Борис Акунин
Диамантената колесница (16)

Сърцето на Мамуши

Докато господарят спеше, Маса успя да свърши сума важни неща. Те изискваха отговорен, обмислен подход — в крайна сметка човек не започва всеки ден живота си отначало.

Маса не знаеше много за гайджините и съвсем нищо за господаря и затова, естествено, се притесняваше да не се посрами, но духът му преливаше от усърдие и преданост, а това е най-важното.

Сирота-сан още вчера му разясни задълженията: грижи по дома, покупка на провизии, готвене на храна, чистене на дрехите, с една дума, трябваше да прави всичко така, че господарят да не се нуждае от нищо. Маса получи 20 йени за разходи и заплатата си за месец напред.

Това бе щедро възнаграждение и той го изхарчи така, както подобава на предан васал, тоест погрижи се да изглежда достоен за новата си служба.

Якудзата по прякор Язовеца бе умрял заедно с бандата Чобей-гуми. Днес неговото тяло обитаваше нов човек на име Шибата-сан, не, дори „мистър Маса“, който трябваше да съответства на своето звание.

Преди всичко Маса посети бръснар и махна от главата си лакираната плитка. Е, не изглеждаше кой знае колко добре — бяло отгоре, черно отстрани, като на плешивите възрастни гайджини. Но косата на Маса растеше много бързо, само след два дни по темето му ще има четина, а подир месец ще се получи чудесна щръкнала прическа. И отдалеч ще си личи, че притежателят й е модерен човек с усет към европейска култура. Не случайно в Токио беше на мода песничката:

Удряш ли с ръка глава,

дето носи плитка,

чуваш как кънти на кухо —

на застой мухлясал.

Удряш ли с ръка глава

стригана културно,

чуваш звънкото ехтене

на прогреса светъл.

Маса се почука по прясно остриганото теме и остана доволен. Докато косата му порасне, може да ходи и с шапка — само срещу трийсет сена той откри в един вехтошарски дюкян прекрасно, почти неносено филцово бомбе.

Облече се от същия дюкян, купи си сако, пластрон с маншети, кариран панталон. Премери сума обувки, ботуши и половинки, но реши засега да не бърза да се обува по гайджински — чепиците изглеждаха глупаво, бяха неудобни, а и отнемаха много време за обуване и събуване. Остана си с дървените гета.

След като се превърна в истински чужденец, посети една от предишните си приятелки, която беше станала слугиня в семейството на американски мисионер: да й се покаже в пълния блясък на новопридобития шик, а освен това да я поразпита за навиците и обичаите на гайджините. Тръгна си с много странни и твърде полезни сведения, макар и събрани с големи усилия, понеже безмозъчното момиче постоянно налиташе да го целува, олигави го целия. А той беше дошъл по работа, не за забавления.

Сега вече Маса се чувстваше достатъчно обучен и добил нужните знания да пристъпи към изпълнение на задълженията си.

Страшно му провървя, че господарят се прибра чак по светло и спа до пладне — остана му време да се подготви, както се полага.

Маса се постара закуската да бъде изискана: направи чудесен ечемичен чай, нареди в дървена чинийка парченца морска сколопендра, жълт хайвер уни, прозрачни резенчета ика, красиво аранжира маринованите сливи и осолената ряпа, свари от най-скъпия ориз и го поръси с кълцани морски водорасли; особено се гордееше с най-прясното възможно тофу и благоуханната нежно кафява паста натто. Бе украсил подноса според сезона с малки жълти хризантеми.

Внесе всичката тая красота в спалнята. Безшумно седна на пода, зачака събуждането на господаря, но оня така и не отваряше очи, дишаше равномерно и само дългите му мигли потрепваха леко.

Ах, че лошо! Оризът ще изстине! Чаят ще престои!

Маса си заблъска главата какво да прави и му хрумна блестяща идея. Той набра въздух в гърдите си и зверски се изкиха — аап-чих!

Господарят рязко седна в леглото, отвори своите странни на цвят очи и с учудване изгледа седящия васал.

Той пък се поклони ниско, помоли за извинение, че е вдигнал шум, и демонстрира дланта си, опръскана с капчици — един вид, няма как, зов на природата.

И веднага с усмивка подаде на господаря великолепно фаянсово гърне, което беше купил за деветдесет сена. Приятелката му беше казала, че чужденците слагат нощем тоя предмет под леглата си и ходят в него по своите гайджински нужди.

Но господарят май не се зарадва на гърнето и замаха с ръце в смисъл: махни го, разкарай го. Явно не трябваше да купува розовото с красивите цветчета, ами бялото.

После, докато помагаше на господаря да се умие, Маса разгледа бялата му кожа и здравите му мускули. Много му беше интересно да види какви са мъжките устройства на гайджините, но господарят, преди да измие долната част на тялото си, кой знае защо, натири верния си слуга от стаята.

Закуската мина чудесно.

Коства му някое време, докато научи господаря да ползва пръчиците, но гайджините имат ловки пръсти. Така е, понеже са произлезли от маймуни — сами си го признават и хич не се притесняват.

Господарят го зарадва с отличен апетит, само че маниерът му да поглъща храната се оказа интересен. Първо отхапа малко парченце от сколопендрата, после сбърчи лице (явно от удоволствие), дояде го бързо-бързо, жадно удари голяма глътка ечемичен чай. Задави се с чая, закашля се, зина и опули очи. Така е и при корейците — те, когато искат да покажат, че им е вкусно, се оригват. Ще трябва следващия път да направи двойно повече, отбеляза си наум Маса.

След закуска имаха урок по език. Сирота-сан каза, че господарят иска да научи японски, не е като другите чужденци, дето изискват слугите да учат техния език.

Урокът Мина така: господарят показваше различни части на лицето, а Маса ги назоваваше на японски: око — ме, чело — хитаи, уста — кути, вежда — маю. Ученикът си записваше в една тетрадка и повтаряше. Произношението му беше смешно, но Маса, естествено, не си позволи и помен от усмивка.

На отделно листче господарят нарисува човешко лице, обозначи със стрелки различните му части. Дотук всичко беше ясно. Но след това започна да разпитва нещо съвсем неразбираемо.

Маса схващаше някои думи: „Ракуен“, сацумаджин, но така си и остана загадка за какво се отнасяха те. Господарят се преструваше, че седи със затворени очи, после скачаше, олюляваше се, размахваше ръка, кой знае защо бучеше врата на Маса с пръст, показваше му нарисуваното лице и казваше с въпросителна интонация:

— Ме? Кути?

В края на краищата остави Маса напълно объркан, въздъхна, разроши си косата, седна.

А после започна най-необичайното.

Господарят нареди на Маса да застане насреща му, опъна напред ръце със свити юмруци и взе да прави подканящи жестове: демек, удари ме с крак.

Маса изпадна в ужас и дълго отказваше: как може така — да удариш ондзин? Но пък си припомни една интересна подробност, която му беше разказала бившата приятелка. Тя бе наблюдавала през ключалката как мисионерът и жена му си прекарват времето в спалнята и бе видяла как госпожата само по черен корсет, но пък с ботуши за езда, бие сенсея с камшик по голия о-шири, а той я кара да удря още.

Сигурно такъв им е обичаят на гайджините, досети се Маса. Поклони се учтиво и лекичко удари господаря с крак в гърдите, между безсмислено вдигнатите ръце.

Господарят падна по гръб, но веднага скочи. Явно му бе харесало, помоли за още веднъж.

Сега беше се стегнал, следеше всяко движение на Маса, затова не успя да го удари веднага. Тайната на джуджуцу, тоест „изкуството на гъвкавия бой“, е да следиш дишането на противника. Знайно е, че силата навлиза в теб с въздуха и те напуска с въздуха — вдишването и издишването представляват редуване на сила и слабост, на напълване и опустошаване. Затова Маса дочака неговото вдишване да съвпадне с издишването на господаря и повтори атаката.

Господарят отново падна и вече беше напълно доволен. Все пак гайджините не са като нормалните хора.

Щом постигна онова, което искаше, господарят облече красив мундир и отиде в централната част на сградата да служи на руския император. А Маса поразтреби и се настани пред прозореца, откъдето се виждаше градината и отсрещното крило с жилището на консула (как се примиряват слугите да работят за човек с толкова позорна фамилия?).

Още сутринта Маса обърна внимание на камериерката на консула, девойката на име Нацуко. Усетът му подсказа, че има смисъл да жертва за нея малко време — можеше и да се получи.

Виждаше я как чисти, преминавайки от стая в стая. Тя не поглеждаше навън.

Маса отвори широко прозореца, постави огледалото пред себе си и се престори, че се бръсне, точно както преди малко го правеше господарят. Бузите на Маса бяха кръгли и абсолютно гладки, по тях благодарение на Буда нямаше никаква брада, но защо пък да не ги насапуниса с ароматната пяна?

Докато въртеше важно четката, Маса леко мърдаше огледалцето, опитвайки се да прати слънчев отблясък в очите на Нацуко.

Наложи му се да спре за малко, понеже в градината излязоха Сирота-сан и жълтокосата дъщеря на мъртвия капитан. Те седнаха на пейката под младото дръвче гинко и господин преводачът зачете нещо на глас от една книга като ръкомахаше оживено. От време на време хвърляше по някой поглед на госпожицата, тя пък седеше, свела очи и хич не го поглеждаше. Ех, уж учен човек, а не го бива да ухажва жените, съжали Маса преводача. Трябваше направо да й обърне гръб и едвам да й проговаря. Тогава тя нямаше да му се цупи такава, ами щеше да се затръшка — какво има, не изглеждам ли добре?

Те поседяха около половин час и си тръгнаха, а книгата забравиха на пейката. Маса се надигна на пръсти и успя да види обложката — на нея имаше гайджин с къдрици по главата и къдраво окосмен по целите бузи — досущ като орангутана, който Маса бе видял миналата седмица в парка Асакуса. Там имаше разни интересни работи, погледа един, който беше майстор на пръдните, жена, която пушеше с пъпа си, и човек паяк с глава на старец и тяло на петгодишно момче.

Пак хвана огледалото, повъртя го насам-натам половин час и най-сетне постигна своето. Нацуко се заинтересува защо слънцето постоянно й свети в очите. Заозърта се, надникна през прозореца и видя слугата на господин вицеконсула. Но дотогава Маса, разбира се, вече беше оставил огледалото на перваза и свирепо опулен размахваше пред лицето си острия бръснач.

Девойката замръзна и чак зяпна — виждаше я много добре с крайчеца на окото си. Той свъси вежди, понеже жените ценят суровите мъже, изду буза с език, както преди малко бе видял да прави господарят, и се обърна към Нацуко в профил, за да не се притеснява да разгледа новия си съсед по-добре.

След около час ще трябва да излезе в градината. Уж за да изчисти меча на господаря (тесничък, в красива ножница, с позлатена дръжка). Няма съмнение, че и Нацуко ще си намери някоя работа в градината.

Камериерката го позяпа около минута и изчезна.

Маса се подаде през прозореца, беше важно да разбере защо си е тръгнала — господарката ли я е повикала, или той не е успял да направи достатъчно ярко впечатление.

Дочу леко шумолене отзад.

Камердинерът на Ераст Петрович понечи да се обърне, но изведнъж неудържимо му се приспа. Маса се прозина, протегна се и се свлече на пода. Захърка.

 

 

Ераст Петрович се събуди от оглушителен звук с неясен произход, скочи в леглото и в първия момент се уплаши: на пода бе седнал странен азиатец с кариран панталон, бяла престилка и черно бомбе. Азиатецът втренчено гледаше титулярния съветник и като видя, че оня се е събудил, се приведе напред като китайска кукла.

Чак сега Фандорин позна новия си слуга. Как му беше името? Ах да, Маса.

Закуската, приготвена от туземния Санчо Панса, беше кошмарна. Как могат да ядат това слузесто, миризливо, противно нещо? Ами суровата риба? Ами лепкавият ориз, дето остава по цялата уста? Какво представлява тегавият маджун с цвят на диария май беше по-добре да не мисли. Фандорин, който не искаше да обижда японеца, побърза да изгълта всичките тия отрови и ги прокара с чай, който май беше сварен от рибешки люспи.

Опитът да се състави словесен портрет на подозрителния старец от „Ракуен“ излезе несполучлив — без преводач не ставаше нищо, а чиновникът още не беше решил допустимо ли е да посвещава Сирота в подробностите на следствието.

Затова пък показният урок по японски ръкопашен бой мина много добре. Оказа се, че английският бокс е безсилен срещу него. Маса се движеше с невъобразима скорост, нанасяше силни и точни удари. Колко умно е измислено — да се биеш с крака, а не с ръце! Та долните крайници са и по-здрави, и по-силни! Заслужаваше си да се изучи това изкуство.

След това Ераст Петрович облече мундира с червените маншети и се упъти към канцеларията да се представи формално на началството — все пак беше първият ден на новата му служба.

Доронин седеше в кабинета си, облечен с всекидневен лек костюм, махна с ръка, като видя мундира — какви са тия глупости?

— Разказвайте бързо! — възкликна той. — Знам, че се върнахте сутринта и с нетърпение чаках да се събудите. Наясно съм, разбира се, че идвате с празни ръце — в противен случай щяхте веднага да дойдете с доклад, но все пак искам да знам подробностите.

Фандорин изложи накратко постните резултати от първото следствено мероприятие и обясни, че е готов да се посвети на рутинните си занимания, доколкото бездруго няма други задачи поне докато не постъпят сведенията от японските агенти, които следят Гърбавия. Консулът се замисли.

— И така, с какво разполагаме? Клиентите не се явяват на уговореното място, с което задълбочават подозренията спрямо тях. Японската полиция издирва трима мъже, говорещи сацумски диалект и носещи мечове. При това единият от тях, тоя с изсъхналата ръка, е сложил на дръжката на меча си шкурка (ако на капитана не му се е привидяло). Едновременно с това вашата група се съсредоточава върху съдържателя на „Ракуен“ и върху неизвестния старец, когото вашият слуга е видял да минава покрай Благолепов. Словесния портрет ще го съставим, аз ще поговоря с Маса. Значи така, Фандорин. Забравете засега вицеконсулските си задължения. Сирота ще се справи сам. Вие трябва час по-скоро да изучите Сетълмента и околностите му. Това ще облекчи вашата следователска дейност. Хайде да се разходим пеш из Йокохама. Обаче се преоблечете.

— На драго сърце — поклони се Ераст Петрович. — Само първо, ако п-позволите, ще отделя петнайсетина минути, за да обясня на госпожа Благолепова принципа на действие на пишещата машина.

— Добре. Ще мина да ви взема от жилището ви след половин час.

 

 

Той срещна София Диогеновна в коридора, тя май очакваше младия чиновник. Като го видя, се изчерви и притисна към гърдите си някаква книга.

— Такова, бях я оставила в градината — прошепна тя сякаш за оправдание. — Канджий Мицуович, господин Сирота, ми я даде…

— Обичате ли Пушкин? — хвърли поглед на корицата Фандорин, който се поколеба дали следва отново да изкаже на госпожицата съболезнования по повод кончината на баща й, или вече стига толкова. Реши, че стига — да не вземе пак да ревне.

— Добре пише, макар и доста дълго — отвърна София Диогеновна. — Четохме писмото на Татяна до нейния обект. Какво смело момиче. Аз за нищо на света не бих се престрашила. А стиховете много ги обичам. При нас, преди татко да се пропуши, често се отбиваха господа от флотата, пишеха в албума ми. Един кондуктор от „Свети Пафнутий“ много сърдечни ги пишеше.

— И какво ви допадна най-много? — разсеяно попита Ераст Петрович. Госпожицата се смути и прошепна:

— Не мога да го рецитирам… Срам ме е. Ще го препиша и ще ви го изпратя да видите, бива ли?

В тоя миг от вратата на канцеларията се подаде „Канджий Мицуович“. Той изгледа консула някак странно, поклони се учтиво и докладва, че пишещият агрегат е разопакован и инсталиран.

Титулярният съветник поведе новоназначената машинописка да я запознава с това постижение на прогреса.

 

 

Половин час по-късно, изтормозен от непохватната старателност на ученичката, Ераст Петрович тръгна да се преоблича за екскурзията. Още в преддверието изу късите ботуши, разкопча мундира и ризата, за да не бави Всеволод Виталиевич, който трябваше да се появи всеки момент.

— Маса! — повика титулярният съветник, влизайки в спалнята и веднага видя своя слуга — той мирно спеше на пода, а над спящия бе застинал дребен стар японец с работни дрехи: сива куртка, тесен памучен панталон, сламени сандали, обути върху черни чорапи.

— Какво става тук?… Вие, с-собствено, кой — заговори Фандорин, но млъкна, понеже, първо, съобрази, че туземецът едва ли разбира руски, а на второ място се смая от странното поведение на старчето.

То се усмихна безметежно, по цялото му лице плъзнаха добродушни бръчици, прибра длани в широките си ръкави и се поклони. На главата му имаше плътно прилепнала шапчица.

— Какво му е на Маса? — все пак зададе безсмисления въпрос Фандорин и се втурна към мирно похъркващия камердинер.

Наведе се над него — да, наистина спеше.

Какви са тия щуротии!

— Ей, почакайте! — подвикна титулярният съветник на дядката, който ситнеше към вратата.

Старчето не спря и чиновникът с два скока го настигна, хвана го за рамото. По-точно се опита да го хване. Без да се обръща, туземецът леко се люшна встрани и пръстите на вицеконсула сграбчиха въздуха.

— Настоявам за обяснение, драги господине — Ераст Петрович взе да се ядосва. — Кой сте вие? И какво правите тук?

Тонът му, пък и самата ситуация в края на краищата трябваше да направят тия въпроси разбираеми и без превод.

Старчето проумя, че няма да бъде оставено на мира да си тръгне, и се обърна с лице към чиновника. Вече не се усмихваше. Черни блестящи очи като два разжарени въглена наблюдаваха Фандорин спокойно и внимателно, сякаш решаваха някаква сложна, но не дотам важна задача. Тоя хладнокръвен поглед окончателно вбеси Ераст Петрович.

Азиатецът беше дяволски съмнителен! Явно бе проникнал в къщата с някаква престъпна цел.

Титулярният съветник протегна ръка, за да улови крадльото (а може би и шпионина) за врата. Тоя път старецът не се отстрани, а удари китката на Фандорин с лакът, без да вади дланите си от ръкавите.

Ударът беше съвсем лек, почти неусетен, но ръката му изтръпна, схвана се и увисна като въже — изглежда, лакътят бе улучил някакъв нервен център.

— Ах, дяволите да те!… — кресна Ераст Петрович.

Скочи му с прекрасно ляво кроше, което трябваше да размаже нахалния старчок по стената, но юмрукът, описал мощна дъга, само разсече въздуха. Освен това инерцията завъртя чиновника около собствената му ос и го обърна с гръб към туземеца.

Подлият старец незабавно се възползва от това — другият му лакът удари Фандорин по врата — пак съвсем лекичко, но краката на младежа се подкосиха. Той рухна по гръб и с ужас усети, че нито една част от тялото му не се подчинява.

Това приличаше на кошмарен сън.

А най-ужасното нещо бе твърдият, пламтящ поглед на стареца, който сякаш проникваше право в мозъка на поваления вицеконсул.

Страшният старец се наведе над него и тогава се случи най-невероятното. Той най-сетне извади ръцете си от ръкавите. В дясната се гърчеше и зееше хваната за врата змия — сивкавокафява, с блестящи капковидни очи.

Падналият измуча, нямаше сили за нищо повече.

Змията плавно се изсипа от ръкава, изпружинира на гърдите на Фандорин. Той усети на шията си — където ризата му беше разкопчана — нейното студено и грапаво докосване.

Ромбоидната й глава се люшна на сантиметри от лицето му. Ераст Петрович я чуваше как тихо, накъсано съска, виждаше острите й зъби, раздвоения език, но не можеше да помръдне и на косъм. По челото му струеше ледена пот.

Чу се странно цъкане с език — тоя звук издаваше старецът, сякаш подканяше влечугото да не се бави.

Главата й се люшна към гърлото на Фандорин и той побърза да зажуми. През ума му прелетя мисълта, че нищо не може да бъде по-страшно от тоя ужас, а смъртта ще бъде благословено избавление.

Измина секунда, втора, трета. Ераст Петрович отвори очи и не видя змията пред себе си. Но тя беше тук, усещаше нейните движения.

Гадината май възнамеряваше да се настани по-удобно на гърдите му — тя се уви в кръг, опашката й се плъзна под ризата му и го загъделичка отстрани.

Фандорин с мъка фокусира погледа си върху стареца. Както и преди, той гледаше втренчено парализирания, но нещо се бе променило в тия очи-въглени. Сега в тях се четеше нещо като учудване. Или любопитство?

— Ераст Петрович — дочу се някъде от много далеч — Фандорин! Може ли да вляза?

Това, което последва, не отне и секунда.

Старият японец с два безшумни скока се озова до прозореца, подскочи, преобърна се във въздуха, подпря се с ръка на перваза и изчезна.

А на прага изникна Всеволод Виталиевич, с панама, с бастунче, готов за разходката.

Фандорин усети тръпки във врата, откри, че може да обърне глава.

Завъртя я, но не видя стареца, само завесата се поклащаше леко.

— Какво става тук? Пепелянка! — закрещя Доронин. — Не мърдайте!

Змията уплашено се стрелна от гърдите на Ераст Петрович към ъгъла на стаята. Консулът хукна след нея и започна да удря с бастун по пода толкова яростно, че пръчката се пречупи след третия удар.

Титулярният съветник с мъка отлепи тила си от пода, парализата май постепенно преминаваше.

— Д-да не спя? — изломоти той, едва мърдайки език. — С-сънувах, че тук има змия…

— Не е сън — Доронин погнусен, с носна кърпа в ръка, вдигна убитото влечуго за опашката.

Бутна очилата си към носа, разгледа змията внимателно. Отиде до прозореца, изхвърли я навън. Погледна осъдително хъркащия Маса, въздъхна тежко.

После взе стола, седна срещу вяло мърдащия на пода помощник и впери в него тежък поглед.

— И така, драги мой — сурово поде консулът. — Дайте да си говорим направо, без заобикалки. Ама че ангелче се изкарахте снощи! По бардаци не ходим, за опиомани не сме и чували… — Доронин смръкна дълбоко. — Не мирише на опиум. Значи предпочитате инжекциите? Знаете ли как се нарича това вашето? Наркотичен припадък. Хич не ми клатете глава, да не съм вчерашен! Сирота ми разказа за снощните ви подвизи в оня вертеп. Ама и хубав слуга сте си намерили! Той ли ви достави наркотика? Той, разбира се, кой друг! И той взима, и на господаря дава. Кажете ми само едно нещо, Фандорин. Отдавна ли се пристрастихте?

Ераст Петрович изстена, заклати глава.

— Вярвам ви. Още сте много млад, недейте да се погубвате! Предупредих ви: наркотикът е смъртоносен, ако не умееш да се държиш в ръце. Насмалко да загинете поради най-нелепата случайност! В стаята се е промъкнала мамуши, а вие и двамата сте в наркотичен транс, тоест в най-безпомощното възможно състояние!

— Кой? — отпаднало попита титулярният съветник. — Кой се е промъкнал?

— Мамуши. Японска пепелянка. Името й е нежно, но през май, след зимния сън, мамуши са особено опасни. Ако ви ухапе по крака или по ръката, може и да се размине, но ако е по врата, смъртта е сигурна. Понякога тия мамуши доплуват по каналите от оризовите полета до Сетълмента, вмъкват се по дворовете, дори по къщите. Миналата година една такава гадина ухапа сина на един белгийски търговец. Не можаха да го спасят. Е, какво мълчите?

Ераст Петрович мълчеше, понеже нямаше сили за обяснения. Пък и какво можеше да каже? Че в стаята е имало старец с горящи като въглени очи, който е излетял през прозореца? Тогава консулът щеше окончателно да се убеди, че помощникът му е закоравял наркоман и халюцинира. По-добре е да отложи тоя фантастичен разказ за после, когато спре да му се вие свят и си възвърне членоразделната реч.

Честно казано, младежът още не беше съвсем сигурен, че станалото е истина. Та мигар такива неща се случват?

 

 

— … Обаче тоя скоклив старец, който носи отровни змии в ръкавите, не ми се е привидял. Имам сигурно доказателство, което ще ви представя по-късно — завърши Фандорин и обиколи с поглед слушателите: сержант Локстън, инспектор Асагава и доктор Туигс.

Целия преден ден титулярният съветник прекара на легло, съвземайки се бавно, и чак след десетчасов дълбок сън успя напълно да възстанови силите си.

А сега в полицейския участък разказваше невероятната история, която му се беше случила, на членовете на следствената група.

Асагава попита:

— Господин вицеконсул, съвсем сигурен ли сте, че е същият старец, който е ударил капитана в „Ракуен“?

— Да. Маса не го е видял в спалнята, но когато с помощта на преводача го помолих да опише човека от „Ракуен“, всичко съвпадна: и ръстът, и възрастта, и най-важното тоя особен пронизващ поглед. Няма никакви съмнения, той е. След срещата си с интересния господин съм готов да повярвам, че той е нанесъл смъртоносната рана на Благолепов с едно-единствено докосване. „Дим мак“ — така го бяхте нарекли, докторе, ако не се лъжа?

— Но защо е искал да убие и вас? — попита Туигс.

— Не мен. Маса. Старият факир е научил отнякъде, че следствието разполага със свидетел, който може да разпознае убиеца. Планът му очевидно е бил да приспи моя камердинер, да му пусне мамуши и всичко това щеше да изглежда като нещастен случай, още повече такива неща са ставали в Сетълмента. Моята поява му е попречила да осъществи тоя замисъл. Неканеният гост е бил принуден да се заеме с мен и го направи толкова сръчно, че не успях да окажа и най-малка съпротива. Не разбирам защо още съм жив… въртят ми се толкова много въпроси, че не ми ги побира главата. Но най-важният от тях е — откъде старецът е научил за съществуването на свидетеля?

Сержантът, който до тоя момент не бе проронил и дума и само мрачно подръпваше от пурата си, заяви:

— Прекалено много дрънкаме. При това пред външни лица. Ето например, какво прави тук тоя англичанин? — и неучтиво посочи с пръст доктора.

— Носите ли я, мистър Туигс? — вместо отговор се обърна към лекаря Фандорин.

Оня кимна и извади от чантата си нещо плоско и дълго, увито в кърпа.

— Ето я, непокътната. А пък на покойника оставих една от моите, колосана, да не лежи с гол врат в гроба — рече Туигс, показвайки целулоидната яка.

— Можете ли да с-сравните отпечатъците? — титулярният съветник на свой ред разгърна един пакет и извади от него огледало. — То лежеше на прозореца. Докато правеше своето салто, моят т-тайнствен гостенин се опря на него с цяла ръка.

— Що за глупости? — промърмори Локстън, докато наблюдаваше как Туигс разглежда отпечатъците през лупа.

— Палецът е същият, едно към едно! — тържествено обяви докторът. — Отпечатъкът е като върху целулоидната яка. И делтата, и примката, и разклоненията — всичко съвпада!

— Моля-моля? Какво е това — бързо пристъпи напред Асагава. — Някаква новост на полицейската наука?

Туигс със задоволство подхвана обясненията:

— Засега е само хипотеза, но вече е доста сериозно проверена. Моят колега доктор Фолдс от болницата „Цукиджи“ пише научна статия по въпроса. Вижте, джентълмени, рисунъкът по възглавничката на пръстите ни е уникален и неповторим. Можете да срещнете двама души, които си приличат като две капки вода, но не е възможно да се открият два напълно идентични отпечатъка. Това е било известно още в древен Китай. Вместо подпис работниците са оставяли върху договора отпечатък от палеца си — такъв печат не може да се подправи.

Сержантът и инспекторът го зяпаха с почуда, а докторът навлизаше все по-дълбоко в исторически и анатомични подробности.

— Колко велико нещо е прогресът! — възкликна иначе сдържаният Асагава. — Няма тайни, които той не би могъл да разгадае!

Фандорин въздъхна:

— Има, и още как. Как например прогресът би обяснил какви ги върши нашето енергично старче? Убийство със забавено действие, изпадане в летаргия, временна парализа, пепелянка в ръкава… Мистика!

Асагава и Туигс се спогледаха.

— Шиноби — рече инспекторът.

Докторът кимна.

— И аз веднага се сетих за тях, щом чух за мамуши в ръкава.

О, колко мъдрост

и тайни в сърцето на

змия мамуши.