Нора Робъртс
Опасно изкушение (2)

Първа глава

Джаред мечтаеше за една студена бира. Вече я предвкусваше, тази първа дълга глътка, която щеше да започне да отмива утайката от един отвратителен ден в съда, един съдия идиот и една клиентка, която бавно го побъркваше.

Нямаше нищо против, че тя бе виновна, че е била съучастник и преди, и след нашествието на бандата дребни крадци в западната част на Хегърстаун. Можеше да преглътне да защитава виновни. Това му беше работата. Но му беше дошло до гуша от опитите й да флиртува с него.

Тази жена имаше някаква много изкривена представа за отношенията между адвокат и доверител. Само се надяваше достатъчно ясно да й бе показал, че ако още веднъж го сграбчи за задника, после ще трябва да се оправя сама.

При други обстоятелства можеше да го приеме за не толкова обидно, дори за доста забавно. Ала и на главата му, и в бележника му имаше прекалено много неща, за да играе игрички.

Нервно пъхна компактдиска в стереоуредбата и в колата се разнесе музиката на Моцарт.

Само едно спиране, каза си той. Едно кратко спиране, и после студената бира.

И нямаше да има нужда и от него, ако тази Савана Морнингстар си бе направила труда да му се обади.

Разкърши рамене да снеме напрежението и натисна педала на газта на един завой, за да си достави удоволствието от малко превишена скорост. Караше бързо по познатия път, почти без да забелязва първите нежни пролетни пъпки по дърветата и цъфналия дрян.

Натисна спирачките, за да избегне изскочилия заек, после изпревари един камион, пътуващ към Антиетам. Надяваше се Шейн да бе започнал да приготвя вечерята. После се сети, че днес бе негов ред да готви и изруга.

Отиваше му да се мръщи — лицето му бе изсечено, с упорита брадичка и леко изкривен нос, който два пъти бе чупен. Погледът на зелените му очи зад тъмните очила беше остър и студен. Въпреки че устните му бяха стиснати от раздразнение, това не отнемаше от красотата им.

Жените често гледаха тези устни и се чудеха… Когато се усмихваше и край устните му се появяваше трапчинка, жените въздишаха и се питаха как тази негова съпруга е могла да го напусне.

Джаред създаваше в съдебната зала впечатление за властно присъствие. Широките му рамене, тесни бедра и стройна фигура винаги изглеждаха изискано в добре скроения костюм, но елегантната обвивка така и не успяваше да скрие стаената под нея сила. Черната му вълниста коса падаше меко върху яката на колосаната бяла риза.

В съдебната зала той не беше Джаред Макейд, един от братята Макейд, които бяха препускали по тези места, откак се бяха родили.

Той бе адвокатът Джаред Макейд.

Погледна към къщата на върха на хълма, току извън града. Това бе старото имение на Барлоу, което брат му Рейф се бе върнал в града, за да купи. Видя колата на Рейф в горния край на стръмната алея и се поколеба.

Изкушаваше се да продължи, да забрави тази последна малка подробност от деня и да изпие така желаната бира заедно с брат си. Ала знаеше, че ако Рейф не работи, кове, реже с трион или боядисва някоя част от къщата, която през есента ще се превърне в хотел, сигурно чака да се прибере младата му жена.

Джаред продължаваше да се чуди, че най-лошият от лошите братя Макейд бе женен.

Затова продължи напред и на разклонението пое по левия път, който обикаляше фермата на Макейд и малкото парче земя до нея.

Според сведенията му Савана Морнингстар бе купила малката къща в края на гората само преди два месеца. Тя живееше там със сина си и, доколкото мълвата не споменаваше нищо за нея, очевидно не общуваше с никого.

Джаред си представяше, че тази жена е или глупава, или невъзпитана. Опитът му показваше, че когато хората получат съобщение, че ги търси адвокат, те му се обаждат. Въпреки че гласът от телефонния секретар бе нисък, гърлен и зашеметяващо сексапилен, той не изгаряше от нетърпение да се срещне лице в лице с този глас. Посещението му бе само услуга на един приятел — и пълна досада.

Зърна къщичката между дърветата. Всъщност по-скоро колиба, въпреки че преди няколко години й бе достроен втори етаж. Зави по тясната алея покрай пощенската кутия на Морнингстар и рязко намали заради неравностите. Докато се приближаваше, огледа постройката.

Тя бе дървена, проектирана първоначално, доколкото си спомняше, като вила за някакъв лекар от града. Това не бе продължило дълго. Градските жители често мислят, че искат нещо селско, ала само докато го получат.

Спокойната природа, дърветата, тихото бълбукане на ручейчето, придошло от вчерашния дъжд, подсилваха впечатлението от къщата с нейните чисти линии, необработено дърво и простичка порта.

Стръмният насип отпред бе каменист и през лятото обрастваше с високи преплетени буренаци. Някой бе работил тук, изненада се Джаред и едва не спря. Земята бе разкопана и преобърната. Все още имаше камъни, но те бяха използвани като естествена украса на пейзажа. Някой бе засадил около тях цветя.

Не, осъзна той, някой засаждаше цветя. Щом спря в края на алеята, видя фигурата.

Взе куфарчето си, излезе от колата и тръгна по прясно окосената трева. Савана Морнингстар се изправи и Джаред благодари, че бе с тъмни очила.

Бе коленичила сред пръстта, градинарските инструменти и сандъчетата с цветя. Раздвижи се бавно, сантиметър по сантиметър. Бе висока — по негова оценка около метър и седемдесет и пет — и изпълваше до отказ избелялата си жълта тениска и раздърпаните джинси. Бедрата й нямаха край. Беше боса, а ръцете й бяха изпоцапани с кал. Слънцето блестеше в косата й, гъста и черна като неговата. Тя я носеше в хлабава плитка на гърба. Очите й, както и неговите, бяха скрити зад тъмни очила. Ала онова, което се виждаше от лицето й, бе умопомрачително.

Ако човек можеше да откъсне поглед от това наистина възхитително тяло, щеше да се забрави на лицето й, реши Джаред.

Тя имаше високи скули и златиста кожа. Устните й бяха сочни и сериозни, носът й прав, брадичката леко вирната.

— Савана Морнингстар?

— Да, точно така.

Той позна гласа от телефонния секретар. Никога не бе срещал глас и тяло, които толкова да си подхождат.

— Аз съм Джаред Макейд.

Тя наклони глава и слънцето се отрази от стъклата на очилата й.

— Е, наистина приличате на адвокат. Не съм направила нищо, поне напоследък, заради което да имам нужда от защита.

— Аз не обикалям от врата на врата да си търся клиенти. Оставих няколко съобщения на телефонния ви секретар.

— Знам… — Савана отново коленичи, за да довърши засаждането на едно цвете. — Хубавото на телефонните секретари е, че не се налага човек да говори с хора, с които не иска да говори. — Внимателно затъпка пръстта около коренчетата. — Очевидно не съм искала да говоря с Вас, господин Макейд.

— Не сте глупава — заяви той. — Просто невъзпитана.

Тя вдигна глава. Бе заинтригувана.

— Вярно е. Такава съм. Но след като сте вече тук, бихте могли и да ми кажете каквото толкова ви е припарило да ми казвате.

— Един мой колега от Оклахома се свърза с мен, след като е открил следите ви.

Савана трепна, ала това бързо премина. Нарочно бавно взе още едно коренче и за да спечели време, започна да прави дупка с ръка в земята.

— Почти десет години не съм била в Оклахома. Не помня да съм нарушила някакъв закон, преди да замина.

— Баща ви е наел моя колега да ви открие.

— Не ме интересува! — Настроението й да сади цветя бе преминало. Не искаше да отрови невинното растение с жлъчта, кипяща в нея, затова се изправи и изтри ръце в джинсите си. — Можете да предадете на вашия колега да предаде на баща ми, че не ме интересува.

— Баща ви е починал.

Не бе имал намерение да й го казва по този начин. Не бе споменал в съобщенията си нито баща й, нито смъртта му, защото сърце не му даваше да съобщи такава новина по телефона. Джаред все още си спомняше внезапната, разкъсваща болка от смъртта на своя баща. И на майка си.

Тя нито ахна, нито се олюля, нито се разрида. Изправена, преглътна шока и не допусна скръбта. Някога бе имало любов. Някога бе имало нужда. А сега, помисли Савана, сега нямаше нищо.

— Кога?

— Преди седем месеца. Отне известно време, докато ви намерят. Съжалявам…

Тя го прекъсна:

— Как?

— Падане. Доколкото разбрах, е участвал в родео. Паднал лошо и си ударил главата. Не бил дълго в безсъзнание и отказал да отиде в болницата да му направят рентгенова снимка. Но се свързал с моя колега и му дал указания. Една седмица по-късно починал. Емболия.

Савана слушаше, без да каже дума, без да помръдне. В съзнанието си виждаше човека, когото някога бе познавала и обичала, вкопчен в гърба на подскачащ мустанг, вдигнал едната си ръка към небето.

Можеше да си го представи засмян, можеше да си го представи пиян. Можеше да си го представи как шепне гальовно на остаряваща кобила и можеше да си го представи как, изгарящ от гняв и срам, прогонва единствената си дъщеря, единственото си дете. Ала не можеше да си го представи мъртъв.

— Е, казахте ми. — С тези думи тя се обърна към къщата.

— Госпожо Морнингстар! — Ако бе доловил в гласа й скръб, щеше да я остави насаме. Но в гласа й нямаше нищичко.

— Жадна съм. — Савана тръгна по пътеката, качи се на верандата и затръшна вратата зад себе си.

Така ли? Джаред се вбеси. Той също бе жаден и имаше намерение да свърши с тази работа и да изпие нещо студено. Влезе в къщата, без да си прави труда да чука.

Мебелите в малкия хол бяха създадени за удобство — дълбоки меки възглавници, ниски масички, на които човек можеше да опре уморените си крака. Стените бяха боядисани в тъмночервено и подхождаха на боровия под. Ярки цветни петна контрастираха на пастелните тонове — картини, възглавници, разпилени по ярките черги играчки, които му напомниха, че тя има дете.

Джаред влезе в кухнята с ослепително бели шкафове и със същия блестящ боров под. Савана стоеше до умивалника и миеше калта от ръцете си. Не благоволи да заговори, ала избърса ръце и извади от хладилника една кана с лимонада.

— Не по-малко от вас искам да свърша с това — подхвърли той.

Тя въздъхна, свали слънчевите си очила и ги хвърляй на бара. Не е той виновен, напомни си Савана. Във всеки случай, не само той. Като си помисли човек, нямаше никой виновен.

— Май ви е горещо… — Сипа лимонада в една висока чаша и му я подаде. Погледна го бързо с бадемовите си очи с цвят на разтопен шоколад и се обърна да вземе още една чаша.

— Благодаря.

— Сигурно ще ми кажете, че е имал дългове, които сега аз трябва да оправя? Аз пък ще ви отговоря, че нямам никакво намерение. — Треперенето в стомаха й почти се бе успокоило, затова тя се облегна на бара и кръстоса босите си крака. — Всичко, което имам, съм спечелила сама и имам намерение да си го запазя.

— Вашият баща ви е оставил седем хиляди осемстотин двадесет и пет долара. И някакви дребни. — Видя как чашата спря, поколеба се и продължи пътя си към устните й. Савана отпи бавно и замислено.

— Откъде е взел седем хиляди долара?

— Нямам представа. Но парите в момента са в банкова сметка в Тулса. — Джаред отвори куфарчето си. — Трябва само да ми покажете документ за самоличност и да подпишете тези формуляри, и наследството ще ви бъде преведено.

— Не го искам! — Първата й проява на някакви чувства бе ударът на чашата върху бара. — Не искам неговите пари.

Той остави документите на масата.

— Това са ваши пари.

— Казах, че не ги искам.

Джаред търпеливо свали тъмните си очила и ги прибра в горния джоб на сакото.

— Доколкото разбирам, с баща ви сте били отчуждени.

— Нищо не разбирате — сряза го тя. — Единственото, което ви е нужно да знаете, е, че не искам проклетите му пари. Така че приберете тези документи в контешкото си куфарче и се махайте!

Свикнал да му се възразява, Джаред запази спокойствие.

— Указанията на баща ви са били, че ако не искате или не можете да получите наследството, то трябва да се прехвърли на вашето дете.

Очите й пламнаха.

— Не набърквайте сина ми!

— Според закона…

— Хич не ми пука за вашия закон. Той е мой син. Мой. И аз решавам. Ние не искаме тези пари и нямаме нужда от тях.

— Госпожо Морнингстар, вие можете да оспорите завещанието на баща си, което означава, че ще се стигне до съд и ще се усложни нещо, което би могло да бъде много просто. По дяволите, спестете си неприятностите. Вземете парите, профукайте ги за един ден в Рино, дайте ги за благотворителност, закопайте ги в консервена кутия в двора.

Савана полагаше усилия да се успокои, което се оказа трудна работа, защото беше бясна.

— Много е просто. Няма да взема парите! — Рязко обърна глава при звука от хлопването на входната врата. — Синът ми — предупреди тя и хвърли на Джаред един убийствен поглед. — Не споменавайте пред него нищо за това.

— Хей, мамо, ние с Конър… — спря насред думата високо, слабо момче с очите на майка си и рошава черна коса под бейзболна шапка, нахлупена с козирката назад. Огледа Джаред със смесица от недоверие и любопитство. — Кой е тоя?

Тук добрите обноски бяха семейна черта, реши Джаред.

— Аз съм Джаред Макейд, ваш съсед.

— Ти си братът на Шейн. — Момчето пристъпи, надигна лимонадата на майка си и я изпи на няколко шумни глътки. — Той е върховен. Бяхме там с Конър — продължи прекъснатия разказ. — Във фермата на Макейд. Голямата оранжева котка роди котенца.

— Пак ли? — измърмори Джаред. — Този път вече ще я занеса на ветеринар да я кастрира. Ти си бил с Конър — добави той. — Конър Долин.

— Аха… — Момчето го погледна подозрително над ръба на чашата.

— Майка му ми е приятелка — обясни Джаред.

Савана сложи за миг ръка на рамото на сина си:

— Браян, качи се горе да се поизмиеш от калта. Започвам да приготвям вечерята.

— Добре.

— Радвам се, че се запознахме, Браян.

Момчето изглеждаше изненадано, после лицето му се озари от усмивка:

— Аха, върховно. Довиждане.

— Прилича на вас — забеляза Джаред.

— Да. — Устните й се смекчиха при звука на стъпките му по стълбите. — Мисля да сложа шумозаглушител.

— Опитвам се да разбера как може да са приятели с Конър.

Веселието в очите й толкова бързо се превърна в гняв, че го изненада.

— И това ви затруднява?

— Опитвам се да разбера — повтори той — как може да са приятели тази виелица, която току-що изфуча нагоре по стълбите, и кроткият, болезнено стеснителен Конър. Момчета, самоуверени като вашия син, обикновено не избират за приятели деца като Конър.

Гневът угасна.

— Просто си допаднаха. Браян не е имал кой знае каква възможност да има приятели. Ние доста пътувахме. Това ще се промени.

— Какво ви доведе тук?

— Аз бях… — Тя млъкна и изви устни: — Сега се опитвате да се държите по съседски, за да омекна и да ви отърва от този дребен проблем. Забравете. — Савана се обърна да извади от хладилника пакет с пилешки гърди.

— Седем хиляди долара са много пари. Ако сега ги внесете във фонда на някой колеж, това ще даде на сина ви добър старт, когато е готов за това.

— Когато и ако Браян е готов за колеж, аз ще му го осигуря сама.

— Разбирам какво значи гордост, госпожо Морнингстар. Затова ми е лесно да видя, когато е насочена в неправилна посока.

Тя отново се обърна и отметна плитката си през рамо.

— Вие трябва да сте един търпелив, последователен и възпитан човек, господин Макейд.

Усмивката, която го озари, едва не я накара да премигне. Савана бе сигурна, че в някои щатове това оръжие е забранено със закон.

— Не ходите често в града, нали? — измърмори Джаред. — Бихте чули съвсем други неща. Попитайте някога майката на Конър за семейство Макейд. Ще ви оставя документите. — Той отново си сложи слънчевите очила. — Помислете върху това и ми се обадете. Телефонът ми е в указателя.

Тя остана на мястото си, намръщена и с пакет студено сурово пиле в ръце. Все още бе там, когато моторът изръмжа, а синът й се спусна надолу по стълбите.

Савана бързо грабна документите и ги напъха в най-близкото чекмедже.

— За какво беше дошъл? — поинтересува се Браян. — И защо носи костюм?

— Много мъже носят костюми. — Можеше да се измъкне, ала не би излъгала. Не и Браян. — И стой по-далеч от хладилника. Приготвям вечерята.

Браян замря с ръка на вратата на хладилника и завъртя очи:

— Умирам от глад. Не мога да чакам докато стане вечерята.

Тя взе от купата една ябълка, подхвърли я през рамо и се усмихна, като чу как той я улови.

— Шейн каза, че може утре след училище да отидем да погледаме още малко котенцата. Фермата наистина е върховна, мамо. Трябва да я видиш.

— Виждала съм ферми.

— Да, ама тая е хубава. Той има и две кучета, Фред и Етел.

— Фред и… — Тя избухна в смях. — Може би наистина трябва да видя това.

— А от плевнята се вижда чак до града. Конър казва, че една част от битката се е водила точно тук, на полето. Сигурно навсякъде е имало умрели.

— Е, това звучи наистина много привлекателно.

— И си мислех… — Браян захапа ябълката, опитвайки се да звучи съвсем небрежно. — Че и ти може да искаш да дойдеш да видиш котенцата…

— Така ли?

— Ами да. Конър каза, че сигурно Шейн ще раздаде някои от тях, когато се отбият. Може да искаш да си вземеш.

Савана сложи капака на тенджерата, в която пържеше пилето.

— Аз ли?

— Разбира се, ами като, такова, за компания, когато съм на училище. — Усмихна се победоносно: — За да не се чувстваш самотна.

Тя го изгледа втренчено.

— Това беше добре измислено, Браян. Наистина много мило.

Точно на това бе разчитал.

— Е, значи може ли?

Савана би му дала целия свят, какво остава за едно малко котенце.

— Разбира се!

Той се хвърли в прегръдките й и тя се засмя щастливо.

 

 

Когато вечерята бе изядена, съдовете измити, домашните, които я ужасяваха, написани, и детето, което бе смисълът на нейния живот, завито в леглото, Савана седна в люлката на верандата и се загледа в гората.

Харесваше й как нощта пада първо там, сякаш това бе основната й цел. После можеше да се чуе бухал или мученето на стадото на Шейн Макейд. Понякога, когато беше много тихо или когато бе валял дъжд, можеше да се чуе и бълбукането на потока през камъните.

Бе много ранна пролет и още ги нямаше светулките. Чакаше ги с нетърпение и се надяваше, че Браян още не е минал възрастта, когато би ги гонил. Искаше да го гледа как тича в собствения си двор под светлината на звездите в топла лятна нощ, когато цветята цъфтят, въздухът е натежал от техния аромат, а гората е като плътна завеса, отделяща ги от всичко и от всички.

Искаше той да има котенце, с което да си играе, момчета, които да приема за свои приятели, детство, изпълнено с моменти, които ще останат за цял живот.

Детство, което би било всичко, което нейното никога не бе било.

Тя се залюля на люлката, облегна се назад и се сля с абсолютната тишина на нощта.

Трябваше да преживее дълги, тежки години, докато стигне дотук, на тази люлка, върху тази тераса, в тази къща. Нямаше нито миг от тях, за който да съжалява — нито за жертвата, нито за болката, нито за тревогите, нито за риска. Защото да съжалява за едно, значеше да съжалява за всичко. Да съжалява за Браян. А това бе невъзможно.

Савана имаше точно това, към което се бе стремила, и го бе постигнала съвсем сама, въпреки всички препятствия.

Тя бе точно там, където искаше да бъде, точно такава, каквато искаше да бъде, и никакъв дух от миналото нямаше да развали това.

Как смееше той да й предлага пари, когато всичко, което някога бе искала, беше неговата любов?

Значи Джим Морнингстар бе мъртъв. Този твърдоглав кучи син, който пиеше яко и живееше яко, бе обяздил последния си мустанг, бе укротил последния си бик. Сега от нея се очакваше да скърби. От нея се очакваше да е благодарна, че накрая бе помислил за нея. Помислил бе за внучето си, което никога не бе искал, никога дори не бе виждал.

Той бе избрал гордостта си пред дъщеря си и пред мъничкото пламъче живот, което гореше в нея. Сега, след всичкото това време, си беше помислил да плати за всичко с малко по-малко от осем хиляди долара.

Да го вземат дяволите, помисли Савана уморено и затвори очи. Осем хиляди не можеха да я накарат да забрави и в никакъв случай не биха купили нейната прошка. И никакъв адвокат с баровски костюм, убийствени очи и златен език нямаше да промени мнението й.

Джаред Макейд можеше да върви по дяволите заедно с Джим Морнингстар!

Не му беше работа да идва в нейното имение, сякаш тук му бе мястото, да стои в кухнята й и да смуче лимонада, да й говори за фондове за колежи и да се усмихва сладко на нейното момче. Нямаше право да прицелва усмивката си и към нея — не така нагло — и да раздвижва всички тези сокове, които тя съзнателно бе пресушила.

Е, в края на краищата не бе умряла, помисли Савана и въздъхна от сърце. Някои мъже изглежда бяха създадени да раздвижват женските сокове.

Тя не искаше да седи тук в тази красива пролетна нощ и да мисли колко отдавна не бе прегръщала мъж и не е била прегръщана. Всъщност изобщо не искаше да мисли, но той прекоси нейната ливада и разтърси старателно изградения й свят, преди да бе успяла да мигне.

Баща й бе мъртъв, а Савана бе много, много жива. Адвокатът Макейд успя с едно кратко посещение да направи тези два факта съвсем ясни. След време щеше да се наложи отново да се срещне с него. Ако не го разкараше, той щеше да се върне. Имаше захапката на булдог, независимо дали бе с хубав костюм и вратовръзка или не.

Значи тя трябваше да реши какво да прави. И трябваше да каже на Браян. Той имаше правото да знае, че дядо му е умрял. Имаше правото да знае за наследството.

Ала точно тази нощ нямаше да мисли, нямаше да се тревожи, нямаше да се чуди.

Дълго време не усещаше, че бузите й са мокри, че раменете й се тресат, че ридания раздират гърлото й. Сви се на топка и зарови лице в коленете си.

— Ох, татко…