Борис Акунин
Диамантената колесница (15)

Първият слънчев лъч

Късно през нощта в края на все същия безкраен първи ден Ераст Петрович седеше в кабинета на началника на общинската полиция. Очакваха туземния инспектор, който щеше да стане третият член на следствената група. Засега пиеха силно черно кафе и неусетно се вглеждаха един в друг.

Сержант Уолтър Локстън съвсем доскоро бе пазител на закона в някакво скотовъдно градче в американския Див запад и бе запазил непокътнати всички обноски на тоя нецивилизован край.

Той беше качил крака на масата и се клатеше на стола си; униформеното кепе бе нахлупено почти до носа му, като да беше каубойска шапка. От ъгъла на устата му стърчеше угаснала пура, а на колана на сержанта висяха два колосални револвера.

Полицаят не млъкваше нито за миг, сипеше смешки, всячески се правеше на отворен, но Фандорин все повече се убеждаваше, че Локстън далеч не е такова дете на природата, за каквото опитва да се представи.

— Ама и моята кариера е една, не е за разправяне — обясняваше той, разтягайки гласните до безкрай. — Нормалните хора от сержанти стават маршали, а при мен е точно наопаки. В оная дупка, където на петстотин жители се падаха пет хиляди говеда, а престъплението на века беше кражбата на шейсет и пет долара от местната поща, ме наричаха „маршал“^[1]. Тук, в Йокохама, където живеят почти десет хиляди души, да не говорим и за неизброимите тумби японци, съм само сержант. И то при положение, че помощникът ми е лейтенант. Да си умреш. Така се полагало тука. Сержант, а? Налага ми се, като пиша писма до нашите, да лъжа — подписвам се „капитан Локстън“. Всъщност според всички правила трябва да съм капитан. Това със сержанта са някакви ваши европейски измишльотини. Кажете, Ръсти, при вас в Русия сержанти има ли?

— Не — отвърна Ераст Петрович, вече примирен с ужасното „Ръсти“’^[2], което се дължеше, от една страна, на неспособността на Локстън да произнесе „Ераст“, а от друга — на побелелите слепоочия на титулярния съветник. Дразнеше го само упоритостта, с която домакинът му се противеше на разговора по същество. — В нашата полиция сержанти няма. Питах ви, Уолтър, какво ви е известно за заведението „Ракуен“.

Локстън извади пурата от устата си и цъкна към кошчето кафява плюнка. Погледна руснака с воднистите си леко изпъкнали очи и май разбра, че онзи няма да го остави на мира. Навъси медночервената си физиономия и с нежелание отговори:

— Чаткате ли, Ръсти, „Ракуен“ е отвъд реката, а това вече не е Сетълментът. Тоест юридически се води наша територия, обаче там не живеят бели, само жълтури. Затова обикновено не си пъхаме гагата в техните работи. Случва се джапите^[3] да се поизколят, ама то си е техен проблем. Докато не закачат белите, аз си трая. Имаме нещо като мълчалива уговорка.

— Но в конкретния случай съществува подозрение, че е умъртвен руски поданик — напомни му Фандорин.

— Споменахте го — кимна Локстън. — Само че знаете ли какво ще ви кажа по въпроса? Това са пълни глупости, дрън-дрън. Ако вашият мистър би се е гътнал от това, че някой къркан го е пернал с пръст по врата, значи дядката си е бил жив-умрял. Да ви разправям какво се вика истинско убийство. Веднъж при нас в Бъфало Крийк…

— Но ако Благолепов все пак е убит? — прекъсна го чиновникът, който вече бе изслушал няколко сърцераздирателни историйки из криминалната история на каубойското градче.

— Тогава… — сержантът свирепо присви очи. — Тогава всичките тия жълтури ще си платят. Ако това наистина са някакви техни гнусни азиатски игрички, ще съжаляват горчиво, че са вършили мизерии на моя територия. По-миналата година на моста Огонбаши (а това, забележете, е извън пределите на Сетълмента) съсякоха едно френско офицерче. Подло, отзад. Някакъв психопат от бившите самураи, ядосал се, че им забранили да носят саби. При тях тук каквото и да става, все белите им виновни. Та като вдигнах, значи, всичките момчета и пипнахме кучия син, даже не му остана време да измие кръвта от сабята. Как ми се молеше да му позволя да си порне шкембето! Чак се разрева. Само че ще ме хване за… Метнах му клупа на врата, влачих го из целия техен квартал да му се порадват мутрите му жълтурски, след което без всякакви церемонии го обесих на същото въже. После, естествено, стана скандал с туземците. Трябвало сами да съдят психопата и да му резнат тиквата, както се полагало тук. Как ли пък не! За моите хора ще плащат лично на мен. И разбера ли, че вашият сънародник не е опънал петалата сам, ами му е помогнал някой от джапите… — Локстън не довърши изречението, само красноречиво стовари юмрук върху масата.

— Познавате ли инспектора, когото ни пращат от японската полиция? Господинът се казва Гоемон Асагава.

Ераст Петрович нарочно назова японеца с подчертана коректност, давайки да се разбере, че не харесва лексикона на сержанта. Изглежда, американецът схвана намека.

— Познавам го. Началник е на участъка на „Каруцарска“, това е улица в Туземния град. От всички жъл… От всички японци Гоу е най-разбраният. Вече сме работили заедно няколко пъти по смесени случаи, когато издирвахме и бели, и жълти муцу… в смисъл туземци. Съвсем млад е, още няма трийсет, но е опитен. Петнайсетина години служба в полицията.

— Как е възможно? — учуди се Фандорин.

— Ами че той е потомствен йорики.

— Какъв?

— Йорики, нещо като квартално ченге. По времето на шогуните, предишните владетели, е било прието всеки занаят и дори всяка длъжност да се предава от баща на син. Да речем, ако баща ти е бил водоносец, и ти цял живот ще разкарваш буретата с вода. Ако родителят ти е помощник-началник на огнеборците, ти също се станеш помощник-началник. Те нали затуй им се разтуриха нещата — какъв е смисълът да се зориш, след като тъй и тъй няма да постигнеш нищо повече от баща си. А Гоу е от род на йорики. Когато някакъв бандит заклал баща му, момчето било на тринайсет. Но редът си е ред: мушнал двете саби в колана, хванал тоягата и започнал служба. Разправял ми е, че първата година носел дългата сабя под мишница, за да не се влачи по земята.

— Ама как може хлапе да п-поддържа реда в цял квартал?

— Може, и още как, понеже жълту… японците де, гледат не толкова човека, колкото длъжността. Пък и полицаите тук са на почит — все пак всичките са самураи. Освен това имайте предвид, Ръсти, че момчетата, родени в семейства на йорики, от малки се учат на всички полицейски умения: как да настигнат крадеца, как да обезоръжат и вържат грабителя, а пък палката я въртят така, както нашите ченгета не са и сънували. Мисля си, че Гоу и на тринайсет години си го е бивало.

Ераст Петрович го слушаше с огромен интерес.

— И как е изградена полицията им днес?

— По английски образец. Сега гъмжи от безработни самураи, така че доброволци не липсват. Ако ви интересуват подробности, попитайте самия Гоу — ей го, идва насам.

През прозореца Фандорин видя как висок японец с черен мундир, бял панталон и препасана сабя пресича осветения площад. Крачеше по посока на участъка, все едно че маршируваше.

— Виждате ли, носи револвер на колана — посочи Локстън. — Сред туземците това е рядкост. Те предпочитат палки, в краен случай мечове.

Инспектор Асагава — мълчалив, спокоен, с неподвижно лице и бързи, очевидно много наблюдателни очи, веднага се хареса на титулярния съветник. Като начало японецът много учтиво, но непоколебимо постави шумния сержант на мястото му:

— Аз също се радвам да ви видя, мистър Локстън. Само че, ако не ви затруднява, бъдете така добър да ме наричате „Гоемон“, а не „Гоу“, макар че ние, японците, се чувстваме по-комфортно, когато ни наричат по фамилия. Благодаря ви, няма да пия кафе. С ваше позволение, за здравето и други подробности ще говорим после. Началството ме уведоми, че постъпвам на разположение на господин вицеконсула. Какви ще бъдат указанията, мистър Фандорин?

По такъв начин беседата веднага се насочи в делово русло.

Ераст Петрович кратко разясни задачата:

— Джентълмени, трябва да открием тримата сацумски самураи, които миналата нощ са пътували с катера на руския поданик к-капитан Благолепов. Трябва да се провери дали тия хора имат нещо общо с неговата скоропостижна смърт.

Фандорин не се впусна в разяснения относно политическите причини за разследването. Асагава го разбра и май одобри, във всеки случай кимна в знак на съгласие.

— И по какъв начин ще ги открием, как ще ги проверим? — попита Локстън.

— Тия хора са наели капитана, за да ги закара днес преди разсъмване отново до Токио, дори са п-предплатили. Следователно първото ни действие е следното: отиваме на мястото, където катерът акостира, и гледаме дали в определения час сацумците ще се появят. Ако не се появят, значи им е известно, че капитанът е мъртъв. Тогава подозренията ни че са замесени в неговата смърт, стават още по-основателни. Това първо.

— Е, и? Какъв е смисълът? — сви рамене сержантът. — Добре, подозренията стават по-основателни. Къде да ги намерим тия тримата, там е въпросът.

— Дъщерята на покойния разказа, че повечето от клиентите са били пращани при баща й от съдържателя на „Ракуен“. Предполагам, че и тия тримата са се договаряли не с капитана, а със собственика на катера. Не съм напълно сигурен, но да не забравяме, че подозрителният удар по врата е бил нанесен именно в „Ракуен“. Оттук произтича следствено действие номер две: ако сацумците не се появят, заемаме с господин Семуши.

Докато Локстън дъвчеше пурата си, обмисляйки думите на Фандорин, японецът вече бе станал.

— Според моето скромно мнение вашият план е много добър — кратко рече той. — Ще взема десетима опитни полицаи. Обкръжаваме пристана и чакаме.

— И аз ще взема шест момчета, цялата нощна смяна — дигна се и сержантът.

Ераст Петрович тегли чертата:

— И така, ако сацумците дойдат, от тях пада подозрението за смъртта на капитана. Предаваме ги на японската полиция, тя да си изяснява тяхната самоличност и намерения. Ако сацумците не се появят, разследването остава в компетенцията на консулството и общинската полиция…

— И можете да бъдете сигурни, ще докопаме кучият син дори изпод земята — подхвана американецът. — Директно от пристана отиваме при гърбавия жълтур и му вадим душицата.

Фандорин неволно трепна при думата „жълтур“, понечи да направи забележка на сержанта за неприличния му език, но се оказа, че самият инспектор Асагава не е склонен да оставя в калта магарето на своята нация.

— Душата на японеца, мистър Локстън, е скрита по-дълбоко, отколкото при белите. Не е никак лесно да се извади, особено ако говорим за човек като Семуши. Вярно, че е акунин, обаче в никакъв случай не е слабодушен.

— Какъв-какъв? — сви вежди Фандорин, дочул непозната дума.

— Акунин — това е нещо като evil man или villain^[4] — опита се да обясни Асагава. — Но не съвсем. Струва ми се, че в английския език няма точен превод. Акунинът е злодей, но не е дребен злосторник, а силен човек. Той има свои правила, които определя сам и ги следва докрай. Те не съвпадат с предписанията на закона, но за него са по-важни от живота и затова акунинът буди не само омраза, но и уважение.

— Такава дума няма и в руския — призна след размисъл Фандорин. — П-продължете, моля.

— Безспорно, Семуши нарушава закона. Той е жесток и хитър разбойник. Но не е страхливец, в противен случай не би могъл да се задържи на мястото си. Дебна го отдавна. Два пъти съм го арестувал — за контрабанда и по подозрение за убийство. Но Семуши е якудза от новата порода. Той действа различно от едновремешните бандити. А най-важното е, че има високопоставени покровители…

Асагава прехапа език и млъкна, сякаш осъзна, че е казал повече, отколкото трябва.

Не иска да вади пред чужденците кирливите ризи, досети се Фандорин и реши да остави въпросите си за по-нататък, когато се сближат с инспектора.

— Вижте какво ще ви кажа, момчета — присви скептично очи Локстън. — Нищо няма да стане от цялата работа. Изобщо не можем да докажем, че някой е утрепал дъртия пушач. С пръст, а? Не стават така тия работи.

— А става ли изгаряне от докосване по врата, при това през целулоидна яка? — парира Фандорин. — Както и да е, рано е още да спорим по тия въпроси. Тръгваме към пристана и чакаме сацумците. Ако не ги дочакаме, подхващаме съдържателя на „Ракуен“. Но господин Асагава е прав, не бива да тръгваме с рогата напред. Инспекторе, имате ли цивилни агенти… в смисъл такива, които не носят униформи, а к-кимона?

Японецът едва доловимо се подсмихна.

— Кимоното е дреха за тържествени случаи. Но въпросът ви е ясен, господин вицеконсул. Имам много добри агенти — и с японски дрехи, и с европейски сака. Ще установим тайно наблюдение на Семуши.

— А пък аз ще разпитам моя слуга и ще съставя подробен словесен п-портрет на човека, който е докоснал Благолепов по врата. Но нека не избързваме. Може пък сацумците все пак да дойдат?

 

 

Катерът на покойния капитан Благолепов бе закотвен на един отдалечен от Сетълмента пристан сред рибарски лодки.

Два часа преди разсъмване направиха засадата. Японските полицаи се скриха под кея, на самия катер, по съседните лодки. Локстън с неговите констебли се бе разположил в складово помещение на брега.

Цареше пълна тъмнина и тишина, само заливът дишаше тихо и от време на време от облаците надничаше месечината.

На Ераст Петрович му се видя безинтересно да седи в склада заедно с белите полицаи. Той предпочете да бъде с Асагава и неговите хора, в непосредствена близост до катера. Постът, който се падна на титулярния съветник заедно с още четирима полицаи, беше под кея, нагазиха до колене във водата. Четвърт час по-късно Фандорин взе да мръзне, а след още трийсет минути зъбите му вече играеха неудържимо, но трябваше да търпи, за да не се изложи пред туземците.

Когато лунната светлина проникнеше между дъските, младежът оглеждаше мълчаливите си съседи. Никой от тях нямаше огнестрелно оръжие, а и хладно също — носеха само дълги палки. Но Ераст Петрович вече се бе убедил по време на тупаницата в „Ракуен“ колко е ефикасно това оръжие в ръце на майстор, затова се отнесе към несолидната екипировка на японските полицаи с необходимото уважение.

Най-потресаващо му се видя, че четирима от десетте души, доведени от Асагава, бяха с очила. Невъзможно му бе да си представи руски стражар с цайси, ще стане за смях на кокошките. А сред японските униформени това явно бе в реда на нещата. Фандорин не се стърпя и подпита инспектора на какво се дължи тоя странен феномен, дали не е на някакво физиологично предразположение на нацията към късогледство?

Отговорът на инспектора бе сериозен и подробен. Той разясни, че хората от самурайски произход от рождение са склонни към четене и самообразование. Сред полицаите стремежът към книжовност е особено ярко изразен, което е полезно за службата, макар че вреди на очите. Въпреки това началството всячески поощрява подобни занимания, тъй като сега, във времена на прогрес, представителите на властта трябва да бъдат образовани люде, в противен случай населението ще загуби уважението си към тях, а неуважението към представители на властта е гибелно за обществото.

И сега, тракайки със зъби, нагазил във водата до коляно, Ераст Петрович си мислеше колко фатална грешка бе допуснало родното правителство, което не привлече помешчиците към обществената полза сред освобождаването на селячеството. Не можеше ли тогава да бъда разпусната и нашата ужасна полиция — неука, продажна — и вместо нея стражари и квартални да станат младежи с дворянско потекло? Каква чудесна идея е полицията да превъзхожда съгражданите си по образование и възвишено мислене, полицията да е образец за подражание! Та малко ли са в Русия идеалистичните безделници с гимназиално образование! Животът им сега минава без всякаква полза, а някои дори стават революционери от прекалена юношеска възвишеност и пламенни чувства, ненамерили приложение. Каква загуба за държавата и обществото!

Чак когато челото му се удари в грапавия дирек, Ераст Петрович осъзна, че без да се усети, се е пренесъл от мечтите в унес. Дворяни полицаи, ама че фантазия!

Той разтърси глава, пропъждайки съня. Извади часовника от джоба. Четири и три минути. Мъглата започваше да се разкъсва.

И когато първият, още несигурен слънчев лъч се плъзна по тъмносините води на залива, стана окончателно ясно, че сацумците няма да дойдат.

В края, когато

не остана надежда —

първи слънчев лъч.