Нора Робъртс
Опасно изкушение (11)

Десета глава

Натоварена с три картини, Савана с мъка отвори вратата на кабинета на Джаред. Дъждът капеше от козирката на бейзболната шапка на Браян, която бе нахлупила, преди да поеме към Хегърстаун. Сиси вдигна поглед иззад клавиатурата и скочи.

— Дай да ти помогна.

— Благодаря. — Савана й подаде трите увити пакета. — В колата има още.

— Само да оставя тези и ще дойда да ти помогна да ги донесеш.

— Не. Няма смисъл и двете да се мокрим. — Тя хвърли един бърз поглед на прясно боядисаните светлозелени стени и бледовиолетовите кожени фотьойли и столове. — Върви, а?

Сиси остави картините на малката масичка.

— Имам чувството, че досега съм работила в клетка и някой току-що е отворил вратата, за да влезе въздух. Да ти дам поне чадър.

— Няма да мога да го държа. Освен това вече съм мокра. Веднага се връщам.

Изскочи навън и се втурна към колата си. Дъждът бе силен и напоителен, но поне бе топъл. Вече никой не се страхуваше от пролетното засушаване — както с радост й съобщи госпожа Мец, когато сутринта се срещнаха в пощата.

Времето, колкото и да бе неподходящо за момента, бе идеално за нейните цветя.

Докато се върна с последната картина, бе подгизнала до кости и обувките й джвакаха.

— Тук ли е шефът? — Савана остави картините, свали шапката и прокара пръсти през мократа си коса. — Може би ще иска да ги види, преди да ги окача.

— При него има клиент — усмихна се Сиси. — Ала аз умирам да хвърля един поглед. — Тя извади от бюрото си ножици. — Може ли?

— Разбира се. Нали и ти ще трябва да живееш с тях.

— Не мога да повярвам колко бързо се раздвижи всичко. — Сиси бързо разряза връвта. — Щом веднъж реши, шефът тръгва. Без мотаене, без… О, това е прекрасно! — завърши с фалцет и смъкна плътната хартия.

Картината беше сцена от улицата. Хората бяха ярки петна от цветове и движение. Нахвърляните сгради с ажурни балкони, отрупани с цветя, й придаваха безгрижно весел вид. По-отблизо се забелязваше уличен цигулар, огромна негърка с широка червена рокля, три момченца, тичащи след жълто куче. Сиси почти чуваше виковете и музиката.

— Чудесна е. Кажи ми, че ще я закачиш тук.

— Това ми беше идеята. — Изненадана и поласкана от реакцията й, Савана отново прекара ръка през косата си. — Това е Ню Орлийнз. Френският квартал. Мислех си, че ще съживи малко чакалнята.

— Не мога да ти обясня колко ми беше омръзнало да гледам бледорозови цветя в сива ваза. Все се надявах, че някоя сутрин ще дойда и те през нощта ще са увехнали. — Сиси се засмя. — А това мога вечно да го гледам. Изобразително изкуство ли си завършила?

От този невинен въпрос усмивката на Савана замръзна.

— Не, аз не съм ходила в колеж.

— Аз пък съм следвала един семестър изобразително изкуство — продължаваше весело Сиси. — И ми казаха, че нямам абсолютно никакво чувство за перспектива. Едва изкарах тройка.

Телефонът иззвъня, тя се намръщи недоволно, подпря картината на масата и отиде до бюрото си да го вдигне.

Глупаво, каза си Савана, глупаво е да се чувства непълноценна. Да, тя не бе ходила в колеж, но можеше да рисува. Не го ли доказа току-що реакцията на Сиси?

Странно защо все още бе нервна, след като работата й бе видяна и одобрена. През по-голямата част от живота си се бе опитвала да се убеди, че рисуването за нея не беше — не можеше да бъде — нищо повече от хоби. Един личен каприз от времето, когато трябваше да избира дали да си купи бои или да обядва.

Обикновено боите печелеха.

Тези дни бяха вече минало. Отдавна. Имаше невероятен късмет със своите илюстрации, обичаше да ги прави и имаше намерение да продължава. Ала картините — това бе самата тя.

Да продава пасторални сценки и скици с въглен на туристите нямаше нищо общо с това, да продава картина, която е значила нещо за нея, когато я е виждала, когато я е рисувала.

Усмихната и мокра, разрови чантата с инструментите, която бе донесла, и извади чук и рулетка. При предишното си посещение вече бе измерила стената, сега намери центъра и леко го отбеляза с молив.

Изчака Сиси да довърши разговора си и вдигна чука:

— Мога ли да забия пирона веднага, или да почакам?

— Веднага. Умирам да я видя закачена.

Савана сръчно замахна. Рамката бе проста, от естествено черешово дърво. Рийгън я бе избрала и Савана трябваше да признае, че изборът й бе добър.

— Вдигни малко левия ъгъл… Така, добре. — С ръце на кръста Сиси кимна. — Добре. Идеално. Беше крайно време това място да започне, да прилича повече на шефа и по-малко на…

— На бившата му съпруга? — довърши Савана и погледна през рамо.

Сиси сбърчи нос.

— Да кажем просто, че тя беше много студена. От онзи тип жени, на които никога нито един косъм не е на място, които никога не повишават тон, никога ноктите им не се чупят.

— Трябва да е имала нещо, с което да е привлякла Джаред.

Сиси предпазливо хвърли поглед нагоре към стълбите.

— Тя беше красива, изискана и недосегаема. Нещо като Грейс Кели, но без топлотата и хумора. И беше блестяща. Наистина. Не само в професията си. Говореше перфектен френски, свиреше прекрасно на пиано, четеше Кафка.

— Аха… — Савана едва се сдържа да не се намръщи. Не беше съвсем сигурна дали знае кой или какво е Кафка, ала беше сигурна, че никога не го е чела.

— По свой си начин беше достойна за уважение. Но пък беше занимателна колкото умряла жаба. — Сиси се засмя. — Никой не може да обвинява човек за това — завърши тя и вдигна звънящия телефон.

Не, помисли Савана. Никой не може да обвинява човек за това, че е изискан и блестящ или че чете Кафка. Тя говореше малко френски — ако можеше така да се нарече диалекта „каджун“.

Твърдо решена да не се стряска от образа на жената, която Джаред някога бе избрал за своя съпруга, Савана разопакова следващата картина.

Закачи три малки натюрморта в коридора, докато Сиси се захвана за работата си. Дъждът блъскаше в прозореца, клавишите на Сиси потропваха и Савана започна да се наслаждава на простото удоволствие от украсяването, от избирането на пространство и съживяването му. Докато стигна до втория етаж, вече си тананикаше под носа.

Не искаше да тропа, докато Джаред бе вътре с клиент, затова подпря на стената картините, които бе избрала за кабинета му, и влезе в отсрещната стая.

Бившия кабинет на бившата госпожа Макейд. Не, спомни си тя. Не госпожа Макейд. Джаред й бе казал, че тя не бе взела името му.

Стените бяха в наситенорозово, первазите в нефритовозелено — обратно на кабинета на долния етаж. Рийгън го бе превърнала в приятен и удобен хол. Имаше бюро, разбира се, ала имаше и фотьойли, масички, книги. И, както видя в килера, кафе-машина и чаши.

Тук, предположи Савана, Джаред щеше да посреща клиентите си в по-неофициална обстановка. А може би щеше да си почива. Или пък имаше намерение да си вземе съдружник.

Тогава осъзна, че знаеше много малко за неговата работа, за плановете му, за това как протича денят му.

Никога не го бе питала, напомни си Савана. Пък и защо му трябваше да обсъжда своите случаи с нея? Тя не знаеше за законите нищо, освен проблемите, които бе имала с тях, опитвайки се да остане една крачка пред системата и да запази детето си.

Би ги обсъждал с жена си, помисли Савана и се наруга, че изпада в това типично и глупаво настроение.

Насочи отново вниманието си към непосредствената си работа и излезе в коридора точно когато вратата на Джаред се отвори.

— До два дни ще изпратя проект за договора — говореше Джаред, после спря, погледна я и се усмихна: — Здравей, Савана.

— Здравей. Извинявай, окачвах картините.

— Ще ме представиш ли на тази красива млада дама, Джаред, или трябва сам да се запозная?

— Савана Морнингстар, Хауърд Биле.

— Савана Морнингстар. Това име ти подхожда. — Едрият квадратен около петдесетгодишен мъж й протегна ръката си с размер на малък свински бут. Сините му очи, потънали в дълбоки торбички, светеха с мъжко възхищение. — Да не работиш за този мошеник?

— Може и така да се каже. — Савана позна този поглед, това ръкостискане. Бе ги виждала и усещала стотици пъти и бързо определи Хауърд Биле като безопасен. Позволи си да се усмихне по-топло, защото знаеше, че той ще отнесе усмивката й у дома си и ще въздиша над нея. — Да не си наел този мошеник, Хауърд?

Той се разсмя и шкембето му се затресе.

— В този мръсен стар свят човек има нужда от умен адвокат. Джаред е мой адвокат от… Колко станаха? Пет години?

— Там някъде — промърмори Джаред, заинтригуван от начина, по който Савана се държи с един от най-важните му клиенти.

— С какво се занимаваш, Хауърд?

— О, по малко от всичко. — Още не бе пуснал ръката й. Намигна й: — Аз съм дилетант. А ти?

— И аз съм дилетантка — отговори тя и това отново го разсмя.

— Савана е художничка — вметна Джаред. — Следващия път, когато дойдеш, ще видиш нейните работи в кабинета ми.

— Така ли? — Пронизителните му очи се спряха върху картината, облегната на стената зад нея. — Това твоя работа ли е?

— Да.

Той пусна ръката й и се приближи. Въпреки размерите си, без усилие клекна да я разгледа.

— Добра е — реши накрая. Хареса му как преливат цветовете и как цветята, които тя бе нарисувала, бяха струпани едно до друго, по-скоро живи, отколкото съвършени. — И по колко върви нещо такова?

— Колкото мисля, че мога да взема за него.

Преди да се изправи, Хауърд одобрително тупна по коляното си.

— Харесва ми това момиче, Джаред. Ще ти дам визитната си картичка, сладурано. — Бръкна в джоба на сакото си и й подаде една картичка. — Ще ми се обадиш, чуваш ли? Мисля, че ще се спазарим за една-две картини.

— Ще се обадя, Хауърд. — Савана погледна към картичката, но така и не успя да разбере каква бе професията му. — Непременно ще ти се обадя.

— И не се спирай. — Намигна й за последен път и отново се обърна към Джаред: — Ще чакам онези документи.

Савана се усмихна след отдалечаващия се гръб:

— Интересен тип.

— Ти със сигурност се оправи с него — забеляза Джаред.

— Свикнала съм да се оправям с чешити. — Тя прибра картичката. — Свърших долу. Ако няма да ти преча, мога да започна тук.

— Разбира се. — Облегна се на вратата и се загледа в нея, докато Савана вдигаше картината. — Малко по-надясно — предложи той. — Хауърд има вкус за жени.

— Да, разбрах. — Удовлетворена, тя остави картината и се приготви да забие пирона. — И ще рискувам да предположа, че е верен на жена си вече… Например двайсет и пет години.

— През май ще станат двадесет и шест. Три деца, четири внучета. Има вкус за жени — повтори Джаред, — ала е един от най-ловките бизнесмени, които познавам. Най-вече недвижими имоти. Купува и продава. Строи. Притежава няколко малки хотела и лъвския дял в един петзвезден ресторант.

— Наистина ли?

— Да… Освен това е в съвета по изкуствата, работи със Западния музей на Мериленд.

Картичката в джоба й изведнъж натежа и Савана едва не закова пръста си.

— Това е интересно. — Внимателно остави чука. — Излиза, че съм се оказала на нужното място в нужния момент.

— Не би ти казал да му се обадиш, ако не го мислеше. Не съм сигурен как би се чувствала една художничка, ако картините й висят в хотели и ресторанти и адвокатски кантори.

Тя за миг затвори очи.

— Бих се чувствала чудесно. — Закачи картината и отстъпи крачка назад да я огледа. — Просто чудесно.

— Нямаш ли артистични претенции?

— Никога не съм можела да си позволя да имам артистични претенции.

— А ако можеше?

— Пак бих се чувствала чудесно. — Савана се обърна и се вгледа в лицето му. — А защо не?

— Вероятно се чудя защо не искаш нещо повече. — Тя не бе сигурна дали я питаше само за изкуството. Но отговорът все едно щеше да е същият.

— Защото съм доволна от това, което имам.

Устните му бавно се изкривиха. Той протегна ръка и я докосна по бузата.

— Ти си сложна жена, Савана. И в същото време удивително проста. Странно съчетание. Защо да не те заведа на обед?

— Много мило предложение, ала искам да свърша тук. Ако излизаш, мога да закача картините в кабинета ти, докато те няма.

— Защо да не остана да ги подредим заедно? Ще гледам, докато окачваш картините в кабинета ми.

— Става. — Тя пъхна неспокойните си ръце в джобовете, после ги извади. — Всъщност, има нещо, което бих искала да погледнеш. Ти не го избра, но помислих, че ако ти хареса, може да го искаш в кабинета си.

Любопитството му се възбуди.

— Дай да го видя.

— Добре. — Савана излезе в коридора, където бе оставила все още неразопакованата картина. — Ако не го харесаш, няма нищо. Не е кой знае какво. — Сви рамене и мина покрай него да я внесе в кабинета. — Във всички случаи е подарък. — Остави я на бюрото, отстъпи назад и отново пъхна ръце в джобовете си. — Безплатно.

— Подарък? — Джаред я потупа по рамото и се запъти към бюрото да вземе ножица.

Идеята за подарък от нея му доставяше удоволствие. Ала когато разви хартията и погледна, усмивката му угасна. И сърцето на Савана се сви.

Гората бе гъста и дълбока, изпълнена с тайни и лунна светлина. Тъмни дървета, възлести и чепати, протягаха преплетените си клони с едва раззеленили се пролетни листа. В призрачния сумрак пъстрееха диви цветя. Каменистата земя бе покрита с листата, паднали предишната есен и есента преди нея — символ на непрестанните приливи и отливи на живота.

Той забеляза трите камъка, на които често сядаше и падналия дънер, на който веднъж седя с нея. А в далечината, едва загатната сред сенките, блещукаше светлинката на неговата къща.

За момент загуби дар слово.

— Кога си направила това?

— Завърших го едва преди няколко дни. — Грешка, помисли тя, проклинайки се. Сантиментална, глупава грешка. — Това е просто нещо, върху което работех през свободното си време. Както ти казах, не е кой знае какво. Ако не ти харесва…

Преди да бе успяла да довърши, Джаред вдигна глава и очите му, струящи от чувства, срещнаха нейните.

— Не помня някога да съм получавал нещо, което да значи толкова много. Така изглеждаше гората, когато за пръв път правихме любов. Както безброй пъти, когато съм бил там сам.

Сърцето й спря, после заседна в гърлото.

— Щях да я нарисувам така, както би изглеждала през есента, тогава, когато е била битката. Но ми се искаше първо да я направя така. Не бях сигурна дали ти ще… Радвам се, че ти харесва.

Той протегна ръце и обхвана лицето й.

— Обичам те, Савана.

Устните й трепнаха под нежната ласка, след това се разтвориха и целувката му стана по-дълбока. Пръстите му се заровиха в косите й, все още влажни от дъжда. Възбудата се надигна в него, бавна и сладостна.

— Трябва да ти я окача.

— М-м-м-м… — Съвсем неочаквано, докато тялото й се притискаше към неговото и устните й се раздвижиха, му дойде много по-добра идея. Обви ръка около нея да я задържи и посегна към телефона на бюрото си. — Сиси? Защо не отидеш сега да обядваш? Да, ползвай обедната си почивка.

Очите на Савана проследиха ръката му, която остави слушалката. После се върнаха към лицето му.

— Ако мислиш, че ще ме съблазниш тук, в твоя кабинет, че съм готова да се търкалям върху този хубав нов килим, докато секретарката ти е на обед…

Джаред отиде до вратата, затвори я и заключи. Вдигна вежди:

— Да?

Тя отметна назад черната си коса и се облегна на бюрото.

— Значи си абсолютно прав.

Той свали сакото си и го остави на месинговата закачалка до вратата. След това вратовръзката. Без да откъсва поглед от очите й, прекоси стаята. Едно по едно разкопча копчетата на ризата й.

— Дрехите ти са мокри.

— Вали.

Много бавно, много предпазливо смъкна пъстрата памучна тъкан. Приковал поглед към очите й, пъхна пръста си под закопчалката на сутиена й. Почувства настръхването на кожата й и я чу как рязко пое дъх.

— Искам те всеки път, когато те видя. Искам те и когато не те виждам. — С два пръста бързо разкопча сутиена. — Искам те дори когато току-що съм те имал. — Леко прокара пръсти по извивката на гърдите й. — Ти си ме обсебила, Савана. Както никоя друга не е могла.

Тя посегна към него, ала Джаред поклати глава и отново спусна ръце към нея:

— Не, остави на мен. Просто остави на мен.

Пръсти, палци, длани обхождаха тялото й. Груби, после нежни, внимателни, искащи, сякаш той се опитваше да разруши всякакви морални норми. Полудяла, Савана се хвърли към него, опита се да го привлече по-близо. Но всеки път той я спираше, търпеливо сваляше ръцете й, докато тя нямаше друг избор, освен да се вкопчи в ръба на бюрото и да го остави да прави каквото бе решил.

Никой никога бе правил любов с нея така, сякаш тя бе жизненоважна, сякаш бе всичко, което съществува и което трябва да съществува. Сякаш нейното удоволствие бе върховната му цел.

Изви се напред с пронизителен стон, когато Джаред затвори зъбите си върху нея и я захвърли в някаква пустиня на границата между удоволствието и болката.

— Просто ме вземи. — Ръцете й се обвиха около него, пулсиращото й тяло се напрегна.

Ала той хвана китките й и започна да я целува до умопомрачение. Горещите й устни бяха гладни като неговите. Но този път не му стигаше да потъне в тях, да потъне в нея. Измъчваше я със зъби, с език, докато дъхът й започна да излиза като накъсани хлипове.

— Дай да те докосна.

— Не сега. Не още. — Отново прикова ръцете й към ръба на бюрото и ги задържа там, докато устните му се спуснаха надолу по шията й, по тези напрегнати и красиви рамене. — Аз ще те взема, Савана. — Отдръпна се, защото искаше тя да види лицето му и изписаната на него решителност. — Ще те взема сантиметър по сантиметър. Както никой досега не го е правил.

За нейно удоволствие, каза си Джаред. Ала знаеше, че бе отчасти и заради собствената му гордост. Искаше да й покаже, че никой мъж преди него и никой мъж след него нямаше да може да я накара да се чувства така.

И й го показваше. Спусна се като светкавица надолу по тялото й, влажно вече не от дъжда, а от страст.

Савана му се отдаваше така, както не се бе отдавала на никой мъж. Напълно победена, се облегна на бюрото и го остави да я опустоши, физически и духовно.

Той свали обувките й, смъкна джинсите й и погали голата плът с устни. Тя отметна назад глава и потрепери.

Екстазът я връхлетя бързо и силно. Ужасяващо. Прекрасно. Джаред не спря и докато удоволствието безмилостно нарастваше, Савана се молеше той никога да не спира.

Гола, без никакви дрехи и никаква защита, не можеше да прави нищо, освен да се наслаждава, да поема и да дава.

Джаред никога не бе изпитвал такава страст. Да взема и да взема, знаейки, че по този начин я изпълва с неизразимо удоволствие. Кръвта нахлу в главата му и той отново почувства как тя достига до върха, чу бездиханния вик, заседнал в гърлото й.

Силните мускули на бедрата й трепереха. Джаред плъзна език по тях, спря върху символа, с който се бе дамгосала.

Очите й бяха затворени. Без да откъсва устни от нея, той се съблече, изрита настрани обувките си и я смъкна на пода.

Звярът, който се мяташе неспокойно в него, се изтръгна на свобода. Джаред проникна в нея, забравил всичко, и потръпна от мрачен възторг, когато Савана извика името му и ноктите й се впиха в гърба му.

Всичко бе жар и бързина, гмуркащи се тела, магически ритмични удари на плът в плът. Кръвта пулсираше в главата му, в сърцето му, в слабините му. Тя се изви към него и замря от напрежение.

Погледът му се замъгли и светът около него изчезна.

 

 

Савана мислеше, че ако наистина се опита, може би ще успее да припълзи до купчината с дрехите си. И щеше да се опита, каза си тя. След само още една минутка.

Точно в момента бе толкова прекрасно да лежи тук, върху старинния килим в скромно елегантния кабинет на Джаред и тялото му да тежи върху нейното.

Чувстваше се напълно и зашеметяващо опустошена. Колкото и да бе вълнуващо правенето на любов с него досега, това бе едно съвсем друго ниво. Надяваше се, че ще се стремят към него и в бъдеще.

— Трябва да стана — прошепна тя.

— Защо?

— За да се уверя, че не съм се парализирала.

— Да не съм те наранил?

Очите й останаха затворени, но върху устните й заигра усмивка.

— Още няколко минути, и щеше да ме убиеш. — С мъка намери сили да прокара ръка през косата му. — Благодаря.

— Винаги на твоите услуги. — Той въздъхна дълбоко и положи една целувка върху шията й. — Разбира се, нямам представа как изобщо ще мога да работя вече тук. — Изохка тихо и се обърна към нея. — Клиентът ще седи на стола, докато аз изяснявам подробностите около неговия случай, а пред очите ми ще си ти, облегнала се гола на бюрото.

Савана се засмя и откри, че наистина ще й се наложи да пълзи. Краката може би никога вече нямаше да я държат.

— И като види глуповатата ти усмивка, ще стане недоверчив.

— А аз ще започна да бъбря сантименталности. — Джаред изтощено протегна ръка към ризата си и наведе глава да погледне татуировката й. — Ама че начин да ознаменуваме новото цветово решение.

— Никога ли не сте ознаменували старото?

Той трябваше да се съсредоточи, за да си спомни как се закопчава риза и това му отне около минута. После изсумтя през смях:

— Имаш предвид аз и Барбара ли? Не съм сигурен дали тя някога е разкопчавала тук дори двуредното си сако. Не е в неин стил.

Още по бельо, Савана се обърна да го разгледа.

— Ти си бил женен за нея, нали?

— Така пишеше в брачното свидетелство.

— Защо?

— Така трябва да пише. Такъв е законът.

— Защо беше женен за нея?

— Имахме много общо. Така мисля. — Сви рамене. — И двамата искахме да напреднем в професиите си, имахме много общи познати, до голяма степен се занимавахме с едни и същи неща. — Смути го колко празно изглеждаше това сега, когато бе разграничил нещата и погледнал отделните части. — Тя беше здравомислеща, благоразумна и изискана жена. Това беше, което аз исках… Или поне си мислех, че искам. Нещо като противоположност на лудата глава, за какъвто се смятах на младини.

— Искал си достолепие. — Седнала на пода, Савана закопчаваше ризата си.

— Това е доста точно. Тогава изглеждаше важно.

— Все още е важно. Винаги е важно. — Макар да осъзнаваше, че ще е глупаво да го каже, докато си навлича джинсите, все пак го каза: — Аз също винаги съм го искала. Не нещо като двуредно сако. Това пък не е моят стил. Просто начина, по който хората те гледат, това, което виждат, когато те погледнат. — Обу едната си обувка. — Затова ми харесва да живея тук. Мога да започна отначало.

— Ние всички се обръщаме назад. — Джаред отиде до закачалката да вземе вратовръзката си. — Такава е човешката природа.

— Аз не се обръщам. — Каза го почти яростно, докато обуваше втората обувка. — Вече не.

Той насочи цялото си внимание към завързването на вратовръзката.

— Никой ли няма? От всички хора, които си познавала, които са се докосвали до теб?

Тя понечи да отговори весело, ала изведнъж прозрението я удари. Джаред нямаше предвид хора. Той имаше предвид мъже. И изведнъж си спомни какво й бе казал, докато правеше любов с нея. Докато я караше да кипи и тръпне.

„Както никой досега“.

— Имаш предвид любовници.

— Ти казваш любовници. Аз казах хора.

— Знам какво каза ти, Джаред. Не, няма никой толкова важен, че да се обърна назад.

Бащата на Браян. Едва не го каза, едва не я попита, но то заседна в гърлото му. В гордостта му.

— Ти си сърдита — отбеляза Джаред, видял пламъка в очите й.

— Просто ми мина през ума, че това, което се случи тук, беше един вид демонстрация. Мъжкарят, който се тупа в гърдите и иска да докаже, че е по-добър от всеки, когото съм срещала преди.

Сега и неговите очи блеснаха.

— Това е едно забележително глупаво заключение.

— Не ми казвай, че съм глупава! — избухна Савана. После успя да се овладее. Не се поддавай, напомни си. Не позволявай да те засегне. — Можеш да се успокоиш, Джаред, доказа го. Ти си един изключителен любовник. Над световно ниво. — Приближи се и го погали по напрегнатото лице. — Наслаждавах се на всяка минута. Ала сега нямам време да окача картините ти. Трябва да свърша някои дреболии, преди да се прибера вкъщи.

Той сложи ръка на рамото й. Вече я познаваше достатъчно добре, за да разбира, че тази небрежна арогантност бе един от начините й да прикрие гнева си.

— Мисля, че трябва да си поговорим.

— Разговорът ще трябва да почака… — Тя се протегна зад него и отключи вратата. — Пропиляхме обедната ти почивка, а и ми се струва, че Сиси ще дотича всеки момент. — Целуна го леко по бузата и се отърси от ръката му.

— Трябва да поговорим — повтори Джаред.

— Прекрасно. Обмисли го и довечера ще го обсъдим. — Усмихна се дръзко. Знаеше, че го предизвиква. — Благодаря за демонстрацията, Макейд. Беше незабравима.

Едва ли би успяла да направи и две крачки, ако Сиси не се бе втурнала на долния етаж.

— Хей, Савана — подвикна весело тя, — както вали, скоро ще трябва да размениш колата си за Ноев ковчег.

— Тогава по-добре да побързам — отговори Савана и тръгна надолу по стълбите, без да поглежда назад.