Борис Акунин
Диамантената колесница (47)

Разжарени въглени

Не беше трудно да се стигне в тъмното до съседния хълм — Фандорин беше запомнил посоката.

И до върха стигнаха лесно, макар да не се виждаше добре — катериш се нагоре, пък като няма вече накъде да се катериш, значи си стигнал върха.

Но когато трябваше да определят накъде се пада отцепената част на хълма, удариха на камък.

Ераст Петрович и слугата му пробваха вляво, вдясно, веднъж насмалко да паднат в пропастта, при това, както се оказа, в погрешна пропаст — на дъното й шумеше рекичка, докато в пукнатината нямаше никакви реки.

Не се знае колко още време щяха да изгубят в търсене, но за щастие небето постепенно изсветля: облаците отплуваха на изток, звездите грейнаха по-ярко, а скоро се показа и луната. След пълния мрак им се стори, че над света се е запалил попилей с хиляда свещи, ставаше дори за четене.

„На Камада щеше да му се наложи дълго да чака буря“, рече си Фандорин, докато водеше Маса към цепнатината. Някъде наблизо забуха бухал, но не звучеше „уху, уху“, както в Русия, ами „уфу, уфу“. Това трябва да е туземен акцент, понеже в японската азбука сричка „ху“ няма, помисли той.

Ей го тясното място, което титулярният съветник бе видял предния път, и обгорения бор отсреща. Тъкмо на него, покойника, разчиташе.

— Нава^[1] — пошепна на слугата си.

Маса размота дългото въже, което носеше на кръста, подаде го.

Изкуството да хвърля ласо, овладяно в турски плен, отново свърши работа. Фандорин направи широка примка, върза на края й за тежест походно метално чайниче за заварка. Застана над чернеещия откос и завъртя съскащи кръгове над главата си. Чайникът жално издрънча в ствола на бора, изгърмя по камъните. Не улучи!

Изтегли ласото, нави го, хвърли го пак. Примката се закачи за клона чак четвъртия път.

Вицеконсулът нави другия край на въжето около един пън, провери дали е закрепено здраво. Тръгна към цепнатината, но Маса решително отстрани господаря и мина отпред.

Той легна по гръб, прехвърли къси крачета върху въжето и запълзя бързо-бързо, изтегляйки се с ръце. Въжето се люлееше, пънът скърцаше, но храбрият японец не спря нито за миг. След пет минути беше отсреща. Хвана въжето, опъна го, за да обере луфта и да спести на Ераст Петрович люлеенето. Така че пътешествието на титулярния съветник над пролома стана максимално комфортно, само дланите му бяха леко одрани.

Първата половина от работата беше свършена. Часовникът сочеше единайсет и три минути.

— Е, Бог да ни помага — тихо каза Фандорин и извади херщала от кобура.

Маса измъкна от пояса си къс меч, провери дали острието излиза леко от ножницата.

По преценка на Ераст Петрович ширината на висящия остров от цепнатината до пропастта беше към двеста метра. Две минути спокоен ход. Но те се движеха бавно, за да не изпращи някоя съчка, да не изшумолят опадалите борови иглички. Току се вцепеняваха и се вслушваха. Не се чуваше нищо — нито гласове, нито тропане, само обичайните нощни горски звуци.

Къщата изплува от мрака неочаквано, Ераст Петрович за малко да се блъсне в дъсчената стена, плътно долепена до два бора. Приличаше на обикновена селска колиба, каквито бе видял в изобилие при пътешествието през равнината: дървени решетки вместо прозорци, сламен покрив, плъзгаща се врата. Само едно нещо изглеждаше странно — мястото покрай къщурката не беше разчистено, дърветата я заобикаляха от всички страни и преплитаха клони над покрива й.

Мъртвешка тишина цареше в къщата и Фандорин направи знак на слугата си — продължаваме.

След петдесетина крачки откриха втора къщичка, скрита по същия начин в гъстака — един бор направо стърчеше в средата на покрива, вероятно го бяха използвали като колона. Тук също нямаше ни звук, ни светлик.

Недоумението и тревогата накараха титулярния съветник да проявява двойна предпазливост. Преди да тръгнат към къщата на Тамба, увиснала над пропастта, трябваше твърдо да знаят какво точно остава зад гърба им. Затова не стигнаха до края, тръгнаха назад.

Обиколиха на зигзаг цялото островче. Откриха още една къща, която по нищо не се различаваше от предишните две. И толкова.

Излизаше, че цялата „крепост“ се състои от четири дървени постройки, а гарнизон изобщо не откриха.

Ами ако шиноби са напуснали убежището си и О-Юми вече не е тук? Тая мисъл жестоко уплаши Фандорин.

— Ико^[2]! — подхвърли той на Маса и без повече да се отклонява, закрачи към празнотата, сивееща между боровете.

Къщата на Единайсетия Тамба единствена от всички беше с поляни от трите си страни. От четвъртата страна, както вече бе известно на Фандорин, зееше пропаст.

Оставаше да се надява, че обитателите на зловещото село са били извикани да се съберат при своя водач (според Туигс нинджите наричали водача си джонин).

Скрит зад грапавия ствол, Ераст Петрович оглеждаше сградата, която се отличаваше от другите само по размерите си. В резиденцията на водача на „невидимите“ нямаше нищо забележително и Фандорин усети нещо като разочарование. Но най-лошото бе, че и тая къща изглеждаше пуста.

Нима всичко е било напразно?

На бегом вицеконсулът преодоля откритото пространство, изкачи се по стълбите на тясната веранда, която опасваше стените. Маса плътно го следваше.

Ераст Петрович видя, че слугата му изу обущата си, и последва неговия пример — не заради японската учтивост, а за да не вдига шум.

Вратата беше открехната и Фандорин светна навътре с фенерчето. Видя дълъг неосветен коридор, постлан с рогозки.

Маса не си губеше времето — лисна малко масло в жлеба, дръпна вратата и тя се отмести без скърцане.

Да, това беше коридор. Доста дълъг. Седем плъзгащи се врати като входната: три отляво, три отдясно и една в дъното.

Със свален предпазител на револвера Ераст Петрович много бавно и плавно отвори първата врата отдясно. Празно. Никаква мебел, само татами на пода.

Отсрещната врата отвори малко по-бързо. И пак нищо. Гола стая, стената в дъното препречена с правоъгълен дирек.

— По дяволите! — промърмори титулярният съветник.

И продължи бързо, без никакви предпазни мерки. Дръпна вратата отдясно, надникна. Ниша в стената, в нея някакъв свитък.

Втората врата отляво: подът не е сламен, а от полирани дъски, иначе нищо забележително.

Третата отдясно: май е молитвена — в ъгъла има будистки олтар, някакви статуетки, незапалена свещ.

Третата отляво — нищо, голи стени.

Никой, съвсем никой! Празно!

Но тук бе имало някой, и то съвсем неотдавна — още се усещаше мирисът на японски тютюн за лула.

Маса разглеждаше стаята с дъските вместо татами. Той клекна, потри с пръсти гладкото дърво и изведнъж, заинтригуван от нещо, прекрачи навътре.

Вицеконсулът понечи да последва своя слуга, но в тоя миг иззад последната, седмата врата, която преграждаше коридора, се чу някакъв звук и Фандорин трепна. Аха! Там има някой!

Звукът беше странен, приличаше на сънено дишане, което обаче излизаше от устата не на човек, а на някой великан или исполинско чудовище — толкова мощно и дълбоко бе то.

Няма значение, великан, чудовище — на Ераст Петрович му беше все едно. Само да не тая пустота, не и тая мъртвешка тишина!

Титулярният съветник изчака безкрайно дългото издишане да отзвучи, рязко дръпна вратата и се втурна напред.

Едва успя да се хване за перилата на самия край на дървения мостик, надвиснал над пропастта. Отвсякъде го заобикаляше нищото — нощ, небе, бездна.

Пак долови диханието на невидимия колос, въздишката на безбрежния ефир, полюшван от лек ветрец.

Под краката на вицеконсула имаше само мрак, над главата му звезди, а наоколо — осветените от луна планински върхари и някъде отпред, между два ската, светлинките на далечната равнина.

Разтреперан, Ераст Петрович се върна в коридора.

Дръпна вратата към Нищото, повика:

— Маса!

И не получи отговор.

Надникна в стаята с дъсчения под. Слугата го нямаше.

Дали не е излязъл навън? Ако беше в къщата, щеше да се обади.

Да, явно е излязъл. Входната врата, която титулярният съветник остави отворена, сега беше плъзната обратно.

Фандорин отиде при нея, дръпна скобата. Никакъв ефект. Що за дяволска работа?

Бутна я с всичка сила, вратата дори не помръдна. Заяла ли е? Няма страшно, японските стени се пробиват лесно.

Титулярният съветник със замах удари с юмрук по сламената повърхност и извика от болка. Имаше чувството, че е треснал желязо.

Нещо проскърца зад гърба му. Ераст Петрович се обърна и видя как от стената излиза още една плъзгаща се врата и го затваря в тесен квадрат между две стаи, които (забеляза го чак сега) също бяха затворени.

„Капан!“, проблесна в главата на титулярния съветник.

Той дръпна силно лявата врата, но без успех, хвърли се към дясната — същият ефект.

Бяха го затворили като звяр в клетка!

Но звярът имаше зъби. Фандорин светкавично извади седемзарядния си херщал и се завъртя около оста си, убеден, че сега една от четирите врати ще се отвори и зад нея ще се изправи врагът. Той знаеше дори как ще изглежда тоя враг: с черни прилепнали дрехи, с маска, която закрива цялото лице без очите.

И той действително видя черния човек без лице, но не там, където го бе очаквал. Озъртайки се навсякъде, титулярният съветник вдигна очи нагоре — и примря. На тавана право над главата му лежеше (да-да, въпреки всички закони на физиката именно лежеше!) нинджа, разкекерчен като паяк. Две блестящи очи се бяха вторачили право във вицеконсула.

Ераст Петрович изхвърли ръката си с револвера нагоре, но куршумът се заби в дъските — с невъобразимо бързо движение шиноби успя да се вкопчи в цевта и да я отклони встрани. Ръката на човека-паяк стискаше като менгеме.

Внезапно подът под краката на Фандорин пропадна и титулярният съветник, затворил очи, полетя надолу. Херщалът остана в ръката на нинджата.

Ераст Петрович падна на меко, май бяха възглавници. Отвори очи, очаквайки да се озове в тъмнина, но в мазето светеше лампа.

Срещу зашеметения от падането Фандорин бе седнало с подгънати крака мършаво старче и пушеше дълга лула с миниатюрна чашка в края.

Той изпусна синкаво облаче и каза:

— I wait and you come^[3].

Присвитите му очички се отвориха, светнаха с неистов пламък като два разжарени въглена.

Дървото — огън —

въглен — време — диамант —

и — колесница.