знам. Не е лоша. Има хубава шия, ама е ужасно кльощава.

— „Стройна“ е подходящата дума — поправи го тя с необходимата доза пренебрежение. — Ако бях пък по-дебела, нямаше да ти харесам по друга причина.

— Какъв остър език — продължи Бил, — а и не знае да готви — той махна с ръка. — Клейз може да си я задържи. Всъщност двамата си подхождат. Той готви и чисти, тя печели парите, а в свободното време…

— Говорят за футбол — вметна Джон. — Имат много общи интереси. Къркланд и Клейз…

Изведнъж тя реши, че е чула предостатъчно. Бързо събра нещата си и тръгна по пътеката.

— Благодаря ви, джентълмени. Не си спомням откога не съм водила толкова остроумен разговор.

— Хей, това беше само първо действие… — извика Доналд след нея.

Без да спира, тя вдигна ръка и каза:

— Убедена съм, че ще прекарате чудесно във второто и третото действие. А през това време аз имам нужда от едно силно кафе.

 

 

На закуска всички бяха мълчаливи. Макар небето да бе все още отрупано с облаци, настроението на Джордана постепенно се подобряваше. Не се сърдеше нито на мъжете, чиито задявки не бяха враждебни, нито на Патрик, който бе заменил среднощните страсти със сдържан учтив тон.

Ако той я смяташе за загадка, тя се чувстваше с него по същия начин. Но дневният маршрут постави всичко останало на заден план.

След закуска те прибраха палатките, опаковаха багажа и потеглиха по нова пътека, която бе малко по-лека от предишната. Слава Богу. Както останалите, Джордана чувстваше тялото си изцедено. Когато се заизкачваха отново, не само нейният глас се включи в протестите.

Спираха често — да се възхитят, на гледката или да си починат. Патрик бе извор на информация не само относно историята на гората, която прекосяваха, но и за растителността и дивата природа наоколо.

Цяла сутрин се придвижваха бавно напред. Завиха на запад по Ривър Трейл. Небето често притъмняваше, но дъждът остана само заплаха. Джордана отдъхваше с облекчение всеки път.

— Нали имаш екип за дъжд? — попита Патрик, когато улови един от тревожните й погледи към небето.

— О, да, но това не значи, че искам да го обличам.

Той погледна вълнения пуловер, който се подаваше от разтворената яка на якето.

— Не ти ли е студено?

— Не. Дори ми е топло.

Погледът се плъзна надолу.

— А краката? Тези неща не изглеждат достатъчно стабилни.

— „Тези неща“ — отвърна тя, леко усмихната — са феноменално удобни. И топли. Мисля, че ще им дам добра оценка, като се върна. Никакви мехури или мазоли.

— Но дали ще те предпазят, ако вали?

— Е, ще разчитам на случайността — тя се намръщи раздразнено. — Не се предполагаше да вали — после сбърчи носле и погледна умолително мъжа. — Мислиш ли, че ще завали?

Патрик се засмя.

— Лицето ти е невероятно изразително.

— Ще вали ли?

— Ще почакаме и ще видим — сви рамене той.

Не заваля. Все пак те предвидливо похапнаха бонбони и стафиди, за да обядват по-късно, чак когато пристигнат на мястото за пренощуване. След като се нахраниха, Патрик предложи да ги заведе да ловят пъстърва, но Джордана предпочете да остане в лагера.

— Наистина ли не искаш да дойдеш? — тихо попита Патрик, докато другите приготвяха въдиците и принадлежностите си.

— Наистина — усмихна се тя. — Риболовът никога не ме е привличал.

— Всички тръгваме. Ще останеш тук сама.

— Точно на това се надявам. Смятам да си почина. Може би ще почета или ще поспя. С удоволствие ще постоя сама. Освен това има покрив, ако започне да вали.

— Дори не мисли за това — посъветва я Патрик и тръгна с думите: — Ще се върнем при залез-слънце. Поддържай домашното огнище.

Всички се засмяха и потеглиха. Тя ги проследи, докато изчезнаха от погледа й, после се облегна на огромен бор и затвори очи.

Беше тихо. Имаше нужда от това. Колко различно от офиса й в Манхатън. За миг се зачуди как ли вървят нещата там в нейно отсъствие. Ако изникнат спешни проблеми, как ли ще ги разрешат, след като бе невъзможно да се свържат с нея.

Отвори очи и се взря в мястото, където Патрик бе изчезнал в гората. Харесваше го — това беше проблемът. Наистина го харесваше.

Съвсем неочаквано образът на Питър Къркланд се появи пред очите й, изтръгнат някъде от спомените, които така упорито се бе опитала да изтрие от съзнанието си. И него харесваше… в началото. Не, беше влюбена в него. Ума си бе загубила, завладяна от чара, външния вид, обаянието му. Твърде късно разбра, че той също е очарован от себе си.

Не можеше да повярва, че е издържала три години. Неволно потръпна, като си спомни събиранията, на които бяха ходили. В началото бе изпитвала удоволствие, а после огромна неохота — откри, че прекарва по-голямата част от вечерта сама и единствената й заслуга е, че е съпруга на Питър Къркланд. Просто един придатък, нищо повече. Лека-полека започна да ненавижда отредената й роля.

Бе прекарала по-голямата част от живота си уединено и имаше достатъчно време да анализира себе си и недостатъците си. Нуждаеше се от поле за изява, трябваше да открие, своето призвание. Питър бе реагирал твърде остро на това нейно заключение.

— Да не си луда? Защо трябва да работиш? Печеля предостатъчно, за да издържам и двама ни. Ти си ми нужна вкъщи. Нали си моя съпруга?

— Но, Питър, бездействието ме унищожава. През спортния сезон ти почти непрестанно си на път. А когато си тук, повече време прекарваш на тренировки, събрания или пресконференции или… или… Бог знае къде — беше започнала да храни подозрения, но предпочиташе да ги запази за себе си. — Искам да имам нещо свое, под което да мога да си сложа името.

— Подписваш се под един милион сметки.

— Скучно ми е! Не можеш ли да разбереш?

— Честно казано, не. Имаш мен, имаш тази къща — бе отвърнал той с типичната си арогантност.

— И какво да правя? Цял ден да чистя? Да готвя специални вечери, без да знам дали ще се върнеш, ако изникне нещо непредвидено?

Очите му се бяха присвили.

— Джордана, ти си егоистка. Аз съм централната фигура в отбора. Трябва да присъствам. Знаеш това.

— Не! Не знам! Щом си толкова важен, би трябвало да ти се чува думата. Кажи им, че жена ти те чака. Да си намерят някой друг.

— Друг няма да свърши работа. Аз им трябвам. И това ми харесва.

— Знам. Там е проблемът. Но какво ще правя аз? Кажи ми, Питър!

— Можеш да готвиш, да чистиш, да ме чакаш да се върна. Би трябвало това да ти стига.

— Да, но не ми стига!

Той дори не я бе чул.

— И какво ще кажат хората, ако жена ми тръгне на работа? Освен това, какво би могла да правиш? Нямаш никаква квалификация — бе се усмихнал подигравателно. — Освен да ми бъдеш съпруга. Хайде, мила. Една суперзвезда е достатъчна за семейството. Ела. Дай ми целувка.

Отвратена от спомена, Джордана потръпна. Край. Свършено бе.

И ето сега — Патрик. С не по-малко привлекателна външност. Почти толкова преуспяващ. Малки деца. Ето какви бяха те. Тичат и се сблъскват. Препъват се един в друг, стиснали до обезумяване тази нещастна топка.

Но тя наистина харесва Патрик. Не може да отрече този факт. Макар да опитваше да си внуши, че е егоист като Питър, не успяваше. Но как да прецени? Три дни и две нощи в горите на Ню Хампшир? Добре, той може да готви. И май го прави с голямо удоволствие. По дяволите, та той бе единственият, който можеше да се справя с газовия котлон.

Имаше неща обаче, които я озадачаваха. Например отказът му да говори за футбол, настоятелните изявления, че тези времена са отминали. Докато Питър все още разчиташе на някогашната си слава, Патрик обикаляше горите и развеждаше новоизлюпени планинари… когато не беше в офиса да измисля начини за подкрепяне на начинаещи бизнесмени.

Странно. Наистина странно. Колко жалко, че на деветнайсет не бе срещнала Патрик…

Тя въздъхна и бавно се изправи. Пъхна ръце в джобовете и тръгна по пътеката, която водеше към езерото Кечъм. Земята наоколо беше тъй подгизнала, обрасла с мъх и разядена от корени, че Джордана реши да не приближава до водата. Надяваше се мъжете да донесат прясна пъстърва за вечеря.

Прозя се и реши, че с удоволствие ще подремне. Загърна се в якето си и се върна в заслона. Пъхна се в спалния чувал и затвори очи. Когато се събуди, навън беше тъмно, валеше и тя все още бе сама.