Метаданни
Данни
- Серия
- Братята Макейд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pride of Jared MacKade, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Георгиева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 197 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- algrab (2011)
- Корекция
- vesi_libra (2011)
Издание:
Нора Робъртс. Опасно изкушение
ИК „Коломбина прес“ ООД, 1997 г.
ISBN 954–706–018-X
История
- — Добавяне
Дванадесета глава
Последните думи на Браян цяла вечер се въртяха в ума й. Като компенсация за разочарованието, което неволно му бе причинила, превърна обичайната вечеря в техен личен празник.
Браян изпи колкото сода успя да побере, натъпка се с пържени картофи и се впусна да прави луди, заплетени и неясни планове как ще изхарчат богатството, което ще спечелят като продадат картините й.
Решиха, че екскурзиите до Дисниленд не са достатъчни. Щяха да купят Дисниленд. Места в ложата на стадиона? Не, щяха да купят целия стадион, където Браян, естествено, щеше да играе страхотно.
Савана поддържаше играта, докато реши, че и двамата са забравили, че онова, което Браян наистина искаше, бе Джаред.
После прекара нощта, забила поглед в тавана, като измисляше всякакви прекрасни и отвратителни начини да си върне на Джаред Макейд, задето бе забил нокти в сърцето на сина й.
Нейното сърце нямаше такова значение. Тя знаеше как да го излекува. Щяха да й помогнат времето, работата и домът, който щеше да продължи да изгражда. Нямаше нужда от мъж, който да я накара да се чувства пълноценна. Никога не бе имала нужда. Щеше да се погрижи синът й никога да не почувства липсата на баща. Но щеше да накаже Джаред, че бе събудил у Браян надежди.
Този мръсник бе направил себе си част от техния живот. Цветя! Да го вземат дяволите! Игри с Браян в двора, посещения във фермата, събуждане в леглото както никой досега не я беше будил. Да го вземат всички дяволи!
И после да я гледа от висотата на адвокатското си високомерие. Да я разпитва какво е правила, защо го е правила и какъв й е бил моралът. Да я накара да се чувства повече, отколкото някога е била, за да я накара след това да се чувства по-малко, отколкото е. Да я кара да си задава въпроси.
Това нямаше да му се размине! Савана несъзнателно се премести към средата на леглото, за да не й се струва толкова празно. Той не можеше да се промъкне в живота им, а после да поставя условия. Коя е тя, къде е, какво иска… Не му дължеше никакви отговори и трябваше да го докаже.
Добре, бе се промъкнал в живота й, помисли Савана и се намръщи към тавана. Бе я накарал да се чувства глупава и неспособна и, за пръв път от цели десет години, уязвима. А сега си мислеше, че може пак така да се измъкне, защото тя не бе точно това, което би предпочел да бъде една…
Изсумтя презрително. Една съпруга!
Мразеше го, наистина го мразеше, че я бе накарал да мисли, накарал я бе да се надява и дори да прави планове, без да се усети. Докато днес Браян го каза, не бе осъзнала, че мечтаеше, съвсем мъничко мечтаеше за вечно щастие.
Като в приказките, които илюстрираше, с техните силни и страстни принцове.
Бе смущаващо. Бе унизително. Жена като нея, жена, която бе успяла само от инат да се измъкне от блатото на живота, да бъде докарана дотам от един мъж.
И никое от всички тези болезнени или трудни преживявания досега не я бе карало да се чувства толкова ниско.
Пое дълбоко въздух, после още веднъж. Щеше да покаже на Джаред Макейд каква жена е. Жена, която няма нужда от него.
Джаред реши, че да седи на верандата с бира в ръка в събота следобед не е толкова лошо нещо. Почти му доставяше удоволствие. Денят бе чудесен, а той бе приятно уморен от сутрешната работа.
Братята му бяха с него и бе хубаво да ги чувства всичките около себе си. Просто щеше да прекара един час у дома. Да гледа как расте тревата и как кучетата се гонят по нея.
Може би, само може би след малко щеше да отиде до къщата на Савана. Струваше му се, че й бе дал достатъчно време да се успокои и да види, че той бе прав.
Бе дал и на себе си почти достатъчно време. Бе почти готов, не съвсем, ала почти готов да признае, че се бе държал малко деспотично. Може би съвсем мъничко неразумно.
И въпреки това Савана се държа глупаво. Да го обвинява, че се чувства заплашен от една снимка, или че иска друг тип жена! Или че тя не го удовлетворява, защото не чете Кафка!
Един Бог знае откъде го бе измислила.
Не му харесваше и сравнението на нейния живот с неговия. Това го караше да се чувства тесногръд женомразец. Което определено не беше вярно.
Просто бе различно.
— Сам си говори — забеляза Девин, който дялкаше едно дърво.
— Прави го, откак дойде тук вчера. — Шейн се прозя и се облегна назад на стола си. — Ако питаш мен, Савана го е изритала.
Тези думи и смехът на Рейф привлякоха вниманието на Джаред.
— Не ме е изритала. Аз си отидох сам, за да й покажа.
— Аха… — Рейф намигна на Девин. — И какво трябваше да й покажеш?
Джаред присви очи и запуши бирата си.
— Че е по-добре да започне да вижда нещата такива, каквито са.
Това заявление бе възнаградено с бурен смях.
— Каквито ги вижда той — уточни Рейф. — Или по неговия начин, или по никакъв начин.
— Глупости! — Джаред невъзмутимо кръстоса крака. — Просто по правилния начин.
Девин се размърда на стълбите и се облегна на парапета.
— Е, и какво не правеше тя както трябва?
— Всичко задържа за себе си. Тази сутрин Хауърд Биле ми се обади да ми благодари, че съм ги запознал. Изглежда вчера е ходила при него и той е купил три от нейните картини. — Само като се сети за това, отново кипна. — И каза ли ми Савана? Не. Какви отношения са това? Не мога да измъкна от нея нищо, без да я попитам направо, а и тя ми отговаря само в половината от случаите.
Развеселен, Шейн се протегна:
— А аз се обзалагам, че ти си пълен с въпроси. „Какво се случи тогава? Какво направи ти? Каква последователност от събития доведе до този момента? И къде си била през въпросната нощ?“
Ударът на Джаред щеше да е по-силен, ако Шейн не бе на цяла ръка разстояние.
— Не я разпитвам. Само питам. Искам да знам. Един мъж има право да познава жената, за която ще се ожени.
Рейф се задави с бирата си.
— И кога се стигна дотам?
— Знаех си! — С тежка въздишка Шейн отвори хладилника, за да вземе и той бира. — Просто си знаех.
— Ти си предложил на Савана да се ожени за теб? — погледна го Девин изпитателно.
— Не. Не успях да й кажа…
— Да й кажеш! — прихна Девин. — Типично за теб.
— Може да се опитате да го погледнете от моя гледна точка — изръмжа Джаред. — Разбрах, че това искам. Мислих, обмислях го и тогава видях, че бе получила вещите на баща си. Не ми беше казала, че са пристигнали. Там имаше снимка на нея с бащата на Браян.
— Хм — изкоментира Рейф от името на всички.
— Когато я попитах, тя мина в отбрана.
— Враждебно настроен свидетел — измърмори Шейн и си спечели един остър поглед.
— Хвърли я в кошчето — продължи Джаред. — Сякаш не значи нищо.
— Може пък наистина да не значи нищо — вметна Девин.
— Слушай, този мръсник й е направил дете и я е изоставил. Баща й я е изритал. Тя е била на шестнадесет години, за Бога! Това значи нещо. Но не ми го казва. Не иска да ми го каже. Вместо това започва да ме обвинява за най-различни идиотщини. После казва, чуйте само, казва, че аз съм си въобразявал, че е в реда на нещата аз да съм дивял и беснял, ала съм очаквал от нея да е недокосната или жертва, или нещо подобно. Това е обидно.
Рейф съсредоточено разглеждаше гърлото на бирената си бутилка.
— Но е вярно.
— Ами, вярно!
— Извинявай, братко, ти излизаш от бара, купуваш си два адвокатски костюма…
— Пак ли искаш да ти счупя носа?
— След минутка. Както и да е, след малко решаваш, че ти е време да се ожениш, затова си избираш една снежна кралица, жена без бреме от миналото, без тайни, без забележими петна. И знаеш ли защо?
Едва сдържайки гнева си, Джаред го погледна:
— Може би ти ще ми кажеш.
— Защото образът работи за теб. Не ти трябваше много време да разбереш, че жената не става, защото по това време почти непрекъснато беше кисел. А пък Савана е жена с бреме от миналото, с тайни, с някое и друго петно. Малко трудно е да сложиш образа в рамка, но пък жената си я бива.
Той искаше да възрази, да спори, да разбие на парчета това предположение. И откри, че не може. Затова изруга.
— Кафка — измърмори Джаред, когато нещата започнаха да му стават ясни. — Барбара четеше Кафка.
— Това не ме изненадва — заключи весело Рейф.
Обмисляйки историята от друг ъгъл, Джаред извади пура:
— И все пак продължава да е вярно, че ако двама души искат да изградят общо бъдеще, трябва да си имат достатъчно доверие, за да споделят миналото. Искам и момчето — добави той и издуха дима.
— И ще позволиш една снимка да те спре? — попита Девин тихо.
— Не. Няма да позволя нищо да ме спре.
— Втората жертва — простена Шейн. — Знаеш ли, жените започват много да си въобразяват, когато братята ти се изпоженват.
— Ще трябва да свикнеш с това — посъветва го Джаред.
Всички вдигнаха поглед при звука на колата, която бързо се приближаваше по алеята.
Значи тя се бе вразумила, реши той, горд, че й бе дал една нощ да размисли. Сега бе дошла, за да се извини, че бе избухнала. Готова да седне и разумно да обсъди всичко.
Джаред се надигна и се облегна на колоната срещу Девин. И той бе достатъчно силен, за да се извини. Да се изрази по-ясно. Бе сигурен, че след години щяха да се смеят при спомена за цялата тази каша.
Поднесе пурата към устните си, готов да я посрещне. Ала Савана закова в края на алеята.
Жената, която се измъкна от колата, съвсем не изглеждаше готова за помирение. Изглеждаше дива, разгорещена и зашеметяваща.
— Охо! — бе всичко, което промълви Шейн, но весело завъртя очи към Рейф.
Тя не каза нищо. Спря с ръце на кръста и огледа четиримата мъже. Публика? Още по-добре! Не изглеждаха ли всичките самодоволни и щастливи просто от факта, че са мъже?
Важно пристъпи към багажника, отключи го. Извади първо кашона. Докато го носеше, кучетата се въртяха развълнувано около нея. С широка усмивка Савана изсипа съдържанието му — костюми, вратовръзки, ризи, чорапи. Все още усмихната, ги ритна силно, за да ги разпилее.
Кучетата радостно скочиха върху тях. Подушиха ги и залаяха. Фред показа, че е познал миризмата на Джаред, като вдигна крак.
На верандата четиримата мъже наблюдаваха мълчаливо, с различни чувства.
А, любимата вратовръзка на Джаред бе паднала върху крака й. Без да откъсва очи от него, тя я стъпка.
Рейф се хилеше глуповато. Шейн се смееше с пълно гърло. Девин гледаше с унесено възхищение.
Джаред просто гледаше.
Савана не бе свършила. Съвсем не. Върна се до багажника и измъкна кожения бележник, който той бе оставил на нощното шкафче. Със студена усмивка го разгърна, за да го видят всички. След това откъсна страниците и ги пусна върху изкаляните от кучетата дрехи.
Извади обувките му. Първо италианските, от хубава кожа. Подаде ги на Етел да ги подуши, после една по една ги хвърли. Кучетата с благодарност се спуснаха след тях. След това дойде ред на маратонките. Два чифта, един от които, забеляза тя с удоволствие, само отпреди две седмици.
Трябваше да се справи с бръснарските принадлежности. Разпиля ги наоколо, като разтегли този ритуал толкова дълго, че накрая Шейн вече се превиваше от смях.
Ала бе оставила гвоздея на програмата за най-накрая. Виното.
Само една бутилка бе отворена, но я хвърли, преди да тръгне. Сега отвори останалите три, всичките скъпи френски марки. С вирната брадичка и предизвикателен поглед се върна към каквото бе останало от дрехите му. Джаред присви очи и Савана с мрачно удоволствие и професионален сервитьорски жест ги изля едновременно и трите върху най-хубавия му костюм.
Като свърши, хвърли с трясък бутилките в тревата и, все още, без да каже нито дума, се върна в колата и седна зад кормилото. С една последна усмивка и нагло махване с ръка обърна и се спусна по алеята.
Освен безпомощния смях на Шейн, не се чуваше никакъв звук. Накрая Девин се прокашля, огледа пораженията и дори потупа Фред по главата, когато кучето предано му донесе сдъвканата обувка на Джаред.
— Е — заключи той, — тя също ти показа.
— Вещица! — успя да произнесе Шейн и избърса сълзите си. — Струва ми се, че съм влюбен в нея.
Понеже знаеше какво значи да си оставен на милостта на собственото си сърце, Рейф се надигна и тупна Джаред по рамото:
— Знаеш ли, Джар, имаш две възможности.
Той трепереше от гняв.
— И какви са те?
— Или да бягаш колкото ти държат краката, или да отидеш да я вземеш. Аз лично знам какво бих избрал.
Два часа Джаред не направи нищо. Познаваше се достатъчно добре, за да разбира, че в такова настроение може да е и опасен. Изкара си малко яда като работи в хамбара, докато се обля в пот, после се изкъпа.
Когато накрая тръгна, гневът му още не бе съвсем преминал, ала бе притъпен. Савана си въобразяваше, че се е отървала от него, мислеше той, както се отърва от вещите му.
Но щеше да разбере каква е истината.
— Хей, Джар — подвикна му Шейн от страничния двор, където се забавляваше да подхвърля на кучетата една от обувките му, — кажи на Савана, че представлението много ни хареса.
— Напомни ми после да те изритам.
Тя го бе унизила, кипеше Джаред. Пред братята му. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна без посока из гората, за да се успокои. Да не говорим, че разсипа голяма част от гардероба му.
Въобразяваше си, че е много умна. Той бе сигурен в това. Вероятно цяла нощ го бе обмисляла. Ако ударът не бе насочен срещу него, би се възхитил на финеса й, на дързостта.
Ала ударът бе насочен срещу него.
Дърветата го обгърнаха, но не изпита познатото чувство на спокойствие. Умът му бе насочен към другата страна на гората, към Савана. И, помисли Джаред с наслада, към отмъщение. Да видим как щеше да й хареса, ако бръкнеше в нейния гардероб и…
Спря се и пое дълбоко въздух. До какво, го бе докарала тази жена! Бе започнал наистина да си представя как по същия детински начин ще съсипе вещите й.
Това нямаше да стане. Щеше да й отмъсти, като й покаже, че въпреки възмутителното й поведение, той е един разумен човек. За да е сигурен, че ще се държи като такъв, Джаред се отби от пътеката и седна на камъните.
Чувстваше ги — духовете, които населяваха това място, с техните скърби, надежди и страхове. Може би защото за пръв път от много време се измъчваше от собствените си скърби, надежди и страхове.
Бе познал загубата. Разкъсващата, опустошителна загуба на родителите му. Бе я преживял, защото нямаше друг избор и защото, помисли той, имаше толкова много добри, стабилни, важни спомени, в които да намира утеха.
Освен това, разбира се, винаги бе имал братята си.
Бе познал съжалението. То го връхлетя, когато най-после призна, че бракът му бе грешка. Не катастрофа — нещо, което, кой знае защо, би било по-добро, не толкова безцветно, колкото една проста и лесно поправима грешка.
Надежда — разбира се. Животът му бе пълен с надежда, дар от родителите му, от корените му. А където имаше надежда, имаше и страх.
Бе познал всички тези чувства, бе ги използвал или преодолявал. Ала преди Савана никога не бе изпитвал нещо толкова остро, толкова жизнено.
Докато седеше, задуха вятър, разлюля дърветата, зашепна в листата, през които се процеждаше слънчевата светлина. И стана хладно.
Те дойдоха — двете момчета, облечени с различни по цвят униформи. Всяко от тях искаше само да намери пътя към дома. Да избяга от лудостта в познатото. Да намери отново неговия смисъл, неговото значение. Вечността на семейството, на хората, които го познаваха и обичаха. Които го приемаха.
Може би, по някакъв странен начин, точно за това се бяха сбили. За дома си.
Какъв идиот съм бил, помисли Джаред и затвори очи, а вятърът отрони мъртвите листа и ги завъртя около него. Двете момчета вече не са имали избор, след като веднъж са избрали своята пътека. Ала той имаше. Същата съдба, която преди толкова години бе сблъскала двамата войници, бе изпречила Савана и Браян на пътя му.
Вместо да ги приеме, той задаваше въпроси. Вместо да ликува, се съмняваше.
Защото онова, което го плашеше най-много, бе тази заслепяваща любов. Любов, която изискваше от него да пази, да защитава, да цени. А Джаред не можеше да предпази момичето, което е била, да защити това момиче от жестоките и безсмислени удари на живота, когато никой друг не е можел да й помогне. Тя е трябвало да се справи с тях сама, без него. И, ако се наложеше, пак щеше да успее.
Това го караше да се чувства ненужен и накърняваше гордостта му.
Чу шумолене и когато отвори очи, не би се изненадал, ако видеше младия войник на Конфедерацията с готов за бой щик и блестящи от страх очи.
Но видя Браян, който с наведена глава риташе падналите листа. Би се засмял на развихреното си въображение, ако позата на момчето не изразяваше такова унило отчаяние.
— Хей, приятел, какво става?
Браян вдигна глава. Лицето му се озари от усмивка, малко по-предпазлива, отколкото Джаред бе свикнал да я вижда.
— Здрасти. Просто се разхождам. Мама е ядосана.
— Знам. — В знак на мълчалива покана той потупа камъка до себе си. — Сърдита ми е.
— Тя каза, че и ти си й сърдит.
— Май че беше така. — Джаред несъзнателно обви ръка около раменете на момчето. — Но вече ми мина. Почти.
— На нея не й е минало. — В очакване на мъжка солидарност Браян завъртя очи: — Изрита ме.
— Да не се шегуваш? Мен също.
При тази мисъл Браян прихна. Не можеше да си представи, че майка му е казала на Джаред да излезе да си поиграе.
— Може да отидем да живеем във фермата, докато се успокои.
— Можем — съгласи се Джаред замислено. — А може и аз да се опитам да оправя нещата.
— Можеш ли?
Джаред погледна надолу и за пръв път видя тревогата в очите на момчето.
— Тя всъщност не се сърди на теб, Браян. На мен се сърди.
— Да, знам. Можеш ли да я накараш да не ти се сърди повече?
— Надявам се. Когато я ядосаш, дълго ли е такава?
— Ами! Тя не може, защото… — Нямаше как да го обясни. — Просто не може. Ама пък и никога никой не се е въртял като теб около нея, така че може и да продължи да ти се сърди.
— Никога… — Той се възпря. Не бе правилно да пита детето за такова нещо. — Сигурно можеш да ми дадеш някакви съвети?
— Ами… — Браян сви устни и се замисли. — Мама наистина се радва на цветята, които й носиш. Никой по-рано не й е носил цветя, освен когато веднъж аз й подарих едно малко букетче за рождения ден и тя се разтопи.
— Никой досега не й е носил цветя? — повтори Джаред. Той не бе просто идиот. Той бе най-големият идиот на света.
— Аха — продължи разгорещено Браян. — Никой друг не ни е водил на мач или на пица, а тя обича и това.
Този път можеше да попита, защото ставаше дума и за момчето.
— Никой не ви е водил на мач или на пица?
— Не-е. Искам да кажа, ние с мама сме ходили, разбира се, ала не с мъж, който да ни заведе и така нататък. — Браян се замисли колко обича това. В този момент го озари вдъхновение: — А, да. И когато ще я извеждаш, като на среща, де, мама пее под душа. Тя и по-рано е ходила на срещи и такива работи, ала никога не е пяла, когато се приготвяше. Значи може би да я заведеш на среща? Момичетата обичат такива неща.
Джаред реши, че в бъдещето на Савана и Браян ще има много мачове, много пици, много срещи и много цветя.
— Да, обичат ги.
— Знаеш ли някакви любовни думи?
— Моля?
— Като във филмите — обясни Браян. — Нали знаеш как жените си отварят широко очите, когато мъжът им говори любовни думи. Само че трябва и той да си отвори широко очите, иначе не се получава. Може да й хареса.
— Може.
— Сигурно е трудно — въздъхна Браян съчувствено.
— Не и ако говориш истината. Там е работата. — Джаред се отдръпна само толкова, че да го погледне. — Мисля, че трябва да ти го кажа, след като от толкова време ти си бил мъжът вкъщи. Аз съм влюбен в твоята майка.
Момчето наведе очи. Стомахът му се бе свил.
— Аз така и подразбрах, че си падаш по нея.
— Не, аз съм влюбен в нея. С широко отворени очи. Ще я помоля да се ожени за мен.
Браян бързо вдигна поглед към него и този път той бе настойчив и изпитателен.
— Наистина ли?
— Съвсем наистина. Какво ще кажеш?
Не бе готов да даде съгласието си, въпреки че му харесваше тежката сила на ръката върху рамото му, стомахът му все още подскачаше.
— А ти, все едно че ще живееш с нас ли?
— Не „все едно“. Ще живея с вас и вие ще живеете с мен. Но има едно условие.
Точно от това се бе страхувал. Стегна се, за да не се издаде.
— Така ли? И какво е то?
— Ще те помоля да приемеш моето име, Браян. И да приемеш и мен като твой баща. Нали разбираш, аз искам не само майка ти. Искам и двама ви, така че вие и двамата трябва да искате мен.
Браян усети тежест в гърдите си, сякаш някой бе седнал върху тях.
— Ти искаш да бъдеш мой баща?
— Да, много. Знам, че досега прекрасно си живял и без баща и може би аз имам нужда от теб повече, отколкото ти от мен, ала мисля, че ще ти бъда добър баща.
Очите на Браян се разшириха.
— Ти имаш нужда да бъдеш мой баща?
— Да — прошепна Джаред и осъзна, че рядко е изричал по-верни думи. — Наистина.
— И аз ще бъда Браян Макейд?
— Това е условието.
Докато той се колебаеше, светът край Джаред просто се срутваше. Ако момчето му откажеше, това би пронизало сърцето му.
Но Браян просто не бе сигурен как се решават тези неща между мъжете. Знаеше какво да прави, когато майка му му предложи нещо прекрасно, нещо, за което едва ли се е осмелявал да мечтае, ала нощем си го е пожелавал силно, наистина силно. Затова накрая направи точно това.
Хвърли се в прегръдките му.
Джаред издиша задържания досега въздух с почти болезнено облекчение. Запали си една пура, помисли той замаяно, вече имаш син.
— Това е толкова върховно — чу приглушения глас на Браян откъм гърдите си. — Аз пък си мислех, че не искаш чуждо дете.
Нежно, защото изведнъж се почувства много нежен, Джаред вдигна брадичката му.
— Няма да си чужд. Ще оформим всичко официално. Но това е на хартия. Има значение само какво е между мен и теб.
— Аз ще бъда Браян Макейд. Ще я накараш да се съгласи, нали? Ще я навиеш ли?
— Работата ми е да навивам.
Бясна на себе си, задето се нахвърли върху Браян, Савана съсипа две илюстрации, преди да признае, че работата е безнадеждна. Толкова бе доволна от себе си, когато си тръгна от фермата на Макейд. Опиянена от силата да го вбеси.
Сега бе нещастна. Нещастно ядосана, нещастно разстроена. Нещастна. Искаше й се да изрита нещо, ала не бе стигнала чак дотам да си го изкара на двете котенца, които дремеха в ъгъла на кухнята.
Искаше й се да счупи нещо, но след трескаво търсене из хола откри, че няма нищо достатъчно ценно, за да я задоволи.
Искаше й се да вика. Ала нямаше на кого.
Докато през вратата не влезе Джаред.
— Тук нямаш дори копче за ръкавела, Макейд. Всичко е в двора ти.
— Забелязах. Беше голямо представление.
— Достави ми удоволствие. — Тя скръсти ръце и наклони глава: — Дай ме под съд.
— Може и това да направя. Защо не седнем?
— Защо не вървиш по дяволите? — сопна му се Савана. — И гледай вратата да те удари по гърба, когато излизаш.
— Седни — повтори той с тон, точно толкова твърд и точно толкова вразумителен, за да я разгневи.
— Не ми казвай какво да правя в собствената си къща! — извика тя. — Не ми казвай какво да правя, по дяволите! Писнало ми е до смърт да ме караш да се чувствам като някаква мухлясала глупачка! Нямам добро образование, по дяволите, нямам дори диплома от гимназията. Но не съм глупава. Оправях си се съвсем добре, преди да се появиш ти. И ще се оправям също така добре и след като си отидеш.
— Знам — призна Джаред и леко наведе глава. — Точно това ме тревожи. И не мисля, че си глупава, Савана. Напротив. Не мисля, че някога съм срещал по-умна жена.
— Не ме баламосвай. Знам точно какво мислиш за мен и мога да преживея повечето от него.
— Знам, че можеш — каза той тихо. — Мисля, че можеш да преживееш всичко, което мисля за теб. Ако седнеш, ще ти кажа какво е то.
— Не, аз ще ти кажа каквото имам да казвам. Ти искаше да знаеш за мен, нали? Ще ти разкажа за себе си. Като на прощаване. Седни — настоя тя и посочи към стола.
— Добре. Ала не за това съм тук. Нямам нужда да знам…
— Ти искаше да знаеш — възрази тя. — Е, добре, ще го получиш. Майка ми умря рано, но преди това напусна баща ми и мен. Не стигна далеч, само от другата страна на оградата, така да се каже. При някакъв друг сладкодумен каубой. Баща ми никога не го преживя, никога не й прости, никога пет пари не даваше, поне не за мен. Никога не ме е обичал както бих искала. Не можеше. Дори и да се е опитвал, не можеше. Аз не бях мило и възпитано момиченце. Растях дива и това ми харесваше. Схващаш ли картинката?
— Савана, моля те, седни. Няма нужда да правиш това.
Вбесена, тя прекоси стаята и се надвеси над него.
— Слушай. Още не съм започнала, така че просто млъкни и слушай. Нямахме много пари. Но пък много хора нямат пари и се оправят. И ние се оправяхме. Той обичаше да рискува и си изпотроши доста кости. На арената за родео има нещо повече от тор, нещо повече от пот. Има и отчаяние. Обаче се оправяхме. Нещата станаха по-интересни, когато започнаха да ми растат гърди. Мъжете обичат да ги гледат или крадешком да ги опипват. Повечето от мъжете в родеото ме познаваха от дете, така че не ми създаваха много неприятности. Знаех кога да се усмихна и кога да използвам лакти. Ако живееш по такъв начин, трябва да се научиш.
Джаред вече не я прекъсваше. Седеше тихо, с неразгадаем поглед. А ръцете й бяха студени.
— Бях шестнадесетгодишна, когато се овъргалях в сеното. Не бях невинна, ала бях девствена. Знаех, но си позволих да забравя, защото… Защото той беше хубав, вълнуващ, чаровен и, разбира се, ми казваше, че ще се погрижи за всичко. Никой дотогава…
— Никой дотогава не се беше грижил за теб — довърши Джаред.
— Да, а аз бях достатъчно млада и глупава, за да му повярвам. Ала знаех какво правя, знаех какъв риск поемам. И така забременях. Той не искаше нито мен, нито детето. Баща ми също. Оказваше се, че съм същата като майка си, евтина и лесна. Каза ми да се махам. Може би на следващия ден щеше да мисли иначе, той бързо избухваше и бързо му минаваше. Но аз не бях евтина и не бях лесна и исках детето. Никой нямаше да ми отнеме моето дете. Никой нямаше да ми казва да се срамувам. Опитваха се. Социални работници, шерифи, ченгета. Винаги, щом се докопваха до мен, се опитваха. Искаха да ме вкарат в системата, за да могат да ми нареждат какво да правя как да отглеждам детето си или, което щяло да е най-добре за всички, да го дам. Обаче това не беше най-добре за мен и не беше най-добре за Браян.
— Не. Системата се пропуква, скърца, ала се старае.
— Аз нямах нужда от нея — тросна му се Савана. — Намирах работа и работех здраво. Сервирах храна, сервирах напитки, чистех боклуци. Нямаше значение каква е работата, стига да ми се плаща. Никога не сме гладували. Моят син никога не е гладувал и винаги е имал покрив над главата си. Той винаги имаше мен, винаги знаеше, че го обичам и за мен той е на първо място.
— Както ти никога не си била обичана.
— Както аз никога не съм била обичана. Каквото и да ми струваше, щях да му осигуря приличен живот. Ако това означаваше да се съблека почти до голо и да танцувам за тълпа ревящи идиоти, каква беше разликата? Нямах образование, нямах никакви умения. Ако имах възможност да отида в училище по изкуства… — Тя отхвърли тази мисъл с рязко тръсване на глава.
— Това ли си искала? — Гласът му бе внимателен, спокоен, както би говорил с психически неустойчив и изнервен свидетел. — Да отидеш в училище по изкуствата?
— Това няма значение.
— Има значение, Савана.
— Аз исках Браян. Всичко друго беше на второ място. Искаше да знаеш за мъжете. Имаше няколко. По-малко, отколкото си въобразяваш, сигурна съм. Не бях мъртва, само преуморена. Никога не съм вземала от тях пари, но един или два пъти взех храна, а това не е много по-различно. И, да те вземат дяволите, не се срамувам. Единствената причина да не крада беше, че ако ме хванеха, щяха да ми вземат Браян. Обаче бих откраднала, ако бях сигурна, че ще се измъкна. Не знаех, че мога да продавам картините си, докато едно от момичетата в клуба не ме помоли да нарисувам една за нейния приятел и ми предложи двайсетачка. Тогава ми дойде идеята да заведа Браян в Ню Орлийнз. — Докато говореше, тя крачеше нервно и думите се гонеха и прескачаха в желанието й да свърши по-бързо. Ала сега спря. — Това е всичко. Освен ако не съм пропуснала някои по-маловажни подробности. — Обърна се отново към него и сега лицето й бе спокойно и студено. — Ще започваш ли кръстосания разпит, адвокате?
— Можела си да поемеш и по друг път.
— Разбира се.
— По-безопасен — добави Джаред. — По-лесен за теб.
— Може би. Но аз не исках по-безопасен път. Не исках по-лесен.
— Какво искаше, Савана? Какво искаш сега?
— Това няма значение.
— Има. — Той стана, ала не се приближи към нея. — За мен има голямо значение.
— Искам дом. Искам място, където хората да не ме гледат, сякаш съм мръсница. Където хората, които се мислят за свестни, да не шушукат зад гърба ми.
— Имаш това тук.
— И ще го запазя.
Джаред трябваше да жертва гордостта си, за да зададе следващия въпрос, но откри, че това не е толкова трудно.
— Искаш ли мен?
Свари я неподготвена, ала тя го погледна само за миг:
— Не е това въпросът.
— Тогава може би трябва да го кажа по друг начин. — Той извади от джоба си малка кутийка, която бе взел, преди да тръгне от фермата. Отвори я и протегна ръка: — Дойдох да ти дам това.
Пръстенът бе прост — традиционният диамант в старомодно и прекрасно златно гнездо. Савана ахна и като хипнотизирана отстъпи бавно назад.
— Беше на майка ми — продължи Джаред с глас, който ни най-малко не издаваше вълнението му. — Аз го наследих, защото съм най-голям. Моля те да се ожениш за мен, Савана.
Тя не можеше да продума. Браян би познал тежестта, която се стовари върху гърдите й.
— Не чу ли нищо от онова, което ти казах?
— Да, всичко, и съм ти благодарен, че ми го каза, дори при тези обстоятелства. Така аз мога да ти кажа, че обичам онова, което си била, което си и което ще бъдеш. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и е много изненадващо да откриеш, че се възхищаваш на някого толкова, колкото го и обичаш.
Савана отново направи крачка назад, сякаш той държеше пушка вместо обещание.
— Не те разбирам. Изобщо не те разбирам. Това да не е някакво злобно отмъщение, че ти съсипах дрехите?
— Савана! — Гласът му сега бе спокоен. — Погледни ме.
Тя го погледна и тежестта в гърдите й се удвои и замъгли очите й със сълзи.
— О, Господи! Говориш сериозно.
— Ще се разплачеш. — Той почти се разтрепери от облекчение. — Слава Богу. Мислех, че ще го хвърлиш в лицето ми.
— Аз пък мислех… Че ти мислиш, че не съм достатъчно добра за теб.
Усмивката, която бе грейнала на лицето му, замръзна.
— Заслужавам ли това? — прошепна Джаред. — Надявам се, че не. От мен се очаква да умея добре да се изразявам, ала със сигурност в този случай напълно съм се провалил. Боях се. За мен е трудно да призная това. Аз съм Макейд, а един Макейд не може да се бои от нищо. Аз съм най-възрастният Макейд и трябва да мога да се справя с всичко. Но не можах да се справя с чувствата си към теб. Страхувах се от онова, което е зад теб, от онова, което не искаше да ми кажеш. Мислех си, че то може да избухне в лицето ми и да разруши това, което исках да изградя с теб и с Браян. И донякъде се страхувах — всъщност се ужасявах — че можеш да ме изхвърлиш както изхвърли онази снимка.
— Браян. — Тежестта в гърдите й се разсея като мъгла. — Ти искаш Браян?
— Трябва ли да падна на колене?
— Не, недей. — Савана нетърпеливо избърса сълзите си. — Не бих го понесла. Аз се безпокоях, че… Струваше ми се, че…
— Че няма да го искам, защото не аз съм се търкалял с теб преди десет години в сеното? Не беше това. Е, може за малко и да имаше такова нещо. Тук се намесва гордостта ми. Това, което най-много ме тормозеше, беше като си помислех как сте страдали, как едва сте свързвали двата края. Не мога да престана да искам да се върна назад и да ви спася, да ви защитавам двамата с Браян. И не мога да не се чувствам, как да го кажа, ами, не достатъчно мъж, защото не мога да се върна назад. И защото знам, че на вас това не ви трябва. А може би ме тормозеше малко и мисълта, че си успяла от цялата тази каша да направиш нещо достойно за възхищение. Разбираш ли, аз исках да се грижа за теб, за вас двамата, макар че вие прекрасно си се оправяхте и без мен.
— С теб би ни било по-добре.
Чувствата зазвъняха в него. Той пристъпи напред и сложи ръка на мократа й буза.
— Това е най-хубавото, което някога си ми казвала. И е второто невероятно нещо, което ми се случва днес.
— И друго ли е имало? — успя тя да се усмихне.
— Когато си говорехме с Браян в гората. Бяхме седнали на скалата, до която са се срещнали двете момчета, докато са се опитвали да намерят пътя към дома.
— Силно място.
— Да. Ала след днес вече не толкова тъжно, колкото е било на времето. Браян ми даваше съвети как да те придумам да не ми се сърдиш. Трябваше да ти донеса цветя, което ще направя, и да те заведа на среща, така че да пееш под душа, докато се приготвяш.
Савана се засмя смутено:
— Браян не си знае устата.
— После трябваше да кажа някакви любовни думи, като във филмите. Момичетата обичат тези неща, така ми обясни.
— Ще трябва да хвърлям по едно око на тези момичета. Радвам се, че си говорил с него.
— Това не беше най-хубавото. Казах му, че ще те помоля да се ожениш за мен и че искам да бъда негов баща. А той ме прегърна! — прошепна Джаред, отново развълнуван от сцената. — Толкова лесно се оказа. Той много вярваше, че ще успея да те убедя. Надявам се, че няма да го разочаровам.
Тя направи най-простото нещо — прегърна го и облегна глава на рамото му.
— Преди да отговоря на въпроса ти, трябва да те предупредя. Не вярвам в тихите, културни разводи. Ако се опиташ да се измъкнеш, ще трябва да те убия.
— Изглежда ми честно, още повече, че е вярно и за двете страни. — Джаред зарови лице в косата й и разбра, че си е у дома. — Е, сутрешното гадене и тридесет и два часа раждане може би ще те откажат да опитваш.
Савана здраво стисна очи. Той й предлагаше още деца. Предлагаше й бъдеще.
— Не ставай магаре, Макейд. Това няма да ме прекърши. А и този път ще имам кого да ругая в родилната зала.
— Искам да съм до теб, да минем заедно през всичко. Ще трябва да се научиш как да имаш нужда от мен.
— Късно е — прошепна тя. — Вече го знам.
— Вземи моето име, Савана. Вземи мен.
— Савана Макейд. — Тя отново затвори очи и силно го прегърна. — Мисля, че ми подхожда.