Нора Робъртс
Опасно изкушение (3)

Втора глава

Джаред нямаше нищо против работата във фермата. Не би си изкарвал хляба от това както Шейн, но нямаше нищо против от време на време да поработи по няколко часа. След като бе обявил за продажба къщата си в града и се бе върнал у дома, се захващаше винаги, когато имаше време. Това бе работа, която човек никога не забравя, ритъм, в който лесно се включваш отново, който мускулите ти лесно си спомнят — доене, хранене, оран, сеитба.

Облечен в потна тениска и стари джинси, той обръщаше сеното за кравите. Черно-белите говеда се трупаха край хранилките, широките им, здрави тела се блъскаха и размахваха опашки. Миризмата им му напомняше за младостта и най-вече за баща му.

Бък Макейд бе гледал добре своите крави и бе научил момчетата си да ги приемат и като отговорност, и като начин за осигуряване на прехраната. За него фермата просто бе начин на живот и Джаред знаеше, че това е вярно и за Шейн. Сега, когато се бе върнал към привичните грижи, се чудеше какво би мислил баща му за най-големия си син, адвоката.

Вероятно би бил малко смутен от това, че носи костюм и вратовръзка, от попълваните и подвързвани документи, от публичните му изяви и срещи. Ала Джаред се надяваше, че би се чувствал горд. Имаше нужда да вярва, че баща му би се гордял с него.

Пък и това не бе толкова лош начин да се прекара съботата след цяла седмица в съдебните зали и в работа с документи, реши той.

Близо до него Шейн си подсвиркваше някаква безсмислена мелодийка и подкарваше кравите към хранилките. И изглеждаше, помисли Джаред, точно както би изглеждал баща им — с прашни джинси, прашна широка риза върху стегнатото тренирано тяло, износена шапка върху косата, която имаше нужда от подстригване.

— Какво мислиш за новата съседка? — провикна се той.

— А?

— За новата съседка — повтори Джаред и посочи към имението на Морнингстар.

— А, говориш за богинята… — Шейн се отдръпна от хранилката и погледна замечтано. — Имам нужда от минута мълчание — прошепна той и скръсти ръце върху сърцето си.

Развеселен, Джаред прокара ръка през косата си.

— Много е впечатляваща.

— Фигурата й е като… Нямам думи. — Шейн плесна гальовно една крава по бута. — Виждал съм я само веднъж. Налетях на нея и хлапето й, когато отиваха на пазар. Поговорихме си две минути и после цял час подсмърчах.

— Как ти се стори?

— Шашна ме.

— Можеш ли за малко да спреш да мислиш за шортите си?

— Мога да се опитам. — Шейн се наведе да му помогне да развърже балата. — Прилича на жена, която може да се оправя сама и не си търси компания — добави той. — Добра е с детето си. Личи си по начина, по който се държат един към друг.

— Да, забелязах.

Интересът на Шейн се възбуди.

— Кога?

— Минах оттам преди два дни. Имах някои адвокатски дела.

— Така ли? — Той вдигна вежди. — Привилегировани отношения, а?

— Вярно е. — Джаред измъкна още една бала и развърза възела. — Какво се говори за нея?

— Нищо особено. Доколкото разбирам, била е във Фредерик и там във вестника видяла обява за къщата. Тогава дотичала в града, купила я, записала детето в училище и се затворила на своя хълм. Госпожа Мец направо се побърква.

— Обзалагам се. Ако госпожа Мец, кралицата на клюките, не може да пусне нещо за нея, значи никой не може.

— Щом имаш работа с нея, може би ще успееш да измъкнеш нещичко.

— Тя не ми е клиентка — отсече Джаред и спря дотук. — Момчето идва ли насам?

— От време на време. Заедно с Конър.

— Странна двойка.

— Приятно е човек да ги гледа заедно. Брай е истинско шило, повярвай ми. Винаги има милион въпроси, мнения, възражения. — Шейн вдигна вежди: — Напомня ми на някого.

— И на кого?

— Татко винаги казваше, че ако по един въпрос има две мнения, ти ще си и на двете. И това хлапе е така. Освен това разсмива Конър. Приятно е да се слуша.

— Това момче няма кой знае колко поводи да се смее, особено с баща като Джо Долин.

Шейн изпъшка и събра връвта.

— Е, Долин е зад решетките и вече няма да бие Каси и да тероризира децата. — Той отстъпи крачка назад и огледа стадото и нивата. — Скоро ли ще се получи разводът?

— Окончателното решение трябва да излезе до шестдесет дни.

— Не е достатъчно бързо. Трябва да погледна свинете. Ще вземеш ли още една бала от хамбара?

— Разбира се.

Шейн се насочи към свинарника. Като го видяха, дебелите прасета започнаха да се блъскат и да грухтят.

— Да, да, татко е тук, момчета и момичета!

— Той през цялото време им говори — съобщи Браян зад гърба им.

— А те му отговарят. — Шейн се обърна с усмивка и видя, че момчето не беше само.

Савана стоеше, опряла ръка на рамото на сина си, и се усмихваше непринудено. Косата й бе разпусната и падаше като черен водопад върху изтърканото джинсове яке. Шейн реши, че прасетата могат да почакат и се облегна на оградата.

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя пристъпи напред и надзърна вътре. — Изглеждат гладни.

— Те винаги са гладни. Затова им викаме свине.

Савана се засмя и опря крак на пречките. Бе жена, свикнала с вида, звуците и миризмата на животните.

— Онази там определено ми се струва добре хранена.

Той се приближи, за да се наслади на аромата на косата й.

— Пълна е с прасенца. Скоро ще трябва да я отделя.

— Пролет във фермата. И кой е бащата?

— Онзи самодоволен шопар ей там.

— Аха, който не й обръща внимание. Типично. — Все още усмихвайки се, тя отметна назад косата си. — Ние идваме по работа, господин Макейд.

— Наричай ме Шейн.

— Добре, Шейн. Говори се, че имате котенца.

Шейн се обърна с усмивка към Браян:

— Значи я убеди, а?

Браян сви рамене — самата невинност. Но бързата му победоносна усмивка го издаде.

— На нея й трябва компания, докато съм на училище.

— Това е добре. Те са в хамбара. Ще ви ги покажа.

— Не. — Савана сложи ръка на рамото му, за да го спре. Пламъчето в очите й показваше, че бе разбрала съвсем точно накъде водят мислите му. — Няма да прекъсваме работата ти. Прасетата те чакат, а пък аз съм сигурна, че Браян знае къде да намери котенцата.

— Разбира се, че знам. Хайде, мамо. — Той я хвана за ръка и я задърпа. — Наистина са върховни. Всичките животни на Шейн са хубави.

— Аха, великолепни животни. — Тя се остави да бъде отмъкната и, като гледаше как Джаред излиза от хамбара с бала сено на рамо, помисли: „Ето още едно от тях“.

Очите им се срещнаха, задържаха се и той спря и хвърли балата на земята. Костюмът лъжеше, реши Савана. Въпреки че и с него не изглеждаше слаб, изглеждаше поне елегантен. Сега обаче в него нямаше нищо елегантно. Бе целият само мускули.

Ако беше обикновена жена, би се разтреперила. Ала тя наклони глава и произнесе студено:

— Добро утро, господин Макейд.

— Добро утро, госпожо Морнингстар. — Неговият тон беше също толкова студен. Но му струваше много усилия да се справи със свиването в стомаха си. — Здрасти, Браян.

— Не знаех, че работиш тук — започна Браян. — Никога не съм те виждал да работиш тук.

— Понякога работя.

— Как така носиш костюм? Шейн никога не носи костюми.

— Първо трябва да го проснеш в безсъзнание. — Момчето се засмя и Джаред забеляза дупка в устата му, която предишния ден я нямаше. — Да си загубил нещо?

Браян гордо вкара езика си в дупката:

— Падна тази сутрин. Добре е за плюене.

— Едно време бях местният шампион. Два и осемдесет и три.

Впечатлен и амбициран, Браян набра слюнка в устата си, съсредоточи се и плю. Джаред сви устни и кимна:

— Не е лошо.

— Мога и повече.

— Ти си един от най-добрите в отбора, Браян — намеси се Савана. — Ала господин Макейд си има работа, а ние сме дошли да огледаме котенцата.

— Да, те са там. — Той се втурна към хамбара.

Майка му бавно тръгна след него.

— Два и осемдесет — измърмори тя и погледна през рамо.

— И три.

— Изненадвате ме, господин Макейд.

Разхождаше дългите си крака по такъв начин, че очите на мъжа сами тръгват подире им, помисли той. След кратка вътрешна борба се предаде и се запъти след нея.

— Не са ли страхотни? — Браян се бе проснал на сламата до спящите котенца и много отегчената им на вид майка. — Ще трябва цели седмици да останат с нея. — Безкрайно нежно прокара пръст по пухкавата главичка на едно сиво коте. — Но след това можем да си вземем едно.

Савана не можеше нищо да направи. Цялата се разтопи.

— Ох, колко са мънички! — Наведе се, отстъпи пред чувствата си и внимателно взе едно. — Виж, Браян, точно колкото ръката ми е. — Доближи го до лицето си. — Леле, колко си хубаво!

— Това ми харесва най-много — продължаваше Браян да гали сивото пухче. — Ще го нарека Кал. Като Кал Рипкин.

— А, така ли… — Меката оранжева топчица в дланта й се размърда и тъничко измяука. Сърцето й бе спечелено. — Добре, сивото.

— Можете да вземете две — обади се зад гърба й Джаред. Лицето й бе като отворена книга, помисли той. — За тях ще е добре да си правят компания.

— Две? — Идеята избухна като хиляда вата в съзнанието на Браян. — Да, мамо, ще си вземем две. Едно ще се чувства самотно.

— Браян…

— И няма да създава повече грижи. Сега имаме много стаи. Кал ще иска да има с кого да си играе.

— Благодаря, Макейд.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Освен това — продължаваше Браян, който бе преодолял възбудата си достатъчно, за да забележи как майка му е гушнала оранжевото котенце, — така всеки от нас ще си има по едно. Това ще е честно, нали? — Той се усмихна и протегна ръка да го погали. — Хареса те. Виж, опитва се да те близне по ръката.

— Гладно е — предположи Савана.

Ала знаеше, че няма начин да устои на изкушението.

— Добре, мамо. — Браян скочи и я целуна без никакво смущение, каквото би могло да изпитва едно деветгодишно момче. — Ще кажа на Шейн кои са нашите. — И шумно се втурна навън.

— Нали знаете, че го искате — обади се Джаред.

— Аз съм достатъчно възрастна, за да знам, че не мога да имам всичко, което искам. — Но като остави котенцето да яде заедно с другите, въздъхна: — Обаче две котета не биха създавали повече неприятности от едно.

Понечи да се изправи и Джаред я подкрепи под рамото да й помогне. Тя бързо го погледна:

— Благодаря. — Заобиколи го и се насочи към светлината. — И така, какво сте вие, фермер, който работи като адвокат, или адвокат, който работи като фермер?

— Напоследък се чувствам и като двете. През последните няколко години живеех в Хегърстаун. — Изравни походката си с дългите й лениви крачки. — Когато преди два месеца се върнах тук, имах много работа в града и не можех много да помагам на Шейн и Девин.

— Девин? — Савана спря отвън, където слънцето грееше силно и бързо затопляше. — А, да, шерифът. Браян е споменавал за него. И той ли живее тук?

— Понякога спи тук. Иначе живее в шерифската канцелария.

— Бори се с престъпленията в град с два светофара?

— Девин приема нещата сериозно. — Той погледна как Браян танцува около Шейн, който извеждаше кравите на паша. — Помислихте ли за наследството на баща ви?

— Наследство… Не, това е прекалено сериозна дума. Да, мислих. Трябва да поговоря с Браян. — Джаред вдигна вежди и тя добави тихо: — Ние с него сме един отбор, господин Макейд. Той има право на глас за това. Днес следобед имаме мач от детската група и не искам да го разсейвам преди него. Ще ви дам отговор до понеделник.

— Много добре. — За миг очите му отново се отклониха от нейните и се присвиха предупредително.

Савана изкриви устни:

— Нека позная. Брат ви пак ми оглежда задника.

Джаред я погледна заинтригуван:

— Откъде знаете?

— Скъпи, жените винаги знаят. Понякога ви оставяме да ви се размине, това е всичко. — Тя се усмихна ослепително през рамо на Шейн и му намигна.

Тръгна си през гората с Браян, като го слушаше как бъбри безспир за котенцата, за мача, за животните във фермата на Макейд.

Той бе щастлив. Това бе единственото, което я интересуваше. Беше в безопасност. Бе се справила. Сама. Улови се, преди да е въздъхнала и разтревожила сина си със своите проблеми. Често беше толкова трудно да се разбере кое е правилното.

— Защо не изтичаш напред, Брай? Довърши си работата и си облечи екипа. Аз ще поседя малко тук.

Той спря и ритна едно камъче.

— Защо седиш тук толкова много?

— Защото ми харесва.

Браян се вгледа изпитателно в лицето й.

— Наистина ли ще останем тук?

— Наистина. — Савана се наведе и го целуна.

Лицето му се озари от усмивка.

— Върховно!

Втурна се напред и я остави сама на пътеката. Тя седна на едно паднало дърво, затвори очи и прогони мислите от ума си.

Толкова много неща се опитваха да се натрапят в него — спомени, грешки, съмнения. Искаше да се освободи от тях, да се съсредоточи върху тишината и тази част от съзнанието си, в която нямаше тревоги.

Това бе номер, който научи още като дете, когато животът бе толкова объркан, че й беше трудно да се изправи лице в лице с него. Имаше дълги пътувания в раздрънкани пикапи, безкрайни часове във вонящи конюшни, гръмки гласове, истински глад, плач на капризни бебета, мразовити стаи. Всичко това можеше да се изтърпи, ако успееше да се затвори в себе си за няколко минути.

Така можеше да възвърне самочувствието си, решенията ставаха по-ясни.

Джаред я гледаше очаровано, сякаш бе срещнал в гората някакво митично същество. Екзотичното й лице бе напълно спокойно, тялото напълно неподвижно. Не би се изненадал, ако на рамото й кацнеше пеперуда или птица.

Винаги бе чувствал тази гора като своя. Неговото лично място. И въпреки това присъствието й тук не изглеждаше като натрапване. Изглеждаше очаквано, като че ли някаква част на съзнанието му е била сигурна, че ще я намери тук, ако просто знае накъде да гледа.

Осъзна, че го е страх да мигне, сякаш за част от секундата Савана можеше да изчезне и никога повече да не се появи.

Тя бавно отвори очи и погледна право в неговите.

За момент никой от тях не можеше да продума. Савана почувства как дъхът й спря в гърлото. Бе свикнала мъжете да я гледат втренчено. Случваше й се, откак бе дете. Това понякога я дразнеше, понякога я развеселяваше, понякога й ставаше интересно. Ала никога не я бе карало да загуби дар слово, както от този дълъг немигащ поглед на очите с цвят на лятна трева.

Той пръв се размърда и пристъпи по-близо. Светът отново оживя.

— Мразя да казвам очевидното. — Защото му се искаше, а и защото коленете му бяха малко омекнали, Джаред седна на дървото до нея. — Но вие сте изумителна.

Възвърнала донякъде равновесието си, тя наклони глава:

— Не трябваше ли да орете или нещо такова?

— Шейн от години не дава никой да се доближи до неговия трактор. А вие не трябваше ли да сте на мач?

— Чак след два часа. — Савана пое дълбоко въздух и изпита облекчение, че може да диша равномерно. — Е, кой е навлязъл в чужда територия, вие или аз?

— Законно погледнато, и двамата. — Той запали тънка пура. — Тази земя е на брат ми.

— Мислех, че фермата е на всички ви.

— Така е. — Джаред дръпна и се загледа в дима. — Това парче тук е на Рейф.

— Рейф? — вдигна вежди тя. — Не ми казвайте, че има още от вас.

— Общо четирима. — Той се опита да не покаже изненадата си, когато Савана измъкна пурата от ръката му и с привичен жест си дръпна.

— Четирима Макейд! Цяло чудо е, че градът го е преживял. И никоя от жените в града не е успяла да ви върже?

— Рейф е женен. Аз бях.

— Аха… — Тя му подаде пурата. — И сега сте се върнали във фермата.

— Да. Всъщност, ако не се бях размотал, сега щях да живея във вашата къща.

— Така ли?

— Аха. Обявил съм жилището си в града за продажба и се оглеждах за нещо наоколо. Ала когато започнах да търся, вие вече имахте договор за това имение. — Той откърши вейка и нарисува върху пръстта един триъгълник: — Ето фермата. Ето имението на Рейф. А ето вашата къща.

— Хм… И семейство Макейд щеше да притежава една хубава част от планината. Изтървали сте, адвокат Макейд.

— И на мен така ми се струва, госпожо Морнингстар.

— Предполагам, че след като сме съседи, можем да си говорим на ти. — Савана взе пръчката от него и посочи една точка върху триъгълника: — Кое е това място? Не е ли една каменна къща, която се вижда от пътя към града?

— Да, къщата на стария Барлоу.

— В нея живеят духове.

— Значи сте чули историите?

— Не. — Тя го погледна заинтригувана. — И истории ли има?

Трябваше му само миг, за да разбере, че Савана не се шегува.

— Защо казахте, че е населена с духове?

— Чувства се — обясни тя просто. — Също както тази гора. Просто е неспокойна. — Джаред продължи да я гледа и Савана се усмихна: — Индианска кръв. Имам в рода си апахи. Баща ми обичаше да твърди, че е чистокръвен апах, но… — Тя замълча и погледна настрани.

— Но?

— Но има примесена и италианска, и мексиканска, и дори малко френска кръв.

— А майка ти?

— Наполовина мексиканка, наполовина англичанка. Ездачка, шампионка на родео. Загинала при автомобилна катастрофа, когато съм била петгодишна. Почти не си я спомням.

— И моите родители са починали. — Той й предложи пурата. — Тежко е.

Тя вдъхна дима.

— Този път за мен не би трябвало да е тежко. Аз загубих баща си преди десет години, когато той ме изгони. Бях шестнадесетгодишна и бременна с Браян.

— Съжалявам, Савана.

— Е, преживях го. — Тя му върна пурата. Не знаеше защо му разказва това, може би защото тук бе тихо, а Джаред бе добър слушател. — Въпросът е, че през последния ден мисля за баща си повече, отколкото съм мислила от години. Не можеш да си представиш какво биха означавали за мен преди пет години осем хиляди долара. Пет. — Отметна косата си назад. — Имало е моменти, когато осем долара бяха разликата между… Е, няма значение.

Без да мисли, той хвана ръката й.

— Разбира се, че има значение.

Савана се намръщи, после бавно, небрежно изтегли ръката си и се изправи.

— Работата е, че аз съм длъжна да мисля и за Браян. Затова трябва да поговоря за това и с него.

— Нека отново кажа нещо очевидно. Справила си се страхотно, като си отгледала сама сина си.

— Ние се отгледахме един друг — усмихна се тя. — Ала все пак благодаря. Ще ти се обадя.

— Савана — изправи се Джаред срещу нея на пътеката, — това е един добър град, с мили и любезни хора. Тук никой не е самотен, освен ако не го иска.

— Това е още едно нещо, за което трябва да си помисля. Ще Ви се обадя, господин адвокат.

 

 

Джаред от години не бе ходил на мач от детската група. Когато паркира извън града и вдъхна аромата и звуците, се зачуди защо всъщност. Дървените пейки бяха препълнени и шумни. Децата, които не бяха на терена, тичаха край оградата или се боричкаха в сянката на трибуните. Други се тълпяха край сергиите, от които се носеше миризма на сандвичи и кафе.

Той спря колата си зад дългата редица други коли край пътя и пое по неравната трева. Оглеждаше се за Савана, но вниманието му привлече малкият Конър Долин.

Русото момче чакаше кротко на опашка за закуска и гледаше в краката си, а две едри момчета го тормозеха:

— Ей, ама това бил тъпият Долин. Как му харесва на твоя старец в кафеза?

Конър стоически търпеше да го удрят и блъскат. Жената пред него се обърна да направи забележка, ала без никакъв ефект.

— Що не му опечеш един кекс и вътре да скриеш план за бягство, бе, задръстен? А на бас, че загубеняк като тебе пече готини кексове.

— Здрасти, Конър — приближи се Джаред и хвърли на грубияните един поглед, от който те се ометоха. — Как си?

— Добре. — Бе пребледнял от унижение и стискаше здраво парите в изпотените си от притеснение длани. — Трябва да взема сандвичи.

— Аха… — Джаред по мъжки разбираше, че е по-добре да не споменава това, което току-що бе видял. — Защо не играеш?

— Не ме бива. — Каза го като нещо в реда на нещата. Бе прекалено свикнал да му се повтаря, че не го бива за нищо, за да се замисля върху това. — Ала Браян ще играе. Браян Морнингстар. Той е най-добрият в отбора.

— Така ли? — Трогнат от внезапната светлина в плахите сиви очи, Джаред протегна ръка и перна козирката на шапката му. Конър инстинктивно отскочи и той си спомни, че животът съвсем не е бил само мачове и сандвичи за това деветгодишно момче. — Нямам търпение да го видя — продължи Джаред, сякаш нищо не се бе случило. — Като какъв играе?

Засрамен от собственото си стряскане, Конър отново заби поглед в земята.

— Защитник.

— Ами! Едно време и аз бях защитник.

— Наистина ли? — погледна го изненадано Конър.

— Девин беше дясно крило, а…

— Шериф Макейд е играл бейзбол?! — Удивлението сега бе примесено с чиста проба боготворене. — Обзалагам се, че е бил наистина добър.

— Биваше го. — Гордостта му и сега бе накърнена, съвсем мъничко, като си спомнеше, че никога не бе успявал да надиграе Девин. — Колко сандвича искаш, Конър?

— Аз имам пари. Мама ми даде. И госпожа Морнингстар. — Той започна несръчно да разгъва банкнотите. — Трябва да взема един и за нея. С горчица.

— Нека бъдат от мен. — Джаред протегна пари на продавача, а Конър прехапа устни и погледна парите си. — Така ще мога да седна при теб и госпожа Морнингстар. — Подаде първия сандвич на момчето и то се зае старателно да изстисква върху него яркожълтата горчица. — Майка ти и сестра ти тук ли са?

— Не, господине. Мама е на работа, а Ема е с нея в ресторанта. Но ми разрешиха да дойда да гледам.

Джаред поръча и напитки и събра всичко в голяма мека картонена кутия.

— Ще можеш ли да ги носиш?

— Да, господине. Разбира се. — Доволен, че му бе възложена такава отговорна задача, Конър понесе кутията към трибуните, сякаш сандвичите бяха динамит, а лимонадите запалена клечка кибрит. — Ние сме най-горе, щото госпожа Морнингстар каза, че отвисоко по-хубаво се вижда.

Джаред я видя. Тя седеше, облегнала лакти на коленете си, опряла брадичка на юмруците си. А очите й — макар че не ги виждаше зад тъмните очила — бяха приковани към терена.

Лъжеше се. Савана гледаше него, как върви до момчето, усмихва се наляво и надясно с убийствената си усмивка и кимва на всеки, който му махне. Забеляза и няколко жени на различна възраст, които изправяха рамене или приглаждаха косите си, когато той минаваше край тях.

Сигурно така действа мъж с неговия външен вид на жените, предположи Савана. Кара ги инстинктивно да се чувстват жени.

Тези негови дълги крака го носеха към трибуните. До него вървеше малкото момченце. От време на време докосваше някого по рамото, стискаше нечия ръка. Тя взе якето, което бе оставила на мястото на Конър, и се премести към парапета.

— Днес времето е добро като за мач — забеляза Джаред и седна до нея. Взе кутията от Конър и се премести по-близо, за да му направи място. — Пълно е.

— Да, вече се напълни. Благодаря, Кон.

— Господин Макейд ги купи — съобщи Конър и сериозно й подаде парите.

Савана понечи да му каже да си ги задържи, ала знаеше какво значи гордост.

— Благодаря, господин Макейд.

— Какъв е резултатът?

— Един на нула за тях, но сега е наш ред да бием. — Тя отхапа голяма хапка от сандвича си.

— Браян ще бие трети — добави Конър, като възпитано преглътна, преди да заговори.

Напред излезе първото момче, облечено в ярката оранжева униформа на отбора, спонсориран от заведението „При Ед“.

— Познаваш ли Едуина Кръмп? — прошепна Джаред в ухото на Савана.

— Не още. Не е ли тя собственичката на ресторанта, в който работи Касандра?

— Да. Бъди благодарна, че момчето ти не е с ярко розова униформа.

Савана щеше да отговори нещо, ала нададе окуражителен вик. Играчът с бухалката се втурна към първа позиция. Тълпата се люшна.

— Добре бяга, а, Конър?

— Да, госпожо. Това е Бристъл. Той е много бърз.

Тя изгълта набързо сандвича си. Напред излезе вторият играч с бухалка. Някой извика нещо обидно и по трибуните избухнаха ожесточени спорове.

— Очевидно тази игра се приема сериозно, както винаги — забеляза Джаред.

— Бейзболът е сериозна работа — отговори Савана. Сърцето й се сви, защото към линията пристъпи Браян.

Тълпата зашумя.

— Това е Морнингстар — оповести някой. — Има добър удар.

— Като гледам как подават топката, ще трябва със свещ да я търси. Днес никой няма добър удар.

Савана вирна брадичка и заби колене в мъжа пред нея.

— Само гледай — каза му тя, когато той се обърна към нея. — Той ще го направи.

Джаред се усмихна и се облегна назад на железния парапет.

— Да, сериозна работа е.

Браян замахна във въздуха и Савана премигна.

— Обзалагам се, че ще улучи.

— Не искам да се обзалагам срещу твоя син, нито срещу нашия отбор. Но един Макейд никога не бяга от облог.

Тя затаи дъх. Браян пристъпи към наказателното поле, заби крака в пръстта, намести шлема си и замахна два пъти за тренировка.

— Гледай топката, Брай — прошепна Савана. — Не я изпускай от поглед.

И той наистина не я изпусна от поглед, докато топката прелетя покрай него.

— Втори удар.

— Що за решение! — възмути се тя. — Ударът беше ниско и извън терена. Всички видяха, че е ниско и извън терена.

Мъжът пред нея се обърна и кимна сериозно:

— Вярно е. Бо Пъркинс вижда по-зле и от баба ми.

— Е, значи някой трябва да изрита Бо Пъркинс право в… — Замълча, защото видя, че Конър я гледа с широко отворени очи. — В наказателното поле — реши накрая Савана.

— Добре се измъкна — промърмори Джаред.

Браян отново застана на линия. Топката полетя от центъра, той замахна мощно, улучи я със средата на бухалката, тя се понесе над вдигнатите ръкавици на играчите и красиво се приземи.

— Успя! — извика Савана и скочи на крака заедно с тълпата. — Браво, Брай, така трябва! — Затанцува от радост и извиващите й се бедра отклониха вниманието на Джаред от терена. Тя продължи да вика, докато Браян надбяга защитниците и вкара гол. После, да я вземат дяволите, сграбчи новия си приятел от предния ред и звучно го целуна по устата. — Бива си го, а?

Мъжът, тридесетина години по-възрастен от нея, се изчерви като ученик.

— Да, госпожо, бива си го.

— Май не си много срамежлива — обади се Джаред, когато Савана се отпусна отново на седалката.

— Плащай — протегна тя ръка.

Той извади една банкнота и й я подаде.

— Струваше си.

— Още нищо не си видял, адвокат Макейд.

Джаред си помисли за обещанието на тези пъргави заоблени бедра и се помоли да е права.