Борис Акунин
Диамантената колесница (54)

Пощальонът

Потеглиха към Йокохама през нощта. Фандорин с велосипеда, Тамба бегом. Колоездачът въртеше педалите равномерно и силно, но бързо изостана — нинджата се движеше по-бързо и не му се налагаше да спре, за да натегне веригата или да преодолее каменист участък. Впрочем те не се и бяха разбирали да пътуват заедно, уговориха само мястото на срещата в Блъф: на хълма, откъдето се вижда къщата на Дон Цурумаки.

Ераст Петрович се бе отдал изцяло на ритъма на карането, мислеше само как да диша правилно. Дишането му беше все така затруднено, във всичко останало обаче титулярният съветник се чувстваше доста по-добре, отколкото през деня. Движението помагаше. Той сякаш се бе превърнал от човек в механизъм, състоящ се от предавки, вериги и лагери. В душата му цареше не точно покой, а някаква спасителна празнина, в която нямаше нито мисли, нито чувства. Ако зависеше от него, щеше да си пътува така през спящата долина до края на живота, без да усеща умора.

Наистина не се уморяваше. Преди да тръгнат на път, Тамба накара Фандорин да глътне кикацу-мару, древна храна, с която нинджите се запасявали, тръгвайки на дълъг път. Беше малка, почти безвкусна топчица от стрити на брашно моркови, елда, батати и някакви засукани треволяци. Сместа трябвало да отлежава три години, докато влагата й се изпари напълно. Според думите на Тамба възрастен мъж се нуждаел от две-три такива топчици, за да не усети цял ден нито глад, нито умора. А вместо бутилка вода Ераст Петрович получи малко суйкацу-мару — три миниатюрни топчета от захар, слад и мариновани сливи.

Бе получил и още един подарък, който вероятно трябваше да събуди у безучастния Фандорин жаждата за мъст: официална снимка на Мидори. Изглеждаше снимана по времето, когато е служила в публичния дом. От неумело оцветения портрет към титулярния съветник гледаше порцеланова кукла с кимоно и висока фризура. Той дълго се вглежда в изображението, но не позна Мидори. Някъде бе изчезнала и красотата й. Ераст Петрович с безразличие си помисли, че истинската красота не може да бъде запечатана с фотографски обектив — тя е прекалено жива и неправилна, прекалено променлива. А може би е така, защото истинската красота не се възприема с очите, а другояче.

Пътят от Йокохама до планините бе отнел два дни. Обратния път Ераст Петрович измина за пет часа. Нито веднъж не спря да почине, но и не се измори — вероятно заради вълшебните мару.

За да иде в Блъф, трябваше да продължи направо, към хиподрума, но вместо това Фандорин насочи машината си наляво, към реката, зад която се трупаха обгърнатите в утринна мъгла покриви на търговските квартали.

Профуча през моста Нишинобаши, след който започнаха правите улици на Сетълмента, и вместо на хълма, на който Тамба сигурно вече очакваше титулярния съветник с нетърпение, се озова на крайбрежния булевард, пред сградата с трицветния руски флаг.

Ераст Петрович не бе променил маршрута си от разсеяност, предизвикана от сътресението. Изобщо не беше разсеян. Напротив, замръзналите чувства и многочасовите механични движения спомогнаха мозъкът на титулярния съветник да работи праволинейно и точно като сметачна машина. Завъртяха се някакви колелца, зачаткаха лостчета и решението изскочи. Ако беше в обичайното си състояние, Фандорин можеше и да усложни нещата прекалено, щеше да забърка едни каши, но сега, без участието на каквито и да е емоции, планът излезе учудващо прост и ясен.

В консулството, по-точно в жилището си, Ераст Петрович се отби по въпрос, който имаше непосредствена връзка с аритметичния план.

Той мина покрай спалнята, извърнал лице на другата страна (така му подсказа инстинктът за самосъхранение), запали осветлението в кабинета си и зарови из книгите. Методично вземаше всеки том в ръка, прелистваше го, хвърляше го на пода и посягаше за следващия. При което мърмореше под носа си неразбираемо:

— Едгар По? Нервал? Шопенхауер?

Беше толкова увлечен в тайнственото си занимание, че не чу тихите крачки зад гърба си. Изведнъж чу рязък, нервен вик:

— Don’t move or I shoot^[1]!

На прага на кабинета бе застанал Доронин, облечен с японски халат и с револвер в ръката.

— Аз съм, Фандорин — спокойно рече титулярният съветник, който се бе обърнал само за секунда и отново зашумоля със страниците. — Здравейте, Всеволод Виталиевич.

— Вие ли сте?! — ахна консулът, без да сваля оръжието (сигурно от изненада). — Аз пък видях светлина в прозорците ви, вратите зейнали. Рекох си, да не са крадци или нещо по-лошо… Господи, жив сте! Къде се губихте? Нямаше ви цяла седмица! Аз вече… А къде е вашият японец?

— В Токио — кратко отвърна Фандорин, захвърли съчинението на Прудон и се залови с романа на Дизраели.

— А… а госпожа О-Юми?

Титулярният съветник замръзна с книгата в ръка — толкова го бе поразил тоя простичък въпрос.

Действително, къде ли е тя сега? Не може да я няма никъде! Преместила се е в друго тяло, съгласно будисткото вероучение? Отишла е в рая, където е мястото на всичко прекрасно? Запратена е в ада, където трябва да пребивават грешниците?

— Не знам — отговори той объркан след дълга пауза.

Тонът му беше такъв, че Всеволод Виталиевич спря да разпитва помощника си за неговата любима. Ако Ераст Петрович беше в нормалното си състояние, той щеше да забележи, че и консулът изглежда доста странно: нямаше ги обичайните му очила, очите му блестяха възбудено, косата му беше разпиляна.

— Какво постигна вашата планинска експедиция? Открихте ли леговището на Тамба? — попита Доронин, но без особен интерес.

— Да.

Още една книга полетя към купчината.

— И какво?

Въпросът остана без отговор и отново консулът не настоя да го получи. Той най-сетне свали оръжието.

— Какво търсите?

— Ами забутах някъде едно нещо и не мога да си спомня къде — ядосан произнесе Фандорин. — Да не е в Бълуър-Литън^[2]?

— Знаете ли какъв номер стана тук, докато ви нямаше? — консулът кратко се изсмя. — Онова говедо Бухарцев тайно прати донос срещу вас и не къде да е, ами в Трето отделение. Оня ден пристигна шифрограма, подписана лично от шефа на жандармите генерал-адютант Мизинов: „Фандорин да върши онова, което смята за необходимо.“ Бухарцев е напълно размазан. Сега за посланика най-важната персона сте вие. От уплаха баронът дори предложи да ви наградят с орден.

Но това радостно съобщение ни най-малко не заинтересува титулярния съветник, който проявяваше все повече признаци на нетърпение.

Странен разговор се получи — никой от събеседниците не слушаше другия, всеки мислеше за своите си неща.

— Направо късмет е, че се върнахте! — възкликна Всеволод Виталиевич. — И то тъкмо днес! Това наистина е знак от съдбата!

Чак сега Ераст Петрович се откъсна от търсенето, погледна консула по-внимателно и осъзна, че той не е на себе си.

— Какво ви е? Почервенели сте.

— Почервенял ли? Наистина? — Доронин смутено се пипна по бузата. — Ах, Фандорин, случи се чудо. Същинско чудо. Моята Обаяши чака дете! Днес бяхме при доктора — няма никакви съмнения! Толкова отдавна се примирих, че не мога да бъда баща, и изведнъж…

— Честито — Ераст Петрович помисли какво друго да каже, но не можа да измисли и тържествено стисна ръката на консула. — А защо моето завръщане да е знак на съдбата?

— Защото подавам оставка! Вече написах и прошението. Не мога да позволя детето ми да се роди незаконно. Ще се оженя. Но няма да се върна в Русия. Там ще гледат жена ми под око. Предпочитам мен да гледат под око тук. Ще се пиша японски поданик, ще взема фамилията на жена ми, ще се казвам господин Обаяши. Само това липсваше — детето ми да се казва „кален човек“! Но прошението си е прошение, а трябва все пак да сдам на някого длъжността. Вие изчезнахте, Сирота напусна. Вече се бях примирил с дълго чакане — докато се наканят, докато пратят някого, докато пристигне… И изведнъж се появявате вие! Толкова щастлив ден! Жив сте, значи има на кого да сдам канцеларията.

Щастието недочува и на Всеволод Виталиевич не му хрумна, че последното му изречение прозвуча доста обидно за неговия помощник, впрочем Фандорин не се обиди — нещастието също не е с остър слух.

— Сетих се, Епикур! — извика вицеконсулът и се хвърли към рафта, където измъкна книга с позлатени ръбчета на страниците. — Да! Ето я!

— Какво открихте? — попита бъдещият баща. Но титулярният съветник смънка само:

— После, после, нямам време сега — и се понесе с громолене към изхода.

 

 

Не стигна до уговореното място. На моста Ятобаши, след който започваше кварталът Блъф, колоездачът бе спрян от много млад, европейски облечен японец.

Учтиво вдигнал сламената си шапка, той каза:

— Мистър Фандорин, бихте ли изпили един чай? — и посочи табелата „English & Japanese Tea Parlour“^[3].

Пиенето на чай не влизаше в намеренията на Ераст Петрович, но вицеконсулът обърна необходимото внимание на факта, че младежът знаеше името му.

Като огледа ниската, но стройна фигура на японеца и забеляза неговия спокоен, изключително сериозен поглед, нехарактерен за повечето юноши, Фандорин попита:

— Вие сигурно сте Ден? Студентът по медицина?

— На вашите услуги.

„Чаеният салон“ се оказа заведение от смесен тип, каквито бяха повечето в Йокохама: в едната част имаше маси и столове, в другата — рогозки и възглавнички.

Английската половина в тоя ранен час беше празна, само на една от масите пасторът с жена си и петте си деца пийваха чай с мляко.

Придружителят поведе титулярния съветник нататък, дръпна хартиения параван и Ераст Петрович видя, че в японската половина посетителите са още по-малко — всъщност само един: сухо старче с избеляло кимоно.

— Защо тук? Защо не на хълма? — попита Ераст Петрович и се настани. — Там има „черни куртки“, така ли?

Очите на джонина изпитателно се впиха в каменното лице на титулярния съветник.

— Да. Откъде знаеш?

— След като не е получил донесение, Дон е разбрал, че и вторият му отряд е унищожен. Очаква възмездие и се е приготвил за обсада. А за хълма, откъдето се вижда цялата му къща, му е казал Сирота. Ти по-добре ми кажи как се досети, че ще дойда към Блъф от тая страна?

— Не съм се сещал. На пътя през хиподрума чака твоят слуга. Той също щеше да те доведе тук.

— Значи няма как да проникнем в къщата?

— Дълго седях на едно дърво, гледах през гайджинска увеличителна тръба. Нещата са много зле. Цурумаки не се подава навън. Часовите са наредени покрай цялата ограда. Ще трябва да отложим отмъщението. Може би със седмици, с месеци или дори с години. Няма страшно, отмъщението е ястие, което не се разваля — Тамба разпали малката си луличка. — Ще ти разкажа как отмъстил на едного моят прадядо Осмият Тамба. Един поръчител, могъщ даймьо, решил да не плаща за свършената работа и убил изпратения за парите шиноби. Ставало въпрос за много пари, а тоя даймьо бил алчен. Той решил, че никога повече няма да напусне пределите на своята крепост. Не се показвал навън от покоите си и при него не допускали никого. Тогава Осмият Тамба изпратил в крепостта сина си, деветгодишно момче, да се хване на работа в кухнята. Малкият се стараел много и постепенно се издигал в службата. Отначало метял двора. След това задните стаи. После станал помощник на готвача, който готвел за прислугата. Сетне — ученик на княжеския готвач. Дълго се учил да стрива паста от пикочен мехур на акула — това е много майсторска работа. Най-сетне, когато навършил деветнайсет, достигнал такова съвършенство, че му възложили да приготви едно много сложно ястие за княза. И това бил последният ден в живота на тоя даймьо. Разплатата отнела десет години.

Фандорин изслуша тая колоритна история и си рече: да живея десет години със свити дробове? Няма начин!

Впрочем мина му и друга мисъл: ами ако и отмъщението не помогне?

Той остави тоя въпрос без отговор и вместо него зададе друг, на глас.

— Виждал си ли през увеличителната тръба Сирота?

— Да, много пъти. И в двора, и на прозореца на къщата.

— А една бяла жена? Висока, с жълта коса, сплетена на дълга плитка?

— В къщата няма жени. Вътре са само мъже — джонинът гледаше събеседника си с нарастващо внимание.

— Така си и мислех. Сирота се е подготвил за отбрана и е отпратил годеницата си на някое безопасно място… — Ераст Петрович кимна доволен. — Няма да се наложи да чакаме десет години. Нито пък ще ни трябва пикочен мехур от акула.

— А какво ще ни трябва? — тихо-тихо, сякаш се страхуваше да не подплаши плячката, попита Тамба.

Неговият племенник се наведе напред и заби поглед в гайджина. А той се обърна и се загледа към улицата през отворения прозорец. Май го беше заинтригувала закачената върху един стълб синя кутия с кръстосани върху й златни рогове.

Отговорът се състоеше от една-единствена дума:

— Пощальон.

Чичото и племенникът се спогледаха.

— Който носи писма ли? — уточни джонинът.

— К-който носи писма.

Пълна е с любов,

радост, мъка чантата

на пощальона.