Нора Робъртс
Опасно изкушение (8)

Седма глава

Той й изпрати жълти лалета и Савана гледа замечтано цял час, след като едно по едно ги бе натопила в безброй стари бутилки.

Джаред ги заведе двамата с Браян на бейзболен мач от детската група в съседната област, където седалките бяха твърди като стомана, а публиката буйна, и напълно спечели сърцето на сина й, като разтърва едно сбиване.

Отидоха в една пицария с изтъркани дървени пейки, музикален автомат и флипер. Тримата ядяха лениво, надвикваха се с музиката и се състезаваха ожесточено на флипера.

Заведе я на ресторант със свещи и шампанско, искрящо в кристалните чаши, и държа ръката й върху снежнобялата покривка.

Докара й един камион тор за градината й и това я довърши.

— Ухажват те — забеляза Каси, докато пиеха лимонада и разглеждаха мостри на цветове в кухнята на Савана.

— Какво?

— Ухажват те — повтори тя и въздъхна замечтано. Нещастните години, прекарани с Джо Долин, не бяха убили романтиката в душата й, поне когато ставаше дума за някой друг. — Нали, Рийгън?

— Жълти лалета — добави Рийгън и вдигна поглед от мострите към цветята, подредени в средата на масата. — Това си е живо обяснение.

— Ние сме просто приятели. — Савана изтри внезапно овлажнелите си длани в джинсите.

— Той ти докара тор и ти помогна да я разпръснеш, нали? — напомни й Каси.

— Да. — Савана се усмихна глуповато, като си спомни това. И как Джаред я целува до безсъзнание, когато и двамата бяха потни и изпоцапани.

— Хлътнала е — забеляза Рийгън.

— Може и така да е. И какво от това?

— Нищо. Какво мислиш за този цвят?

— Прекалено е жълт.

— Права си — въздъхна Рийгън.

Изпълнена с възхищение, Каси гледаше как двете приятелки одобряват и отхвърлят цветове. Надяваше се, че един ден, когато успее да задели нещичко, Рийгън ще й помогне да избере нови цветове за хола си. Толкова често бе мила тези стени, бе ги търкала, докато гърбът я заболяваше, ала не можеше отново да ги направи ярки.

А после, ако Савана би могла да й помогне да избере нужния плат, щеше да ушие нови пердета за стаята на Ема. Нещо весело, нещо специално за малко момиченце.

Беше трудно да приеме тези малки предизвикателства, много по-трудно, отколкото би признала пред някого. Да постигне нещата, които според нея за някои жени бяха просто ежедневие. Как би могла да обясни, че за пръв път в живота й — в целия й живот — нямаше кой да й казва да или не? Никой, който да се оплаква или да я критикува или да я унижава.

Непрекъснато трябваше да си напомня, че тя отговаря за всичко и че ако се опита, ако го прави стъпка по стъпка, би могла да превърне малката къща под наем в дом. Истински дом, в който децата й няма да си спомнят за виковете, за боя и за миризмата на вкисната бира.

Завистливо огледа къщата на Савана. Не бе по-голяма от нейната, но бе нещо толкова повече! Ярки цветове, небрежно разхвърляни възглавници. Прах.

И досега се бореше като маниак с праха, страхувайки се, че Джо може да влезе и да се нахвърли върху нея заради нейната небрежност. Колкото и пъти да си повтаряше, че не може да дойде, защото е затворен, продължаваше да лежи будна по цели нощи и да трепва от всеки шум.

А сутрин се събуждаше с облекчение. И със срам.

Наостри уши и съобщи:

— Децата идват. — Остави настрани всичките си страхове. — Може ли да направя още лимонада?

Савана само изсумтя и продължи да оглежда цветовете, които Рийгън бе избрала за юридическата библиотека на Джаред. В този момент децата влетяха като вихрушка.

— Още само три седмици! — изкрещя Браян и тържествуващо размаха юмруци. — Котенцата могат да дойдат у нас след три седмици!

— Радост вкъщи — промърмори Савана, ала се усмихна на Ема, която обви ръце около крака на майка си. — Здравей, ангелче.

— Здравей. Браян ми даде да погаля котенцата. Те са мекички.

— Тя иска котенце. — Браян никога не бе страдал от стеснителност. Той пъхна ръка в кутията с бисквитите и награби цяла шепа. — Може ли, госпожо Долин?

— Какво?

Браян лапна една бисквита и погледна към лимонадата, която Каси приготвяше.

— Може ли Ема да си вземе едно котенце? Шейн има в повече.

— Котенце… — Без да се замисля, Каси сложи покровителствено ръка на главата на Ема. — Ние не можем да гледаме животни вкъщи, защото… — Замълча и хвърли поглед към Конър, въпреки че той бе забил очи в обувките си.

Защото Джо не обича животни. Едва не го каза, толкова вкоренен бе навикът в нея. Навик, осъзна тя, който не й бе позволил да види с какъв копнеж говори Конър за очакваните от Браян котета, колко обича Ема да си играе с малкото кафяво кученце на съседите.

— Не виждам защо да не можем.

Наградата й бе един блестящ и благодарен поглед от сина й.

— Наистина ли? Наистина ли можем?

Каси едва не се разплака от недоверчивата надежда в гласа му.

— Разбира се, че можем. — Вдигна Ема на ръце и я притисна към себе си. — Искаш ли едно котенце от Шейн, Ема?

— Те са мекички — повтори Ема.

— Ти също. — Време бе да го направи. Да взема прости решения, без да се безпокои какво би направил Джо. — Кажи на Шейн, че искаш котенце, Конър.

— Върховно! — Без да забелязва драмата, Браян налапа още една бисквита. — Значи понякога можеш да го носиш тук да си играе с братчетата си. Ела да тренираш хвърлянето.

— Добре. — Конър се втурна след приятеля си, но спря за миг: — Благодаря, мамо.

— Уха! — На вратата Рейф едва избягна удара с него. Той се престори, че не забелязва как момчето се напрегна и пребледня, и много небрежно го потупа по рамото: — Вие, момчета, сте много бързи. С Джаред ви загубихме в гората.

— Извинявайте.

— Догодина трябва да опитате да тичате със същата скорост на мач. — Рейф влезе и се усмихна на дамите: — Струваше си да бъхтя толкова път през гората.

— Почти свършваме — каза Рийгън и вдигна лице за целувка.

— Не бързай. Здрасти, кралице.

— Здравей, красавецо. — Савана взе една от забравените бисквити на сина си и му я предложи.

— Благодаря. Каси, точно теб исках да видя.

— Така ли? Нещо случило ли се е?

— Имам проблем. — Той протегна бисквитата, за да накара Ема да му се усмихне: — Искаш ли я срещу една целувка?

Без да изпуска от очи бисквитата, Ема се наведе и докосна с устни носа му.

— Проблем ли? — повтори Каси. Нервите й се опънаха. Тя пусна Ема на земята и й каза да излезе навън и да гледа как играят момчетата. — И какъв е той?

— Ами, ще ти кажа. Ние с Рийгън намерихме онова място по пътя към кариерата, малко извън града. Ще трябва да поработим върху него. — Усмихна се на жена си. — Мислим да се пренесем там след около два месеца. Може би през юни.

— Много хубаво.

— Е, работата е, че ще ни трябва някой в хана. Един… Как го каза, скъпа?

— Иконом.

— Ако питаш мен, това е по-сложна дума за управител. Някой, който да се грижи за хана — обясни Рейф. — И за гостите, когато започнат да идват. Някой, който може да прави закуска и да поддържа къщата. Който няма да има нищо против да живее там и да движи нещата.

— Аха… — Нервите на Каси се отпуснаха. Тя се усмихна. — Искате да поразпитам наоколо. Ще спомена за това в ресторанта.

— Не, ние вече имаме някого предвид. — Рейф с орловия си поглед забеляза кутията с бисквити и посегна да си вземе. — Искаме човек, когото да познаваме, на когото да вярваме. — Спря, за да пресуши пълната чаша с лимонада, която Каси му подаде. — Е, какво ще кажеш?

— Какво да кажа? — повтори тя неразбиращо.

— Така ли се предлага работа? — въздъхна Рийгън. — Каси, ние бихме искали да се пренесеш в хана и да му станеш управител. Ние просто не можем да се занимаваме с това, заедно с моя магазин и работата на Рейф.

— Искате мен? — Добре, че вече не държеше чаша, иначе щеше да я изпусне на пода. — Ама аз изобщо не знам как се управлява хан. Човек трябва да има опит и…

— Ти управляваш къща и две деца — възрази Рейф. — Готвиш хубаво почти колкото мен. Знаеш как да се справяш с клиентите при Ед, работиш в кухнята, когато се наложи. Освен това си спокоен човек. Това са според мен нужните качества.

— Но…

— Сигурно искаш да си помислиш — намеси се меко Рийгън. — Знам, че това означава да ни направиш голяма услуга, а и толкова отдавна работиш при Ед, че няма да ти е лесно да решиш да си смениш работата. Ала Рейф подготвя един хубав апартамент на третия етаж, с отделна кухня, който ще бъде част от заплатата. Ще бъдеш самостоятелна. Може би ти и децата ще дойдете да го видите. Наистина ще ти бъдем много благодарни.

Апартамент, самостоятелност! Без наем. В онази красива къща на върха на хълма. Управител. Всичко това се завъртя в главата на Каси като цветен сън.

— Бих искала да ви помогна, но…

— Прекрасно. — Рейф се усмихна ослепително на жена си и потупа Каси по рамото. — Само ела да хвърлиш един поглед, и ще поговорим още.

— Добре. — Каси объркано сложи Ема на коляното си. — Ще мина. Трябва да тръгвам. Обещах на Конър и Браян да опечем на скарата кюфтета.

— Иди ги подбери — предложи Савана. — Аз ще изтичам да приготвя багажа на Браян. — Изчака, докато Каси излезе през остъклената врата и се обърна към Рийгън и Рейф: — Вие сте много добър отбор. И много добри приятели.

Изведнъж забеляза, че на верандата й Девин говори с Каси, и веднага се наежи:

— Мога ли с нещо да ви бъда полезна, шерифе?

Леко раздразнен, че го бе прекъснала, той погледна през стъклото.

— Не. Просто се поразходих насам с Джаред и Рейф. Много хубава градина.

— Благодаря.

Ема му протегна скъпоценната си бисквита и Савана свъси вежди. Девин се наведе напред и отхапа едно малко парченце.

— Ти си по-сладка — реши той и я погъделичка по вратлето.

— Можеш да ме подържиш — разреши тя и вдигна ръце.

— Благодаря, госпожице. — Девин я вдигна и я сложи на коленете си. Каси отиде да вика момчетата и той се обърна през стъклото към Савана: — Някои жени ме харесват.

— Така изглежда — съгласи се тя студено и наклони глава.

— Не съм въоръжен, госпожице Морнингстар. Просто се радвам на пролетната вечер заедно с любимото момиче.

— Носите значка — напомни му Савана.

— Какво да се прави, навик. Нямам проблеми с Вас.

— Така ще бъде и занапред. — Тя погледна към другия край на двора, където Джаред играеше с момчетата.

— Нямам проблем и с това — обади се тихо Девин и отново привлече погледа й.

— Добре. — Тя кимна и се запъти да приготви спалния чувал на сина си.

С Ема на ръце, Девин слезе от верандата. Успя да завърже кратък разговор с Каси и измъкна от нея една нерешителна усмивка, преди да й подаде детето. Загледа се след тях.

Вече не бе толкова слаба, колкото през онези последни месеци, преди той да успее да хване за яката Джо. Ала все още изглеждаше така, сякаш един по-силен вик може да я събори. Човек трябваше да бъде внимателен с нея. Сенките под очите й бяха поизбледнели, но погледът й още бе тъжен.

Девин се тревожеше за нея и се чудеше на себе си. Когато колата замина, се отърси от мислите си и се приближи към Джаред:

— Твоята дама не ме харесва.

Джаред замахна за последен път с бухалката.

— Тя не харесва значката ти.

— Нали ти казах. Не ме харесва.

Джаред погледна към верандата, откъдето Савана ги наблюдаваше, и усети как сърцето му пропусна един удар.

— Имала е тежък житейски път.

— Не се съмнявам. — Девин бе видял няколко километра от него в очите й. — Харесваш ли я?

— Така ми се струва.

— Добре тогава. — Той потърка брадичката по своя замислен начин, все още, без да отделя поглед от студените очи на Савана. Много повече от един вик би бил необходим, за да събори човек тази жена. — Трябва да кажа, че вкусът ти чувствително се е подобрил след своевременния ти развод.

— Мислех, че харесваш Барбара — изненада се Джаред.

— Много! — изсумтя шумно Девин.

— Никога не си казвал нещо друго.

— Никога не си ме питал. — Девин взе топката от тревата, подхвърли я високо и ловко я хвана. Ако Браян го бе видял, щеше да закрещи от възторг. — Харесвам тази.

— Току-що каза, че не я харесваш!

— Казах, че тя не ме харесва — усмихна се той лукаво. — Това винаги ми се е струвало много привлекателно в жените.

В следващия миг Джаред го сграбчи през врата. Опитен в такива дела, Девин се превъртя и двамата тупнаха на земята.

Леко намръщена, Савана ги гледаше как се боричкат, също както биха се боричкали Браян и Конър. Зад нея Рейф и Рийгън излязоха от къщата.

— По дяволите, почнали са без мен!

— Тръгваме си. — Рийгън здраво го хвана за ръката. — Обеща да ме заведеш на вечеря.

— Но, скъпа…

— Можеш да се биеш с тях и утре. Довиждане, Савана.

При вика на Рейф, Девин се изтъркаля настрани и едва отбягна ръката на Джаред. Изправи се, изтупа джинсите си и се затича да настигне Рейф и Рийгън. Махна за последен път на Савана и изчезна в гората.

— Какво беше това?

Леко задъхан, Джаред седна на стъпалата на верандата и потърка ребрата си.

— Един-два пъти ме удари добре.

— Играехте ли, или се биехте?

— А каква е разликата?

Тя трябваше да се засмее.

— За какво играехте или се биехте?

— За теб. Да имаш нещо студено?

— За мен?! — Савана се втурна като стрела след него в къщата. — Какво искаш да кажеш?

— Той каза… — Джаред остави думите да заглъхнат и въздъхна сладострастно при вида на ледената бира, която измъкна от хладилника. Отвори я и я надигна. — Каза, че му се струваш привлекателна и аз трябваше да го понатупам.

— Твоят брат, шериф Макейд, ме намира привлекателна?!

— Да. — Наведе се над умивалника, за да се наплиска със студена вода. — Той те харесва.

— Харесва ме? — повтори объркано тя. — Защо?

— Отчасти защото ти не го харесваш. Дев е малко перверзен. Отчасти защото аз те харесвам, а той е лоялен. — Избърса лицето си с кърпата за съдове. — И отчасти защото има добър инстинкт за самосъхранение и е справедлив.

— Да не се опитваш да ме засрамиш?

— Не, разказвам ти за брат си. Рейф е самоуверен и работлив. Шейн е добродушен и спокоен. А Девин е справедлив. — Замислено остави кърпата. — Изглежда ме дразни, че не можеш да забележиш това.

— Старите навици трудно се преодоляват. — Но можеше да го забележи, вече го бе забелязала. — Той е добър с Ема.

Джаред се засмя, доволен от малката си победа:

— Ние всички имаме подход към жените.

— Забелязах. — Савана взе бирата от ръката му и отпи. — Ще останеш ли за вечеря?

— Мислех, че би предпочела да излезем.

— Не. — Тя се усмихна на жълтите лалета на масата зад гърба му. — Бих предпочела да останем вкъщи.

 

 

Големият Май от въртележката в лунапарка, в който Савана изкара една учебна година, обичаше да казва, че ако тя някога намери мъж, който да готви така, че на масата да не й се повдига, би се простила с безгрижния живот.

След като опита пилето с ориз, сготвено от Джаред, Савана реши, че Големият Май е бил прав. Тя вдигна чашата си с вино и го погледна над масата в осветената от свещи трапезария.

— Къде си се научил да готвиш?

— До полата на майка ми — засмя се той. — Тя ни накара всичките да се научим. И тъй като имаше най-точната и бърза дървена лъжица в областта, ние се научихме.

— Задружно семейство.

— Да, провървя ни. Родителите ми правеха всичко това лесно. Сигурно по-точната дума е естествено. В една ферма всички трябва да поемат своите задължения и да зависят един от друг. — Погледът му се промени. — Все още ми липсват.

Проболата я завист й напомни, че не бе познавала никой от родителите си достатъчно, за да й липсва.

— Добре са ви възпитали. И четиримата.

— Някои хора в града едно време нямаше да се съгласят с теб. А някои и сега не са съгласни. — Очите му отново се усмихваха. — Ние се сдобихме със славата си по много старомоден начин — завоювахме я.

— О, чувала съм истории за лошите братя Макейд. Госпожа Мец казва, че сте вилнели из целия град.

— Да, тя би го казала. — Усмивката му стана по-високомерна. — Не може да ни понася.

— Разбрах. Онзи ден, когато си пълнех колата на бензиностанцията, тя дотича и измъкна Шерилин да й разправя за доброто старо време. И, — спомни си Савана, — да разкаже някоя и друга клюка.

— Така ли? — Джаред се прокашля. — Шерилин, значи.

— Която пази някои много мили спомени за теб… И за един стар додж.

Той дори не мигна.

— Скапана кола. Как е старата Шерилин?

— О, в цветущо здраве и с цветущ външен вид. — Изведнъж се сети нещо: — Я ми кажи кой от вас е сложил онзи картоф в ауспуха на колата на шерифа?

— Обвиниха Рейф. — Джаред вдигна чашата си. — Ала го направих аз. Винаги сме смятали, че който и от нас да направи нещо, сме го направили всички, и затова когото накажат, си го е заслужил.

— Много демократично. — Тя стана и отнесе съдовете в умивалника. — Как нямах няколко братя или сестри за родеото… Там никога нямаше на кого да прехвърля вината.

— Груб ли беше баща ти с теб?

— Не точно. Той беше… — Как би могла да опише Джим Морнингстар? — Едър мъжага и твърд като камък. Обичаше добрите коне и евтиното уиски. С първото се справяше, но с второто не успяваше. Не знаеше какво да прави с мен, затова правеше каквото можеше, ала то не беше достатъчно добро нито за мен, нито за него.

Облегна се назад. Джаред сложи ръце на раменете й.

— Научи ли се да яздиш?

— Толкова отдавна, че изобщо не помня някога да съм се учила. Мога също да хвана с ласо и да завържа теле. Печелила съм и награди. — Савана се засмя и облегна ръце на бедрата му. — Скъпи, докато ти си се носил в някакъв стар додж и си пъхал картофи в ауспуси, аз съм се учила да правя всякакви дивотии.

— А, така ли? — Той повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Да, така. Можех да хвана един кон, който има вид, сякаш ще падне от умора, и да го излъскам така, че косъмът му да заблести. Обичах конете с лош нрав. — Тя прокара длани по бедрата му. — С огън в очите и малко злоба в сърцето. Можех да ги накарам да дойдат при мен. Право при мен. Сетне ги яхах. — Впи зъби в долната му устна. — Яздех ги дълго и буйно. После вече не ставаха за нищо.

Кръвта му кипна.

— Да не се опитваш да ме съблазниш?

— Някой трябва да го направи. — Хвана го здраво и притисна устни към неговите.

Огънят, горящ в нея, го възпламени. Джаред сграбчи ръба на умивалника зад гърба й и тялото му я притисна. Савана започна да се движи срещу него, да се извива и да го подлудява.

— Джаред, докосни ме. — Нетърпеливо отскубна ръката му и я постави върху гърдите си, където сърцето й биеше бясно. — Докосни ме, докосни ме… — повтаряше тя, въпреки че дланите му се плъзнаха под ризата й.

Савана бе като някаква тъмна, забранена мечта.

Плътта й в ненаситните му ръце бе твърда и гореща. Той притисна устни към шията й. Искаше му се да впие зъби в нея, толкова яростен бе внезапният му глад. Когато се отдръпна замаяно, тя простена:

— За Бога, да ме побъркаш ли искаш?

Усещаше я с върховете на пръстите си, въпреки че бе отпуснал ръце.

— Това беше първата част от плана. — Пое дълбоко въздух и добави: — С първата част свърших.

— Ура!

Джаред едва не прихна.

— Браян при Конър ли ще спи?

— Да. — Задърпа го нетърпеливо за ръката. — Ела горе.

— Не.

— Добре — усмихна се Савана замечтано.

Но когато вдигна ръце, готова да го приеме още тук, той я спря:

— Не.

— Джаред, не ме карай да ти причинявам болка.

— Надявам се, че ще го направиш. Вземи едно одеяло.

— Одеяло ли?

— Искам те в гората. — Поднесе ръката й към устните си и леко я захапа. — Винаги съм те искал в гората.

— Ще взема одеяло — успя да избъбри тя и едва не се спъна от бързане.

 

 

Докато вървяха заедно под нежнозеления пролетен свод на дърветата, под ослепителните звезди и непълната луна, вече се бе овладяла. Бе решила тази вечер да го прелъсти, да го подмами бавно и неусетно. Да го изненада. Не бе мислила да го изяде жив.

Ала когато той спря и постла одеялото на меката земя, Савана много се страхуваше, че няма да може да се спре.

— Кажи ми нещо, адвокат Макейд.

Джаред я погледна хищно над одеялото.

— Какво?

— Подновил ли си медицинската си застраховка?

— Не можеш да ме уплашиш — усмихна се широко той.

— Скъпи, като свърша с теб, няма да можеш да си кажеш името.

Тя се хвърли, пъргава като пантера, обви крака около кръста му и впи пръсти в косата му. Джаред се завъртя и двамата паднаха със смях на одеялото. Тялото й се стовари върху неговото. Това за момент му изкара въздуха и й даде предимство.

Веднага ръцете й се оказаха навсякъде — измъкнаха ризата през главата му, спуснаха се по гърдите му да разкопчеят ципа на джинсите му. И, за негово удивление, устните й ги следваха.

— Задръж малко. — В самозащита той се претърколи върху нея. — Ако продължаваш така, всичко ще продължи около двадесет секунди. — Не й позволи да помръдне, докато успее да си спомни, че вече не е шестнадесетгодишен. — Заради теб се пазя. — Наведе глава в зашеметяващо дълбока целувка.

Дивият звук, който издаде Савана, отекна в устата му и го удари в петите. Докато устните му я вкусваха, ръцете му се впуснаха да изследват стройното й, сочно тяло. Стегнато и гладко, то се извиваше от докосването му, подканяйки го да му се наслади. Тя ухаеше като гората — тъмна, загадъчна, пълна с тайни и скрити удоволствия. Устните й бяха ароматни и горещи.

Ръцете й галеха гърба му, ноктите й се забиваха в кожата и го увещаваха да се притисне по-силно, да я хване по-здраво. Да вземе, да вземе, да вземе. Дъхът й излизаше като ниски, гърлени стонове, толкова еротични, че със сигурност щеше да ги чува в съня си.

Когато Джаред се отдръпна, Савана се изви, скръсти ръце пред тялото си и без да откъсва очи от лицето му, съблече блузата през главата си и я хвърли настрани.

Видя дивата страст в погледа му и изпита върховно тържество. В младостта й нейното тяло бе нейно проклятие. Някои го смятаха за нейно падение. Но сега, когато виждаше как любимият мъж го гледа за пръв път, то я изпълни с извисяващо чувство на гордост.

— Би трябвало да се забрани със закон да изглеждаш така — изохка той.

Не я докосна. Не още. Очарован, разкопча джинсите й и благоговейно ги свали. След това дланите му се плъзнаха нагоре, от глезените към коленете, към бедрата, към стегнатия корем, който неочаквано трепна.

— Ти си най-ужасяващо красивата жена, която съм виждал.

Тя се усмихна самоуверено, надигна се, обви ръка около врата му и притегли устните му към своите. Джаред бавно спусна длани по нея и Савана реши, че тези длани са чудесни, твърди и точно колкото трябва грапави. Палецът му се спря на гърдата й и тя притвори унесено очи.

Би могла да потъне в прекрасното усещане за плът, допираща се до плът, в почти нечутия шепот, в горещото одеяло под тях. В дърветата се чуваха бухали, във въздуха летяха духове.

Никога през живота си не бе познавала магията и щедростта на любовта. Знаеше само, че тук би му дала всичко. Каквото я помолеше. Каквото поискаше.

Когато той уви косата й около юмрука си и изви главата й назад, Савана бе готова за всичко. Ала Джаред само притисна устни към рамото й. Тя трепна като подплашена кошута.

— Изненадах ли те? — Той повдигна главата й и се вгледа в замъглените й очи. — Имаш красиви рамене. — Този път спусна устни към тях. Едно по едно. Савана затаи дъх. — Чувствителни рамене. Изглеждат като изваяни от мрамор, но са меки.

Захапа леко ключицата й и би могъл да се закълне, че тя омекна. Увлечен от откритието си, продължи да я изследва, като я придърпа в скута си и я залюля.

Когато бе готова, когато бе сигурен, че е готова, бързо я докара до върха и Савана извика.

През нея премина нетърпимо гореща вълна от любов и удоволствие. Тя се обърна към него, обърна се върху него в дивашки танц на ръце и устни. По-късно Джаред щеше да мисли, че и двамата са били съвсем полудели. Ала в момента това, което правеха един с друг и един за друг, бе единственото, което имаше смисъл.

Савана го накара да шепне името й и този звук зазвъня в нея като музика. Когато сърцето му започна да гърми под устните й, тя знаеше, че това е за нея, само за нея. Вкусът на солена пот по кожата му я омагьосваше.

Той я вдигна леко като перце. Савана се изви и ръцете й от радост сграбчиха неговите. Тя, която плачеше само когато нямаше кой да я види и чуе, сега остави сълзите свободно да капят.

Раздвижи се, следвайки неговия ритъм, безстрашните удари на собственото си сърце. Безкрайно, безкрайно, докато звездите падаха над тях, а лунната светлина се процеждаше между листата, те се отдадоха един на друг.

Джаред бе почти ослепял от красотата на лицето й, настръхнал от това, което тялото й правеше с неговото. Струваше му се, че усеща как нещо се прекършва в него, до сърцето му. После, като древна богиня, призоваваща небесните сили, Савана вдигна високо ръце. Блестящото й от звезден прах тяло се напрегна и се стегна около него като кадифен юмрук.