Нора Робъртс
Опасно изкушение (5)

Четвърта глава

— Добър ден, кабинетът на адвокат Макейд — произнесе в слушалката Сиси Бликър, секретарката на Джаред. Беше пет без четвърт, точно след един час тя имаше любовна среща, а шефът цял ден бе като разлютен звяр. — О, да, здравейте, госпожо Брил. Не, господин Макейд има среща.

Когато входната врата се отвори, вече бе готова да бълва змии и гущери. Как, по дяволите, можеше да е неустоимо сексапилна след един час, ако не успееше да излезе оттук?

— С удоволствие ще запиша вашето съобщение. — Сиси взе бележника и вдигна поглед. И реши, че ще си вземе една седмица отпуск, през която ще прави каквото си иска и няма да се занимава с умопомрачително сексапилни красавици като тази, която току-що бе влязла в чакалнята на Джаред Макейд.

Савана се ядосваше, че е там. Ядосваше се, че се почувства задължена да смени джинсите си с широк панталон и сако. Кой знае защо, посещенията на официални места я напрягаха.

А това място определено изглеждаше официално. Красивите цветя и пастелите по матовобелите стени не можеха да скрият факта, че тук властва законът. Килимът бе в убито сиво, а по-тъмните фотьойли в чакалнята изглеждаха не много удобни.

Тук хората не трябваше да се чувстват удобно, нали?

Никога не й се бе случвало властта — независимо дали социалните служби, началническите кабинети или опашките в бюрата по труда — да предлага някакви удобства. И все пак бе предполагала, че този човек е по-стилен и не му подхожда да избере такава студена официална обстановка за кабинета си.

Секретарката зад полираното бюро бе млада, с блестящи очи и, Савана бе сигурна, страшно способна. Бързата приветствена усмивка, която й метна, бе внимателно изпразнена откъм всякакво любопитство и съвършено уравновесена между топло и хладно.

Савана нямаше представа, че Сиси отвътре изгаря от завист.

— Да, госпожо Брил, ще имам грижата да му предам вашето съобщение. Няма защо. Дочуване. — Чудейки се откъде загадъчната посетителка бе намерила това страхотно сако, с ярки цветове и подчертаващо фигурата й, Сиси затвори телефона и се обърна към нея с най-професионалната си усмивка:

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?

— Бих искала да се видя с господин Макейд.

— Имате ли насрочена среща? — Сиси много добре знаеше, че няма. Графикът на Джаред бе записан в съзнанието й точно до нейния собствен.

— Не, аз… — По дяволите, мразеше това. — Бях в града и ми хрумна да проверя дали случайно не е свободен за минутка.

— Боя се, че той има среща, госпожо…

— Морнингстар. — Разбира се, че ще има среща, помисли Савана раздразнено. Къде другаде може да е един адвокат, когато не е на игрището? — В такъв случай бих искала да му оставя съобщение.

Името Морнингстар включи алармата в съзнанието на Сиси. Тази сутрин то бе произнесено през зъби, когато Джаред й продиктува едно сбито официално писмо, изпъстрено с интересно сумтене след всяка фраза.

— Разбира се. Ако е лично, можете да го запишете, а аз ще… О! — Сиси се усмихна към телефона. — Доколкото виждам, господин Макейд току-що се е освободил. Ще му се обадя да видя дали не може да ви приеме.

— Прекрасно, благодаря. — Савана се обърна и неспокойно закрачи из чакалнята.

Сиси реши, че ако порасне още петнадесетина сантиметра и натрупа още някой и друг сантиметър точно където трябва, може да изглежда точно толкова впечатляващо, когато се движи.

— Господин Макейд, тук е госпожа Морнингстар и иска да се срещне с вас, ако имате малко време. Да, господине, тя е в кабинета. Да, господине. — Като внимаваше да не разтегне устните си в усмивка, тя остави слушалката. — Ще ви приеме, госпожо Морнингстар. Нагоре по тези стълби и първата врата вляво.

— Благодаря. — Савана се обърна, сложи ръка на перилата и пое нагоре.

Сигурно някога това е било жилищен дом, реши тя. Макар че не можеше да нарече сградата уютна, трябваше да признае, че има стил — ако човек харесва снобски и безличен стил.

На горния етаж имаше малко фоайе, картина с бели орхидеи в бяла ваза, която бе толкова бездушна и скучна, че обиди художническия й вкус, и две врати една срещу друга.

Тя се приближи до лявата, почука и влезе.

Разбира се, че той трябваше да изглежда страхотно в металносивия си костюм, помисли Савана. Много по-добре, отколкото кабинетът с неговите скучни сиви и мъчителни бели цветове. Някой би трябвало да му каже, че работата е много по-приятна, когато наоколо има малко цвят и живот.

Но този някой нямаше да е тя.

Джаред се изправи, елегантен в своя костюм, жилетка и старателно завързана вратовръзка. Вратовръзка, която току-що бе наместил. С чувство на бунт в душата Савана помисли, че прилича на адвокат повече от всякога.

— Госпожо Морнингстар! — Той наклони глава и помисли, че нейното влизане в тази стая е като ослепителна светкавица над спокойно езеро. — Седнете, моля.

— Няма да Ви отнема много време. — Савана упорито остана права. — Благодаря Ви, че отделихте няколко минути да ме приемете.

— Не бързам. — За да подчертае думите си, Джаред премести една папка от средата на бюрото към края му и седна. — Какво мога да направя за Вас?

Вместо отговор тя извади от чантата си документите и ги хвърли на бюрото.

— Подписах ги, в три екземпляра, и ги заверих при нотариус. — Стовари върху тях шофьорската си книжка. — А това е моят паспорт. — За по-сигурно хвърли отгоре и картата си за социална осигуровка. — А свидетелство за раждане нямам.

— Хм… — За да спечели време, той извади от горния джоб на сакото си рогови очила и се зае да преглежда документите.

Савана го погледна и преглътна мъчително. Колкото и да си казваше, че това е смешно, сърцето й наистина пропусна един удар. Беше умопомрачително сексапилен с тези проклети очила. И я караше да се чувства глупачка.

— Всичко е наред — подзе тя.

— Боя се, че не. — Джаред взе шофьорската й книжка и замислено я огледа.

— Ами! Преди два месеца я поднових.

— Възможно е — продължи той, като сега оглеждаше нея. — Ала тъй като снимката действително прилича на Вас и всъщност е много хубава, книжката очевидно е фалшива и следователно невалидна.

Савана стисна устни и сви юмруци в джобовете си.

— Шегувате ли се с мен? Това разрешено ли е на официално място?

— Савана, седни, моля те.

Тя сви кисело рамене и седна.

— А ти някога чувал ли си нещо за цветове? Кабинетът ти е скучен като учебник, а картината ти е отчайващо посредствена.

— Нали? — съгласи се Джаред веднага. — Бившата ми съпруга го подреди. Беше данъчен инспектор. Кабинетът й беше от другата страна на коридора. — Той се облегна назад и огледа стаята. — Свикнал съм да не забелязвам какво има наоколо ми. Но ти си права. Може да му се сложи още нещо.

— Да — един некролог! — Ядосана на себе си, Савана прокара ръка през косата си. — Тук не ми харесва.

— Виждам. — Джаред събра документите и отново ги прегледа. — Ти разбираш, че се съгласяваш да приемеш плащане с чек на цялата стойност на наследството на баща си?

— Да.

— И цялата му собственост?

— Мислех… Мислех, че това означава парите. Какво друго има?

— Очевидно има някои лични вещи. Ако искаш, мога да ти предоставя списък, за да решиш дали предпочиташ да ти ги изпратят или да бъдат изхвърлени. Пощенските разходи ще бъдат поети от общината.

Изхвърлени, помисли тя. Като нея.

— Не, нека ми ги изпратят.

— Добре. — Той методично си записа нещо в един жълт бележник. — Утре ще наредя на секретарката ми да подготви писмо, с което да те уведоми, че до четиридесет и пет дни ще ти бъде изплатено цялото наследство.

— Защо е нужно писмо, когато ти току-що ми го каза?

Джаред я погледна развеселено иззад очилата си.

— Законът обича да се застрахова с възможно най-много документи.

Той също се подписа като представител на своя колега и върна на Савана шофьорската й книжка и картата й за социална осигуровка.

— Значи това е всичко?

— Това е всичко.

— Е… — Тя се изправи с облекчение, чувствайки се в същото време неловко, — не беше толкова болезнено, колкото очаквах. Мисля, че ако някога ми потрябва адвокат, ще ти се обадя.

— Не бих те приел за клиент, Савана. — Той свали очилата си, изправи се и заобиколи бюрото.

Очите й пламнаха.

— Това не е много добросъседско отношение.

— Не бих те приел за клиент — повтори Джаред, — защото би било неетично.

Хвана я неподготвена. Тя не допускаше, че който и да е мъж все още би могъл да я хване неподготвена. Ала вече бе в прегръдките на Джаред и той я целуваше, преди да успее да избяга.

Ако изобщо искаше да избяга.

Разбира се, целувката бе гореща. Савана бе очаквала това. Изненада я обаче как силна топлина се разля по тялото й, когато устните им се срещнаха.

Джаред я държеше здраво, в спокойна, самоуверена прегръдка, без смущение, без колебания. Даваше й възможност да се отдръпне и докато умелата му, бяла ръка се плъзгаше леко нагоре по гърба й, тя помисли, че само една глупачка би избягала от тази ласка, от тези устни, от тази топлина.

Затова пристъпи напред и обви ръце около врата му.

Той се бе чудил какво ще намери в нея. Бе се чудил от момента, в който Савана се изправи срещу него сред лехите с цветя. Сега вече знаеше, че в здравите й, прелестни ръце се крие сила, а в меките сочни устни има огън. Тя се разтвори пред него, сякаш я бе докосвал стотици пъти, а и за него нейният вкус бе божествено познат. Притискането на тялото й срещу неговото, всяка твърда, щедра извивка го караше да се чувства така, сякаш си идва у дома.

Зарови пръсти в косата й и бавно я притегли към себе си, за да я вкуси. Топлите й устни се раздвижиха срещу неговите и Джаред разбра, че и той ще бъде вкусен.

Бавно се отдръпна, за да се вгледа в лицето й. Очите й бяха спокойни, макар и може би по-тъмни. От начина, по който сърцето й подскочи, притиснато към неговото, разбра, че това, което разтърси него, бе разтърсило и нея. Но Савана не трепна.

Какво би накарало жена като нея да трепне?

Знаеше, че ще трябва да разкрие тази тайна, както и всички други, които тя спотайваше зад тъмните си, неразгадаеми очи.

— Обаче — продължи Джаред, — ако някога ти потрябва адвокат, аз винаги съм готов да ти препоръчам някой.

Савана вдигна вежди. О, значи той бе от онзи тип студени мъже, които можеха да поддържат разговора, сякаш вътрешностите им не се преобръщаха. Тя оцени това и се усмихна:

— Благодаря ти. Телефонът иззвъня.

— Извини ме за момент. Да, Сиси. — Погледът му се отклони от Савана само колкото да се насочи за миг към часовника. — Така да бъде. — Бе малко след пет. — Върви, аз ще заключа. И още нещо, помниш ли писмото, което ти продиктувах тази сутрин? Първото писмо. Да. Не го изпращай. Трябва да направя някои промени.

Савана го гледаше замислено. Джаред освобождаваше секретарката си и те щяха да останат сами. Тя знаеше какво значи един мъж да гледа една жена така, както той гледаше нея. Знаеше какво се случва между мъж и жена, когато си разменят толкова сладострастни целувки.

За толкова години се бе научила да бъде много внимателна, много… избирателна. Отговорността да отглежда сама едно дете бе тежка отговорност. Мъжете идваха и си отиваха, а синът й оставаше завинаги. Савана не бе жена, която се впуска безразсъдно във взаимоотношения, която използва всяка възможност или приема всяко предложение.

Освен това бе реалист. Мъж, който освобождава секретарката си, който променя дневния си график, за да освободи време за нея, бе на път да й стане любовник.

— Секретарката ми има среща — съобщи Джаред, когато остави слушалката. — Значи днес изглежда ще затворим кантората навреме. — Наклони глава и огледа Савана. — Имам задача дискретно да разбера откъде си намерила това сако.

— Моето сако ли? — Тя объркано погледна надолу. — Сама си го уших.

— Шегуваш се!

Савана обидено сви устни и той усети, че малко остава да я ядоса.

— Какво? Не ти ли приличам на жена, която може да шие? Не подхождам ли на образа на щастливата домакиня?

Заинтригуван, Джаред се опря на бюрото и протегна ръка към сакото й.

— Добра работа. Какво друго можеш да вършиш?

— Всичко, което ми е нужно. — Не си направи труда да се възпротиви, когато той я привлече към себе си. Вместо това опря ръце на раменете му и се наведе за целувка.

— Рано е — прошепна Джаред.

— Относително.

— Къде е Браян?

— При Каси. — Леко изненадана, че се бе сетил да я попита, тя промени ъгъла на целувката. — Ще го взема към шест. Имам около половин час.

— Ще отнеме повече време. — Той се отдръпна, хвана я за бедрата и я привлече интимно между краката си. — Защо не се обадиш да попиташ дали не може да остане там до седем? — Устните му внимателно се впиха в нежната й долна устна. — До седем и половина.

Савана помисли, че с удоволствие би му свалила тази вратовръзка.

— Предполагам, че бих могла.

— Добре. Провери, после ще отидем от другата страна на улицата.

— От другата страна на улицата ли?

— На вечеря.

Тя го зяпна.

— На вечеря ли?

— Да. — Почти сигурен, че краката ще го издържат, Джаред се изправи, преди да се бе поддал на желанието да разкъса дрехите й, да я хвърли на пода и да я обладае. — Бих искал да те заведа на вечеря.

— Защо?

— Защото ще ми бъде приятно да прекарам един или два часа с теб. — Върху теб, помисли той. Вътре в теб. Господи! Външно спокоен, огледа бюрото си и й подаде телефонния указател: — Ето телефона на Каси.

— Знам номера на Каси. — Бе обидно, че трябваше да поеме дълбоко въздух, когато Джаред стоеше пред нея толкова студен, толкова спокоен. — Какво става, адвокат Макейд? И двамата знаем, че вечерята не е необходима.

Стомахът му се сви на топка. Би могъл да я вземе. Още тук, още сега. Бе толкова просто. А всичко много просто го правеше подозрителен.

— Бих искал да те заведа на вечеря, Савана. И да си поговорим. — Взе телефона, набра номера на Каси и й протегна слушалката: — Става ли?

Тя се поколеба, накрая сви рамене и я пое.

— Става.

 

 

Ресторантът бе обикновен, а менюто традиционно. Скара по американски. Докато пиеше питието си, Савана чакаше следващия ход на Джаред.

— Значи си шиеш дрехи.

— Понякога.

Той се усмихна и се облегна назад на дървената пейка.

— Понякога? — Погледна я очаквателно.

Явно искаше да завърже разговор. Е, тя можеше да се включи.

— Научих се, защото домашно шитите дрехи са по-евтини от купените от магазина, а аз не исках да ходя гола. Сега от време на време си правя по нещо, защото ми доставя удоволствие.

— Но иначе си изкарваш хляба като илюстратор, не като шивачка.

— Обичам да работя с цветове и форми. Имах късмет.

— Имаше късмет ли?

— Нали не искаш да ти разкажа историята на моя живот? — попита Савана предпазливо.

— Искам. — Джаред се усмихна на сервитьорката, която им донесе яденето. — Започни откъдето искаш.

Тя поклати глава и отряза едно парче от пилето, което й бе препоръчал.

— Ти си живял цял живот тук, нали?

— Да.

— Голямо семейство, стари приятели и съседи. Корени.

— Да.

— И аз ще създам за моя син корени. Не просто покрив над главата му, а корени.

Той за момент замълча. В гласа й имаше страст, яростна решителност, от която трябваше да се възхити, макар че можеше и да не я разбира.

— А защо точно тук?

— Защото не е на запад. Това първо. Исках да се махна от праха, от равнините, от всички онези опърлени от слънцето градчета. Това беше заради мен — призна Савана. — Пътувам вече десет години. Тук ми се стори достатъчно далеч. — Джаред не каза нищо и тя малко се отпусна. Трудно й бе да се бори с кроткия начин, по който той я слушаше. — Не исках за Браян град. Ала исках да му дам чувство за принадлежност, за…

— Общество?

— Да. Малко градче, деца, хора, които ще го познават по име. Въпреки това обаче ми трябваше малко дистанция. Това отново беше заради мен. И…

— И?

— И тук ми хареса — заключи Савана. — Може би заради мистицизма, който нося в кръвта си, наследен от предците ми, но аз усетих, разбрах, че това ще бъде нашият дом. Тази земя, тези хълмове. Гората. Твоята гора ме плени. — Усмихна се, изненадана от себе си: — Звучи ли ти свръхестествено?

— Тази гора ме е пленявала цял живот — отговори Джаред толкова просто, че усмивката й угасна. — Никъде другаде не бих могъл да бъда щастлив. Преместих се в града, защото ми се струваше практично. Освен това малките градчета и дългите разходки не бяха в стила на бившата ми съпруга.

Ако той можеше да я изпитва, защо да не опиташе и тя?

— Защо се ожени за нея?

— Защото ми се струваше практично. — Сега бе негов ред да трепне. — Което не казва кой знае колко за никого от нас. Ние изпитвахме разумно привличане и взаимно уважение един към друг и сключихме един много цивилизован, интелигентен и напълно безстрастен брачен договор.

Бе много трудно, ако не и невъзможно да си представи мъжа, който я бе целувал, като безстрастен към каквото и да било.

— И нямаше кръвопролития?

— Абсолютно. И двамата бяхме прекалено разумни, за да се бием. Нямахме и деца. — Което бе по неин избор, спомни си Джаред със съвсем лека горчивина. — Тя запази собственото си име.

— Съвременен професионален брак.

— Позна. Ние разделихме всичко наполовина и всеки тръгна по своя собствен път — без да си причиним зло, без да се отвратим един от друг.

— Дразнеше ли те, че тя не прие твоето име? — полюбопитства Савана.

Той понечи да я поправи, после сви рамене:

— Да, дразнеше ме. Това от моя страна не беше нито много съвременно, нито много професионално. За мен то беше едно от онези неща, които биха направили една връзка емоционална, а не само разумна. Това е просто гордост.

— Донякъде — съгласи се тя. — Ала ти се е искало да й дадеш онази част от себе си, с която най-много се гордееш, която ти е предадена от предците и която си искал да предадеш на децата си.

— Много си проницателна.

— Адвокатите не са единствените, които разбират хората. Освен това, аз разбирам колко важно нещо е името. Когато Браян се роди, дълго гледах формуляра, който ми дадоха. Мислех какво да напиша в графата „баща“. Ако напишех някакво име, щях да дам това име на моя син. На моя син — повтори Савана тихо.

— И какво написа?

Тя се върна към онзи момент, когато нямаше и седемнадесет години и бе сама. Съвсем сама.

— Написах „неизвестен“. Защото вече нямаше значение. Моето име беше достатъчно.

— Той никога ли не е виждал Браян?

— Никога. Омете се в деня, в който му казах, че съм бременна. Не казвай, че съжаляваш — изпревари Савана реакцията му. — Той всъщност ми направи услуга. За едно шестнадесетгодишно момиче е лесно да мечтае за един красив каубой, но не е лесно да живее с него.

— Какво каза на Браян?

— Истината. Винаги му казвам истината или поне нещо толкова близо до истината, колкото не би го наранило. Не се срамувам, че някога съм била толкова глупава, та да си въобразя, че съм влюбена. И съм благодарна, че понякога глупостта се възнаграждава с нещо толкова вълнуващо като Браян.

— Ти си забележителна жена.

Трогна я и я смути, че Джаред мисли така.

— Не, аз просто съм една щастлива жена.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Не е нужно нещата да са лесни.

Той се замисли над това и реши, че тя наистина не се интересуваше дали нещата са лесни. Това го разбираше.

— Какво направи, след като напусна дома си?

— Когато бях изритана. — Поправи го Савана. — Няма нужда да го украсяваш. Баща ми ми заши един шамар и ми наговори… Всякакви неща, които би било невъзпитано да повторя пред мъж с такъв хубав костюм. И ми показа вратата. Не беше кой знае каква врата — спомни си тя, изненадана, че Джаред се бе навел напред и хванал ръката й. — Тогава живеехме в едно ремарке.

Той бе ужасен. Вероятно не би трябвало да бъде, защото бе чувал в кабинета си подобни истории, дори по-лоши. Ала бе ужасен, като си представи Савана на шестнадесет години, бременна и сама в целия свят.

— Нямаше ли при кого да отидеш?

— Не, никого. Не познавах семейството на майка си. Той сигурно след ден или два щеше да размисли. Беше такъв. Но нещата, които ми наприказва, ме заболяха много повече от плесницата, затова метнах на гръб раницата и тръгнах, без да се обръщам назад. Намерих си работа в един ресторант в Оклахома. Разчиствах масите. — Отпи от чашата си. — Сигурно затова си допаднахме с Каси. И двете знаем какво е цял ден да стоиш на крака и да обслужваш хората. Обаче тя се справя по-добре.

О, Савана пропускаше много неща, помисли Джаред.

— А как стигна от почистването на маси в Оклахома до илюстрирането на детски книжки?

— По много заобиколен път. — Бе се наяла. Облегна се назад и му се усмихна: — Би се изненадал какви неща съм правила. — Той я погледна изненадано и усмивката й стана още по-широка. — О, някои неща наистина биха те изненадали.

— Какви например?

— Сервирала съм напитки на пияници в кръчма.

— С това не можеш да ме изненадаш.

— Работила съм в стриптийз бар в Абилийн. Дай. — Подсмихна се и измъкна от пръстите му тънката пура, която бе извадил от джоба си. — За това какво мислиш?

Едва сдържайки смеха си, Джаред запали клечка кибрит и я поднесе към пурата.

— Била си стриптийзьорка?

— Еротични танци. — Издуха дима и се засмя: — Шокиран си, нали?

— М-м-м… Изненадан съм.

— Аха. За да възбудя малко въображението ти, ще ти кажа, че никога не се разсъбличах докрай. На плажа можеш да видиш жени, облечени с толкова дрехи, колкото аз оставях върху себе си. Само че на мен ми плащаха. Не особено добре. — С привичен жест тя му върна пурата. — Печелех повече от шиенето на костюми за другите момичета, отколкото от събличането им от себе си. Затова се оттеглих от сцената.

— Премълчаваш някои подробности.

— Така е. — Подробностите си бяха нейна работа. — Да кажем, че не ми харесваше работното време. За малко работех в едно представление с куче и пони.

— Представление с куче и пони?

— В цирка на един беден човек. Поех си въздух в Ню Орлийнз, където продавах рисунки на езера и градски сцени и правех портрети на туристи. Харесваше ми. Добра храна, хубава музика.

— Ала не си се задържала и там — напомни й той.

— Никога не се задържах дълго на едно място. Навик. Точно когато ми ставаше досадно, и ми излизаше късметът. Една от туристките, които рисувах, се оказа писателка. Детски книжки. Току-що се беше отървала от илюстраторката си. Творчески различия, така каза. Та тя хареса моята работа и ми предложи да прочета ръкописа й и да нахвърлям няколко илюстрации. Ако издателят й ги харесаше, щях да получа работата. Ако не, тя щеше да ми плати сто долара, че съм си загубила времето. Как можех да се откажа?

— И получи работата.

— Получих един цял живот — поправи го Савана. — Живот, в който нямаше да се налага да оставям Браян на бавачки, да се тревожа как ще платя този месец наема и дали социалните работници няма да почукат на вратата ми, за да проверят дали ставам за майка. В който ченгетата нямаше да ме блъскат, за да видят дали продавам картини или себе си. След известно време щях да мога да си позволя да купя на сина си двор, хубаво училище, мачове от детската група. Общество. — Тя отново отпи от чашата си. — И ето ни тук.

— Ето ни тук — повтори Джаред. — И какво мислиш, че правим?

— Този въпрос аз бих трябвало да задам на теб. Защо вечеряме и разговаряме, вместо да правим секс?

За негова чест той не се разсмя. Издуха бавно дима.

— Това беше грубо.

— Адвокатите обичат да използват двайсет думи, когато и една стига. Аз не съм такава.

— Тогава нека просто кажем, че ти очакваше секс. Аз пък не обичам да съм предсказуем. — Иззад облака дим очите му се впиха в нейните. — Когато стигнем до секса, Савана, това няма да е предсказуемо. Ти ще знаеш точно с кого си и ще го запомниш.

В този момент тя ни най-малко не се съмняваше в това. Може би точно то я тревожеше.

— Винаги да е на твоето, адвокат Макейд, така ли? Когато и където ти кажеш.

— Точно така. — Очите му се промениха, в тях проблесна смях, на който бе трудно да се устои. — Аз съм традиционалист.