Борис Акунин
Диамантената колесница (20)

Подранилият сливов дъжд

Доронин стоеше пред прозореца и гледаше как по стъклото се стичат ручейчета.

— Байу, „сливовият дъжд“ — рече той разсеяно. — Нещо е подранил, обикновено започва в края на май.

Вицеконсулът не подхвана беседата за природните явления и отново се възцари мълчание.

— Добре — обърна се най-сетне консулът. — Преди да седна да пиша рапорт до негово превъзходителство, нека огледаме отново цялата верига от факти. Аз ще ги изреждам, а вие ще казвате точка по точка факт ли е това, или не. Става ли?

— Става.

— Отлично. Да започваме. Имало едно време един субект, надарен с почти вълшебни способности. Да го наречем Безликия (Ераст Петрович потръпна при спомена за „последната усмивка“ на днешния самоубиец). Използвайки невероятното си изкуство, Безликия убива капитан Благолепов, при това така умело, че всичко щеше да си остане скрито-покрито, ако не беше един прекалено педантичен вицеконсул. Факт?

— П-предположение.

— Което въпреки всичко бих отнесъл към фактите в светлината на последвалите събития. А именно: опита да бъде ликвидиран вашият Маса, свидетелят на убийството. Опит, който е не по-малко, а дори и по-екзотичен от самото убийство. Както казвате вие в полицията, почеркът на престъпника съвпада. Факт?

— Така изглежда.

— Престъпникът обаче не успява да унищожи Маса, отново му пречи пустият вицеконсул. По такъв начин вместо един свидетел се появяват двама.

— Но защо не ме уби? Бях напълно б-безпомощен. Хайде, змията не ме ухапа, но той със сигурност е имал още хиляда начина да ме очисти.

Доронин скромно сложи ръка на гърдите си.

— Забравяте, приятелю, че в тоя момент на сцената се появява вашият покорен слуга. Да убиеш консула на велика сила означава да предизвикаш сериозен международен скандал. Такива неща не са се случвали от времето на Грибоедов^[1]. Тогава се наложило персийският шах за уреждане на конфликта да преподнесе на царя най-големия диамант от своята корона, тежал деветдесет карата. Как мислите — оживи се Всеволод Виталиевич — на колко карата биха оценили мен? Вярно е, че аз не съм посланик, а само консул, затова пък имам повече дипломатически стаж от Грибоедов. Пък и скъпоценните камъни в наши дни поевтиняха… Добре, шегата настрана. Фактът е, че Безликия не е посмял или не е пожелал да ме убие. Вече имахте възможността да се убедите, че в Япония дори разбойниците са патриоти.

Това твърдение не убеди особено Ераст Петрович, но той не възрази.

— Впрочем не чух благодарност за спасения живот — престори се на засегнат консулът.

— Благодаря.

— За нищо. Продължаваме. След несполучливото начинание с пълзящата гад Безликия научава отнякъде, че следствието разполага със странна нечувана улика — отпечатъци от неговите пръсти. За разлика от Бухарцев, пък и от вашия покорен слуга, да си призная, Безликия се отнася твърде сериозно към това обстоятелство. И аз се досещам защо. Нали съставихте словесен портрет на човека, когото Маса е видял в „Ракуен“?

— Да.

— Съвпада ли той с белезите на вашия неканен гост?

— Минимално. Само що се отнася до ръста — малко над два аршина, и крехкото телосложение. Но в Япония подобно телосложение не е рядкост. Във всичко останало… Маса е видял във вертепа грохнал старец, прегърбен, с тресяща се глава, с пигментни петна по лицето. Докато моето с-старче беше съвсем бодро и свежо. Не бих му дал повече от шейсет.

— Точно така — вдигна пръст консулът. — За нинджите е известно, че са вещи в промяната на облика си. Но ако теорията на мистър Фолдс е вярна, отпечатъците от пръсти не подлежат на промяна. Приликата на следите по яката и по огледалото го потвърждават. Така или иначе, Безликия се решава на безпрецедентно дръзка крачка — да унищожи уликите директно в кабинета на началника на полицията. Опитва се да избяга, но безрезултатно. Интересно, че преди смъртта си произнася: „Конгоджо.“

— Правилно ли съм го запомнил?

— Да. „Конгоджо“ ще рече „диамантена колесница“.

— Моля? — учуди се титулярният съветник. — В какъв смисъл?

— Сега не му е времето да започваме подробна лекция относно будизма, затова ще го обясня кратко и опростено. В будизма съществуват два основни клона, така наречените Колесници. Всеки, който жадува Освобождение и Светлина, може да избере в коя от тях да се качи. Малката Колесница се носи по пътя, който води към спасението само на твоята собствена душа. Голямата Колесница е за оногова, който иска да спаси цялото човечество. Привърженикът на Малкия път се стреми да постигне статут на архат, абсолютно свободно същество. Привърженикът на Големия път може да стане бодхисатва — идеално същество, което е изпълнено със състрадание към всичко на тоя свят, но не желае да вкуси Свободата, докато всички останали не са се освободили.

— Повече ми допадат б-бодхисатвите — отбеляза Ераст Петрович.

Доронин се усмихна.

— Това е така, понеже те са по-близки до християнската идея за саможертвата. Аз пък съм мизантроп и бих предпочел да стана архат. Страх ме е само, че не съм достатъчно праведен.

— Тогава какво представлява Диамантената колесница?

— Това е съвсем обособено разклонение на будизма, твърде заплетено и изобилстващо от тайни. Непосветените не знаят много за него. В съответствие с това учение човек може да постигне просветление и да стане Буда още приживе, но за целта се изисква особено твърда вяра. Затова колесницата се нарича диамантена — нали в природата не съществува нищо по-твърдо от диаманта.

— Абсолютно не проумявам — каза след размисъл Фандорин. — Как можеш да постигнеш просветление и да станеш Буда, щом вършиш убийства и правиш мръсотии?

— Точно в това няма нищо чудно. Малко ли гадости се вършат в нашата църква и все в името на Христа и спасяването на душата? Не е в учението работата. Познавам монаси от сектата шингон, която изповядва пътя на Диамантената колесница. Просветляват си се, никому не пречат. Не допускат външни хора в своите работи, но и те самите не се интересуват от чуждите. При това хич не са фанатици. Трудно е да си представи човек някого от тях как си реже физиономията с крясък: „Конгоджо!“ И най-важното, никога не съм чувал тая формула да има магическо значение… Разбирате ли, в японския будизъм се смята, че някои сутри или словесни формули притежават магическа сила. Съществува сакралното заклинание „Наму Амида буцу“, знаем Лотосовата сутра — „Наму мьохо ренгекьо“. Монасите ги повтарят хиляди пъти, вярвайки, че по тоя начин ще се придвижат по Пътя на Буда. Вероятно съществува и някаква фанатична секта, която е възприела заклинанието „Конгоджо“… — Всеволод Виталиевич сви рамене. — Уви, европеец не е състояние да се оправи с тая материя. Да се връщаме при Безликия, докато не сме се изгубили вдън горите будистки. Нека проверим логическата последователност на събитията. Въпрос: защо е убит Благолепов? Отговор: защото е дрънкал наляво и надясно за нощните си пътници. Май няма друга причина да се изпраща такъв майстор на убийствата срещу толкова незначително човече. Така ли е?

— Така е.

— Безликия е нинджа, а тях, както знаем от историята, ги наемат срещу пари. Отделен е въпросът откъде през хиляда осемстотин седемдесет и осма година се е взел нинджа и може би никога няма да научим отговора му. Но щом се е намерил човек, който е приел да живее и умре по законите на тая секта, той със сигурност се е и прехранвал по техния начин. С други думи, бил е наемник. Въпрос: кой го е наел. Отговор: не се знае. Въпрос: за какво са го наели?

— Да прикрива и пази тримата самураи от Сацума? — предположи Фандорин.

— Най-вероятно. Наемането на такъв майстор струва много пари. Откъде бивши самураи може да разполагат с толкова пари? Значи в играта участват сериозни задкулисни играчи, способни да правят високи залози, за да приберат „банката“. А „банката“ е известна — това е министър Окубо. Точно това ще напиша в рапорта си до посланика. Ще добавя също, че ръководител, свръзка или посредник на сацумските самураи е съдържателят на игралния дом. Японската полиция го следи и към днешна дата това е единствената ни нишка. Какво ще кажете, Фандорин? Дали не пропуснах нещо при анализа на ситуацията?

— Анализа си го бива — призна титулярният съветник.

— Мерси — консулът махна тъмните си очила, уморено разтърка очи. — Само че началството не ме цени толкова за способността ми да правя анализи, колкото за умението да предлагам решения. Какво пишем в резюмиращата част на доклада?

— Изводите — Фандорин също отиде до прозореца и погледа как листата на акацията се полюшват от дъжда. — А те са четири на брой. Заговорниците разполагат с агент в полицейските кръгове. Това първо.

Доронин трепна:

— Откъде ви хрумна?

— От фактите. Първо убиецът научава, че разполагам със свидетел за убийството на Благолепов. След това някой предупреждава сацумците за засадата в г-годауна. Накрая нинджата е знаел за съществуването на отпечатъците от пръсти и за мястото, където ги държим. Изводът може да бъде само един: заговорниците са свързани или с някого от моята група, или с едно от лицата, които получават сведения за хода на разследването.

— Като мен например?

— Например като вас.

Консулът свъси вежди, помълча.

— Добре, с първия извод нещата са ясни. По-нататък?

— Гърбавия безспорно знае за следенето и в никакъв случай няма да тръгне да се свързва със сацумците. Това второ. Следователно трябва да принудим Гърбавия да действа. Това трето. И за да не изтече отново информация, операцията трябва да се проведе тайно както от общинската, така и от японската полиция. Това четвърто.

Доронин обмисли чутото и скептично поклати глава:

— Добре, звучи разумно. Но какво ще рече „да принудим Гърбавия да действа“? Как си го представяте?

— Необходимо е Семуши да се отърве от проследяването. Тогава непременно ще хукне да търси своите съучастници. И ще ме заведе при тях. Но за провеждането на тая операция се нуждая от разрешение за самостоятелни действия.

— Какви точно?

— Засега не знам — отвърна безстрастно титулярният съветник. — Каквито се наложи.

— Не щете да кажете? — разбра го Доронин. — Ами правилно. Че ако и тая операция ви се провали, ще вземете и мен да ме пишете шпионин. — Той потропа с пръсти по стъклото на прозореца. — Вижте какво, Ераст Петрович. За да е съвсем чист експериментът, няма да съобщавам вашите изводи дори на посланика. Колкото до разрешението, смятайте, че сте го получили от непосредствения си началник. Действайте както намерите за добре. Само че… — консулът леко се смути. — Може би ще се съгласите да ме вземете… не-не, не става дума за доверено лице, ама поне за изпълнител? Няма да ви е лесно сам, без помощници. Аз не съм нинджа, разбира се, но бих могъл да изпълня някоя не много сложна задача.

Фандорин огледа кекавата фигура на Всеволод Виталиевич и учтиво отклони предложението.

— Благодаря ви. Ще ми стигне и деловодителят Сирота. Макар че не. Първо трябва да говоря с него.

Титулярният съветник се поколеба, спомни си, че японецът в последно време се държи някак странно. Ту се изчервява, ту пребледнява без никакъв повод, гледа под око. В първоначалното извънредно приятелско отношение на служителя към вицеконсула явно имаше промяна.

Ераст Петрович реши да изясни нещата незабавно.

Той влезе в канцеларията, където госпожица Благолепова шумно чукаше с клавишите на „Ремингтона“. Когато видя Фандорин, тя се изчерви, оправи с бързо движение якичката на роклята си и зачука още по-бързо.

— Трябва да поприказвам с вас — тихо произнесе титулярният съветник, застанал над писалищната маса на Сирота, който трепна и пребледня.

— И аз също. Време беше.

Ераст Петрович се учуди. Попита предпазливо:

— Искали сте да приказвате с мен? За какво?

— Не, вие сте пръв — деловодителят се надигна, с решителен жест закопча сюртука си. — Къде ще ви бъде удобно?

Те излязоха в градината, съпроводени от истеричния трясък на „Ремингтона“. Дъждът бе спрял, от клоните се сипеха стъклени капки, над главите им звънко чуруликаха птици.

— Сирота, вие свързахте живота си с Русия. Може ли да ви попитам защо?

Деловодителят изслуша въпроса, напрегнато присви очи. И отговори отчетливо, по военному рязко, сякаш се бе подготвил предварително:

— Господин вицеконсул, реших да свържа живота си с вашата страна, тъй като Япония много се нуждае от Русия. Изтокът и Западът са прекалено различни, няма как да се слеят без посредници. Преди време ролята на мост между Япония и великия Китай изигра Корея. Днес, за да постигнем хармонично сливане с велика Европа, ни е необходима Русия. Благодарение на помощта на вашата страна, обединила в себе си и Изтока, и Запада, моята родина ще процъфти и ще се влее в редиците на великите световни сили. Разбира се, не веднага, а след двайсет-трийсет години. Затова служа в руското консулство…

Ераст Петрович се прокашля смутено — той не бе очаквал толкова ясно формулиран отговор, а идеята изостанала азиатска страна след двайсет години да се превърне във велика сила бе направо смехотворна. Но не биваше да обижда японеца.

— Ясно — проточи Фандорин, усещайки, че не се е приближил много до целта.

— Освен това имате много хубава литература — додаде деловодителят и се поклони, с което даде да се разбере, че няма какво повече да добави.

Настъпи пауза. Титулярният съветник се чудеше дали да не попита директно: „Защо през цялото време ме гледате с такава омраза?“ Само че това сигурно ще бъде чудовищно невъзпитано според японския етикет.

Сирота пръв наруши мълчанието:

— Това ли е всичко, което искаше да научи господин вицеконсулът? — в гласа му се долавяше изненада.

— С-собствено казано, да… А вие за какво искахте да говорим?

Бледият деловодител стана ален. Преглътна. Прокашля се.

— За капитанската дъщеря — и като видя изумлението в очите на събеседника, поясни: — За София Диогеновна.

— Какво за нея?

— Господин вицеконсул, вие с нея… врюбен ли сте в нея?

Японецът обърка „р“ и „л“ в ключовата дума, пък и самото предположение бе толкова невъобразимо, че Ераст Петрович не можа веднага да проумее смисъла на въпроса.

Вчера вечерта, когато се върна от полицията, младежът откри в спалнята си на нощното шкафче силно парфюмиран плик без надпис. Отвори го и намери вътре лист розова хартия. И четири реда, изписани със старателен почерк, с всевъзможни винетки и заврънкулки:

Дойде беда, сърце не трае,

спаси ме ти, ела при мен!

Ако не дойдеш, знай тогава,

че ще погина зарад теб.

Озадаченият Фандорин отиде да попита Маса. Показа му плика и слугата разигра малка пантомима: дълга плитка, големи кръгли очи, две кълба пред гърдите. „Госпожица Благолепова“, досети се Ераст Петрович. И си спомни, че тя бе обещала да му препише от албума любимото си стихче, чийто автор бе кондукторът от „Свети Пафнутий“. Мушна листчето в първата попаднала книга и съвсем забрави за него.

А гледай само какви сериозни душевни драми се разигравали.

— Ако обичате госпожа Благолепова, ако имате бла-го-родни намерения, аз ще се оттегля… Наясно съм, че вие сте й съ-на-родник, вие сте красив, богат, а какво мога да й предложа аз? — Сирота бе страшно развълнуван, произнасяше старателно сложните думи и не гледаше Фандорин в очите, главата му бе приведена чак до гърдите. — Но ако… — гласът му потрепери. — Ако вие възнамерявате да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка… Искате ли?

— Какво да искам? — изтърва нишката на разговора титулярният съветник, който се справяше много по-добре с дедукцията, отколкото с интимните разговори.

— Да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка?

— Не, не искам.

— Съвсем не искате? Честна дума?

Ераст Петрович се замисли, спомни си дебелата плитка на госпожица Благолепова, телешкия й поглед, стихчето от албума и се постара думите му да звучат максимално честно.

— Съвсем не искам.

— Значи, имате бла-го-родни намерения? — стана още по-мрачен горкият деловодител. — Ще направите на София Диогеновна пред-ло-же-ние?

— Ама откъде-накъде? — започна да се ядосва Фандорин. — Аз изобщо не се интересувам от нея!

Сирота вдигна очи, лицето му се разведри за миг, но веднага отново присви очи със съмнение:

— И вие отидохте в „Ракуен“, рискувахте си живота там, а сега й плащате от соб-стве-ния си джоб не защото я обичате?

На Ераст Петрович изведнъж му дожаля за него.

— И през ум не ми е минавало — меко каза вицеконсулът. — Уверявам ви. Не намирам в госпожа Благолепова абсолютно нищо, което… — той спря, за да не нарани чувствата на влюбения деловодител. — Не, разбира се, т-тя е много мила и така да се каже…

— Тя е най-добрата девойка на света! — строго го прекъсна Сирота. — Тя е… тя е капитанската дъщеря! Като Маша Миронова! Но щом като не обичате София Диогеновна, защо правите толкова много неща за нея?

— Как бих могъл да не й помогна? Та вие сам го казахте: тя е самотна, беззащитна, в чужда страна…

Сирота въздъхна и тържествено обяви:

— Аз обичам госпожа Благолепова.

— Д-досетих се вече.

Внезапно японецът тържествено се поклони, при това не по европейски, с навеждане на главата, ами се сгъна надве. И не се изправи веднага, а изчака пет секунди. Сега той гледаше Фандорин в очите, а в неговите блестяха сълзи. От вълнение отново заразмества „р“ и „л“.

— Вие сте браголоден човек, господин вицеконсур. Аз съм ви вечно задържен!

Скоро половин Япония ще ми е вечно задължена, пошегува се мислено Ераст Петрович, за да не признае пред себе си, че е трогнат.

— Само за едно съжарявам — въздъхна Сирота — Никога няма да мога да ви се отпратя за вашето браголодство.

— Можете, много добре можете — титулярният съветник го подхвана под ръка. — Дайте да се приберем на сухо в моята квартира. Че тоя дяволски сливов дъжд не ще да спре.

Без чадър излез,

щом ръми от небето

сливовият дъжд.