Нора Робъртс
Опасно изкушение (7)

Шеста глава

Когато Джаред спря колата си пред къщата, бе озадачен, леко раздразнен и доста заинтригуван. Не му бе отнело много време да научи, че Савана само дето не бе избягала от къщата на брат му и се бе отказала от работата, която той й бе предложил.

Смяташе да получи обяснение.

Видя Браян и Конър на двора и им помаха. Те му отговориха с приветствен вик и отново се заеха с важната работа да хвърлят една бейзболна топка.

Никой не отговори на почукването му, затова влезе без покана. Пък и едва ли би чул поканата през гръмкия рокендрол, който тресеше къщата. Ориентирайки се по звука, се насочи към кухнята и оттам към съседната стая.

Тя се бе навела над работната маса. Бялата и няколко номера по-голяма мъжка риза, която носеше, бе оплескана с бои. Косата й бе вързана на конска опашка, джинсите й бяха на дупки, а краката й — боси.

— Хей!

Савана не вдигна поглед. Лицето й остана съсредоточено върху тънката четка, потопена в искрящо червена боя, с която работеше.

Той огледа разхвърляната стая, която имаше и врата, водеща навън. Явно Савана или нямаше време да я оправи, или не й трябваше по-уютна обстановка, за да работи.

Ярката светлина, струяща през прозорците, подчертаваше всяка прашинка. Подът бе покрит със стар линолеум, опръскан с боя. По недовършените дървени стени небрежно бяха окачени брезенти, а железните лавици бяха претрупани с бутилки, буркани и консерви. Миришеше на терпентин.

За негово облекчение той видя и малкия касетофон, който заплашваше да проглуши ушите му. Приближи се до него, спря го и едва не потрепери от внезапната тишина.

— Не ми пипай музиката! — избухна Савана.

— Ти очевидно не ме чу.

— Аз очевидно работя. — Тя хвърли четката си в един буркан с вода и взе друга. — Изчезвай.

Очите му пламнаха, но Джаред продължи с подчертана любезност:

— Да, бих изпил една бира, благодаря. Да ти донеса ли и на теб?

— Работя — повтори Савана.

— Виждам. — Без да обръща внимание на ругатнята, изпратена по негов адрес, той се надвеси над масата.

Лошата кралица бе почти завършена и лицето й бе ужасно в своята красота. Тялото й бе високо, елегантно, обвито в пурпур и хермелин. Златната й корона бе остра като бръснач и по края й зловещо блестяха скъпоценни камъни. В тънката си, царствено протегната ръка, държеше червена ябълка.

— Страхотно — забеляза Джаред. — Зла до мозъка на костите си. Това от „Снежанка“ ли е?

— Не, от „Тримата глупаци“ е. Тъмниш ми.

— Извинявай. — Той се отмести леко, макар да знаеше, че всъщност тя не искаше точно това.

— Не мога да работя пред публика — процеди Савана през зъби.

— Мислех, че си работила по улиците.

— Това е различно.

— Савана… — Без да губи спокойствие, Джаред изтри червеното петно от бузата й. — Казаха ли ти Рейф или Рийгън нещо, с което да те обидят?

— Защо биха ми казали такова нещо?

— Точно това искам да знам.

— Те бяха безкрайно любезни. Безкрайно. — Той само вдигна вежди и тя изсумтя: — Брат ти ми хареса, много ми беше приятно да разгледам къщата. Тя е очарователна. А снаха ти е просто възхитителна.

Значи това е женска история, реши Джаред и предпазливо отстъпи:

— Да нямаш някакъв проблем с Рийгън?

— Кой би могъл да има проблем с Рийгън? Просто не бихме могли да работим заедно. Освен това, не искам моите картини да висят в твоя кабинет.

— Така ли? Това пък защо?

— Защото не искам. Имах достатъчно време да помисля и реших, че предложението ти не ме интересува. — Погледна го студено. — По никакъв начин не ме интересува. Така че откажи се.

Той беше много бърз. Въпреки адвокатския му костюм, Савана би трябвало да предположи, че ще реагира бързо. Преди да бе мигнала, Джаред я вдигна от стола и впи ръка в рамото й.

Което обаче не й пречеше да говори.

— Казах ти да не ме хващаш, освен ако не те помоля.

— Да, каза ми. Ти си ми казвала много неща. — Хвана здраво и другото й рамо и видя как очите й пламнаха. — А сега защо не ми кажеш какво става тук?

— Не съм длъжна да ти давам обяснения. Мислиш си, че само защото съм ти разрешила два пъти да ме целунеш, и вече съм ти длъжна? Много мъже са ме целували. Не съм длъжна на никого.

Ударът бе премерен добре. Той бе изненадан колко силно го заболя.

— Поне от възпитание ми дължиш някакво обяснение.

— Не ми пука за възпитанието.

— Прекрасно! — Тогава не би допуснал то да попречи и на него. Дръпна я силно към себе си и яростно, гневно я целуна.

Тя не понечи да се бори. Инстинктът я предупреди, че би станало по-лошо. Знаеше, че студенината в такива случаи действа по-силно от горещата съпротива.

Ала и тялото, и съзнанието й изневериха. Савана потрепери.

Това го наелектризира — бързото, несъзнателно трепване, тихият, безпомощен стон. Но гневът още гореше в него и Джаред се отдръпна рязко.

Лицето й бе зачервено, дишането й неравномерно. По очите й разбираше, че тя иска същото, което иска и той. В момента това само го вбеси още повече.

— Аз пък ти дължах това. Сега можеш пак да ми кажеш, че не те интересува.

Интересуваше я. Интересуваше я един мъж да я погледне поне веднъж така, както бе видяла Рейф да гледа Рийгън. И, ох, бе отчайващо да чувства тази нужда в себе си.

— Много бързаш, а? — С нарочно оскърбителен жест го погали по бузата. — Разбира се, скъпи, когато имам време.

— Да те вземат дяволите, Савана!

— Виждаш ли? — Тя въздъхна и поклати глава. — Знаех си, че ще го приемеш лично. Ти си този тип. А, както ти казах, това не е моят тип. На външен вид си страхотен и си много пламенен. Обаче… — вдигна ръка и дръпна вратовръзката му — просто си много традиционен и прекалено голям тежкар. А сега, адвокат Макейд, нали знаеш всичко за посегателството върху частната собственост и за неприкосновеността на дома. Ще те помоля много любезно да си отидеш, тъй като ти обичаш нещата да са много любезни. Нали не искаш да се обадя на брат ти, големия лош шериф?

— Какво, по дяволите, ти става?

— Просто виждам реалността. А сега си отивай, Джаред, преди да съм спряла да говоря любезно.

За нищо на света не би й се молил. И за нищо на света не би й позволил да види, че го бе засегнала там, където никога не бе очаквал, че може да бъде засегнат. Ледена гордост просветна в очите му. Той се обърна и излезе, без нито дума повече.

Когато го чу как запали колата си и се спусна надолу по алеята, Савана се облегна отново на масата и затвори очи.

 

 

Тя разреши на Браян да покани Конър, както му бе обещала, и до късно през нощта се радва на шума на двете буйни момчета. В събота бе на трибуните и викаше за сина си и неговия отбор. И ако от време на време се оглеждаше за един висок мъж с тъмна коса и зелени очи, никой друг не знаеше за това.

По настояване на Каси остави двете момчета у тях в събота следобед. Сама у дома, дълго крачи из къщата, въртя се в тишината и накрая се зае отново с работата си.

Кралицата бе готова, ала й оставаше да нахвърли принца. За нейната Снежанка не подхождаше някакъв мекушав страхливец със замечтани очи, реши Савана и се надвеси с молива над дебелия скицник. Нейната Снежанка заслужаваше огън, страст, обещание за безкрайно щастливо бъдеще.

Нищо чудно, че първата скица приличаше на Джаред Макейд. Убиец на дракони, човек, който създава неприятности, помисли тя с мрачна усмивка. Кой е казал, че принцовете трябва да са любезни? Не са ли спечелили повечето от тях трона си в битка?

Да, можеше да си представи Джаред като принц от приказка. Нейната приказка. Приказка, вдъхновена от легендите и предавана през вековете, преди да се смекчи и замъгли, за да приспива децата, вместо да ги плаши.

Воин, отмъстител, авантюрист. Да, това бе принцът, когото искаше да създаде.

Започна да се забавлява. Познатият процес на съживяване на нещо чрез сърцето, ума и ръцете бе винаги пленителен, ако не и винаги успокояващ.

Имаше късмет, напомни си тя, че бе постигнала всичко това. Не бе имала уроци по рисуване в живота си, само откраднати мигове с бележник и цветни моливи. Мечти, които никой никога не бе разбирал.

Да, имаше късмет, защото тази работа и заплащането за нея й позволяваха да отделя време за рисуване, да го утвърди като безвредно и не безумно скъпо хоби.

Бързо, водена от усета си, започна да добавя подробности към скицата — трапчинка в ъгъла на чувствените устни, самоуверено извити вежди, прозиращи под мантията мускули, опасни очи, които със сигурност щеше да оцвети в зелено.

Е, ако не друго, запознанството с Джаред Макейд й бе дало поне идеалния модел. Илюстрацията щеше да стане добра. Не би могла да иска повече.

Никога не би трябвало да допуска да се хване на идеята да рисува за Джаред или да му продава картини, които бе рисувала за себе си.

Звукът на колата я стресна. Савана се опита да угаси пламъчето надежда.

Но когато отиде до вратата, видя Рийгън Макейд. Двете жени се изгледаха студено. След един дълъг момент Савана отвори вратата и направи крачка назад.

— Не знам какво има между теб и Джаред — започна Рийгън без предисловия. — И ако мислиш, че не е моя работа, грешиш. Ние сме едно семейство. Ала бих искала да знам защо не можеш да ме понасяш дотолкова, че не искаш да приемеш една потенциално съблазнителна работа само защото от време на време ще работим заедно.

— Не искам тази работа.

— Това е лъжа.

Очите на Савана светнаха.

— Виж какво, сестро…

— Не, ти виж. — Рийгън забоде пръст в гърдите й. — Не е необходимо да сме приятелки. Аз си имам приятелки. Макар че се чудя как и двете можем да сме приятелки с такова мило същество като Каси Долин. Тя мисли, че си възхитителна и не е моя работа да й казвам, че си просто една грубиянка. Ти си се заинтересувала от тази работа, когато Джаред ти я е предложил. Достатъчно си се заинтересувала, за да дойдеш у нас. И според Рейф всичко е вървяло по мед и масло, докато не съм се появила аз. Е, какъв ти е проблемът… сестро?

Савана усети как гневът й отстъпва пред учудването и неволното възхищение. Не виждаше ли тази жена, че Савана е достатъчно едра, за да я прекърши като вейка?

— Мисля, че току-що ми го каза.

— Защо тогава не ми го кажеш и ти?

— Не ми харесва как изглеждаш.

— Ти… Моля?

— Нито как ходиш. — Савана се усмихна, доволна от себе си. — Мога ли да позная? Частно образование, танци в местния клуб, абитуриентски бал.

— Никога не съм била абитуриентка. — Ако не бе толкова ядосана, Рийгън би се обидила. — Но какво общо има това?

— Изглеждаш, сякаш току-що си излязла от някое от онези модни списания.

Рийгън вдигна ръце:

— Това ли било?

— Това било.

— Е, ти пък изглеждаш като някоя от онези статуи, пред които мъжете са принасяли в жертва девственици. Ала аз не те обвинявам заради това.

Още една минута се мръщиха една на друга. После Савана въздъхна и сви рамене:

— Имам чай с лед.

— С удоволствие.

Докато пиеше втората си чаша, Рийгън се разхождаше из хола и се оглеждаше. Спря се пред един пейзаж със скалисти хълмове и дървета в яростна есен.

— Тази — реши тя. — Трябва му тази на мястото на онези ужасни бели орхидеи.

— Мислех, че повече биха ти допаднали орхидеите. — Рийгън се обърна и присви очи и Савана за пръв път истински се усмихна: — Да, виждам, че не съм била права.

— Зелено и бледолилаво — оповести Рийгън. — Тъмнозелено. И всички онези столове в чакалнята трябва да се махнат. Избрала съм два стола с дълбоки възглавници и високи облегалки. Кожени. И си представям масивно дърво и битови килими на мястото на онова сиво море от стена до стена.

Да, разбира се. Савана вече го виждаше. Явно Рийгън Макейд бе жена, която знаеше какво иска.

— Слушай, не че нямам самочувствие, но наистина ли мислиш, че моите картини подхождат на твоя вкус… Или на Джаред?

— Да. Освен това, като се вземе предвид всичко, мисля, че ние с теб ще работим добре заедно. — Рийгън протегна ръка и зачака: — Е, ще накараме ли Джаред да си вземе отпуск, за да го измъкнем от онзи гроб?

— Да. — Савана пое изящната ръка с блестящите по нея гривни. — Защо пък не?

 

 

По-късно, докато се разхождаше из гората, Савана трябваше да признае, че бе направила нещо, което не можеше да понася у другите. Бе погледнала онова, което се вижда на повърхността, и си бе направила извод. Всичко, което бе видяла — а може би всичко, което бе поискала да види, когато погледна към Рийгън Макейд — бе елегантност, привилегии и класа.

Ала кой би разбрал, че под тази полировка се криеше такова момиче?

Тя би трябвало да разбере.

И когато видя Джаред, който седеше на един камък и спокойно пушеше, осъзна, че бе знаела, че ще го намери там.

Седна до него и му взе пурата. Той не каза нищо. Тишината бе прекрасна, изпълнена с птичи песни и шумолене на вятър.

— Дължа ти извинение. — Не че чак й заседна на гърлото, но му върна пурата. — Аз бях… Онзи ден ме хвана в лош момент.

— Така ли?

— Не го изкарвай толкова лесно, Макейд.

— Няма.

Савана сви нервно рамене и кръстоса крака под себе си.

— Не бях съвсем искрена с теб. Има много неща, които нямам нищо против да правя, ала лъжите не ми подхождат. Исках тази работа. Бих я приела. Но се чувствах… уплашена. — Думата остави лош вкус върху езика й.

— Уплашена? — Това бе последната причина или оправдание, които бе очаквал да чуе от нея. — От какво?

— Като начало, от снаха ти.

— Рийгън? — Мрачното настроение, в което бе потънал през последните двадесет и четири часа, отстъпи на искрено учудване. — Ох, не мога! — Джаред избухна в смях.

Вбесена, тя скочи от камъка и се извъртя към него.

— Имам право да се плаша, от каквото си искам. Имам право да се чувствам точно както реша да се чувствам. Не ми се смей!

— Извинявай. — Той предвидливо се изкашля и вдигна поглед към нея. — Защо те изплаши Рийгън?

— Защото е… Защото е шик, и хубава, и умна, и успява. Тя е всичко, което аз не съм. Чувствам се добре като това, което съм, такава, каквато съм, ала когато видиш някой такъв, това ти напомня какво никога няма да бъдеш и какво никога няма да имаш. Не обичам да се чувствам неспособна или глупава. — Отвратена от себе си, пъхна ръце в джобовете си. — И не очаквах, че толкова ще я харесам. Тя преди малко ми дойде на гости.

— Помислих си, че може да го направи. Рийгън обича да се изправя лице в лице с нещата. — Джаред замислено огледа върха на пурата си. — Попитай я някой път за нощта, когато играеше билярд в кръчмата на Дъф с тясна червена миниполичка и накара Рейф да сдъвче щеката си за билярд.

Савана почти се усмихна, възхитена от този образ.

— Ще трябва да я попитам. Бих искала да се заема с картините в кабинета ти, ако все още те интересува.

— Интересува ме. — Той й подаде пурата, но тя поклати глава, затова дръпна за последен път и старателно я загаси в камъка.

— Не бях съвсем искрена и за някои други неща. — Това й се случваше за пръв път и не бе съвсем сигурна как да изрази нещата, затова реши да ги каже просто: — Аз имам чувства към теб, Джаред. Някак си сами изникнаха. Те ме безпокоят.

Той я погледна, а прекрасните му очи бяха много сериозни и много студени. Колко ли свидетели бяха рухнали под този силен поглед?

— С мъжете е по-лесно да се справиш, когато няма намесени чувства — продължи Савана. — Може и да не съм разбрала правилно, ала ми се стори, че ти се опитваш да започнем някакви отношения, а аз имам ужасен късмет с такива връзки. Затова започнах да мисля за това и за някои други неща и реших, че е най-добре да избягам.

Джаред не каза нищо — абсолютно нищо — и тя се предаде. Започна да рови с крак прахта по пътеката.

— Просто така ли ще седиш тук?

— Слушам — каза той тихо.

— Добре, виж сега, аз имам дете, за което трябва да се грижа. Не мога да си позволя да се обвържа с някой и той да започне да значи за него нещо, което не е реалистично. Знам как да внимавам за това, как да държа нещата под контрол.

Сега Джаред се изправи, без да откъсва поглед от очите й.

— Мен ли ще държиш под контрол, Савана?

Тя се страхуваше, че ако я докосне, ще отскочи като попарена.

— Не мисля. Там е въпросът. Изпитвам определени чувства към теб.

— Това е интересно. — Не бе допускал, че може да изглежда толкова безпомощна. — Защото и аз изпитвам такива чувства към теб.

— Така ли? — Ръцете й останаха свити на юмруци в джобовете. — Добре.

— Добре — повтори той и пристъпи напред. Протегна ръка към бузата й и устните си към нейните.

Савана не бе свикнала да я целуват така. Все едно, че това бе всичко — все едно, че тя бе всичко — което имаше значение. Почувства се слаба и замаяна. Напрегнатите й пръсти омекнаха. А сърцето й се предаде.

— Сега изяснихме ли се? — прошепна Джаред.

Савана кимна и откри колко е приятно да имаш едно мъжко рамо, което е готово да скрие главата ти.

— Мразя да се чувствам глупаво.

— Вече ми го каза.

— Не искам да се чувствам глупаво за това.

Устните му докоснаха косата й.

— Аз също.

— Хайде да се споразумеем. Каквото и да се случи, никой от нас няма да кара другия да се чувства глупаво.

— Съгласен съм. — Повдигна главата й, за да я целуне отново. — Искаш ли да те изпратя до вас?

— Добре.

Нищо не можеше да направи. Чувстваше се глупава и сантиментална, докато вървеше ръка за ръка с него през гората и усещаше всеки лъч светлина, всеки аромат, всеки звук. Можеше да се закълне, че чува как листата растат над главите им, как дивите цветя се стремят към слънцето.

Любовта изостря сетивата, помисли тя.

— След малко трябва да прибера Браян. — Погледна го. — Мога да се обадя на Каси и да й кажа, че плановете ми се променят.

Той знаеше какво му предлага. Кръвта му кипна. Когато поднесе преплетените им ръце към устните си, видя изненаданото удоволствие в очите й. Не още, каза си. Не още.

— Заедно ще го вземем. Какво ще кажеш за едно кино и после по една пица?

Не можеше да го погледне, когато гърлото й се бе свило така. И Савана знаеше какво й предлага.

— Ще кажа, че ще е много хубаво — успя да произнесе накрая. — Благодаря.

 

 

— Джаред е върховен — съобщи Браян и скочи в леглото си. Умът му бе пълен със сцени от приключенския филм, а стомахът му с пица. — Той знае всичко за бейзбола, и за фермата, и за бойното поле. По-умен е и от Конър.

— И ти не си глупав — разроши Савана косата му.

— Джаред казва, че всеки си има някакъв талант.

— Така ли? — Заинтригувана, тя се наведе над леглото му.

— Ами да, когато ходихме за пуканки. Каза как всеки има в себе си нещо, което го прави различен от другите. Знае, защото има трима братя и всичките си приличат, но са и различни. Каза, че аз съм талант.

— Какъв талант? — засмя се Савана.

— Мамо! — Браян завъртя очи и седна в леглото. — За бейзбол. И знаеш ли какво още каза?

— Не. Какво още каза?

— Каза, че и да реша да не играя професионален бейзбол, мога да използвам нещата, които знам, за други работи. Разбира се, аз ще стана бейзболист, ама пък може и да стана адвокат.

— Адвокат ли? — В нея се надигна паника.

Синът й се влюбваше също толкова бързо, колкото и тя.

— Да, щото тогава ходиш в съда и спориш с хората и вкарваш престъпниците в затвора. Ала цял живот трябва да ходиш на училище, искам да кажа, докато пораснеш. Джаред е ходил в колеж и в училище за адвокати и така нататък.

— И ти можеш да ходиш, ако това искаш.

— Е, ще си помисля.

Той отново легна и се сгуши по онзи начин, който й доставяше такова удоволствие. Това бе един съвсем детски жест. Все още бе нейното малко момченце.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Браян. — Притисна устни до слепоочието му и ги задържа там малко по-дълго от обикновено. Достатъчно дълго, за да се дръпне той сънливо.

Савана се изправи, загаси лампата и затвори вратата, защото Браян обичаше усамотението.

Синът й адвокат, помисли и потърка челото си. С майка, която не е завършила гимназия.

После, когато паниката отстъпи място на топлия блясък на гордостта от онова, което синът й би могъл да бъде един ден, тя се усмихна.

Отиде тихо в стаята си, застана до прозореца и се загледа към гората. Виждаше светлините на фермата на Макейд. А там, помисли Савана, бе мъжът, в когото се бе влюбила.

Отново се усмихна и допря длан до студеното стъкло. В края на краищата, реши тя, бе много умно от нейна страна, че бе чакала да се влюби, докато срещне Джаред Макейд.