Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Аромат на ириси

В кабинета на руския посланик седяха шестима мрачни господа: петима с черни рединготи, един с флотски мундир — също черен. През прозореца на резиденцията надничаше лекомисленото майско слънце, но тежки плътни завеси преграждаха пътя на лъчите и в стаята цареше сумрак в унисон с общото настроение.

По идея съвещанието се председателстваше от самия посланик, действителния статски съветник барон Кирил Василиевич Корф, в действителност обаче негово превъзходителство почти не отваряше уста, пазеше многозначително мълчание и само кимаше многозначително, когато думата вземаше седящият от дясната му страна Бухарцев. Отляво на пълномощния представител на Руската империя бяха седнали още двама дипломатически сътрудници, първият секретар и някакъв млад аташе, но те не вземаха участие в разговора, а при представянето толкова тихо прошушнаха имената си, че Ераст Петрович дори не ги чу.

Консулът и вицеконсулът бяха настанени на отсрещната страна на дългата маса, което създаваше впечатление ако не за пряка конфронтация, то поне за известно противопоставяне на токийци и йокохамци.

Отначало обсъдиха подробностите на покушението: нападателите са разполагали с револвери, но са стреляли само във въздуха, за сплашване; злочестият Окубо се е защитавал срещу мечовете с голи ръце, затова целите му ръце са насечени, смъртоносният удар разцепил мъдрата глава на министъра надве; от мястото на убийството заговорниците директно са отишли в полицията да се предадат и са връчили писмена декларация, която обявявала диктатора за узурпатор и враг на нацията; и шестимата били бивши сацумски самураи, земляци на убития.

Фандорин попита слисан:

— Предали са се? Не са се опитали да се самоубият?

— Вече няма нужда — поясни консулът. — Те са свършили своята работа. Сега ще ги съдят, те ще се защитават с красиви речи, публиката ще ги гледа като герои. За тях ще се пишат пиеси, ще се рисуват гравюри. Накрая, естествено, ще им отрежат главите, но те вече ще са си осигурили почетно място в историята на Япония.

Пристъпиха към най-важното — обсъждане на политическата ситуация и прогноза за предстоящите промени. Консулът и морският агент спореха, останалите ги слушаха.

— Сега Япония неизбежно ще се превърне от съюзник в наш съперник, а с годините и в заклет враг — мрачно пророкуваше Всеволод Виталиевич. — Уви, такива са законите на политическата физика. При Окубо, който бе привърженик на твърдия контрол над всички сфери на обществения живот, Япония се развиваше по нашия, руския път: здрава вертикала на властта, държавно управление на основните промишлени отрасли, никакви игри на демокрация. Сега вече идва времето на проанглийската партия. Страната ще свърне по британския път — ще има парламент и политически партии, ще се появи едър частен капитал. Какво представлява британският модел за развитие, господа? Това е екстензия, насоченост навън, газообразност, тоест стремеж да се изпълни цялото заобикалящо пространство, а такова има предостатъчно — слабата Корея, безпомощният Китай. Е, там вече ще се сблъскаме с японския тигър.

Капитан-лейтенант Бухарцев обаче изобщо не се впечатли от перспективата, обрисувана от йокохамския консул.

— За какъв тигър говорите, господине? Не ни разсмивайте. Това не е никакъв тигър, ами котка, и то проскубана. Годишният бюджет на Япония е едва една десета от руския. За военните сили да не говорим! Мирновременната армия на микадо е трийсет и пет хиляди души. А негово царско величество разполага с почти цял милион. Пък и какви войници са японците? Не стигат и до рамото на нашите юнаци. Ами флотата? Бях по служба на един броненосец, закупен неотдавна в Англия. Да се смееш ли, да плачеш ли? Някакви лилипути, лазещи по Гъливер. Как възнамеряват да се справят с обръщателния механизъм на дванайсетинчовите оръдия? Като подскачат и увисват по четирима души на колелото ли? Каква Корея, какъв Китай, за Бога, Всеволод Виталиевич! Японците трябва да мятат шапки, ако се оправят с остров Хокайдо[1]!

Речта на Бухарцев явно се хареса на посланика, той се усмихна и кимна. А Доронин ни в клин, ни в ръкав попита:

— А можете ли да кажете, Мстислав Николаевич, чии къщи са по-чисти — на нашите селяни или на японските?

— Какво общо има това? — намръщи се Бухарцев.

— Японците казват: „Ако в дома е чисто, значи правителството е стабилно и уважавано.“ А у нас, господа сънародници, къщите са мръсни, при това много мръсни, господа. Мръсотия, пиянство и палеж на господарските владения. При нас, почитаеми господа, има бомбаджии. Нашата младеж смята за добър тон фрондьорството, а при японците за добър тон се приема патриотизмът и уважението към властта. Колкото до разликата в телосложението, това подлежи на промяна. Ние казваме „здрав дух в здраво тяло“. А японците са убедени в противното. И аз, да си призная, в това отношение съм съгласен с тях. При нас четири пети от населението са неграмотни, а те приемат закон за всеобщото образование. Споменахте преди малко бюджета, че сме били имали десет пъти повече пари. Затова пък японците отпускат една трета от държавните приходи на Министерството на просветата. Скоро всички тукашни деца ще ходят на училище. Патриотизъм, здрав дух, просвета — ето ви кулинарната рецепта, при която „проскубаната котка“ много бързо пораства и се превръща в тигър. А не забравяйте и главното японско съкровище, което при нас се среща, уви, твърде-твърде рядко. Нарича се „достойнство“.

Почудата на посланика бе видима.

— В какъв смисъл, прощавайте?

— В най-прекия от преките, ваше превъзходителство. Япония е страна на учтивостта. Тук всеки, дори и най-бедният, се държи с достойнство. Няма по-страшна заплаха за японеца от това да загуби уважението на околните. Да, днес е изостанала, мизерна страна, но тя е стъпила на здрава основа и затуй ще постигне всичко, към което се стреми. И това ще се случи много по-бързо, отколкото си мислим.

Бухарцев не пожела да продължава спора, той само изгледа усмихнат посланика и красноречиво разпери ръце.

Тогава негово превъзходителство изрече тежката си дума:

— Всеволод Виталиевич, аз ви ценя високо като прекрасен познавач на Япония, но ми е известно също така, че лесно се палите. Прекалено дългото пребиваване на едно място има и своите отрицателни страни, човек започва да гледа на ситуацията с очите на туземците. Понякога това е полезно, но не прекалявайте, не прекалявайте. Покойният Окубо повтаряше, че няма да го убият, докато е нужен на страната си. Подобен фатализъм ми е близък, аз се придържам към същото мнение и смятам, че щом Окубо вече го няма, значи той е изчерпал ползата, която е носил. Прав сте, като казвате, че сега политическият курс на Япония ще се промени. Но е прав и Мстислав Николаевич: тая азиатска страна не притежава и не може да притежава потенциал да бъде велика сила. Възможно е тя да стане влиятелна и активна сила в Далекоизточната зона, но пълноценен играч — никога. Тъкмо това смятам да изложа в доклада си до негова светлост господин канцлера. И най-важният въпрос днес трябва да звучи така: по чия свирка ще играе занапред Япония — руската или английската — барон Корф въздъхна тежко. — Боя се, че няма да ни е леко в това съперничество. Британците държат по-силни карти. А ние на всичко отгоре вършим непростими грешки — гласът на негово превъзходителство, неутрално-монотонен до момента, стана строг и дори рязък. — Ами че да вземем дори историята с преследването на фалшивите убийци. Целият дипломатически корпус шушука, че Окубо е станал жертва на руски интриги. Нарочно сме били насочили полицията към някакви дрипльовци, докато истинските убийци необезпокоявани са подготвяли своя удар. Сутринта по време на тениса германският посланик с тънка усмивчица небрежно ме попита: „Окубо май престана да ви бъде полезен?“ Аз се смаях. Казвам: „Ваше сиятелство, откъде тия сведения?“ Оказва се, че Булкокс рано-рано се отбил при него. Ех, тоя Булкокс! Не му стига, че Британия се отърва от основния си политически опонент, а иска да хвърли и вината за това върху Русия! И вие неволно подпомагате машинациите му, господа йокохамци!

Към края на речта си посланикът бе изпаднал в дълбоко раздразнение, при това, макар да се обръщаше към „господа йокохамците“, разгневеният му поглед бе насочен не към консула, а към Ераст Петрович. Пък и Бухарцев наля масло в огъня:

— Аз нали вече ви докладвах, ваше превъзходителство — от една страна, немарливост, а от друга — безотговорен авантюризъм.

Двете страни — и немарливата (тоест Всеволод Виталиевич), и безотговорният авантюризъм (тоест Фандорин) — незабелязано се спогледаха. Нещата отиваха на зле.

Баронът свъси белезникавите си остзейски[2] вежди, вдигна към тавана воднисти очи и сякаш се опита да каже нещо. Но мълния не последва, бурята се размина само с гръмотевици.

— Така, господа йокохамци. Благоволете оттук насетне да се занимавате с непосредствените си консулски задължения. Това на първо място се отнася до господин вицеконсула. Имате предостатъчно работа, Фандорин: снабдяването и ремонтът на корабите, помощ за моряците и търговците, икономически доклади. И не се пъхайте в политиката и стратегията, те не са за вашата уста лъжица. За тая цел има специалисти, военни люде.

Е, какво пък, можеше да е и по-зле.

 

 

От дипломатическия квартал с поетичното наименование Тигрова порта до гарата Шимбаши ги закара каретата на посланика — негово превъзходителство бе тактичен човек и притежаваше ценния административен талант така да насоли подчинения, че да не му нанесе лична обида. Екипажът с позлатения герб трябваше да подслади горчивия хап, който баронът поднесе на йокохамци.

Токио учудващо заприлича на Ераст Петрович на родната му Москва. Естествено, архитектурата беше съвсем различна, но редуването на съборетини и дворци, на тесни улички и незастроени площадки беше напълно московско, а модерната улица „Гиндза“ с приличните тухлени къщички приличаше като две капки вода на надутата „Тверская“, която се мъчи да се престори на „Невски проспект“.

Титулярният съветник предимно зяпаше през прозореца чудноватата смесица от японски и западни дрехи, прически, каляски. Доронин пък се бе вторачил уморено в тапицираната стена на возилото и унило нареждаше:

— Гибел за Русия са нейните управници. Как да направим така, че да управляват ония, които имат талант и призвание, а не само тия с амбициите и връзките? А другата ни беда, Фандорин, е, че майка Русия се е обърнала с лице на Запад, а към Изтока е гърбом. При това забиваме нос в задника на Запада, защото Запада изобщо не го е грижа за нас. А на Изтока подлагаме незащитения си дирник и рано или късно острите японски зъби ще ни захапят да се забият в жалката ни трътка.

— Тогава какво да правим? — попита Фандорин, който изпращаше с поглед двуетажен омнибус, теглен от четири ниски коня. — Да се обърнем от Запада към Изтока? Едва ли е възможно.

— Нашият орел затова е двуглав, за да гледа едната му глава към Запад, а другата към Изток. Трябва и столиците да са ни две. При това втората да не е в Москва, ами във Владивосток. Тогава ще видим англичаните или ние ще властваме в Тихия океан.

— Чел съм, че Владивосток е абсолютна д-дупка, обикновено село!

— И какво от това? Петербург не е бил дори село, когато Петър е посочил и е рекъл: „Реши да просечем широк прозорец към Европа Бог.“[3] При това и названието на града е подходящо: Владей възток.

Разговорът пое толкова сериозна насока, че Фандорин престана да зяпа през прозореца и се обърна към консула.

— Всеволод Виталиевич, а защо трябва да завладяваш чужди земи, щом не можеш своите си да т-туриш в ред?

Доронин се усмихна:

— Прав сте, хиляди пъти сте прав. Никое завоевание няма да е достатъчно здраво, ако се клати собственият ти дом. Само че това не се отнася само до Русия. Къщурката на нейно величество кралица Виктория също е на глинени крака. Нито на нас, нито на британците ще принадлежи Земята. Защото я завладяваме неправилно, със сила. А силата, Фандорин, е най-слабият и нетраен инструмент. Победеният, разбира се, ще й се покори, но само ще дебне момента да се освободи. Всички европейски завоевания в Африка и Азия са ден до пладне. След петдесет, най-много сто години няма да има колонии. Пък и японският тигър няма да постигне нищо, не се учи от правилните учители.

— А от кого трябва да се учат?

— От китайците. Не от императрица Цъ Си, разбира се, а от китайската умереност и твърдост. Жителите на Поднебесната империя няма да се мръднат, докато не турят в ред къщата си, а това е дълго занимание, за около двеста години. Но след това, като им отеснее Китай, те ще покажат на света какво представлява истинското завоюване. Те няма да размахват оръжия и да разпращат по света експедиционни корпуси — о, не! Те ще покажат на другите страни, че да се живее по китайския начин е по-добре и по-разумно. И тогава другите народи сами ще поискат да живеят по китайски. И постепенно всички ще станат китайци, дори това да изисква няколко поколения.

— Аз пък си мисля, че американците ще завладеят света — каза Ераст Петрович. — И това ще се случи най-късно до сто години. Къде е силата на американците? Те приемат всекиго. Който п-пожелае, става американец, дори ако преди това е бил ирландец, евреин или руснак. Ще има Съединени щати на Земята, ще видите.

— Едва ли. Американците действително се държат по-умно от европейските монархии, но им липсва търпение. Техният корен също е западен, а на Запад хората отдават прекалено голямо значение на времето. Но всъщност не съществува никакво време, никакво „утре“, има само едно вечно „сега“. Обединението на света е бавен процес, обаче всъщност закъде бързаме? Няма да има никакви Съединени щати на Земята, а ще пребъде само Поднебесната империя и тогава ще настъпи всеобщата хармония. Слава Богу, ние е вас няма да станем свидетели на тоя земен рай.

Разговорът за бъдещето на човечеството приключи с тоя меланхоличен извод, каретата бе спряла пред гарата.

 

 

На сутринта вицеконсулът Фандорин се зае с рутинната работа: да състави регистъра на руските плавателни съдове, които се очакваше да пристигнат в порт Йокохама през юни-юли 1878 година.

Ераст Петрович надраска доста грозно заглавието на скучния документ (госпожица Благолепова така и така ще го препечата), но оттам нататък не потръгна. От прозореца на кабинета, разположен на втория етаж, се откриваше хубава гледка към градината на консулството, към оживения „Банд“, към рейда. Настроението на титулярния съветник бе кисело, мислите му витаеха Бог знае къде. Фандорин опря глава на ръката си и се зазяпа минувачите, в каретите по крайбрежния булевард.

И какво да види!

Покрай портата в посока към Блъф мина лакираната каляска на Алджърнън Булкокс. На кожената седалка като две гълъбчета се бяха настанили коварният враг на Русия и неговата съжителка, при това О-Юми беше хванала англичанина под ръка и шепнеше нещо на ухото му — достопочтеният мазно се усмихваше.

Тая безнравствена кокотка дори не погледна към руското консулство.

Въпреки разстоянието острият поглед на Ераст Петрович съгледа как трепка кичур зад ухото й, пък и вятърът лъхна с аромата на цъфнали ириси от градината…

Моливът изпращя и се счупи в силната му ръка.

Какво ли му шепне, на какво ли се смеят? Или на кого? Може би на него?

Животът е жесток, безсмислен и всъщност безкрайно унизителен — мислеше си мрачно Ераст Петрович, гледайки листа с несъставения регистър. Всичката му хубост, всички наслади и съблазни съществуват единствено за да накарат човек да се разнежи, да се търкулне по гръб и доверчиво да размаха четирите си лапи във въздуха, подлагайки на живота незащитения си търбух. И тогава вече той няма да пропусне да те халоса така, че да хукнеш надалеч с квичене и с подвита опашка.

Какъв е изводът тогава?

Ами изводът е следният: не се разнежвай, бъди винаги нащрек и въоръжен. Видиш ли пръста на съдбата да те мами, отхапи го, по дяволите, а най-добре ще е, ако успееш да отнесеш и ръката.

С усилие на волята вицеконсулът си наложи да се съсредоточи върху тонажите, маршрутите, имената на капитаните. Празните графи една по една се запълваха. До стената гръмко тиктакаше Биг Бен.

А в шест следобед, след края на присъствения ден, уморен и мрачен Фандорин слезе в жилището си, за да изяде приготвената от Маса вечеря.

Нищо не бе се случвало, рече си Ераст Петрович, докато дъвчеше с отвращение твърдия, лепнещ по зъбите му ориз. Нито натегнатото ласо в ръката му, нито жаркото пулсиране на кръвта, нито ароматът на ирисите. Особено пък ароматът на ирисите. Всичко това е химера и бълнуване, няма нищо общо с истинския живот. Съществува ясната, проста и необходима работа. Съществуват закуската, обядът и вечерята. Съществуват изгревът и залезът. Правила, рутина, регламент — и никакъв хаос. Хаосът изчезна, той повече няма да се върне. И слава Богу.

В тоя миг зад гърба на титулярния съветник скръцна вратата и се чу деликатно покашляне. Още преди да се обърне, без дори да знае кой е, само по интуиция Фандорин отгатна: това е отново той, хаосът, завърнал се е.

Хаосът бе придобил облика на инспектор Асагава. Застанал на прага на трапезарията, той държеше шапката си в ръка, лицето му бе вцепенено и изпълнено е решимост.

— Здравейте, инспекторе. Да не се е…

Внезапно японецът се стовари на пода. Подпря се с длани, челото му глухо удари върху килима.

Ераст Петрович захвърли салфетката и скочи.

— Какво става?!

— Бяхте прав да не ми гласувате доверие — отсечено произнесе Асагава, без да отлепя глава от килима. — Аз съм виновен за всичко. Министърът загина по моя вина.

Въпреки изпълнената с разкаяние поза инспекторът говореше ясно, отчетливо, без тежкотоварни учтиви формули, толкова характерни за него при обикновен разговор.

— Моля? Я стига с тия ваши японски ц-церемонии! Ставайте!

Асагава не стана от пода, но поне изправи торс, постави ръце на коленете си. Очите му — Фандорин видя съвсем ясно — пламтяха с упорита неистова светлина.

— Първоначално бях оскърбен. Мислех си: как смеят да подозират японската полиция! Изтичането на информация със сигурност е станало от тях, чужденците, защото при нас има ред, а при тях няма. Но днес, когато катастрофата се случи, очите ми се отвориха. Рекох си: сержант Локстън и руският вицеконсул са могли да се изтърват пред някого, пред когото не е трябвало, и за свидетеля на убийството, и за засадата в годауна, и за отпечатъците от пръсти, но откъде биха могли да знаят кога точно е снета охраната и накъде ще тръгне министърът на сутринта?

— Говорете, говорете! — подкани го Фандорин.

— Ние с вас издирвахме трима сацумци. Но затворниците са подготвили удара си грижливо. Имало е още една група, от шестима убийци. А може да е имало и други, резервни. Защо не? Министърът имаше предостатъчно врагове. Тук е важно друго: всички тия фанатици, колкото и да са били, са насочвани от един център и са действали съгласувано. Някой ги е снабдявал с най-точни сведения. Щом министърът приема да го пазят, убийците се спотаяват. И нанасят удара веднага щом негово превъзходителство напуска резиденцията си без охрана. Какво означава това?

— Че заговорниците черпят сведения от най-близкото обкръжение на Окубо.

— Точно така! От някого, който стои по-близо до него, отколкото ние с вас! И щом си дадох сметка за това, всичко си дойде на местата. Помните ли езика?

— Кой език?

— Отхапания! Не ми даваше мира. Помня, че много добре проверих хамито, въженцето си беше наред. Семуши не би могъл да го прегризе, нито пък е могло да се развърже само — моите възли не се развързват… Сутринта отидох в полицейския склад, където се съхраняват уликите и веществените доказателства по случая с бандата на Сухоръкия: оръжие, използвани предмети, изобщо всичко, чрез което се опитваме да установим личността им и да напипаме връзките им. Разгледах хамито най-внимателно. Ето го, погледнете.

Инспекторът извади от джоба си дървения мундщук с висящи връзки.

— Въжето е срязано! — възкликна Фандорин. — Но как е могло да стане?

— Спомнете си как се случи — Асагава най-сетне се изправи на крака, застана до него. — Аз бях дошъл при вас, стояхме ето така и разговаряхме. Вие ме помолихте за прошка. А той се забави при Гърбавия, преструваше се, че проверява как е вързан. Спомняте ли си?

— Суга?! — прошепна титулярният съветник. — Не е възможно! Та той беше с нас, рискува живота си! Бляскаво разработи и проведе операцията!

Японецът се усмихна горчиво:

— Естествено. Искал е да присъства и да се увери, че нито един от заговорниците няма да падне жив в ръцете ни. Спомняте ли си как Суга излезе от храма, посочи Гърбавия и изкрещя: „Хами!“ Направи го, понеже Семуши се бавеше, не можеше да се реши…

— Това е само предположение — поклати глава титулярният съветник.

— И това също ли е предположение? — Асагава посочи прерязаното въже. — Само Суга е бил в състояние да го направи. Почакайте, Фандорин-сан, още не съм ви казал всичко. Дори след като разполагах с такова страшно, необоримо доказателство, аз пак не можех да повярвам, че вицеинтендантът на полицията е способен да извърши такова престъпление. Та това е нещо невъобразимо! Затова отидох в Токио, в полицейското управление.

— З-защо?

— Началникът на канцеларията е стар приятел на баща ми, също бивш йорики… Отидох при него и казах, че съм забравил да копирам за архива си едно от донесенията, които бях изпращал на господин вицеинтенданта.

Фандорин наостри уши:

— Какви донесения?

— Трябваше незабавно по нарочен пратеник да докладвам на Суга за всяка наша среща, за всяко съвещание. Такава беше заповедта и аз неотклонно я изпълнявах. Всичко на всичко съм изпратил осем донесения. Но когато началникът на канцеларията ми даде папката с преписката, открих вътре само пет рапорта. Липсваха три: в единия ставаше дума за това, че вашият слуга е видял предполагаемия убиец; в другия — за засадата пред годауна; в третия съобщавах, че в общинската полиция се пазят пръстови отпечатъци на тайнствения шиноби…

Сега вече инспекторът като че ли беше казал всичко, което имаше да казва. Известно време в стаята цареше мълчание: Фандорин размишляваше съсредоточено, Асагава чакаше резултата от тия размисли.

— А защо дойдохте с тая информация при мен, а не при интенданта на полицията?

Асагава явно бе предвидил такъв въпрос и предварително бе готов с отговора.

— Интендантът на полицията е незначителен човек, държат го на тоя пост само заради гръмката му титла. Освен това… — японецът посърна, личеше си, че му е трудно да говори такива неща пред чужденец — откъде да знам кой още участва в тоя заговор. Дори в полицейското управление някои открито говорят, че сацумците може да са държавни престъпници, но все пак са герои. Шушука се даже, че Окубо си го е заслужил. Това е първата причина, поради която реших да се обърна към вас…

— А втората?

— Че ме помолихте за прошка вчера, макар че можехте да не го правите. Вие сте искрен човек.

В първия момент титулярният съветник не проумя какво общо има неговата искреност, но после предположи, че е въпрос на превод. Вероятно същината на незнайното качество, толкова високо ценено от японците, не може да се предаде достатъчно добре нито с английските думи „sincere man“, употребени от Асагава, нито с руското „искрен човек“, както деловодителят Сирота бе нарекъл Пушкин, маршал Сайго и доктор Туигс. Може би означава „истински“, „прям“? Да не забрави да попита Всеволод Виталиевич…

— И все пак не разбирам защо идвате при мен — каза Ераст Петрович. — Какво можем да променим оттук нататък? Господин Окубо е мъртъв. Неговите противници се наложиха и занапред те ще определят политиката на вашата държава.

Асагава бе слисан.

— Как така „какво можем да променим“? Аз не зная нищо за политиката, това не е моя работа, аз съм полицай. Полицаят е човек, който е необходим, за да не остават ненаказани злодеянията. Държавната измяна, заговорът и убийството са тежки престъпления. Суга трябва да отговаря за тях. Ако не успея да го накажа, значи не съм истински полицай. Това, както казвате вие, първо. После второто: Суга ми нанесе тежко оскърбление, той ме изкара глупаво котенце, което преследва панделката, завързана на конец. Един искрен човек не позволява на никого да се държи с него по този начин. И така, ако престъплението на Суга остане ненаказано — аз, първо, не съм полицай и, второ, съм неискрен човек. Какъв ще бъда тогава, ако мога да попитам?

Не, на нашия език „sincere man“ ще е „човек на честта“, досети се титулярният съветник.

— Да не искате да го убиете?

Асагава кимна:

— Да, много искам. Но няма да го убия. Защото съм полицай. Полицаите не убиват престъпниците, те ги изобличават и ги предават в ръцете на правосъдието.

— Отлично казано. Само че как точно да стане?

— Не знам. И това е третата причина, поради която идвам при вас. Ние, японците, сме предсказуеми, ние винаги действаме по правилата. В това е нашата сила и нашата слабост. Аз пък съм потомствен йорики и затова съм двойно повече японец. Баща ми от най-крехка възраст ми е повтарял: „Действай според закона, всичко останало не е твоя работа.“ Така съм живял досега, понеже не умея да живея другояче. А вие сте устроен по друг начин — пролича си от историята с бягството на Гърбавия. Вашият мозък не е окован от правилата.

Което едва ли трябва да се възприема като комплимент, особено в устата на японец, рече си Ераст Петрович. Но инспекторът безусловно беше прав поне в едно: не бива да позволяваш да те водят за носа, а коварният Суга бе постъпил с ръководителя на консулското разследване тъкмо така. Коте, пред което се подръпва панделка на конец?

— Ще видим ние кой кого — промълви Фандорин на руски.

— Опознах ви достатъчно — продължи Асагава. — Вие ще мислите за вицеинтенданта Суга и обезателно ще измислите нещо. Когато измислите, ме уведомете. Само недейте да идвате лично в участъка при мен. Твърде е възможно някой и от моите хора също… — той въздъхна тежко и не завърши изречението. — Ще общуваме с бележки. Ако се наложи да се срещаме — нека да е на потайно място, без свидетели. Например в хотела или в парка. Става ли?

Американското „Is it a deal?“ гарнирано с протегната ръка, изобщо не беше в стила на Асагава. Сигурно го е научил от Локстън, предположи титулярният съветник, докато фиксираше уговорката с ръкостискане.

Инспекторът се поклони ниско, обърна се и без повече приказки се изниза през вратата.

Оказа се, че японецът доста добре бе изучил руския си съратник. Ераст Петрович наистина незабавно взе да мисли за полицейския вицеинтендант, погубил целенасочено и хитроумно великия човек, когото по щат бе длъжен да пази от многобройните му врагове.

Фандорин засега не мислеше как да изобличи вероломния предател. Първо трябваше да проумее какво представлява лицето, наречено Суга Кинсуке. За целта е най-добре да се възстанови цялата верига от негови постъпки, тъй като именно постъпките най-ярко и достоверно характеризират личността.

И така, да започнем поред.

Суга участваше в конспирацията срещу министъра, може би дори оглавяваше тоя заговор. Така или иначе, при него се пресичаха нишките, водещи към бойните групи, тръгнали на лов за диктатора. Вечерта на 8 май, по време на бала у Дон Цурумаки, вицеинтендантът научава, че групата на Сухоръкия е разкрита. Той не може да скрие тревожната новина от началника си — това би излязло наяве. Суга постъпва другояче, парадоксално: той поема инициативата, налага на Окубо най-строги мерки за сигурност и естествено тъкмо на Суга, а не на който и да било друг полицейски началник се възлага общият надзор над разследването. Възползвайки се от това, Суга нарежда на йокохамския участъков инспектор Асагава да му докладва подробно за всички планове на следствената група, това изглежда съвсем естествено. Вицеинтендантът упорито и последователно, дори поемайки голям риск, се старае да отърве своите съратници от ареста. На 9 май той съобщава на Безликия, майстор на тайните операции, за уликите, с които следствието разполага. На 10-и успява навреме да предупреди Сухоръкия за засадата. Ситуацията се намира под пълен негов контрол. Необходимо е само да изчака още няколко дни, докато нетърпеливият Окубо не се разбунтува и не прати и консулското разследване, и грижовния вицеинтендант по дяволите. И тогава заговорниците да нанесат своя подготвен удар — да нападнат министъра от всички страни, да му се нахвърлят като на мечка.

Но се случи нещо непредвидено, което се наричаше титулярен съветник Фандорин. На 13 май групата на Сухоръкия, а заедно с нея и тяхната свръзка, Гърбавия, попадат в капана. Как постъпва Суга? Той отново яха гребена на съдбоносната вълна: лично оглавява операцията по залавянето на тая инвалидна команда, погрижва се нито един от опасните свидетели да не попадне в плен. Но главният tour de force[4] е в това, че Суга ловко обръща хода на почти изгубена партия. Използва гибелта на едната група убийци, за да изкара диктатора срещу мечовете на другата! Наистина блестящ шахматен ход.

Какво следва от всичко това?

Че става дума за човек с остър и бърз ум, храбър и целеустремен. И действащ, ако говорим за целите, с пълна увереност в своята правота. Какво можем да добавим към това, изхождайки от опита на личните контакти? Голям административен талант. Сериозен чар.

Направо идеал, усмихна се мислено Фандорин. Ако не бяха две дреболии — пресметливата жестокост и вероломството. Колкото и силно да вярваш в своята истина, гнусно е да забиваш нож в гърба на човек, който ти е гласувал доверие.

Съставил психологическия портрет на акунина, Ераст Петрович мина към следващата фаза на разсъжденията: как да бъде изобличен толкова предприемчив и сръчен господин, който на всичко отгоре фактически ръководи цялата японска полиция?

Срязаното въже на мундщука може да представлява доказателство само за Асагава и Фандорин. Колко тежи тяхното свидетелство срещу думите на генерал Суга?

Изчезналите от папката донесения? Пак вятър работа. Може и да не ги е имало никога в тая папка. А и да ги е имало — например останал е някакъв запис за постъпването им, — дявол знае кой ги е извадил от папката.

Чак до полунощ Ераст Петрович остана в креслото да размишлява, загледан в червеното огънче на пурата. А в полунощ в стаята влезе неговият слуга и му подаде бележка, доставена от бързата градска поща. На листчето с едри английски букви пишеше: „Grang Hotel, Number 16. Now!“[5]

Изглежда, Асагава също не си губеше времето. Какво ли се беше сетил? Или разузнал?

Фандорин искаше да се запъти незабавно към посоченото място, но в лицето на Маса срещна неочаквано усложнение. Японецът нямаше намерение за нищо на света да пусне господаря сам посред нощ. Нахлузи идиотското си бомбе, мушна чадър под мишница и по упорито издадената му напред брадичка личеше, че няма да се откачи.

Трудно бе да се разбереш с него без език, пък и нямаше много време, в бележката пишеше: „Now!“ Нямаше начин и да вземе със себе си това плашило в хотела, Ераст Петрович възнамеряваше да проникне вътре незабелязан, а Маса с дървените си налъми тропаше като цял ескадрон.

Наложи се да използва хитрост.

Фандорин се престори, че се е отказал и няма да излиза. Свали цилиндъра, пелерината. Върна се в стаята и дори се уми като преди лягане.

След като Маса се поклони и се оттегли, титулярният съветник се измъкна през прозореца и скочи в градинката. В тъмното си удари крака, изруга. Как може човек да бъде тероризиран така от собствения си слуга!

„Гранд хотел“ беше на един хвърлей място. Ераст Петрович прекоси пустия крайбрежен булевард, предпазливо надникна във фоайето. За негов късмет портиерът дремеше на рецепцията. Няколко безшумни крачки и нощният гост вече се качваше по стълбите, изтича на втория етаж. Ето го и номер 16. В ключалката стърчеше ключ — много предвидливо, може да не чука, за да не привлече вниманието на някой безсънен гост.

Фандорин открехна вратата, шмугна се вътре.

В сивия квадрат на прозореца се открояваше силует. Но това не бе Асагава, а някой много по-фин от него.

Котешки гъвкава фигура се стрелна да пресрещне новодошлия. Дълги пръсти обхванаха лицето на слисания вицеконсул.

— Не мога без теб! — звънна незабравимият леко дрезгав глас.

Вълшебният аромат на ириси погали ноздрите на титулярния съветник.

Мисли горчиви,

тъжно сърце — изведнъж

полъх на ирис.

Бележки

[1] Най-северният от големите острови на японския архипелаг, намира се „срещу“ източен Сибир; през средновековието е феодално княжество, около два века продължава завладяването му, а по време на Реставрацията Мейджи започва стопанската му колонизация. — Б.пр.

[2] Остзейски — общо наименование в Руската империя на немците и понемчените местни племена, обитавали териториите на днешните прибалтийски държави. — Б.пр.

[3] А. С. Пушкин, „Медният конник“, превод Любен Любенов. — Б.пр.

[4] Френски идиом с много значения, е случая: „майсторско изпълнение“. — Б.пр.

[5] Гранд хотел, стая 16. Веднага! (англ.) — Б.пр.