Борис Акунин
Диамантената колесница (51)

Разлятото саке

Тамба рече:

— Трябва да се пада, както пада на земята боровата игличка — безшумно и плавно. А ти падаш като отсечено дърво. Мо иккай^[1].

Ераст Петрович си представи бор, клоните му, обрасли с иглици, ето — една игличка се откъсна и бавно, с въртене полетя надолу, меко легна в тревата. Той подскочи, преобърна се във въздуха, строполи се по корем.

— Мо иккай.

Игличките се сипеха една през друга, въображаемото клонче съвсем се оголи, наложи се да се захване със следващото, но след всяко падане се чуваше неизменното:

— Мо иккай.

Ераст Петрович послушно си докарваше все нови и нови синини, но най-много от всичко му се искаше да се научи да се бие — дори да не е като Тамба, поне колкото незабравимата Неко-чан. Джонинът обаче не бързаше, засега се ограничаваше с теорията. Обясняваше, че първо трябва да се изучат поотделно трите принципа на схватката: нагаре — плавност, хенкан — променливост, и най-сложния от всички ринки охен — способност да импровизираш в зависимост от маниера на противника.

От гледна точка на титулярния съветник най-полезни бяха сведенията за удари по жизненоважните точки. Така, докато овладееше трудно произносимите и още по-трудно разбираеми принципи на нинджуцу, можеше спокойно да оползотворява опита от английския boxing и френската ританица savate.

В съкровеното тефтерче се появиха рисунки на части от човешкото тяло с различни по дебелина (в зависимост от силата на удара) стрелки и загадъчни коментари от рода на: „Сода (6 прешл.) — врем. парализа: леко! ин. мом. Смърт.“ Или: „Ваншун (триглав муск.) — врем. парализа на ръка; леко! — ин. счупване.“

Неочаквано най-сложни излязоха уроците по дишане. Тамба стягаше здраво талията на ученика си с ремък и трябваше да се направят две хиляди вдишвания наред — толкова дълбоки, че долната част на корема да се издуе. След това просто наглед упражнение мускулите така го боляха, че първата вечер Фандорин допълзя до стаята си превит на кълбо и се опасяваше, че няма да може да се люби с Мидори.

Можа.

Тя намаза синините и раните му с лечебно мазило, а после му показа как да прогонва болката и умората с помощта на кецуин — магическо преплитане на пръстите. Под нейно ръководство Ераст Петрович около половин час кълчеше пръсти и ги сплиташе в някакви невъобразимо засукани фигури, след което натъртванията отзвучаха, а тялото му се изпълни с енергия и сила.

През деня любовниците не се срещаха — Фандорин овладяваше тайните на правилното падане и правилното дишане, Мидори пък беше заета с някакви свои работи, но нощите им принадлежаха изцяло.

Титулярният съветник се научи да спи по два часа. Оказа се, че ако владееш изкуството на правилния сън, това време е напълно достатъчно за възстановяване на силите.

В съответствие с мъдрата наука джоджуцу всяка нощ бе различна от преходната и имаше собствено наименование: „Крясък на чапла“, „Златна верижка“, „Лисица и язовец“ — Мидори твърдеше, че еднообразието погубва страстта.

Предишният живот на Ераст Петрович бе обагрен предимно в бяло, цвета на деня. Сега благодарение на краткия сън съществуването стана двуцветно — бяло и черно. От фон, кулиса на истинския живот, нощта се превърна в негова пълноценна част и светът само спечели от това.

Пространството между залеза и изгрева побираше твърде много: и почивката, и страстта, и тихия разговор, и дори шумните игри — та и двамата бяха толкова млади.

Веднъж например се хванаха на бас кой е по-бърз: Мидори в бяг или Фандорин с велосипеда.

Прехвърлиха се оттатък пукнатината, където „Royal Crescent Trycicle“ очакваше своя стопанин, слязоха до подножието на планината и си направиха крос по пътеката.

Отначало Ераст Петрович дръпна напред, но след около половин час се измори да върти педалите, намали темпото и Мидори взе да го настига. Тя тичаше леко, равномерно, дишаше спокойно. Към десетия километър изпревари велосипедиста и започна да увеличава разстоянието помежду им.

Едва сега Фандорин се досети как Мидори бе успяла за една нощ да донесе в Йокохама вълшебната трева масо от южния склон на планината Тандзава. Тя просто бе пробягала петнайсет ри в едната посока и после още толкова в обратната. Сто и двайсет километра! И на следващата нощ още веднъж! Затова се бе засмяла, когато той съжали изтощения кон…

Веднъж той се опита да подхване разговор за бъдещето, но отговорът гласеше:

— В японския език няма бъдеще време, има само минало и сегашно.

— Но нали с нас все нещо ще се случи, с теб и с мен — упорстваше Ераст Петрович.

— Да — отвърна тя сериозно. — Само че още не съм решила какво именно: „Есенно листо“ или „Сладка сълза“. И двата завършека имат своите предимства.

Той изтръпна. Повече не стана дума за бъдещето.

 

 

Вечерта на четвъртия ден Мидори каза:

— Днес няма да се докосваме. Ще пием вино и ще разговаряме за прекрасното.

— Ама как така „няма да се докосваме“? — развълнува се Ераст Петрович. — Ти обеща „Сребърна паяжина“!

— „Сребърната паяжина“ е нощ, прекарана в изтънчена, чувствена беседа, за да се съединят душите с невидими нишки. Колкото по-здрава е тая паяжина, толкова по-дълго ще задържи тя пеперудата на любовта.

Фандорин направи опит да се разбунтува:

— Не ща никакви „Паяжини“. Пеперудата и без това никъде няма да иде! По-добре „Лисицата и язовеца“ като вчера!

— Страстта не търпи повторения и се нуждае от почивка — рече назидателно Мидори.

— Моята не се нуждае!

Тя тропна с крак.

— Кой тук е учителят по джоджуцу — ти или аз?

— Пълно с учители. Това живот ли е? — промърмори капитулиралият Ераст Петрович. — Добре де. Кое е това прекрасно, за което ще си приказваме цяла нощ?

— Например за поезията. Кое поетично произведение обичаш най-много?

Вицеконсулът се замисли, а Мидори постави на масичката малка кана саке и седна с кръстосани крака.

— Ами не знам… — проточи той. — Харесва ми „Евгений Онегин“. От руския поет П-пушкин.

— Рецитирай ми го! И го преведи.

Тя постави лакти на коленете си и се приготви да слуша.

— Но аз не го помня наизуст. Това са няколко хиляди стиха.

— Как може да обичаш стихотворение, в което има няколко хиляди стиха? И защо са толкова много? Ако поетът пише толкова дълго, значи няма какво да каже.

Обиден заради гения на руската поезия, Фандорин попита иронично:

— А колко стиха има в твоето любимо стихотворение?

— Три — отвърна тя сериозно. — Най-много обичам тристишията, хокку. В тях се казва толкова малко и същевременно толкова много. Всяка дума е на мястото си и нито една не е излишна. Сигурна съм, че бодхисатвите разговарят помежду си само с хокку.

— Кажи ми — помоли заинтригуваният Ераст Петрович. — Моля те.

Тя притвори очи и напевно произнесе:

Ловецо мой на

водни кончета — далеч

от мен избяга…

— Красиво е — призна Фандорин. — Само че нищо не разбрах. Какъв е тоя ловец на водни кончета? Къде е избягал? И защо?

Мидори отвори очи, повтори замечтано:

— Доко-маде итта яра… Колко е прекрасно! За да проумееш докрай хокку, трябва да притежаваш или особен усет, или съкровено знание. Ако ти беше известно, че великата поетеса Чийо е написала това стихотворение за смъртта на малкия си син, сигурно нямаше да ме гледаш така отвисоко, нали?

Той млъкна, потресен от дълбочината на силата и чувствата, открили се изведнъж в трите кратки, простички стиха.

— Хокку прилича на телесна обвивка, в която се съдържа невидима, неуловима душа. Тайната се крие в тясното пространство между петте срички на първия стих (той се казва ками-но-ку) и седемте срички на втория стих (той се казва нака-но-ку), а после между седемте срички на накано-ку и петте срички на последния трети стих (който се казва шимо-но-ку). Как да ти го обясня по-разбираемо? — лицето на Мидори се озари от лукава усмивка. — Сега ще опитам. Хубавото хокку прилича на силует на красива жена или на умело оголена част от нейното тяло. Контурът, детайлът са по-вълнуващи от цялото.

— Аз пък предпочитам цялото — заяви Фандорин и сложи ръката си на коляното й.

— Защото си хлапак и дивак — ветрилото й болезнено го удари през пръстите. — За изтънчения човек е достатъчно да зърне само крайчеца на Красотата и неговото въображение моментално ще дорисува останалото, дори многократно ще го украси.

— Между другото, това го е казал Пушкин — промърмори титулярният съветник и подуха ударените си пръсти. — А твоето любимо стихотворение макар да е красиво, е много тъжно.

— Истинската красота винаги е тъжна.

Ераст Петрович се учуди:

— Така ли?

— Съществуват две красоти: красотата на радостта и красотата на тъгата. Вие, хората на Запада, предпочитате първата, ние — втората. Защото красотата на радостта е недълготрайна като полета на пеперуда. А красотата на тъжното е по-вечна от камък. Кой си спомня за милионите щастливи влюбени, които мирно са изживели живота си, остарели са и са умрели? А за трагичната любов се съчиняват пиеси, които живеят столетия. Нека пием, а после ще разговаряме за Красотата.

Но не им бе съдено да разговарят за красотата.

Ераст Петрович вдигна своята чашка и каза: „Пия за красотата на радостта.“ „Аз пък съм японка и пия за красотата на тъгата“ — отвърна Мидори и изпи своята, а той не успя.

Нощта бе разкъсана от страшен крясък: „Цумеее!!!“ Отвърна му рев, нададен от множество гърла.

Ръката на Фандорин трепна, сакето се разля по татамито.

Трепна ръката,

Саке заля масата.

Лоша поличба.