Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нещо завинаги (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forever Instinct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Вечен инстинкт. Тайната на камъка

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0284–0

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Патрик бе застанал до прозореца и гледаше към Парк Авеню. Бюрото зад него бе отрупано с папки. Секретарката седеше точно пред вратата на кабинета му, готова да напише всички писма, които се предполагаше, че е оставил на диктофона предната вечер. Но той не бе направил нищо подобно. Всъщност не бе вършил нищо друго, освен да мисли за Джордана. Изглежда му бе станало навик.

През двете седмици след завръщането им от Ню Хампшир, когато всеки от тях подкара колата си и тръгна към собственото си всекидневие и грижи, той бе опитал да се потопи в работата. Не можеше да се каже, че бе успял. Сега, както много пъти преди това, мислите му се върнаха към онези два почивни дни в мотела. Беше като сън, прекрасен и изпълнен с топлина, сън, който въплъщаваше всичките му мечти, дори повече. Не бяха излизали от стаята си през онези два дни. Първо имаха извинението с дрехите — чак късно събота вечер прането пристигна, изгладено, сгънато, поставено на закачалки. Но дори тогава предпочитаното облекло останаха хавлиите или изобщо нищо върху телата им.

Разговаряха и правиха любов, поръчаха закуска и се любиха, хапнаха сирене и вино, след това отново правиха любов, вечеряха, побъбриха и пак се любиха. И всеки следващ път беше по-хубаво. Станаха близки приятели и невероятни любовници. Мисълта, че трябва да се разделят, го побъркваше.

В неделя часовете се изнизваха и напрежението започна да се чувства. И двамата знаеха какво следва. Както в разговорите, така и когато правеха любов, се чувстваше нервната им превъзбуда. Накрая той рече:

— Историята стана много сериозна, за да я забравим. Разбра това, нали? — тя го погледна замислено и кимна. Той продължи: — И двамата имаме нужда от време, за да помислим. Като се върнем в града, нещата ще се променят. Всичко дотук беше много красиво, но далеч от реалността. Сега ще трябва да помислим за връзката си в този по-различен аспект.

Тя отново кимна, но съгласието й само подсили разочарованието му. Предпочиташе тя да бе спорила, че няма да има никаква разлика, че това, което имат, ще продължи при всякакви обстоятелства, че го обича, но тя не се възпротиви. Беше твърде разумна. Много неща беше преживяла, много бе препатила с Питър Къркланд, за да си затвори очите пред проблемите, които неминуемо щеше да има с Патрик. Ако искаше връзката им да оцелее в реалния свят, трябваше да се примири с доста неща. А също и той.

Дали бе успял? Всички размишления и вътрешни колебания, които го измъчваха и преди, го бяха убедили в едно. Обичаше я. Тя беше всичко, за което бе мечтал в една жена — сърдечна и интелигентна, вълнуваща и независима — всичко, с изключение на едно. Беше бившата съпруга на Питър Къркланд.

Изглежда не можеше да се отърве от тази мисъл. Тя го преследваше, измъчваше го както навремето фактът, че е в сянката на Къркланд. И сам се вбесяваше от себе си. Твърде често си представяше Джордана гола, нейното тяло, което познаваше така добре, в обятията на Питър. Това караше стомаха му да се свива. После съжаляваше и я желаеше още повече от преди. Щом я обичаше, нямаше никаква причина да не й се обажда, да я вижда, дори да се ожени за нея. Да върви по дяволите Питър. Какво го интересува, че ще се подмятат злобни забележки, че вестниците несъмнено ще измислят всякакви истории. Какво го интересуваха хората.

Но всъщност обръщаше внимание на това. Заради себе си и заради Джордана. Не искаше нищо да очерни красотата, която бяха открили във връзката си.

Дали тя също я е усетила? Беше уверен в това. Всичко, което бе казала или направила през тези два дни, му даваше сигурност. Спомни си последния път, когато правиха любов. Тя се беше отдала изцяло, съсредоточила устните си, нежните длани, гъвкавото тяло единствено върху усилието да завладее всяка фибра от него. Тя го обичаше, или поне той мислеше така. Ами ако се заблуждаваше?

Патрик се извърна от прозореца и изсумтя. А навремето му се струваше, че най-тежките минути в живота му са били при очакването на наградите „Хейсмън“. Беше вложил в това цялата си душа и агонията бе страшна.

 

 

В другия край на града, на последния етаж на небостъргача, който гледаше към Шесто Авеню, Джордана съзерцаваше документите, разхвърляни по бюрото й. Вдигна поглед, щом чу лекото почукване на вратата. Влезе Сали Франк.

— Какво е мнението ти? — погледът й се местеше от Джордана към бюрото и обратно, изпълнен с очакване. — Харесваш ли ги?

— Мисля, че са добри.

— Само добри?

— Не знам, Сали — намръщи се тя. — Нещо липсва. Не мога точно да определя. Може би не е достатъчно вълнуващо… или… обещаващо… или… О, не знам.

Сали седна на края на бюрото.

— Хората от художествения отдел работят върху тях от седмици. Мислех, че са много сполучливи.

— Наистина са добри.

— Но?

Джордана сви рамене и погледна уморено приятелката си. Сали беше с нея от самото начало и бе най-добрият вицепрезидент по рекламата, който можеше да си представи.

— Наистина не знам. Може би вината е в мен. Не знам какво искам.

Сали се замисли.

— Защо ми се струва, че тук има нещо по-дълбоко, че не става дума просто за рекламната кампания?

— Така ли мислиш?

— Хайде, миличка. Изплюй камъчето. Какво те безпокои?

— Смяташ, че нещо ме безпокои?

Сали извърна очи към тавана.

— Винаги на въпроса с въпрос. Дали това са президентски привилегии или само опитваш да се изплъзнеш? Какво има, Джордана? Сякаш живееш в друг свят, откакто се завърна от онова пътуване.

— От Минеаполис?

— Не, това беше миналата седмица и беше съвсем делово. Говоря за онази твоя тъй наречена ваканция. Трябваше да си дойдеш отпочинала и освежена. А всъщност изглеждаш само по-разсеяна.

— Наистина ли?

— Хайде, Джордана, за кого ме взимаш? Това съм аз, Сали. Жената, на чиято сватба беше кръстница. Чиито деца са твои кръщелници. Тази, която ти плаче на рамото, когато пиете чай всеки път, щом се скара с мъжа си. Какво има, скъпа? Нещо наистина те мъчи.

Джордана я изгледа мълчаливо, рязко избута стола и приближи към прозореца. Може би имаше нужда да говори, да сподели мислите си с човек, който може да й помогне. Господ е свидетел, че сама не бе успяла да стигне до необходимите отговори.

— Срещнах един мъж.

— Мъж?

— Да.

— Къде? — в гласа на Сали изведнъж прозвуча неудържим ентусиазъм. От години бе окуражавала приятелката си да излиза с мъже, но не бе постигнала успех.

— По време на екскурзията.

— В Ню Хампшир? Шегуваш се!

— Де да беше така.

— Е, и защо си толкова мрачна? Мисля, че това е чудесно! Дори да живее далеч, какво от това? Както много жени в наше време, ти си непрекъснато в движение.

Джордана продължи да съзерцава гледката през прозореца и Сали смени тона.

— Охо, той е женен значи.

— Не е.

— Суперзвезда на пънк рока?

— Не — засмя се тя пресилено.

— Тогава какво? Какво може да му е толкова ужасното на този мъж, когото си срещнала случайно?

— Името му е Патрик Клейз.

— Хубаво име.

— Не ти ли напомня нещо?

— Не — намръщи се Сали. — Трябва ли да ми е познато?

Джордана се облегна върху широкия перваз и се подпря на лакти.

— Щеше да ти е познато, ако се интересуваше от спорт.

— Не се интересувам, знаеш това.

— Норман сигурно е чувал името.

— О, със сигурност. Побъркал се е. Всяка събота и неделя футбол, професионална лига и какво ли не още. Е, Джордана, кой е Патрик Клейз?

Джордана пое дълбоко въздух, после го изпусна с въздишка.

— Патрик Клейз е, или по-скоро беше, известен полузащитник, най-големият съперник на Питър във футбола в продължение на години.

— А, Патрик Клейз.

— Чувала си за него, нали?

— Не, но ти вярвам за всичко, което казваш. Освен това разбирам, че той те вълнува.

— Да. Не. Господи, не знам!

Сали скочи от бюрото и приближи до Джордана. Заговори много тихо.

— Никога не съм те виждала такава, мила. Дори когато нещата тук са вървели много зле, пак си била хладнокръвна. Винаги си имала мнение, макар аз понякога да не съм се съгласявала с теб. А сега този Патрик Клейз ти е влязъл под кожата, нали?

— Да.

— Ето, нещата се изясняват. Искаш ли да ми разкажеш?

— Не съм убедена.

— Но ще го сториш.

— Мисля, че е наложително. Сама просто не мога да реша какво да сторя. А ти си права. Отразява се върху работата ми.

Сали нежно я потупа по ръката.

— Добре. Започни отначало. Доколкото разбирам, бил е член на експедицията.

Джордана й разказа историята възможно най-кратко. Когато свърши, Сали бе потънала в размисъл.

— И се разделихте… просто така.

— Да. Нямаше друг начин. Той бе прав за едно: живяхме в нереален свят.

— Само не разбирам защо да не може да се превърне в реален?

— Сали, той е футболист.

— Бил е футболист.

— Не виждам разлика. Имаш ли представа какво чувствам, когато си спомня какъв беше бракът ми с Питър?

— Патрик не е Питър. Ти сама го каза. Все си очаквала да откриеш прилики, но не си успяла. Бил е мил, добър и всеотдаен. Влюбена си в него, нали? — плахо попита Сали.

— Да.

— А той обича ли те?

— Не го е признавал. Каза само, че трябва да намерим начин да се справим с нашата връзка в реалния свят — тя погледна умолително приятелката си. — Не виждаш ли, Сал? Цял живот се е борил срещу това да бъде втора цигулка на Питър. Как би могъл да се обвърже с мен? Аз бях съпруга на Питър.

— На мен ми се струва, че вече се е обвързал.

С бърз жест Джордана показа, че не приема спора.

— Това беше там. Обстоятелствата бяха съвсем различни. Бяхме изолирани от действителността. Като във вакуум. Все едно романс на самотен остров или… на борда на някой параход.

— Но ти го обичаш.

— Да!

— И искаш да ти се обади.

Победена, Джордана сведе глава.

— Част от мен казва не. Тя би искала никога да не съм го срещала. Тъй щастлива бях сама. Всичко беше просто. В личен аспект говоря. Но…

— Другата част…

— В другата част съществува празнина. Тя мечтае да го види. По дяволите, иска да му се обади.

— Защо не му позвъниш?

— Не мога. Имам нужда от… време.

— Глупости! Какво ще ти помогне да седиш тук в офиса си, а той — някъде другаде.

— Парк Авеню — промърмори Джордана. — Офисът му е на Парк Авеню.

— Ето, знаеш къде се намира. Обади му се.

— Не мога.

— Защо? По дяволите, та тук в работата си толкова агресивна жена. Няма да ти мигне окото, ако трябва да вдигнеш телефона и да потърсиш дори президента на „Нейман-Маркъс“.

— Това е друго.

— Не би трябвало да бъде.

— Президентът на „Нейман-Маркъс“ не е бил потискан в течение на години от „Уилоу Ентърпрайзис“.

— Ти също не си потискала Патрик. Питър го е сторил.

— Но аз бях омъжена за Питър и хората знаят това.

Сали скочи на крака.

— Хората могат да вървят по дяволите, Джордана Къркланд. Никога не си вземала решения в зависимост от това какво мислят хората. Обади му се. Вдигни телефона и му се обади.

— Не, искам той да ми се обади.

— А, ето каква била работата. Дълбоко в душата си очевидно си старомодна. Трябваше да се досетя по-рано — как плачеш по сватби, как ме караш да взема отпуск, когато някое от децата има рожден ден, как пращаш шампанско на юбилярите. Ти си романтична. Дори женитбата ти с Питър в началото беше такава, нали?

— Да.

— Но си станала по-цинична.

— Предпазлива.

— Както и да е. И тъй като настоящата приказна история има едно-единствено тъмно петънце, ти искаш да я отминеш.

— Никога не съм казвала подобно нещо. Само твърдях, че има проблеми, които не мога да реша сама.

Сали поклати глава и се усмихна.

— Как бих искала да знам разрешението, мила, но не е така. Вие с Патрик сте единствените хора, които могат да го намерят, но първо трябва да се срещнете.

— Знам — прошепна Джордана.

— Той ще се обади.

— Откъде си толкова сигурна? Може би е решил, че му стига, дето се е борил с един от семейство Къркланд.

— Той няма да се бори с теб, а за теб.

— Откъде знаеш?

— Защото те познавам, Джордана. Зная как омагьосваш хората. Щом Патрик Клейз е прекарал онзи уикенд с теб, той вече е налапал въдицата. Освен това, аз самата съм романтична. Ще ти се обади. Ще видиш.

— Как бих желала да съм уверена като теб. Но самата аз не знам дали наистина искам да ми се обади.

— Искаш. По очите ти познавам. Не забравяй, че сме заедно вече десет години. Бях с теб по време на развода ти. Познавах те, когато ходеше на срещи с мъже. Никога не си била такава. Ти наистина го обичаш. А чувството е по-силно от глупавото съперничество между двама младежи.

Джордана се засмя.

— Да, упорити младежи.

— Ревниви младежи — изведнъж Сали се ококори. — Хей, Крейг не знае нищо за това, нали?

— Господи, не. В никакъв случай не трябва да узнае. Моля те, Сали.

Сали завъртя въображаем ключ пред устните си.

— Няма страшно. Е, какво ще кажеш за кампанията…

 

 

Рекламната кампания беше последното нещо, за което Джордана мислеше през следващата седмица, когато й се обади Александър Шейн. Извадена от мечтанието за друго обаждане, което не бе получила, Джордана беше малко разсеяна.

— Александър Шейн? — повтори тя името, когато секретарката й позвъни, за да съобщи за повикването. — От „Уидънър Корпорейшън“?

През последните три години корпорацията присъстваше често във вестникарските заглавия.

— Свържи ме — рече тя и се изправи в стола си. От микрофона се разнесе дрезгав глас.

— Госпожо Къркланд?

— Да.

— Александър Шейн на телефона.

— Да, господин Шейн. Как сте? — това беше чиста формалност. Умът й вече препускаше напред.

— Благодаря, добре. Искам да ви поздравя. „Уилоу Ентърпрайзис“ бележи големи успехи.

— Благодаря. Надявам се, че е така.

— Ние сме убедени в това. Затова се и обаждам. Искаме да ви направим предложение.

Сърцето на Джордана заби с все сила.

— Предложение?

— Да. Да се слеем. „Уилоу Ентърпрайзис“ и „Уидънър Корпорейшън“.

Изумена, Джордана прочисти гърлото си.

— Съжалявам, господин Шейн, но ние нямаме намерение да се сливаме с никого, още по-малко пък с корпорация, която се занимава предимно с електроника и алармени инсталации.

— Всъщност през последните месеци ние разширихме дейността си — гласът му звучеше невъзмутимо. — Надявам се, знаете, че поехме управлението на „Гроснър Фудз“?

„Поехме управлението.“ Това й подейства като електрошок. От страх тя стисна слушалката по-силно.

— Да, четох за това. Но какъв може да бъде интересът ви към „Уилоу Ентърпрайзис“? Ние сме още толкова млада компания…

— Имате шест завода, пръснати из страната, печалбите ви се увеличават непрекъснато, а нашата сделка с „Гроснър Фудз“ показва, че сме започнали да разнообразяваме дейността си.

— Съжалявам, господин Шейн. Не се интересуваме от подобно предложение.

— Да го приемам ли като твърд отказ?

— Абсолютно — отсече тя. Пулсът й препускаше. Зачака, впила очи в бюрото.

— В такъв случай, бих искал да ви информирам, че утре сутрин ще заявим официално намеренията си. В по-големите вестници ще излязат обяви. По пощата ще направим директно предложение на всички акционери.

Джордана затаи дъх шокирана. В паника заоглежда стаята, сякаш търсеше да открие необходимите думи, с които да унищожи този демон.

— Е? — рече Александър Шейн. — Защо не отговаряте, госпожо Къркланд?

— Отговорът ми, господин Шейн, остава същият. „Уилоу Ентърпрайзис“ няма да се превърне в придатък към вашата организация.

— Може би нямате голям избор. Вече сме купили значителна част от акциите ви и нашата оферта ще бъде за четирийсет и осем долара. Както знаете, това е с десет повече от пазарната цена на акциите ви.

— Добре знам цената им — прекъсна го тя вбесена — и смятам, че нямаме повече какво да си кажем. Ако сте възнамерявали да извършите сливането приятелски, ще трябва да идете другаде. Аз ще се боря, господин Шейн. Не съм прекарала последните десет години от живота си в усилия да създам този бизнес, само за да го предам в ръцете на някакъв си универсален конгломерат.

— Точно този ваш дух, госпожо Къркланд, донесе успехи на „Уилоу Ентърпрайзис“. Ние обаче също не се отказваме лесно. Надяваме се, че ще създадем един ползотворен съюз.

„Само през трупа ми“, помисли си Джордана и затвори телефона.

— Това е нечувано. Наистина абсурдно. Не могат да направят това — простена тя. — Не могат просто да позвънят по телефона и да ми откраднат всичко постигнато. Не е честно!

Тя скочи от стола и закрачи из стаята, после се върна до бюрото и вдигна слушалката.

— Лейла, свържи ме с Том Чъруин.

Томас беше вицепрезидент в управителния съвет и практикуващ адвокат.

За съжаление, не успя да й помогне много.

— Абсолютно законно е, Джордана. Знаеш това не по-зле от мен. „Уидънър“ има право да се опита да ни погълне. Поне знаем, че нямат много силно дялово участие. Иначе щяхме да сме уведомени. Можем да се надяваме единствено на бързината си.

— Събрание на управителния съвет още утре?

— Ако е възможно. Знам, че Марджъри Дод е извън града. Възможно е и Хенри Уокър да отсъства. Можем да отложим с един ден. Опитай се да намериш всички останали.

Джордана се чувстваше замаяна. Изненадващо бе, че може да стои на едно място. Но коленете й трепереха ужасно.

— Ще ги намеря, Том. Какви шансове имаме?

— Почти никакъв шанс няма нещата да останат такива, каквито са били през последните няколко години. По дяволите, не съм и сънувал, че може да се случи подобно нещо. Добре че в общия договор имаме клауза, че всяко изменение в статута на компанията трябва да бъде одобрено от акционерното събрание. А ще мине време, докато можем да го организираме. Ако „Уидънър“ са взели заем, за да финансират сливането, всеки загубен ден може да им коства много.

— Съобщенията ще излязат в утрешните вестници. Ами ако успеят да закупят толкова много акции, че да обърнат гласуването в своя полза?

— Трябва да го предотвратим. Хващай телефона, Джордана. Ти лично. Обади се на акционера с най-голям дял в нашето предприятие и обясни какво се е случило.

— По дяволите, Том. „Уидънър“ предлага четирийсет и осем. Доста е примамливо. Не можем да се състезаваме с това.

— Трябва. Някак. Аз предлагам ние самите да вземем заем и да си откупим акциите обратно, но това ще ни постави на нестабилна финансова основа. А и винаги съществува възможност да намерим добронамерен купувач.

— Но аз не искам да продавам. „Уилоу Ентърпрайзис“ е моят живот!

— Ето затова се нуждаем от добронамерен купувач за смесено предприятие. Ако „Уидънър“ ни погълне, ти, аз и управителния съвет такъв, какъвто е сега, всички ще изчезнем, да не говорим пък за по-голямата част от управленческите ти кадри. Не хващам вяра на това, дето Шейн говори по телефона за обща работа и тъй нататък. Познавам методите му. Ще ни използва за собствените си цели. Не ми казвай само, че е загрижен за благоденствието на жените спортистки.

— Задачата ти е да ме накараш да се чувствам по-добре, Том — скара му се Джордана. — Нека се съсредоточим върху проблема как да го държим настрана.

— Извинявай, Джордана. По дяволите, трябваше да съставим клаузи, които да са в защита на ръководството.

— И защо не сме го направили?

— Защото никога не сме мислили за евентуално поглъщане от друга компания.

Губеше се ценно време.

— Е, сега стигнахме и до този проблем. Слушай, започвам да звъня по телефона. Искам да се свържа с възможно най-много от основните акционери, преди да излезе обявлението на „Уидънър“. Какво да им кажа?

— Кажи им да изчакат, докато потърсим по-добри оферти.

— Добре — Джордана бързо записваше всичко. — И управителния съвет. Първо ще потърся Мардж и Хенри. Ако не могат да дойдат до четвъртък сутринта, ще се съберем без тях.

— Хубаво. Междувременно, нека назначим и някой, който да прави анализите. Ще имаме нужда от благороден рицар.

Благороден рицар. При подобни ситуации това бе обичаен жаргон. В съзнанието й изплува Патрик, повече от всякога й се искаше да поговори с него. Той ще я разбере, ще я окуражи и подкрепи. Но не се беше обадил още… А и в момента трябваше да разговаря с други хора.

И както тъй често бе правила през последните четири седмици, през последните десет години, остави личните си проблеми настрана.

 

 

Джордана прекара целия ден и голяма част от вечерта на телефона. Свърза се с всички членове от управителния съвет и назначи събранието за четвъртък сутринта. Обади се и на акционерите с по-сериозен дял и отправи молба да почакат. Трудно беше. Без конкретна оферта, тя апелираше единствено към лоялността им. За щастие, онези, с които обсъди проблема, се оказаха етични хора, макар в случая да ставаше дума за много пари.

Позвъни и във всеки от шестте завода, пръснати из страната, обясни на директорите им какво се е случило и си осигури подкрепата им да убедят онези от подчинените си, които имаха акции в предприятието, да не продават. Тази задача, не бе трудна. „Уилоу Ентърпрайзис“ се отнасяше добре с персонала си и заплахата към организацията бе директна опасност за тяхното благоденствие.

Междувременно се срещна с ръководителите на секции, които бяха и акционери в компанията. От тях получи най-силна подкрепа. Яростта им, когато чуха заплахата, и решимостта да попречат на „Уидънър“ вдъхна смелост на Джордана.

Въпреки това, след като се върна вкъщи и проведе още няколко телефонни разговора с акционери, се почувства напълно изцедена. Едва събра сили да се вмъкне в леглото и се въртя неспокойно до зори, после се облече и се върна в офиса, за да поднови кампанията за оцеляването им.

В десет часа сутринта вече бе изтощена и обезверена. Когато секретарката почука на вратата и подаде на Джордана чаша кафе, тя се отпусна на стола и се усмихна тъжно.

— Благодаря, Лейла.

— Как върви?

— О, един Господ знае. Обаждаш се и им излагаш проблема, после се надяваш на най-доброто.

Тя остави кафето и разгърна „Уолстрийт Джърнъл“.

— Видя ли го?

— Да — отвърна Лейла, — ужасно е, нали?

— Господи — отвърна тя отпаднало, — виждала съм толкова много подобни обявления, но никога не съм си представяла, че някой ден „Уилоу Ентърпрайзис“ също ще стане тяхна мишена. Изглежда тъй нереално. Но ето го, черно на бяло. Изгодна оферта, която може да се стори тъй примамлива за някои акционери, та да не могат да й устоят. Сигурно всички вече са я видели.

— Те ще те подкрепят, Джордана. Ти се отнасяше добре с тях. Не могат да пренебрегнат този факт.

— И аз се надявам на това. Би трябвало да се досетят, че ако „Уидънър“ ни погълне, нещата ще се променят.

Звънът на телефона в стаята на секретарката прекъсна думите й. Лейла се върна на бюрото си, за да отговори.

— Запиши съобщение — подвикна Джордана след нея. — Кажи да позвънят след десет минути. Имам нужда от почивка.

Загледа се в секретарката и се зачуди кой ли звъни. С чашата кафе в ръка се запъти към прозореца.

Чувстваше се уморена, тъй уморена. Събитията се бяха развили толкова бързо. Трудно бе да повярва, че само преди двайсет и четири часа не подозираше нищо. Тогава „Уилоу Ентърпрайзис“ още беше неин.

Том бе прав. След обаждането на Александър Шейн, нещата се бяха променили невъзвратимо. Джордана знаеше, че каквото и да се случи, нищо вече нямаше да бъде точно както е било. Изправена пред този проблем, тя сякаш бе готова на компромисно решение.

За миг си представи какво би станало, ако загуби. Компанията представляваше целият й живот. Нямаше нищо друго. Нищо, освен… мечти.

А той още не се бе обадил.

Изведнъж тя остави чашата и докосна с пръсти устните си. Познаваше само един човек, който можеше да й помогне, който може да запълни празнината в нея и той беше…

— Джордана?

Убедена бе, че гласът е въображаем. Затвори очи, за да спре сълзите.

— Джордана?

Този път прозвуча по-близо — познат глас, много скъп за нея. И много реален. Тя се обърна рязко, все още с ръка върху устните, и премрежените й от сълзи очи съзряха човека, който й бе липсвал толкова много през последните четири седмици. Опита да произнесе името му, но устните й помръднаха безмълвно.

Патрик тръгна към нея. Само като я видя, сърцето му заби лудо. Усети колко е отчаяна, почувства го още щом отвори вестника сутринта. И в този миг забрави коя е, чия съпруга е била, кой ги наблюдава. Трябваше да дойде при нея.

Но дали тя искаше да го срещне, особено в този момент? Видя болката в очите й, блясъка на сълзите. Помисли си, че ще умре, ако не може да й помогне.

Сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Тъкмо щеше да се пресегне, за да ги избърше, когато тя се наклони към него. В следващия миг бе в прегръдките му, и двамата се вкопчиха един в друг.

— Ангел мой — прошепна той и я притисна към себе си. — Спокойно, всичко ще бъде наред.

Не му възрази. В прегръдките му за първи път повярва на тези думи. Това убеждение бе неразумно, емоционално, знаеше го, но не я интересуваше.

— О, Пат — прошепна тя, когато най-после бе в състояние да говори. — Толкова се радвам, че си тук.

— Исках да дойда. Нямаш представа колко много. Но се боях. От толкова неща. После, когато видях обявлението на „Уидънър“ тази сутрин, всичко друго вече нямаше значение. Обичам те, Джордана. Искам да съм до теб, да ти помогна. Знам какво значи „Уилоу Ентърпрайзис“ за теб.

— Аз също те обичам, Пат. Радвам се, че си тук. Толкова много се радвам.

Пат обхвана лицето й и избърса сълзите. Радваше се, че е отново пред него, сякаш не я бе виждал с години. Когато я целуна, устните му и разказаха за стаеното желание, което сега споделяха и двамата.

Той се усмихна.

— Пораснала си.

— Нося обувки с високи токове.

— И пола, и копринена блуза и грим.

Притеснена, тя прокара, пръст под окото си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш прекрасно. Естествено, продължавам да те харесвам и когато си съвсем гола.

Джордана се усмихна за първи път в продължение на повече от двайсет и четири часа и потърка чело в брадичката му.

— Всички мъже сте еднакви. Все за едно мислите.

— Не, ангел мой — промърмори той нежно. — Обичам те така, както никой друг мъж досега не го е правил и никой няма да го направи. Глупак бях, че чаках толкова дълго, за да ти го кажа. Прекарах последните четири седмици единствено със спомени. Но сега искам повече. Само мисълта за теб ми дава живот. Нямаш представа колко ти се възхищавам.

Думите му я върнаха към реалността.

— О, Пат, какво ще правя? — очите й пак се напълниха със сълзи.

— Първо, ще се отпуснеш и успокоиш. Изглеждаш така, сякаш не си спала цяла седмица.

— Не спах само една нощ. Странно как подобен проблем може да повлияе на човек.

Седяха един срещу друг и коленете им се допираха. Патрик хвана ръцете й.

— Ужасно е, Пат. Никога не ми е минавало през ум, че мога да имам такива неприятности. Те винаги сякаш бяха за другите, но не и за „Уилоу Ентърпрайзис“. Ние се справяхме толкова добре. И колко години от живота си посветих на нея. Ако ми я вземат, не знам какво ще правя.

— Няма да я вземат. Има толкова начини да се борим.

— Знам. Но е трудно и са необходими много пари — тя млъкна и сведе поглед. — Катастрофирал ли си някога, Пат?

— Катастрофирал?

— На мен ми се случи веднъж. Скоро след като взех шофьорска книжка. На една пресечка с ограничена видимост. Зърнах колата, която ме блъсна чак след като моята се разби в един телефонен стълб — усетила как той трепна, бързо го успокои: — О, нямаше пострадали, но колата бе унищожена. Трябваше да изтърпя полицията и документите от застрахователната компания, неудобството да бъда без кола известно време, да не говорим, че новата, която купих, ми струваше доста повече от застраховката. Непрекъснато си мислех, че това нямаше да се случи, ако бях избързала или се бях забавила с десетина секунди. Все ми се искаше да върна часовника назад, да изживея момента отново, като изтрия лошите неща. И сега чувствам същото, само дето не знам какво бих променила дотук. Преди един ден нищо не се бе случило. И сега изведнъж моят бизнес, съграден с пот и сълзи, се разсипва. Искам да върна времето, но не мога.

— Разбира се, че не можеш. В живота не става така. Не само ти мечтаеш за това. Всеки би изпитал същото на твое място. Знам, защото неколцина мои приятели вече минаха през този ад.

— Как се справиха те?

— Първо, трябваше да се примирят, че е невъзвратимо, а после потърсиха най-доброто разрешение.

— Не знам кое е то — бавно въздъхна Джордана, — сега всичко изглежда толкова лошо.

— Защото си още на първия етап. Трябва ти време.

— А точно това нямам.

— Е, нали си назначила хора, които работят върху възможностите?

— Да. Свързах се и с основните акционери. На останалите изпращаме телеграми. Управителният съвет се събира утре сутрин. Но нямам големи надежди.

— Може би имам отговор за някои от твоите проблеми — рече той предпазливо.

Пат изглеждаше толкова уверен, толкова силен. Когато я прегърна, тя се почувства в пълна безопасност.

— Какво означава това?

— Че бих искал да ти помогна.

— Но ти ми помагаш. Нали си тук.

— Не само това. Искам да ти помогна да се пребориш с „Уидънър“ — съзрял объркването й, той продължи: — Най-добрият начин да се противопоставиш на изгодна оферта е като предложиш друга, направена от приятелски настроен купувач. Може би аз ще съм в състояние да осигуря този купувач.

Джордана намръщено отстъпи назад.

— „Хютън Груп“?

— Да. Имам инвеститори, които само чакат да вложат парите си в добра кауза. Ще им предоставя тази възможност.

— Но ти… ти се занимаваш с новооткрити фирми или с бизнес, който има нужда от реконструкция, а не с разширяване на производството.

— Няма голяма разлика в механиката на процеса. Това, че не сме спечелили репутация в областта на сливането на предприятия, не значи, че нямаме опит там. В момента се сещам за четири големи инвеститори, които вероятно ще проявят интерес да подкрепят „Уилоу Ентърпрайзис“.

— Откъде си толкова сигурен? Искам да кажа, че не си знаел за това до момента, в който си прочел обявата във вестника тази сутрин. Не е възможно да имаш много информация.

Патрик се усмихна иронично.

— Очевидно не познаваш психиката на момчетата. Когато се влюбят в някоя девойка, искат да научат всичко за нея — къде живее, какво обича да яде, кой е любимият й цвят, по кое време тръгва за уроците си по пиано…

— Никога не съм взимала уроци по пиано — прошепна Джордана. — Нима си влюбено момче?

— Не, мила моя. Вече не съм момче. Аз съм мъж. И съм влюбен. А това означава, че не съм прекарал изминалия месец в празно фантазиране. Е, не че не съм го правил навремето, но сега съм се подготвил добре. Прочетох всичко за „Уилоу Ентърпрайзис“. И заедно с информацията, която имам от теб, зная, че това е сериозно предприятие, което мога да препоръчам на всеки клиент.

Тя остана безмълвна за секунда, втренчена в празното пространство, после, зашеметена, поклати глава.

— О, Пат. Не знам…

— Имаш ли подходящ купувач?

— Все още не.

— Добре, тогава защо да не съм аз… Моята група?

— Защото не искам никой да ме купи.

— Може би няма да имаш друг избор.

Тя отчаяно се отпусна на стола. Вчера Александър Шейн бе казал нещо подобно. Но, излезли от устата на Патрик с такава загриженост, думите прозвучаха доста убедително.

— Сигурно си прав — призна Джордана неохотно.

— Толкова ужасно ли ще бъде за теб?

— Да, защото ще загубя контрол над компанията си.

— Не е задължително. Какво ще кажеш двамата с теб да купим контролния пакет акции?

— Нямам толкова пари.

— Но аз имам. Или поне имам достъп до подобна сума. В договора ще включим специални клаузи, които ще осигурят контрола ти върху управителния съвет за всекидневното функциониране на компанията, над назначаването на персонала и ще предотвратят възможен опит от страна на хищници като „Уидънър“ да те погълнат.

— Звучи идеалистично.

— Но не е. Може да се направи. Повярвай, Джордана, знам какво говоря.

— О, Пат — тя извърна поглед. — Има какви ли не обещания… — за първи път, откакто започна да говори, Патрик се поколеба.

— Джордана? Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Защо?

— Защото те обичам.

— И защото знаеш, че аз също те обичам? Че никога няма да те нараня?

— Да — прошепна тя.

— Тогава ме остави аз да поема нещата. Нека обсъдя всичко с партньорите си.

— Аз също трябва да разговарям с моите хора.

— Естествено. Ще ми е нужно малко време. Междувременно можеш да им предадеш разговора ни. О, колко е хубаво, че пак си в прегръдките ми — простена той.

Тя обви ръце около врата му и предложи устни за целувка. Той ги разтвори жадно със своите и ръцете му потърсиха гърдите й.

— О, гледай ти, носиш сутиен.

— Нали те предупредих?

— Предполага се, че в момента обмислям как да направя най-голямата сделка в живота си, а какво излиза — чудя се как да сваля всяко парченце коприна от тялото ти. И после нали знаеш какво ще направя?

Изведнъж тя се разсмя, обхваната неочаквано от добро настроение.

— Какво?

Той започна да нашепва подробно в ухото й всички неща, които иска да стори, докато тялото й потръпна от желание.

— Кога? — попита тя тъй нетърпеливо, че той също се засмя.

— Какво ще кажеш за тази вечер. У вас. Към девет?

— Чудесно. Живея…

— Знам къде живееш. Помниш ли, влюбеното момче? Да те взема ли оттук?

— Не — отвърна тя. — Искам да се преоблека и… да изглеждам добре.

— Това звучи нелепо, ангел мой, та винаги изглеждаш добре — рече той и я целуна по носа. Преди да стигне до вратата, се обърна, върна се и я прегърна за последен път. — Обичам те, ангел мой, обичам те.

Разделиха се с огромно усилие. Пат поклати глава и пак се отправи към вратата.

— Много работа имам — промърмори той, удари е юмрук по дланта си и с бодър глас възкликна: — Господи, колко добре се чувствам!

Само дето не подскочи да удари пети във въздуха, помисли си Джордана. Щом остана сама, осъзна, че и тя лети в облаците от щастие.