Барбара Делински
Вечен инстинкт (5)

Пета глава

На следващата сутрин Джордана се събуди сама със спомена за тялото на Патрик, което я предпазваше и сгряваше през нощта. Той беше станал отдавна и вече облечен, приготвяше закуската. Останалите тъкмо се надигаха.

Лицето й поруменя при мисълта какво би станало, ако ги бяха хванали прегърнати в двойния им спален чувал. Нямаше да ги оставят на мира.

Но, слава Богу, Патрик се бе постарал това да не се случи. Мъжете смъкваха дрехите си от въжето и тя крадешком погледна към котлона. Патрик беше клекнал, съсредоточен в работата си. Носеше бледосини тесни джинси и карирано вълнено яке. С леко дългата тъмна коса и необикновено сръчните движения, той приличаше на планинар, на трапер, на човек, свикнал със спокойствието на природата.

Завиждаше му. Вълнуваше се винаги, когато го погледнеше. Не беше честно, но бе неоспорим факт. Ако не беше толкова уморена, може би щеше да има проблеми със заспиването снощи. Той също бе много уморен. Но ако не беше така? Дали събитията биха се развили по друг начин?

Тя потисна тръпката си, облече се набързо и пое към потока да се измие. Когато се върна, закуската бе готова. Нарочно се забави при раницата, защото се боеше да срещне погледа му. Но не можеше да бяга вечно — стана и се запъти към огъня.

Ала Патрик сякаш не я забелязваше. Погледът му мина разсеяно край нея, когато й подаде чаша кафе. Чудесно, помисли си тя, поемайки и обилната порция овесени ядки. Беше гладна, а Патрик ги бе предупредил, че ги чака тежък преход през деня.

И наистина се оказа така. Пътят бе труднопроходим, макар да минаваше през изключително красива местност. Заобиколиха езерото и тръгнаха по горската пътечка, която се спускаше към прохода Пъркинз. Оттам се заизкачваха по килим от есенни листа. Все по-често се виждаха вечнозелени дървета, а въздухът бе по-разреден. От връх Картър Доум се разкриваше чудесна гледка. В далечината се извисяваше величествения връх Уошингтън. Там спряха да обядват.

Слънцето приличаше, силно. Независимо от височината, беше изненадващо топло.

— Типично време за Нова Англия — обясни Патрик, като имаше предвид рязката промяна след снощната буря.

Джордана чувстваше топлината. След изминатия път, тя се наслаждаваше на почивката и мислите и блуждаеха. Макар да избягваше погледа на Патрик, мъжът беше пред очите й в проблясъци от спомени. Ръката му на бузата й. Устните, които си играят със зърното на гърдата й. Допира на топлата му кожа.

— Успях! — изкрещя Лари. — Чудесно!

Стресната в мечтанието си, тя късно разбра, че я снима. Страните й поруменяха. Вдигна ръка, сякаш да се защити.

— Господи, Лари! Това е отвратително! Така да издебваш хората.

— Не съм те дебнал. През последните десет минута все това правя — ходя наоколо и снимам всички. Ти просто беше другаде. Ти и Пат. Трябваше да видиш неговото изражение.

— Преди или след снимката.

— И преди, и след снимката. Разсеяно преди и ядосано след това… точно като теб — той вдигна отново фотоапарата. — Чудесно! Колко много лица имаш, Джордана. В един момент сияеш, в следващия беснееш.

Когато Лари пак се опита да снима, Джордана скочи и попадна право в обятията на Патрик. Сложил длани на раменете й, той започна да я успокоява.

— Спокойно, миличка — прошепна, — той просто те дразни.

— Не обичам да ме снимат — скръцна със зъби тя.

— Аз също, но ако упорстваш, сигурно ще го амбицираш още повече. Обикновено си толкова спокойна и хладнокръвна, че ще им доставиш голямо удоволствие, ако те извадят от равновесие.

— Хайде, усмихнете се! — извика Лари.

Патрик я стисна за лакътя. И двамата обърнаха глави към обектива и се усмихнаха.

Усмивката й изчезна в секундата, в която чу щракването.

— Това беше ли убедително? — прошепна тя в ухото му.

— Абсолютно. Виж, загуби интерес.

Наистина Лари вече говореше с другите, които, както осъзна Джордана, бяха участвали във фотографското шоу с удоволствие. Тя въздъхна и седна на земята. Усети, че Патрик я наблюдава. Мъжът се поколеба, после се зае отново с обяда си. Джордана се зачуди защо изобщо бе дошъл при нея. О, разбира се, за да й попречи да се изложи пред останалите. Благородният рицар!

А защо щеше да се изложи? Сега разбра, че Лари бе прекъснал мечтанията й, затова се бе почувствала ядосана и притеснена. Изложена на показ. Опасен човек бе този неин бял рицар. Събуждаше у нея странни мисли. И опасни.

 

 

Следобедният преход също бе труден. Джордана напрягаше тяло до предела на физическите му сили, като по този начин се освобождаваше от излишната енергия. Изкачиха връх Хайт, после започна мъчителното слизане. Прасците й пареха от болка, бедрата пулсираха. Под тежестта на раницата раменете й жадуваха за облекчение.

Зачуди се защо ли се подлага на подобно мъчение. Каква глупачка е била да дойде тук. Трябваше просто да се върне в Ню Йорк, след като видя кой е водачът в понеделник сутринта. Не, по-скоро трябваше да открие най-близкия хотел и да прекара една възстановителна седмица. Наистина бе имала нужда да си почине, да се отърси от всекидневните грижи. Но не и по такъв начин.

Не само тя чувстваше напрежението. Сред недоволните възгласи на мъжете спираха сякаш много по-често да почиват. Един-два пъти усети, че Пат им дава отдих специално заради нея, но, ако наистина бе така, той не го обяви гласно. По-скоро поддържаше образа на строгия предводител, който подтиква хората си все напред.

Минаваха през гори, които сякаш по чудо бяха убегнали на дървосекачите. Високи дървета, килими от мъх край пътеката. Тук-там красиви слънчеви петна, които се процеждаха през клоните.

В късния следобед стигнаха до поточето Спрус, където щяха да пренощуват. С огромно облекчение Джордана пусна раницата на земята и се строполи до нея. Успокоена забеляза, че и мъжете са сторили същото.

Очите й сякаш сами потърсиха Патрик. Той също се освобождаваше от товара си, с гръб към нея. Тъкмо извръщаше поглед, когато забеляза, че се движи по особен начин. Наистина, изглеждаше висок и силен както винаги. Но нещо правеше движенията му по-непохватни. Вгледа се объркана. Начинът, по който мъжът изправи гръб, после тромаво се наведе. Когато вдигна ръка към рамото си, тя разбра.

Инстинктивно тръгна да го успокои, но в този момент срещна погледа му и застина. Все още с ръка на рамото, той я изгледа втренчено. И тя сякаш чу думите: „Добре съм, нищо ми няма, забрави, че си ме видяла.“ После мъжът бавно отпусна ръка, обърна се и коленичи пред раницата.

Джордана нямаше избор и отново седна. Чудеше се откога го боли рамото. Имаше чувството, че желанието му да продължат напред бе свързано не само с групата, а и с него самия. Типично за футболните герои. Контузени или не, винаги се състезават. Болката е част от играта.

Тя изсумтя недоволно и се облегна на раницата. Клейз искаше да се чувства мъченик. Странно, но той не бе позволил на никой от тях лукса да направи същото през изминалата седмица.

Седмица. Стресната, тя се сети, че седмицата бе почти към края си. Беше четвъртък. Тази нощ бе последното преспиване на открито. Утре ще завършат пътешествието и ще си тръгнат за вкъщи. Чудеше се как толкова бързо е минало времето. Независимо от проблемите, бе прекарала чудесна седмица. И макар сега да се чувстваше изтощена, подобна умора бе здравословна. От години не бе усещала такова разтоварване.

Както бе легнала, обърна глава и погледна Патрик през полуспуснати клепачи. Няма да го види… след утрешния ден. Знаеше, че така ще е най-добре, но не можеше да не съжалява поне малко. Той я вълнуваше. Присъствието му бе прибавило нещо по-специално към излета й в горите. Удоволствие. Очакване. Подобно чувство изпитваше, когато влезеше сутрин в офиса си, но все пак бе доста различно. Наистина доста различно.

— Изглеждаш тъжна. Дори меланхолична.

Обърна глава и видя до себе си коленичил Джон. Опита да потисне изчервяването и събра сили да се усмихне.

— Просто съм уморена.

— Това, което видях, не бяха признаци на изтощение — рече той подигравателно и вдигна вежди. Погледът му се отмести към Патрик, после отново спря на нея. Продължи съвсем тихо: — Харесваш го, нали?

Не беше въпрос. Джордана внимаваше да не преиграва.

— Разбира се. Ти не го ли харесваш?

— Не по същия начин. На мен ми допада, защото е силна личност и е интелигентен, защото има истински качества на водач. Нали разбираш, ти виждаш качества, които аз не мога да забележа. Аз съм мъж, а ти си жена.

— Сигурно си прав — промърмори тя и притвори очи тъй, сякаш искаше да покаже, че й е безразлично, но това съвсем не заблуди Джон.

— Надявам се, не сме те притеснили с шегите и тъй нататък.

— Няма проблеми.

— Ще го виждаш ли?

— Кого?

— Пат.

Тя отвори очи.

— Кога?

— След като обиколката свърши.

— Защо да го правя?

— Защото изглеждате чудесно заедно.

Тя се изсмя суховато и се застави да запази хладнокръвие.

— Една връзка не може да се крепи на това, че двойката изглежда добре заедно.

— Вие имате много общи интереси.

— О?

— Например футболът и други неща.

— Аз нямам нищо общо с футбола.

— В миналото си имала.

— Да. Но сега той не е част от моя живот.

— Нито пък от неговия — Джон потърси с поглед Патрик. — Удържа на думата си. Беше заявил, че няма да клюкарства на тази тема и наистина не каза и дума. С теб разговарял ли е?

— Не.

— Защото не си поискала.

— Точно така.

— И не го намираш за привлекателен?

— Хей, какво е това, разпит ли?

Ако въпросите бяха зададени от друг, може би щеше да се обиди. С Джон беше някак по-различно. Той беше най-мил с нея. Беше истински любопитна да чуе какво ще й каже.

— Разбира се, че не е разпит, просто се чудех. Приятно е да си помислиш какви възможности имате. Ако с Пат сте заедно…

— Няма такава вероятност — прекъсна го тя. — Животът на всеки от нас е съвсем различен от този на другия.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Смятам, че издигаш несъществуващи стени.

Джордана заговори тихо, без злоба:

— Мисля, че минаваш границите.

— Сигурно си права. Но те харесвам, Джордана. Ти си много силна и целеустремена жена. Възхищавам се на начина, по който успя да се вместиш в групата и да ни изтърпиш. И разбирам защо Крейг така те превъзнася. Ти си интелигентна. И решителна. Ясно ми е защо „Уилоу Ентърпрайзис“ е успешно предприятие. Само се чудя… — гласът му заглъхна.

— Чудиш се какво?

— По какъв начин компенсираш емоционалната страна на същността си.

— Деловите жени нямат емоции.

— Ти имаш. Забелязал съм. Начинът, по който гледаш Пат понякога. Както преди малко. Видя, че си разтрива рамото. Едва се сдържа да не идеш при него.

— Значи забеляза? — неволно отрони тя, без да съзнава, че това е признание.

— Случайно улових тревожното ти изражение, после проследих погледа ти, отправен към Пат, и разбрах.

Тя се отпусна и затвори очи.

— Това, което си видял, е било съчувствие към друго човешко същество. Никога не съм претендирала да съм безмилостна.

Той се засмя.

— Не мисля, че би могла да бъдеш, дори да поискаш. Най-малкото към Пат. Е — продължи той, — май си права. Минах границите. Всъщност аз познавам Пат едностранчиво. Може би иначе е повърхностен.

— Шегуваш ли се? — извика Джордана и подскочи изумена.

Джон се усмихна и очите му заблестяха шеговито. Стана и отиде да помогне на Патрик.

Оказа се, че Бил има бутилка вино в раницата. Беше я крил, увита в дрехите си, през цялата седмица и сега триумфално я извади на вечеря. После излезе, че и Доналд е направил подобен трик. След като изпиха първата, той отвори своята. Вечерята наистина се превърна във весело събитие.

Джордана потуши меланхоличните разсъждения, за които я бе обвинил Джон, или по-точно се опита да ги разсее. Но ефектът бе незначителен. Наистина, виното я сгря и отпусна, но не успя да заличи усещането, че Патрик е наблизо, фактът, че палатката, която бяха споделили онази нощ, бе разпъната настрана от другите и ги чакаше. И че дори да бе възможно Патрик да се възползва, тя не би имала нищо против.

Отлагаше, докато можеше. Стоя, докато мъжете един по един започнаха да си лягат. Тя… и Патрик.

— Уморена ли си? — попита той тихичко.

Малкият фенер хвърляше сенки по лицето му и придаваше на чертите още по-мъжествен вид, сякаш бяха издялани от камък.

— Не.

— Искаш ли да поговорим? — тя поклати глава. — Да се разходим? — пак отрицателен жест. — Да поиграем руми?

— Руми? — не звучеше опасно.

— Добре.

Патрик раздаде картите. Изиграха три игри. Той ги спечели всичките. Стана, стисна й ръката и предложи:

— Все пак да се поразходим?

— Не, Пат…

— Хайде — улови ръката й и преодоля съпротивата. Джордана не искаше да предизвиква спор и безмълвно го последва в тъмната гора. Спряха на малко възвишение. Чак тогава той я пусна.

— Колко хитро. Знаеш, че не мога да избягам, защото ще се загубя.

Патрик бе застанал с гръб към нея и заговори, без да се обръща.

— Ще се справиш, ако решиш. Както винаги.

Говореше за живота й и тя го знаеше.

— Опитвам се.

— Опитай и тази вечер.

Тя затаи дъх.

— Да опитам какво?

Той бавно се извърна. Макар тъмнината да скриваше изражението, напрегнатостта му се долавяше ясно.

— Да се престориш, че миналото не съществува. Че никога не съм играл футбол, и че никога не си била омъжена за най-заклетия ми съперник.

— С каква цел? — чу се да прошепва тя, макар в ушите й да ехтяха бесните удари на сърцето. Разбира се, тя знаеше отговора предварително.

— Заради нас, Джордана. Заради теб и мен. Една нощ. Заедно.

Искаше да отстъпи назад, но краката й сякаш се бяха сраснали със земята.

— О, Пат… не знам…

— Не го ли искаш? — в гласа му не прозвуча арогантност или хитрина, само умолителна нотка, която я трогна.

— Знаеш, че искам — прошепна.

— Тогава, защо не? Една нощ?

— Защото не мога. Не мога да забравя.

— Реши се, Джордана, наоколо няма никой. Толкова сме далеч от реалността.

Но тя поклати глава.

— Не мога да забравя.

— Не е това причината — заяви той. — Страх те е.

— По дяволите, прав си, страх ме е — извика тя отчаяно. — Страхувам се от всичко, което си бил, което аз съм била. Не искам нещата да се повторят, Патрик. Разказах ти какво мъчение беше за мен. Не мисля, че мога да го понеса отново.

Патрик се взря в нея объркан, но заговори с равен тон:

— Не ти предлагам нищо, което е било преди. Мисля, че бях ясен.

— Достатъчно ясен да ми заявиш, че ще се любиш с мен, за да си отмъстиш на Питър.

— Не съм казал такова нещо.

— Но такъв беше смисълът.

— Ти си го изтълкувала така, Джордана. Нека изясним нещата. Казах, че ще правя любов с теб така, както никой досега не е правил…

— Както Питър никога не е правил.

— Точно така. Ти си била омъжена за него и това ме съсипва. Ужасявам при мисълта, че си била в прегръдките му. Ужасявам се от мисълта, че който и да е, освен мен, може да те прегръща. Аз съм нормален човек. Може да не съм арогантен като Питър, но имам самолюбие. И то ми казва, че ако се любя с теб, изживяването трябва да е незабравимо. Това искам, това ми е нужно. Не разбираш ли?

— Като предизвикателство, Пат, така ли? Точно тази дума използва.

Той отчаяно прокара пръсти през косата си.

— Разбира се, че е предизвикателство. Всеки път, когато мъж прави любов с жена, това е предизвикателство. Или поне трябва да бъде. Ако не е… Добре, какъв смисъл има?

Джордана се уплаши. Той беше прав. Искаше й се да му повярва, но ако го стореше, щеше да унищожи контрола, който бе упражнявала върху себе си в продължение на много години. Това би означавало да забрави. А не беше сигурна, че е в състояние да го направи.

Патрик усети колебанията й, простена и тръгна обратно през гората.

— Къде отиваш? — извика тя.

— Връщам се в лагера — отговори, без да се обръща.

Точно когато щеше да изчезне зад завоя, Джордана хукна след него. Нямаше желание да остане сама с горските обитатели. Трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него. Щом стигнаха в лагера, мъжът влезе в палатката. Разкъсвана от колебания, Джордана усети как пулсът й се ускори. Не можеше да стои навън вечно. Студено беше. Палатката, спалният чувал й осигуряваха защита и топлина. Тя изстена отчаяно и последва Патрик вътре.

Той вече бе свалил якето и събуваше джинсите си. Тя тихичко се наведе над спалната торба и също се заразсъблича. Остана само по топло бельо и бързо се пъхна в завивките.

Очите й, свикнали вече с тъмнината, се взираха в тавана. До нея Патрик се въртеше неспокойно, търсейки по-удобна поза. Накрая изруга и седна, като започна да масажира рамото си.

Джордана не можеше да отмести поглед. Стана и бутна ръката му настрани.

— Няма нужда да…

— Шшт. Тихо — прошепна тя. — Нека ти помогна.

Под ръката й мускулите му бяха сковани и втвърдени. Тя натискаше леко и упорито, но не постигна нищо.

— Свали ризата — заповяда шепнешком. — Пръстите ми се плъзгат.

Известно време той не помръдна. Стоеше със сведена глава и стисната челюст. Накрая протегна ръка и издърпа през глава ризата. Голото му тяло пареше при допира й. Тя масажираше мускулите му с длани, после се опита да ги отпусне с пръсти. Но независимо колко се стараеше, той оставаше напрегнат. Тя плъзна ръце по врата му и атакува мускулите там.

Нищо не се получаваше. Нищо друго, освен възбудата, че го докосва. Нищо, освен магията на физическата му сила. Само изкушението, което я подлудяваше. Тя спря, чак когато усети, че напрежението в нея е нараснало толкова, колкото и неговото. Простена и опря чело в рамото му.

— О, Пат!

Той се протегна бавно и хвана дланите й, притегляйки ги към гърдите си. Тя се сгуши в извивката на врата му. Ухаеше прекрасно. Беше толкова привлекателен. В този момент Джордана се почувства невероятно женствена.

Той я привлече в прегръдките си, притисна я силно. След миг тя бе до него в спалния чувал, предложила устни в екстаз.

Нищо друго не съществуваше, точно както й каза той. Страстта им бе толкова силна, че миналото потъна в забвение. Мъжът я целуваше в сладостен унес, езикът й търсеше неговия. Пръстите му я докосваха по гърдите, корема. Дланта му бавно се плъзна между бедрата й и мъжът усети пламналата в очакване женственост.

Джордана дори не бе усетила, че е свалил трикото й и сега съблича своето. Вече тръпнеше, извиваше се към тялото му, изпитваше такава нужда от него, каквато не бе чувствала към никой друг. Усети го в себе си и само с устни той успяваше да заглуши стоновете й.

Джордана никога не бе изпитвала такова съвършено удоволствие. Задъханите стонове на Патрик я възбуждаха не по-малко от ритмичните тласъци на слабините му. Тя го посрещаше при всяко движение с нуждата да бъде завладяна, чувстваше, как цялото й същество се стреми към него. Поглъщаше всичко, което той й предлагаше в замяна. А то беше много. Сред страстта на сливането тя усещаше как той се въздържа и знаеше, че чака нейния екстаз, за да се превърне в начало на неговия.

И когато това стана, бе заслепяваща катаклизмична експлозия от вътрешно удоволствие и радост, достигнала върха си при последния му тласък, при изтръгналия се неволно от гърлото му вик.

Те останаха прегърнати сякаш цяла вечност, докато накрая Патрик се отпусна върху й. Учестеното им дишане бавно се успокояваше.

След много време той излезе от нея и се търколи на една страна, повличайки я със себе си.

— Съжалявам, скъпа — прошепна и зарови лице в косата й. Тя усети как ръцете му треперят, макар че я притискаха силно. — Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Исках да е толкова хубаво. Толкова дълго. Исках да правя любов с всяка твоя фибра.

— Но точно така беше!

— Исках да бъде толкова различно.

— Така беше, наистина! — възкликна тя и обхвана лицето му. Устните й докоснаха неговите, после, когато ги отдръпна, пръстите й заеха мястото им. Тя се поколеба за миг, преди да изрече това, което беше самата истина: — Питър никога не е изпитвал такава нужда от мен, не по този начин.

Думите й сякаш увиснаха във въздуха, докато накрая мъжът изстена, притисна я към гърдите си тъй силно, че дъхът й секна.

— О, скъпа, не исках да мислиш за него в този момент.

— Но ти го правиш. И освен това искам да знаеш, че това, което се случи, беше много специално за мен, Пат. Толкова те желаех.

— Аз също те желаех. Не може да не си разбрала. Желанието, което изпитвам към теб, няма нищо общо с Питър. То просто е в мен. От понеделник. Щях да те желая дори да беше жената на турски султан.

— Знам — промърмори тя и прехвърли крак върху бедрото му. Усети как той се възбуди.

Патрик пое дълбоко въздух.

— Отново те желая.

Усмивката й сякаш проблесна в тъмнината.

— И това знам.

— Приятно ли ти е?

— Питър никога не искаше. Никога втори път. Винаги съм смятала, че е прекалено уморен. По-късно разбрах, че и в любовта, както във всичко останало, е прекалено егоцентричен. С неговия оргазъм започваше и свършваше света. Повече нищо не ми дължеше — пръстите й се плъзнаха по гърдите на Патрик. — Говоря ти всичко това умишлено, Пат. Не съм от тези, които започват да си изливат душата, щом ги целунеш. Но… съм поласкана, че ме желаеш отново. Особено след това, което току-що изживяхме — добави бързо.

— Заради това, което току-що изживяхме — поправи я той и я целуна по челото. — Всичко беше толкова хубаво. Джордана… погали ме…

Кръвта закипя във вените й. Погледна го в очите и съзря отново онази жар. Знаеше, че никога няма да бъде безразлична. Плъзна ръка надолу и го обхвана, отначало плахо, после с нарастващо удоволствие.

Мъжът изстена, отдал се на страстта.

Сама жадна за любов, Джордана го насочи към влажната очакваща го топлина.

Мъжът обхвана хълбоците й и проникна в нея.

Макар че този път отдаването бе по-бавно, удоволствието беше не по-малко наситено. С всяко движение той я издигаше все по-високо.

— Ще… станеш цялата в синини — задъхано рече мъжът.

— О, Господи, Пат, страхотно е…

— А това?

Ръката му намери зърното на гърдата й и го потърка с палец.

— Да!

— Но все още… не мога да те видя — успя да произнесе той. — Всъщност бих искал… да те просна под сребристата лунна светлина. Гола… върху мек бял чаршаф… и да те гледам… и да те любя…

Тя обви ръце около врата на мъжа и се притисна към него. Тихи задъхани стенания се откъснаха от устните й. Цялото й тяло гореше, търсеше освобождение.

Секунди след нея свърши и той. Дълго след това никой не проговори. Лежаха прегърнати в единичния спален чувал и сякаш тази близост допълваше удоволствието, което току-що бяха споделили.

— Пат? — прошепна тя.

— Да?

— Смяташ ли…

— Какво?

— Дали сме…

— Какво?

Притеснена, тя изплю камъчето:

— Дали сме вдигнали много шум?

В очите му проблеснаха присмехулни пламъчета.

— Шум? Сумтене, стенания, въздишки…

— Шшт. Знаеш какво имам предвид. Мислиш ли… че някой от мъжете е чул?

Той се засмя.

— Съмнявам се. Слушай.

И действително, когато напрегна слуха си, тя долови далечно и равномерно бръмчене. Озадачена, се заслуша още по-внимателно.

— Не мога да повярвам. Тази вечер хъркат двама.

— Така изглежда. Дори другите да са будни, не биха могли да чуят каквото да е било заради хъркането. Лично мен малко ме интересува дали някой от тях знае, или не.

— Теб, разбира се, нищо не може да те притесни — рече тя с упрек. — Ти си мъж. Дори си те представям как се фукаш наляво-надясно с изпъчени гърди…

Той нежно стисна бедрото й, за да прекъсне думите й.

— Хей, не съм казал подобно нещо. Не съм позьор.

В гласа му прозвуча раздразнение и Джордана съжали, задето разруши интимната атмосфера след преживяното.

— Знам — рече тихо и погали гърдите му. — Предполагам, все още съм предпазлива. Навик. Не се сърди.

Патрик се преобърна по гръб, взе ръката й и я притисна към сърцето си.

— Аз съжалявам. Съжалявам, че е трябвало да свикнеш така. Но не всички мъже сме такива, уверявам те.

Тя му вярваше. Притисна се към него и краката им се преплетоха.

— Удобно ли ти е?

— Да. Май съм извадила късмет. Ставаш за възглавница. А как е рамото?

— По-добре. Май забравих за него.

Той се понамести и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Пат.

Джордана затвори очи и потъна в сън моментално. Би трябвало да размишлява върху това, което току-що се бе случило. Върху възможните последствия. Да се чуди какво ще й донесе утрешния ден. Но не го стори. Не можеше да се занимава с това. Моментът бе толкова изключителен, че не искаше с нищо да го помрачава. Тъй или иначе утрешният ден щеше да дойде. Неминуемо.

 

 

Със слънце и ободряващо хладен въздух започна петъчният ден. На Джордана обаче не й се стори странно, че незнайно защо времето никак не повдигна духа й.

Всъщност се беше събудила в добро настроение — новият ден бе започнал върху облак от еротични спомени. Първата й грешка бе, че опита да се доближи до Патрик. Мястото беше празно и тя стреснато отвори очи. Това се оказа втората й грешка.

Както винаги, нямаше го. Беше се облякъл и излязъл от палатката много преди другите да са се размърдали. Проблемът бе там, че тя не беше „другите“. Тя беше жената, с която бе правил любов през изминалата нощ. Можеше поне да я целуне, преди да излезе. А може би го е сторил, без тя да усети.

Сърдито нахлузи дрехите си и излезе на студа. Мъжете поглъщаха закуската с такова настървение, сякаш бяха гладували цяла година. Но по-лошото бе темата, на която разговаряха. Завръщане вкъщи.

Беше петък. Днес се прибират у дома.

Джордана приближи мълчаливо, после спря. Застина заслушана, без да може да помръдне. Накрая при нея дойде Патрик и я извади от временното вцепенение.

— Замразен омлет? — предложи й той и протегна към нея чинията.

Бяха първите думи, които й отправи след нежното „лека нощ, скъпа“ снощи и подборът съвсем не беше от най-романтичните. Но сега беше сутрин и имаха публика.

— Ами… — тя колебливо сведе глава.

— Трябва да хапнеш нещо, чака ни цял ден ходене — нежно настоя той.

Без да поглежда, тя пое чинията, наля си кафе и седна на земята.

— Ще се обръсна — рече Лари, като поглади посивялата си и набола брада. — Това е първото нещо, което ще направя.

Джон поклати глава.

— Аз пък влизам под душа, преди да пипна каквото и да било. Цялата мръсотия на Ню Хампшир сигурно се е събрала под яката ми.

Бил вдигна ръка и заяви мечтателно с притворени очи:

— Лично аз умирам да почувствам в устата си дебел, сочен стек алангле.

— Легло — обади се Доналд. — Ето това искам аз. Меко и топло легло.

— Ами ти, Джордана? — попита Бил. — Какво удоволствие ще си доставиш, като се върнеш?

Коремът й болезнено се сви. Направи върховно усилие да не погледне към Патрик.

— О, от всичко по-малко, предполагам.

— Предполагаш? — заяде се Доналд. — Къде отиде онази категорична дама, с която се запознахме в понеделник? Тя не би се съмнявала в нищо, щеше да знае всички отговори. Или пък може би… — хвърли той хитър поглед към Патрик — вие двамата планирате да останете и да изминете маршрута повторно?

Джордана не се сдържа и обърна очи към Патрик. Той изглеждаше не по-малко мрачен от нея. С огромни усилия тя успя да се усмихне.

— Как бих искала да е така, но това е лукс, който не мога да си позволя. В Ню Йорк ме чака работа. Всичко ще се стовари върху мен в понеделник сутрин.

— О, деловата жена — като ехо повтори думите си от първия ден Доналд. Тогава това бе прозвучало презрително. Сега в тона му се чувстваше респект. И усмивката му излъчваше топлина.

Джордана кимна и най-сетне успя да се усмихне искрено. Тези мъже не бяха толкова лоши в крайна сметка и съвсем не се бяха държали зле. Тя ги огледа един по един и сякаш безмълвно им благодари. После сведе глава, защото усети, че в нея самата имаше нещо съвсем ново. Дали тази по-емоционална страна от същността й, за която Джон бе споменал вчера? Дали не я бе потискала през всичките тези години?

Имаше много поводи за размисъл, докато прибираха палатките и пълнеха раниците. Тръгнаха на път. Маршрутът не беше труден. Пейзажът не бе тъй зашеметяващ, както през първите дни от седмицата. Освободен от хранителните продукти, товарът им бе по-лек.

Спряха да обядват на поляна, кацнала над яркосин вир, която би била прекрасна в по-топло време. Джордана мълчаливо дъвчеше и се чудеше как тъй незабелязано отмина седмицата. Как й се искаше да продължи. О, да, мечтаеше за гореща баня. И легло. И пресен, хрупкав кроасан. Но копнееше и за други неща.

Патрик говореше малко. Всичко би дала да узнае за какво мисли, но маската на самоконтрол не допускаше това. Както винаги, играеше чудесно ролята на водач, показваше им местността, гласът му бе търпелив и дружелюбен.

На моменти й идеше да изкрещи. Искаше да го попита: „Какво почувства?“, „Какво мислиш?“, „Какво ще правим?“ Но, разбира се, не посмя. Знаеше отговорите, или поне тези, които се отнасяха до нея. Всеки ще тръгне по своя път. Тъй трябваше да бъде. В планината те нямаха задръжки. Но в града ги чакаше действителността.

А тя приближаваше с всяка крачка. Макар следобедният преход да не беше труден, Джордана почувства нарастващо безпокойство. Опита да го потисне, да погледне изминалата седмица отстрани, да концентрира съзнанието и ентусиазма си към новата работна седмица. Не успя.

Изненадващо бързо пристигнаха в лагера, откъдето бяха тръгнали преди четири дни. Мъжете ликуваха, с радост смъкнаха за последен път раниците от гърба си. От сърце благодариха на Патрик, стискаха си ръцете, имаше дори прегръдки за Джордана, на които тя отвърна искрено.

После Доналд и Бил потеглиха с едната кола, Лари и Джон — с другата. Патрик и Джордана останаха сами.

Стиснала ключовете, тя бавно приближи до джипа, когато мъжът затвори задната врата.

— Прибра ли палатките и всичко останало? — попита.

— Да.

Тя кимна и погледна към гората.

— Е, хайде, май и аз трябва да тръгвам.

— Смяташ да изминеш целия път до Ню Йорк тази вечер?

— Такъв беше планът ми — пъхнала ръце в джобовете, тя погледна към небето. — Не съм сигурна. Може би след целия този брътвеж за легла и бани, ще се предам и ще спра в някой мотел по пътя.

Настъпи тишина. По небето се носеха облаци и се прегрупираха в най-различни форми. Макар че погледът й бе отправен към тях, тя изобщо не забелязваше красотата им.

— Джордана?

Сърцето й подскочи и тя срещна погледа му.

— Да?

— Знам едно чудесно място. На около час път оттук. Смятах да пренощувам там — той сякаш се поколеба. — Убеден съм, че ще бъде празно. Нали сезонът приключи…

Тя кимна, но не отговори. В гърлото й се надигна буца.

— Е… просто исках да ти кажа… — той се обърна и застана пред вратата със сведена глава и сковани от напрежение рамене. Когато я погледна, в очите му се четеше същата вътрешна болка, която я измъчваше през целия ден. Той протегна ръка, хвана брадичката й и погали бузата й с палец. — Най-добре тръгвай. Аз ще карам след теб. Ще бъда по-спокоен, като видя, че си излязла на магистралата.

Джордана наклони глава и погали ръката му върху страната си. После каза нежно:

— Не, ти мини първи, аз ще те следвам.

Стори й се, че за миг зърна блясък в очите му, но той изчезна тъй бързо, та не бе сигурна дали не си е въобразила. Но чувствата не можеха да бъдат въображаеми. Те бяха нещо, което се чувстваше осезаемо.

С тази мисъл Джордана натискаше газта, вперила поглед в джипа пред себе си, следвайки го към мотела на един час път от лагера.