Нора Робъртс
Опасно изкушение (12)

Единадесета глава

Джаред купи цветя. Не бе сигурен дали се извинява, или просто бе свикнал един или два пъти седмично да се връща с букет, защото Савана винаги изглеждаше толкова изненадана и щастлива, когато й го поднасяше.

Не му се искаше да мисли, че пъстрата пролетна китка бе извинение, защото не приемаше, че съвсем не е прав. Всъщност не бе задал въпроса, само го бе намекнал. Пък и защо, по дяволите, да не попита?

Искаше да знае всичко за нея, всичките „кой“, „какво“ и „защо“ от нейното минало. Не само късчетата, които тя му подхвърляше от време на време, а цялата картина.

Разбира се, моментът бе избран лошо. Трябваше да го признае. Можеше дори да признае, че се ядоса, когато Савана толкова лесно го разгада. Ала основното бе, че той имаше право да знае. Точно за това щяха да проведат един дълъг и спокоен разговор.

Може би защото бе толкова настроен, толкова решителен, едва сдържа гнева си, когато стигна до къщата и видя, че колата й я нямаше.

Къде, по дяволите, беше Савана? Минаваше шест.

Джаред седеше в колата си и намръщено оглеждаше поляната. Полегналите от дъжда цветя бяха свежи и мокри. Бяха загубили повечето от цветовете си, но лъскавите им листа бяха яркозелени.

Спомни си първия път, когато я видя да рови каменистата запусната леха, с подредени край нея саксии с коренчета.

Бе направила нещо тук, помисли той. Тези коренчета бяха още малки, ала тя ги бе засадила. Нужно му бе да вярва, че Савана го бе направила и усети, че се успокоява, като гледа зелената трева, която тя обичаше сама да коси, разноцветните цветя, за които редовно се грижеше, гората отзад, която те двамата сякаш така дълбоко споделяха.

Видя оранжевия велосипед на Браян, захвърлен край алеята, пълната с тор ръчна количка, паркирана до терасата.

Подробности, незначителни подробности, които правят от една къща дом.

И изведнъж му проблесна мисълта, че иска, има нужда това да е неговият дом. Не просто място, където е оставил някои свои вещи, така че да му е удобно да остане за през нощта. Дом.

Не искаше Савана да е просто жената, която обича и с която прави любов. Веднъж вече се бе провалил в брака и бе сигурен, толкова сигурен, че никога нямаше отново да изпадне в положението да се провали в нещо толкова лично и публично. Не си ли бе казвал, че ще му е достатъчно да се носи по повърхността на тази връзка?

Но се бе лъгал, почти от самото начало. Защото не му бе достатъчно и не искаше да се носи по повърхността. Джаред се ровеше в живота й, мъчеше се да измъкне деликатно и не толкова деликатно отговорите на въпросите коя бе тя, каква е била. Докато част от него, онази част, която бе гордост и чувства, бе наранявана всеки път, когато Савана просто не се осмеляваше да му отговори.

Искаше тя да му се довери, да сподели с него всяка частица от онова, което е била, което е и което ще бъде. Искаше да се обръща към него винаги, когато има грижи, когато е тъжна или когато е щастлива.

Искаше, осъзна той и бавно, дълбоко пое въздух. Искаше Савана да се омъжи за него, да има деца от него, да остарее с него.

Тръгна по алеята и се спря да сложи ръка на велосипеда на Браян. Искаше момчето. Това също бе ново и изненадващо. Искаше Браян да бъде не само синът на Савана, а техният син. Да му помага да си пише домашните, да играе с него бейзбол, да се боричкат по тревата. Осъзна, че бе свикнал с тези неща, че ги чакаше с нетърпение. Чакаше с нетърпение бързата усмивка, виковете, с които го посрещаше момчето.

Ала това не бе достатъчно. Това още не ги правеше семейство.

Любовта би го направила. Джаред много бързо бе заобичал Браян, без дори да го осъзнава. Бракът би го направил. Не просто брачният договор, спомни си той. Обещанието.

Двамата с Барбара бяха нарушили това обещание и бяха продължили да обезсилват брачния договор, без да се сърдят един на друг. Много чисто, много спокойно, много цивилизовано.

Не беше ли това същността? В чувствата му към Савана и Браян нямаше нищо цивилизовано. Изпитваше нуждата да ги защитава, да ги притежава. Това бяха други чувства. Неспокойни чувства.

Прекрасно.

Вече по-спокоен, че бе разнищил проблема и бе стигнал до решение, Джаред влезе в къщата.

Беше си у дома.

Но къде, по дяволите, бяха те?

Бе свикнал да ги намира тук — Браян на двора или в стаята си, задълбочен над колекцията си от снимки на бейзболисти. Радиото гърми или телевизорът е пуснат прекалено силно. Тя е в кухнята или в малкия си кабинет или дреме като котка на дивана.

Влезе в кухнята и остави цветята на масата. Никаква бележка. Никакво набързо надраскано обяснение, закачено за хладилника. Намръщи се и остави куфарчето си до цветята. Би могла поне да му остави бележка.

Бяха се разбрали да поговорят, нали така? Той имаше сума неща, за които искаше да говори, а Савана дори не беше тук. Надникна в кабинета й. Преполовена чаша разводнена лимонада на бюрото й до закачлива скица на летяща жаба.

При други обстоятелства би се усмихнал.

Все по-мрачен с всяка изминала минута, тръгна по стълбите. Сваляйки в движение вратовръзката си, влезе в нейната спалня. Нейната спалня! Ядоса се. За Бога, това щеше да се промени. Хвърли вратовръзката на леглото, след нея и сакото.

Щяха да проведат един дълъг, сериозен разговор. Той и Савана.

А тя щеше да слуша.

Изръмжа наум, преоблече се в джинси и закачи костюма си в гардероба между нейните дрехи. Стисна зъби. Едно от първите неща, които трябваше да направят, бе да сложат още един гардероб. Един мъж заслужаваше да си има собствен гардероб.

Всъщност щеше да им трябва още една спалня, достатъчно голяма, за да побере и неговите, и нейните неща. И като става дума за това, още една баня, защото щяха да имат още деца.

И кабинет. Не само на нея й трябваше кабинет.

После щеше да построи на Браян дървена къщичка. Детето трябваше да си има дървена къщичка.

Трябваше им и една барака за нейните инструменти, а и алеята трябваше да се пооправи. Е, Джаред щеше да има грижата за тези неща. Щеше да се заеме с тях, защото…

Полудявам, призна си той и седна на ръба на леглото. Още не й бе казал, че ще се женят, а вече преустройваше къщата.

Защо толкова се горещеше? Дали това не беше паника? Страх, че когато й спомене за женитба, тя ще се засмее и ще каже, че това не я интересува?

Прокара пръсти през косата си и се изправи. Щеше да й се наложи да я интересува, реши Джаред. И то по-бързо.

Може би отново щеше да се успокои. Може би щеше най-разумно да слезе долу и да започне да приготвя вечеря за тях тримата. Може би щеше да направи всичко това. Мислеше си го, когато забеляза кутията на шкафчето й.

Мярна проблясващите шпори. Големи, красиви шпори. За родео. Вдигна едната и видя гравиран конник.

Вещите на баща й. Савана бе получила вещите на баща си. И не му бе казала.

Нямаше много неща. Наградите, които Джим Морнингстар е получавал преди години, отломъци от човек, който очевидно е живял весело и без кой знае колко да се задълбочава. До шкафчето имаше по-голяма кутия. Стари износени ботуши, избеляла шапка, дрехи, които бяха все още сгънати, сякаш не ги бе докоснала.

Видя писмо от своя колега в Оклахома, стандартния плик, който придружаваше пратката с личните вещи на починалия, списъка, предложението да й помогне, ако има някакви въпроси.

Джаред го отмести. И намери снимките. Повечето бяха изпомачкани, сякаш са били небрежно пъхани в разхвърляни чекмеджета и набързо събирани при всяко поредно преместване. Видя за пръв път Джим Морнингстар. Впечатляващ мъж, с твърдо и решително лице, яхнал кон. Тъмен, с високи скули, които Савана бе наследила. Ала почти нищо друго в това обветрено лице не бе преминало към нея. Освен може би начинът, по който бе вдигнал брадичката си? Който предупреждаваше, че ако животът замахне, ще срещне твърд отпор.

Намери още една снимка на същия човек, изправен до малката Савана. Устните на Джаред трепнаха в усмивка. Тя бе може би на тринадесет, може би на четиринадесет години. Високото й слабо тяло вече започваше да се оформя, косата й се виеше изпод каубойската шапка. Гледаше право в обектива с онази женствена усмивка, която щеше да й остане и като порасне. В позата й се долавяше определена арогантност. Едната й ръка бе облегната на рамото на баща й. Джим Морнингстар бе скръстил ръце и не докосваше дъщеря си.

Имаше още една снимка на Савана, още по-млада, яхнала кон. Бе в класическа поза — конят изправен на задни крака, тя размахала шапката си във високо вдигнатата си ръка.

Имаше още снимки на Морнингстар с други мъже — засмени обветрени мъже с шапки, ботуши и джинси на фона на огради, конюшни и коне. Винаги коне.

Мина му през ума, че биха могли да заградят едно дворче, да използват обора във фермата и да си вземат един или два коня. Савана очевидно ги обичаше, а Браян би могъл…

Всякакви мисли излетяха от главата му, когато погледна последната снимка.

Да, тя трябва да беше около шестнадесетгодишна, въпреки че тялото й бе съвсем женско, пристегнато в тясна тениска, напъхана в тесни джинси. Но лицето й имаше една мекота, една лека закръгленост, които подсказваха, че момичето още не бе станало съвсем жена. Савана се смееше. Обективът я бе хванал с отворена уста.

Бе прегърнала един мъж. А мъжът бе прегърнал нея. Ръцете им бяха преплетени, а лицата им се смееха. Мъжът бе вдигнал назад шапката си, изпод която напираше рошава руса коса. Бе загорял, висок, строен. Очите му трябва да бяха сини, а може би и зелени. Не можеше да се разбере от моменталната снимка, ала бяха светли и засмени.

На устните му играеше същата усмивка, която имаше Браян.

Това бе бащата на Браян.

Джаред почувства как гневът започва да пулсира в него. Това бе мъж. Мъж, повтори той наум, не момче. Бе несъмнено красив, дори поразителен. Но бе мъж, не юноша. Този мъж бе прелъстил едно шестнадесетгодишно момиче и после го бе изоставил. И нищо не е било направено.

Морнингстар бе запазил снимката. Защото, помисли Джаред, е знаел.

И нищо не е било направено.

 

 

Савана го гледаше от вратата. Цял ден нервите й бяха опънати до крайност. Това тук изглежда бе последният удар.

Искаше й се да забрави раздразнителността и гнева, които усещаше, когато излезе от кабинета на Джаред. Надяваше се, че ще се върне, ще го намери тук и ще сподели с него малкия си триумф, че бе продала на Хауърд Биле три картини. С много голямата вероятност да станат повече.

Двамата с Браян се кикотиха през целия път — на самия Хауърд и как започна да сумти и мънка, когато тя назова една според нея силно раздута цена, ала накрая се спря на сума, много по-висока, отколкото бе очаквала.

По пътя спря да купи бутилка шампанско, за да го отпразнуват двамата с Джаред. За да може да отпразнува с него факта, че дълго погребваното й желание да си изкарва хляба с рисуване накрая бе извоювало правото си на съществуване.

Но виждаше, че той сега не бе в настроение да празнува. Не и при това изражение, с което разглеждаше останалите от баща й вещи. Не разбираше на какво се дължи гневът му, ала имаше чувството, че скоро ще разбере.

По дяволите, помисли Савана и се отблъсна от рамката на вратата. Да става каквото ще!

— Не е кой знае какво наследство, нали? — Изчака го да вдигне глава и да срещне очите му. Яростният му поглед едва не подкоси краката й. — Сигурно много от твоите клиенти трябва да се справят с доста повече неща.

Джаред знаеше как да напредва стъпка по стъпка и да стига до същността.

— Кога получи пратката?

— Преди една или две седмици. — Тя сви рамене, прекоси стаята и погледна през прозореца. — Брай е на двора. Взехме котенцата и той е на седмото небе.

Джаред Макейд знаеше също как да не се отклонява от въпроса.

— Преди една или две седмици. И нищо не си казала.

— Какво има за казване? Взех чека и го дадох на онзи брокер, който ти ми препоръча. Нямах настроение да се оправям с другите неща, затова ги оставих и чак тази сутрин ги отворих. Сигурно ще запазя шпорите за Браян. Някой ден може да ги поиска. Дрехите вероятно ще дам на някое благотворително дружество.

— Защо не си ми казала?

— Че защо трябваше да ти казвам? — Савана се обърна, смътно раздразнена и смътно любопитна. — Не е кой знае какво. Не са отдавна загубени лотарийни билети или торбичка със златен пясък. Просто няколко стари дрехи, още по-стари ботуши и някакви документи.

— И снимки.

— Да, малко. Не държеше особено на спомените. Има една снимка, която ми харесва. От нея личи какъв човек е бил, винаги готов отново да се метне на коня. Помислих, че Браян ще иска да запазя и нея.

— А тази? — Той протегна снимката на Савана с усмихнатия каубой.

Тя вдигна вежди и поклати глава.

— Не знам как съм се напъхала в тези джинси. Слушай, ще хвърля няколко кюфтета на скарата.

Когато Джаред й препречи пътя, Савана бе искрено изненадана. Вдигна глава, погледна го и зачака.

— Показвала ли си я на Браян?

— Не.

— Имаш ли намерение да му я покажеш?

— Не. Не вярвам да го интересува как е изглеждала майка му на шестнайсет години.

— Може би го интересува как е изглеждал баща му.

Тя почти усети как кръвта й спира във вените.

— Той няма баща.

— По дяволите, Савана, искаш да кажеш, че това не е бащата на Браян?

— Искам да кажа, че това не е бащата на Браян. Едно търкаляне в сеното не прави от един мъж баща.

— Недей с моите камъни в моята градина.

— За мен има много голяма разлика между двете неща, адвокат Макейд. И понеже това започва да ми прилича на кръстосан разпит, ще ти кажа направо. Аз правих секс с мъжа на снимката, която гледаш. Забременях. Край на историята.

— Ами, край! — Вбесен, Джаред хвърли снимката на шкафчето й. — Баща ти е знаел. Иначе нямаше да я запази.

— И аз така си помислих, като я намерих. — Тогава бе изпитала и обида, ала лека и бързо я бе преодоляла. — Е, и какво?

— Как какво? Защо нищо не е било направено? Това не е хлапето, за което ми говореше. Той трябва да е бил над двадесет и една години.

— Мисля, че беше на двадесет и четири. А може би на двадесет и пет, трудно ми е да си спомня.

— А ти си била непълнолетна. Той е трябвало да бъде даден под съд… След като баща ти му счупи врата.

Савана пое дълбоко въздух.

— Първо, баща ми ме познаваше и знаеше, че ако съм спала с някого, това е било лично мой избор. По документи бях непълнолетна, но знаех точно какво правя. Това не беше грешка или нещастен случай. Никой не ме е насилвал. И не ми харесва, че обвиняваш някой друг.

— Разбира се, че е бил виновен! — извика Джаред. — Този кучи син не е имал право да докосва момиче на твоята възраст и след това да се омете, когато се е оказало, че има усложнения.

Очите й пламнаха.

— Браян не е усложнение!

— По дяволите, много добре знаеш, че нямах това предвид. — Хвана с две ръце главата си и закрачи нервно. — Не може да се върне времето и да се променят нещата. Искам да знам какво имаш намерение да правиш сега.

— Имам намерение да направя кюфтета. Ако искаш, можеш да останеш, ако не — можеш да си тръгнеш.

— Не се дръж така с мен.

— Аз така се държа. — Тя въздъхна. — Джаред, защо се измъчваш? Спала съм с един мъж преди десет години. Забравила съм го и той ме е забравил. — За да подчертае думите си, взе снимката и небрежно я хвърли в кошчето. — Това е.

— Толкова просто? — Толкова е просто, осъзна Джаред. И точно това го тормозеше. — И той не е значел нищо за теб?

— Точно така.

— Ти си заченала дете от него, Савана. Това момче, което е долу на двора и си играе с котенцата. Как можеш да пренебрегнеш това?

В нея се надигна гняв.

— А ти би предпочел по-различна история, нали? По-различна история, с която би могъл да живееш. За едно бедно, невинно, изоставено момиче, което е търсело любов, било е прелъстено от по-възрастен мъж и захвърлено и изоставено?

— А не е ли това истината?

— Ти не знаеш коя съм била и каква съм била. Ти всъщност и не искаш да знаеш. Защото когато го знаеш, когато го чуеш, ти става кофти. „С колко мъже е била? Мога ли да й вярвам, че не се е продавала? Дори баща й не е застанал на нейна страна, така че какво значи това? Сега, като си спомня, беше готова да се хвърли в леглото с мен от самото начало. С каква жена съм се забъркал?“ Не си ли мислиш така, Джаред?

— Чудя се защо има толкова много неща, които не ми казваш. Защо се отърсваш от десет години живот и как са ти се отразили те. И, наистина, чудя се каква жена си ти.

Тя отметна глава назад.

— Ами разбери го! — Втурна се навън и едва не се сблъска с него. — Махни се от пътя ми.

— Аз съм на твоя път и ти си на моя. Отдавна беше време да се разберем за това. Казваш, че ме обичаш, ала се отдръпваш всеки път, когато докосна нещо болезнено, всеки път, когато се опитам да добия по-ясна представа какво те е докарало до тази точка в живота ти.

— Аз съм се докарала. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.

— Съвсем не е всичко, което ми трябва да зная. Не можеш да изградиш бъдеще, ако не разровиш миналото.

— Аз мога. И съм го направила. Ако ти не можеш, това си е твой проблем. Знаеш ли какво правиш ти? Опяваш заради едно лице на една снимка. Ти си обиден от него, чувстваш се заплашен от него.

— Това е смешно.

— Така ли? Ти може да си бил женен, да си имал други жени в живота си. Аз не съм те питала нито колко са били, нито кои са били, нито защо, нали? Ти може да си бил див и да си вилнял из целия град с братята си, да си търсил неприятности или да си ги създавал. Това е просто баровско. Момчетата са си момчета. Но за мен е различно. Проблемът ти е, че се хвана с мен, преди да си го обмислил. Сега искаш да разместиш мозайката и да направиш от мен нещо, което изглежда по-подходящо за човека, който си ти.

— Приписваш ми думи, които не съм казал. Не си права.

— Аз пък казвам, че съм права. И ти казвам да вървиш по дяволите. Върви по дяволите, Макейд. Искаш жертва, или искаш цвете, или искаш някоя, която да изглежда съвсем на място на някой прием или събиране с колеги. Не си попаднал, където трябва. Аз не чета Кафка.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Говоря за реалността. А реалността е, че аз нямам нужда от твоя провал.

Той присви очи.

— Не от това имаш нужда ти. Вече не. Това е реалността, Савана. Аз няма защо да се оправдавам, че искам да знам как можеш да изхвърлиш тази снимка или да дадеш за благотворителност вещите на баща си и дори да не ми кажеш, че си ги получила. Не трябва да се оправдавам, че те питам какво искаш от себе си, от мен, от нас. Или че ти казвам какво искам аз, какво имам намерение или очаквам да постигна. Това е всичко. Всичко или нищо.

— Ултиматуми, а?

— Така излиза. Помисли си. — Джаред излезе ядосано от стаята.

Савана остана на мястото си. Кипеше от възмущение. Чу как долу вратата се затръшна. Трябваше да призове цялата си воля, за да не се втурне към прозореца — да го погледне, може би да го извика. След малко чу рева на колата му.

Значи така. Всичко или нищо. И той имаше наглостта да иска от нея да му даде всичко, без да остави нищо за себе си, нищо, което да омекоти удара. Бе минала веднъж по този път и натъртванията от падането я боляха години наред. За Бога, това повече нямаше да й се случи!

Успокои се и слезе долу. Не обърна внимание на цветята на масата, нито на шампанското в хладилника. Може би по-късно щеше да си го изпие сама, помисли тя, докато вадеше каймата. Може би щеше да изпие цялата проклета бутилка и приятно да й се завърти главата. Би било по-добре, отколкото да мисли, по-добре, отколкото да я боли.

Ала когато вратата се отвори и Савана се обърна да погледне, се намрази заради пронизалото я разочарование, че бе синът й.

— Джаред сърдит ли ти е?

— Защо?

— Така ми се стори. — Браян седна притеснено и опря лакти на масата. — Спря се да погледне котенцата, но всъщност не им обърна внимание. И каза, че не може да остане.

— Сигурно ми е сърдит.

— И ти ли си му сърдита?

— Да. — Оказа се, че размесването на кюфтета е добър начин за разтоварване на нервите. — Много сърдита.

— Значи ли това, че вече не си падаш по него?

Вече се бе поуспокоила достатъчно, за да забележи тревогата в очите му.

— Накъде биеш, Браян?

Той сви рамене:

— Ами ти досега никога не си си падала по някой. Джаред почти винаги идва, и ти носи цветя, и си играе с мен. Вие се целувате и така нататък.

— Вярно е.

— Е, ами с Кон си мислехме, че може да се, така де, ожените.

Стрелата я улучи право в сърцето.

— Така ли?

— Мислех, че ще е върховно, нали разбираш, защото Джаред е върховен.

Савана остави кюфтетата настрани. За да спечели време, пусна водата, изми си ръцете и дълго и старателно ги бърса. И през всичкото това време можеше да мисли само какво бе причинила на своето малко момченце.

— Брай, ти знаеш, че хората непрекъснато се целуват, без да се женят. Достатъчно умен си да разбереш, че възрастните могат да имат и отношения, близки отношения, без да се женят.

— Да, ама ако наистина си падат един по друг, се женят, нали?

— Понякога. — Сложи ръка на рамото му. — Ала невинаги е достатъчно да обичаш някого.

— Как така?

— Защото… — Къде бе отговорът? — Защото хората са сложно нещо. Както и да е, Джаред е сърдит на мен, не на теб. Вие пак можете да сте си приятели.

— Сигурно.

— По-добре излез да видиш как са котенцата, а аз ще запаля скарата.

— Добре. — Той повлече крака към вратата. — Мислех си, че ако се ожените, той ще е нещо като…

— Нещо като какво?

— Нещо като мой баща… — Браян отново сви рамене, съвсем като нея, когато се опитваше да прикрие болката си, и това отново я прободе. — Просто си мислех, че щеше да е върховно.