Борис Акунин
Диамантената колесница (12)

Искри по острието на катаната

— Трима сацумци? Мечове, увити във вързопи? И са наричали Окубо „куче“? Това може да е нещо много, много сериозно — рече угрижен Доронин. — Всичко в тая история е подозрително, особено дето са използвали катера. Това е най-добрият начин да се озовеш право в сърцето на столицата, без да минеш през заставите и постовете по пътя.

Ераст Петрович завари Всеволод Виталиевич у дома, в лявото крило на консулството. Доронин се бе прибрал от откриването на благонравното учреждение и последвалата го вечеря и се стягаше за Ергенския бал. Златовезаният мундир висеше на гърба на стола, пълничка камериерка японка помагаше на консула да си облече смокинга.

Фандорин много хареса жилището на началника си: обзаведено с лека ратанова мебел, то много сполучливо съчетаваше руското с японската екзотика. Например в ъгъла върху масичка красиво блестеше тумбест самовар, през стъклените вратички на бюфета се виждаха разноцветни гарафи с горчиви и сладки домашни ликьори, обаче картините и свитъците по стените бяха само туземни, на почетно място беше сложена поставка с два самурайски меча, а зад отворената врата се виждаше чисто японска стая, тоест без всякаква мебел и със сламени рогозки по пода.

Неяснотите около смъртта на Благолепов заинтригуваха Всеволод Виталиевич много по-малко, отколкото тримата му нощни пътници. Фандорин дори сметна тая реакция за пресилена, но Доронин разясни причините за своята тревога.

— Не е тайна, че мнозина, особено сред южните самураи, мразят министъра. В Япония политическите покушения са почти също толкова чести, колкото и в Русия. Вярно е, че у нас високопоставените лица ги убиват революционерите, а тук реакционерите, но това е, дето има една приказка, не по врат, а по шия — обществото и държавата страдат еднакво както от левите, така и от десните зилоти^[1]. Окубо е ключова фигура в японската политика. Ако фанатиците успеят да го отстранят, ще се промени целият курс на развитието на империята, при това в крайно опасна за Русия посока. Разбирате ли, Фандорин, министър Окубо е привърженик на еволюцията, на постепенното развитие на вътрешните сили на страната под здравия контрол на правителството. Това е дресьор, който върти бича и не позволява на тигъра да изскочи от клетката. Тигърът е потомствената дълбоко вкоренена войнственост на местното дворянство, а клетката е самият Японски архипелаг. Защо се разтури прословутият триумвират на тримата туземни корсиканци? Заради отношението към войната. Могъщата партия, предвождана от маршал Сайго, любимеца на нашия приятел Сирота, държеше непременно да се завоюва Корея. Тогава Окубо се наложи над опонентите си, понеже е по-умен и по-хитър. Но ако той бъде убит, неизбежно ще надделеят привържениците на бързото развитие чрез военна експанзия, поетите на великата азиатска империя Ямато. Макар че, бога ми, империите на тоя свят и без това са прекалено много, малко остава да се сдърпат и да почнат да си скубят взаимно косите със стоманени нокти.

— Момент — смръщи се Фандорин, който беше извадил тефтерчето си, предназначено да събира сведения за Япония, но все още не бе записал нищо. — Какво я засяга Русия всичко това? Японците ще нападнат корейците — ами да са живи и здрави, ние за какво да се притесняваме?

— Тц-тц-тц, какви детински разсъждения, и то от дипломат — укорително зацъка с език консулът. — Учете се да мислите държавнически, стратегически. Ние с вас отдавна вече сме империя, а империите, приятелю, ги засяга всичко, което се случва на земното кълбо. И най-вече Корея. За японците Корейският полуостров не е нищо повече от мост към Китай и Манджурия, а това е място, в което ние сме се прицелили отдавна. Не сте ли чували за идеите да бъде създадена Жълторусия?^[2]

— Чувал съм. Но не ми допада тая идея. Бога ми, Всеволод Виталиевич, дай Боже да се оправим с вътрешните си проблеми.

— Не му харесвало, виж го ти! — изсумтя консулът. — Вие не сте ли на царска служба? Не ви ли плаща негово величество? Бъдете тогава така добър да вършите своята работа, а мисленето и отдаването на заповеди оставете на ония, на които това се полага по щат.

— Ама как е възможно да не мисли човек? Пък и вие самият никак не приличате на неразсъждаващ изпълнител!

Чертите на Доронин се втвърдиха.

— Тук сте прав. Мисля, разбира се, имам собствено мнение и според силите си се старая да го представя на началството. Макар че, разбира се, и на мен ми се ще понякога… Впрочем това не е ваша работа — ядоса се изведнъж консулът и направи рязък жест с ръка, от който бутонелата му отлетя към ъгъла.

Слугинята клекна, вдигна златното копче, хвана ръката на консула и закопча маншета.

— Домо, домо — благодари й Всеволод Виталиевич и девойката се усмихна с криви зъби, които страшно разваляха красивото й личице.

— Не може ли някой да й каже да се усмихва, без да си отваря устата? — не се сдържа Фандорин.

— Японците имат други представи за женската красота. Ние ценим големите очи, те — малките. Ние обръщаме внимание на формата на зъбите, а те само на цвета им. Смятат неравните зъби за признак на чувственост, изглежда им твърде еротично. Както и щръкналите уши. За краката на японските хубавици по-добре да не приказваме. Поради навика им да седят на петите си повечето японки са с криви крака и патрави. Но има и приятни изключения — додаде изведнъж Доронин със съвсем друг, нежен глас и се усмихна, загледан над рамото на Ераст Петрович.

Чиновникът се обърна.

На вратата на японската стая стоеше жена с изящно сиво-бяло кимоно. В ръцете си държеше поднос с две чаши. Бялото й усмихнато лице се стори на Фандорин невероятно симпатично.

Жената влезе в гостната, стъпвайки безшумно с малките си крачета, обути с бели чорапи, и с поклон предложи чай на гостенина.

— А това е моята Обаяши, която ме обича съгласно подписания договор.

На Ераст Петрович му се стори, че престорената грубост на тия думи е породена от смущение. Всеволод Виталиевич гледаше своята конкубина с мек, дори нежен поглед.

Младият мъж се поклони почтително, дори тракна с токове, за да компенсира резките думи на Доронин. А консулът произнесе няколко изречения на японски и добави:

— Не се притеснявайте, тя не знае нито дума руски. Не я уча.

— Защо?

— Откъде-накъде? — направи лека гримаса Доронин. — За да сключи след мен договор с някой моряк? Нашите нахимовци^[3] пей дават за „мадамка“, която поне малко отбира от руски.

— Че това засяга ли ви? — сухо отбеляза титулярният съветник. — В края на краищата тя ще трябва някак да живее и след края на тая ваша любов по договор.

Всеволод Виталиевич се ядоса:

— Аз ще се погрижа за бъдещето й. Недейте да ме изкарвате някакво чудовище! Разбирам вашата ирония, сам си я изпросих, не трябваше да се пъча толкова цинично. Ако искате да знаете, аз уважавам тая дама и я обичам. И тя ми отвръща със същото извън всякакви договори, да, драги ми господине!

— Тогава се оженете като хората. Какво ви пречи?

Огънят, блеснал в очите на Доронин, угасна.

— Шегувате ли се? Законен брак с японска конкубина? Ще ме напъдят от служба за поругаване достойнството на руския дипломат. И тогава какво? В Русия ли предлагате да я заведа? Та нашият климат и нашите нрави ще я довършат за броени месеци. Ще я зяпат като някоя маймунка. Или да остана тук? Цивилизованото европейско общество ще ме отхвърли. Е, не — в един ярем е невъзможно да впрегнеш и сърна, и кон^[4]… Всичко и без това е отлично. Обаяши нито иска, нито очаква от мен нещо повече — Всеволод Виталиевич чак се изчерви, понеже разговорът навлизаше все по-дълбоко в сферата на частното.

Но на Фандорин, който се чувстваш обиден заради дамата, и това му се видя малко.

— Ами ако се роди дете? — възкликна той. — И за него ли ще се „погрижите“? Ще се откупите, с други думи?

— Не мога да имам деца — ухили се Доронин. — Казвам го без каквото и да е притеснение, понеже няма нищо общо с половото безсилие. Тъкмо наопаки. — Злъчната му усмивка стана още по-широка. — На младини много си падах, както се казва, по тънката част, и си докарах лошата болест. Излекувах се криво-ляво, но вероятността да добия потомство е почти нулева, такава е присъдата на медицината. Затова всъщност не се обвързах в законен брак с някоя благонравна девица родно производство. Не желаех да разочаровам майчиния инстинкт, драги.

Обаяши, изглежда, долови, че разговорът отива в неприятна посока. Тя се поклони още веднъж и излезе също толкова безшумно, както се бе появила. Подносът с чая остана на масата.

— Хайде стига толкова — прекъсна разговора консулът. — Нещо много по руски я подкарахме двамата с вас. За подобни задушевни разговори трябва или да сме много стари приятели, или да сме изпили големи количества, а пък ние едва се познаваме и сме абсолютно трезви. Затова най-добре ще е да се върнем към задълженията си. — Всеволод Виталиевич доби подчертано делови вид и започна да подвива пръсти: — Първо, трябва да разкажем всичко това на капитан-лейтенант Бухарцев, бях ви говорил за него. Второ, да напишем донесение до негово превъзходителство. Трето, ако Окубо пристигне на бала, да го предупредим за опасността…

— Все п-пак не разбирам… Дори ако Благолепов не е сънувал съмнителните си пътници в опиумен сън, заслужава ли си да се паникьосваме толкова? Те са въоръжени само с хладно оръжие. Ако имаха револвери или карабини, едва ли щяха да мъкнат със себе си тия средновековни мечове. Нима подобни субекти могат да представляват опасност за най-влиятелния японски политик?

— Ах, Ераст Петрович, мигар си мислите, че сацумците не са запознати с огнестрелното оръжие или не биха могли да съберат пари за два-три револвера? Че само нощната им разходка с катера сигурно струва по-скъпо от втора ръка „Смит енд Уесън“. Друга е работата. В Япония се смята за неприлично да убиваш врага с куршум — това според разбиранията им е страхливо. Заклетия враг, и то такъв прочут като Окубо, трябва непременно да съсечеш с меч, в краен случай да го заколиш с кинжал. Освен това вие не си представяте какво може катаната, японският меч, в ръцете на истински майстор. Европейците не са го и сънували — консулът сне от лакираната поставка по-дългата сабя и внимателно, без да я вади от ножницата, я залюля с лявата ръка.

— Естествено, не владея фехтовката с катана, на това човек се учи от детските години. И е препоръчително да го учи по японски, тоест да посвети целия си живот на изучавания предмет. Но вземам уроци по бато-джуцу от един старец.

— Уроци по какво?

— По бато-джуцу, това е изкуството да вадиш меча от ножницата.

Ераст Петрович, без да иска, се разсмя.

— Само да го вадиш? Като истинските дуелисти по времето на Шарл Девети — юнашки тръскаш шпагата и ножницата сама отхвърча?

— Не е до юнашкото тръскане. Добре ли владеете револвера?

— Справям се.

— И сте сигурен, естествено, че ако разполагате с револвер, без проблем ще се справите с човек, който е въоръжен само с меч?

— Естествено.

— Чудесно, чудесно — промърка Всеволод Виталиевич и извади от чекмеджето револвер. — Познат ли ви е тоя агрегат? Това е колт.

— Познат ми е, разбира се. Но ми се намира нещо по-добро.

Фандорин бръкна под пеша на редингота си и извади от тайния кобур малък плосък револвер. Беше толкова сполучливо скрит, че дори пазачите в „Ракуен“ не бяха го напипали.

— Това е херщал-агент със седем заряда. Правят ги по поръчка.

— Красива джунджурийка — одобри консулът. — Приберете го. А сега — можете ли да го извадите много-много бързо?

Ераст Петрович светкавично изхвърли напред ръка и насочи револвера право в челото на началника.

— Превъзходно! Предлагам ви една малка игра. При командата „три!“ вие вадите вашия херщал, а аз — катаната, и ще видим кой кого.

Титулярният съветник се усмихна снизходително, прибра револвера в кобура и скръсти ръце на гърдите, за да даде предимство на съперника, но Доронин го надмина — вдигна дясната си ръка високо над главата.

Изкомандва:

— Едно… Две… Три!

Не беше възможно да се проследи движението на консула. Ераст Петрович видя само блестяща дъга, която се превърна в острие, застинало неподвижно още преди младежът да успее да вдигне ръката си с револвера.

— Невероятно! — възкликна той. — Но все пак не е достатъчно да се извади сабята, трябва и да се преодолее разстоянието помежду ни. През това време аз щях и да се прицеля, и да натисна спусъка.

— Прав сте. Но все пак предупредих, че съм се научил само да вадя меча. Уверявам ви, че моят учител по фехтовка би ви съсякъл на две, преди да натиснете спусъка.

Ераст Петрович не влезе в спор, показаното го бе впечатлило достатъчно.

— А да знаете нещо за изкуството на Забавената Смърт? — попита той предпазливо. — Мисля, че се нарича дим мак.

И той преразказа чутото от доктор Туигс.

— Никога не съм чувал нищо подобно — сви рамене Доронин, любувайки се на светлинните отблясъци по острието на сабята. — Според мен това са измислици от същия жанр, от който са и фантастичните истории за нинджите.

— За кого?

— През средните векове е имало специални кланове на шпиони и наемни убийци, наричали са се нинджи. Японците обожават да разтягат за тях врели-некипели с мистичен оттенък.

— Добре, но ако предположим, че тоя китайски дим мак съществува наистина — продължи да разпитва Фандорин, — може ли сацумските самураи да го владеят?

— Дявол знае. Теоретично погледнато, не е изключено. Сацума е страна на мореплаватели, техните кораби пътуват из цяла Югоизточна Азия. Освен това оттам е хвърлей място до остров Рюкю, където отдавна процъфтява изкуството да се убива с голи ръце… Толкова по-сериозни мерки трябва да вземем. Ако тримата пътници на Благолепов не са просто луди глави, а майстори на тайните дела, опасността е още по-сериозна. А тия тримцата не ми приличат на малоумни фанатици. За какво им е да плават през залива до Токио, че дори и с предпазни мерки — сигурно нарочно са наели чужденец, смятали са, че той няма да разбере тяхното наречие, пък и едва ли е толкова вътре в японските проблеми. Платили са му щедро, дали са му аванс за следващото пътуване. Сериозни господа. Смятате, че те са убили Благолепов, защото е дрънкал прекалено много и е смятал да отиде в полицията?

— Не. Бил е някакъв старец. Най-вероятно въобще няма нищо общо. И все пак странната смърт на капитана не ми дава мира.

Всеволод Виталиевич присви очи, издуха прашинка от меча. Произнесе умислено:

— Странна или не, дори старият опиоман да се е гътнал от само себе си, това ни дава прекрасен повод да организираме собствено разследване. Така де! Руски поданик умира при подозрителни обстоятелства. В подобни случаи съгласно статута на Сетълмента представителят на потърпевшата страна, тоест консулът на Руската империя, е в правото си да проведе самостоятелно разследване. Вие, Фандорин, сте служили в полицията, имали сте вземане-даване с Трето отделение, така че вие сте на ход. Постарайте се да влезете в дирите на нощните пътници. Не лично, естествено — усмихна се Доронин. — Защо да подлагате живота си на опасност? Вие като вицеконсул само ще оглавите дознанието, а практическата работа ще свърши общинската полиция, тя не се подчинява на туземните власти. Ще изпратя съответните разпореждания на сержант Локстън. А министъра ще предупредим още днес. Това е, Фандорин. Минава десет, време е да вървим при Дон Цурумаки. Имате ли смокинг?

Титулярният съветник разсеяно кимна, мислите му бяха ангажирани от предстоящото разследване.

— Сигурно е целият в нафталин и не е изгладен?

— Не е изгладен, но и нафталин няма, обличах го на к-кораба.

— Чудесно, ще кажа на Нацуко веднага да го изглади.

Консулът се обърна към камериерката на японски, но Фандорин каза:

— Благодаря. Имам си вече собствен слуга.

— Майчице, кога сколасахте? — сбърка се Доронин. — Сирота щеше да ви праща кандидати чак утре.

— Така стана — отвърна Ераст Петрович уклончиво.

— Е, добре. Надявам се, че е честен и чевръст?

— О да, много е чевръст — кимна младежът, пропускайки първия епитет. — И още нещо. В багажа си карам едно техническо нововъведение — п-пишеща машина „Ремингтон“ със сменяем руско-латински шрифт.

— Да-да, виждал съм рекламата й в „Джапан дейли хералд“. Наистина ли е толкова добър апаратът, колкото го хвалят?

— Изключително е удобен за печатане на официални документи — ентусиазирано потвърди Фандорин. — Заема само един ъгъл от стаята, тежи не повече от четири п-пуда. Изпробвах го на кораба. Резултатите са великолепни! Но — той невинно сведе очи — ще му трябва оператор.

— Откъде ще го взема? Пък и в щата на консулството не се предвижда такава длъжност.

— Бих могъл да обуча госпожица Благолепова. А заплащането може да е за моя сметка, в края на краищата тя съществено ще облекчи моята работа.

Консулът внимателно изгледа помощника си и подсвирна.

— Много сте бърз, Фандорин. Едва слязохте на брега, а сварихте хем да се набъркате в тъмна история, хем самостоятелно да си намерите слуга, хем да се погрижите за сърдечния си комфорт. Май няма да ви трябва туземна конкубина.

— Това няма нищо общо! — възмути се титулярният съветник. — София Диогеновна просто няма къде да иде, останала е без никакви средства за съществуване… Пък и един оператор наистина ще ми бъде п-полезен.

— Дотолкова, че сте готов да издържате тоя оператор? Толкова ли сте богат?

Ераст Петрович с достойнство отвърна:

— Днес спечелих на комар доста сериозна сума.

— Интересен сътрудник са ми пратили — измънка консулът и прибра катаната.

Острието люто изсвистя, хлътвайки в ножницата.

Житейският скреж

по стъклото на смъртта —

искри върху меч.