Борис Акунин
Диамантената колесница (19)

Последната усмивка

Същия ден той я видя още веднъж. В това нямаше нищо чудно, Йокохама беше малко градче.

Вечерта след съвещание със сержанта и инспектора Ераст Петрович вървеше към консулството и тогава съзря огненокосия Булкокс и наложницата му да минават покрай него в открита каляска. Англичанинът носеше нещо с малинов цвят (Фандорин почти не го забеляза), а спътничката му беше с черна прилепнала рокля и шапка с щраусово перо, ефирният воал не скриваше чертите на лицето й, а сякаш ги обгръщаше в мека омара.

Титулярният съветник се поклони леко, като се постара жестът да не изразява нищо освен обикновена учтивост. О-Юми не отговори на поклона му, но го изгледа продължително. Ераст Петрович дълго след това се опитваше да проумее нейния странен поглед. Дали нямаше в него нещо търсещо, нещо тревожно? Може би да, тя сякаш се опита да прочете на лицето му нещо скрито, като едновременно се надяваше и се страхуваше да открие това „нещо“.

Костваше му доста усилия да изхвърли тия глупости от главата си и да обърне мислите си към същественото.

Поредната им среща бе на следващия ден след пладне.

От Токио бе пристигнал капитан Бухарцев — да провери докъде е стигнала в разследването общинската полиция. В сравнение с първия път морският агент се държеше като същински ангел. Отношението му към титулярния съветник беше напълно променено, държеше се с уважение, рядко се обаждаше и слушаше внимателно.

Не научиха нещо ново от него — само дето министър Окубо бил охраняван денонощно, почти не напускал резиденцията си и бил направо бесен от това. Можело и да не издържи цяла седмица, както беше обещал.

Ераст Петрович накратко разказа на сънародника си как стоят нещата. Сацумците бяха изчезнали без следа. Гърбавия се намираше под засилено наблюдение, тъй като връзката му със заговорниците бе доказана със сигурност, но ползата от секретното наблюдение засега беше нулева. Собственикът на „Ракуен“ през цялото време виси в заведението, на сутринта се прибира да спи, после пак отива във вертепа. Никакви повече.

Освен това Фандорин показа на Бухарцев събраните улики, наредени специално за него на бюрото на сержанта: трите меча, целулоидната якичка, огледалото.

Капитан-лейтенантът дълго разглеждаше последните два предмета през лупа, после още толкова време изследва със същата лупа собствения си палец, сви рамене и рече: „Дрън-дрън.“

Докато вицеконсулът го изпращаше до файтона му, агентът надълго и нашироко се спря на огромната важност на случая, поверен на Фандорин.

— Можем да качим градуса на нашето влияние до небивали висоти, ако успеете да заловите убийците, или пък да подкопаем собственото си реноме и да си изпросим неприязънта на всемогъщия министър, който няма да ни прости, че сме го затворили в клетка — ораторстваше Мстислав Николаевич с доверителен тон.

Титулярният съветник го слушаше с леко раздразнение, първо, понеже всичко това му беше бездруго ясно, а на второ място го дразнеше фамилиарността, с която тоя самодоволен тип от посолството го бе прегърнал през рамото.

Изведнъж Бухарцев прекъсна излиянията си и подсвирна:

— Ау, каква маймунка!

Фандорин се обърна.

В първия момент не можа да я познае, тоя път тя беше с висока сложна фризура и беше облечена по японски — с бяло кимоно на сини ириси, с небесносиньо чадърче в ръка. Ераст Петрович бе виждал такива прекрасни жени на цветните гравюри укийое. След няколко дни в Япония той бе решил, че изисканите хубавици от укийое са същата измислица, каквато представляват и другите фантазии на европейския „жапонизъм“, но О-Юми не отстъпваше ни най-малко на красавиците на старинния художник Outamaro^[1], чиито творби днес носеха луди пари на парижките галеристи.

Тя мина покрай тях, едва погледна Ераст Петрович и събеседника му. Фандорин се поклони, Бухарцев галантно докосна козирката на шапката си.

— О, каква шийка, каква шийка! — простена морският агент. — Обожавам тия техни яки. В определен смисъл са дори по-пикантни от европейските деколтета.

Високата яка на кимоното беше изрязана отзад. Ераст Петрович не можеше да откъсне очи от нежните къдри на тила й, от беззащитната вдлъбнатинка на тънкото й вратле, но най-вече от трогателните детски щръкнали уши. Тя сигурно е още съвсем дете на години, помисли си той изведнъж. Нейната ирония е само маска, защита срещу грубия, жесток свят, в който й се налага да живее. Както бодлите на розата.

Той разсеяно се сбогува с Бухарцев, едва му кимна — не спираше да следи тънката фигурка, която пресичаше площада.

Изведнъж О-Юми се спря, сякаш бе усетила погледа му. Обърна се и тръгна в обратна посока. Когато Фандорин проумя, че тя не просто се връща, а идва към него, той направи няколко крачки да я пресрещне.

— Пазете се от тоя човек — бързо изрече О-Юми и посочи с брадичка отдалечаващия се капитан-лейтенант. — Не го зная кой е, но виждам, че той се преструва на ваш приятел, прегръща ви през рамо, а всъщност ви мисли злото. Днес е написал или тепърва ще напише донос срещу вас.

Тя млъкна и понечи да си тръгне, но Ераст Петрович не позволи, препречи й пътя. Две съсухрени брадати физиономии с любопитство наблюдаваха сцената през решетките на прозорец в полицейския участък. Дежурният пред входа също ги гледаше весело.

— Вие обожавате да изчезвате ефектно, но с-сега настоявам за отговор. Какви са тия глупости за доноса. Кой ви е казал?

— Лицето му. По-точно бръчката в крайчеца на лявото око в съчетание с линията и цвета на устните — леко се усмихна О-Юми. — Не ме гледайте така. Не се шегувам и не ви мамя. Просто в Япония имаме една древна наука нинсо, тя позволява да се чете по човешките лица, сякаш са отворена книга. Малцина владеят това изкуство, но в нашето семейство пазим тайните му вече двеста години.

Преди да пристигне в Япония, титулярният съветник щеше да се разсмее на такива приказки, но днес вече знаеше, че в тая страна има неизброимо количество най-невероятни „изкуства“, затова не се засмя, а уточни:

— Да се разчита лицето като книга? Нещо като физиогномониката?

— Да, само че доста по-широко и по-подробно. Майстор на нинсо умее да тълкува и формата на главата, и строежа на тялото, и походката, и гласа — с една дума всичко, което човек съобщава за себе си на външния свят. Ние умеем да различаваме сто четирийсет и четири оттенъка на кожата, двеста и дванайсет типа бръчки, трийсет и два мириса и много, много други неща. Аз съм далеч от уменията на баща ми, но мога със сигурност да определя възрастта, мислите, скорошното минало и най-близкото бъдеще на човека…

Като чу за бъдещето, Фандорин разбра, че тя все пак му се присмива. Пада му се, щом е толкова доверчив!

— Е, с какво съм се занимавал днес? Или не, по-добре ми кажете за какво съм си мислил — ухили се иронично той.

— Сутринта ви е боляла глава, ето тук — леките пръсти едва докоснаха слепоочието му и Фандорин потръпна донякъде от учудване (защото тя бе отгатнала за главоболието), донякъде от самото докосване. — Налегнали са ви тъжни мисли. Това често ви се случва сутрин. Мислили сте си за една жена, която вече я няма. И сте си мислили за друга жена, която е жива. Представяли сте си различни картини, от които сте почувствали горещина.

Червенина заля лицето на Ераст Петрович, а магьосницата се усмихна лукаво, но не разви темата по-нататък.

— Това не е вълшебство — каза тя сериозно. — Това е просто плод на многовековни наблюдения, провеждани от много внимателни хора, съсредоточени в своя занаят. Дясната половина на лицето ви — това сте вие самият, лявата са хората, свързани с вас. Например, когато виждам на дясното слепоочие пъпчица с цвят инсеку, зная, че тоя човек е влюбен. А ако същата пъпчица е на лявото слепоочие, значи той е обичаният.

— Не, вие все пак ми се подигравате.

О-Юми поклати глава.

— Неотдавнашното минало може да се определи по долните клепачи. Близкото бъдеще — по горните. Ще позволите ли?

Белите пръсти отново докоснаха лицето му. Опипаха веждите, погъделичкаха миглите. Фандорин усети, че се вцепенява.

Внезапно О-Юми се отдръпна рязко. Очите й го гледаха със страх.

— Какво… какво има? — попита той дрезгаво, гърлото му изведнъж бе пресъхнало.

— Днес ще убиете човек! — прошепна тя изплашена, обърна се и побягна през площада.

Той насмалко да се втурне подире й, но успя навреме да се овладее. Не само не се затича, а дори й обърна гръб. Извади тънка манилска пурета от табакерата. Успя да я запали чак с четвъртата клечка. Титулярният съветник цял се тресеше, вероятно от злоба.

— Клепоуха к-кокетка! — процеди той. — Ама и мен си ме бива! Лапнишаран!

Само че каква полза да лъже себе си? Тя е поразителна жена! А може би дори не опира до нея, прониза го мисъл. Между нас съществува някаква странна връзка. Той сам се учуди на тая мисъл, но не успя да я оцени достатъчно, понеже в тоя миг се случи нещо, което изби от главата на младежа тайнствените хубавици.

Първо долови звън на счупено стъкло, а след него страшен рев:

— Stop! Stop the bloody ape!^[2]

Фандорин позна гласа на Локстън и се затърча към участъка. Прелетя по коридора, нахълта в кабинета на сержанта и видя как той със свирепи ругатни се опитва да излезе през прозореца, но доста неловко — пречеха му острите парчета стъкло. В стаята миришеше на изгоряло, към тавана се виеха кълба дим.

— Какво се случи?

— Ето го… кучия му син… гадина! — ревеше Локстън и сочеше с пръст.

Фандорин видя човек с късо кимоно и сламена шапка да тича бързо по посока на пристанището.

— Уликите! — ревна сержантът и юмрукът му със замах се вряза в касата на прозореца.

Тя изхвърча навън. Американецът я последва.

Думата „улики“ накара Ераст Петрович да се обърне към писалището, на което преди десет минути лежаха мечовете, яката и огледалото. Сукното догаряше, пламтяха някакви документи. Мечовете бяха непокътнати, но целулоидът се бе овъглил и свил на тръбичка, а разтопената повърхност на огледалото леко потрепваше.

Впрочем нямаше време да се разглежда целият тоя разгром. Титулярният съветник изхвърча през прозореца и с няколко големи скока настигна бикоподобния сержант. Извика:

— Как стана пожарът?

— Ще избяга! — изръмжа оня вместо отговор. — Да минем напряко през „Звездата“!

Беглецът действително вече се бе скрил зад ъгъла.

— Влиза! При мен! С поклони! — ревеше Локстън, нахълтвайки през задния вход на кръчмата „Звезда“. — И изведнъж яйцето! В бюрото! И пушеци, пламък!

— Какво яйце пък сега? — викаше и Фандорин.

— Не знам! Но пламък изригна! И гърбом през стъклото! Проклета маймуна!

Въпросът с маймуната се изясни, но Фандорин така и не разбра какво беше това огнено яйце. Преследвачите в галоп прекосиха полутъмния салон, изскочиха на слънчевия „Банд“. Сламената шапка се движеше на двайсетина крачки пред тях. Лавирайки с потресаваща ловкост сред минувачите, „маймуната“ се откъсваше от преследвачите.

— Това е той! — ахна Ераст Петрович, като се вгледа в кльощавия дребен силует. — Той е, сигурен съм!

Пред едно обменно бюро стоеше полицай с карабина на свивката на лакътя. Локстън му кресна:

— Какво си се опулил? Дръж го!

Полицаят стартира толкова рязко, че изпревари и своя началник, и вицеконсула, но и той не успя да настигне престъпника.

Беглецът сви от булеварда в тиха уличка, на един скок мина мостчето над канала. Тук под шарените маркизи на кафе „Паризиен“ бе насядало отбраното йокохамско общество. От една маса рязко се надигна длъгнестата фигура на Ланселот Туигс.

— Какво става, господа?

Локстън само махна с ръка и докторът се втурна след членовете на следствената група с вик:

— Ама какво става? Кого гоните?

Беглецът се бе откъснал вече на петдесетина крачки и дистанцията през цялото време се увеличаваше. Без да се обръща, той препускаше по отсрещния бряг на канала.

— Ще избяга! — изстена сержантът. — Там е туземният град, истински лабиринт! — измъкна револвера от кобура, но не стреля, разстоянието беше доста голямо за колта му. — Дай! — началникът на полицията изтръгна карабината от констебъла, вдигна я към рамо, плъзна цевта след пъргавия бегач и стреля.

Сламената шапка отлетя на една страна, собственикът й на друга. Той се просна, претърколи се няколко пъти и остана на земята с разперени ръце.

В кафето хората наскачаха с развълнувани викове.

— Това е. Уф! — Локстън отри потта с ръкав. — Джентълмени, вие сте свидетели, ако не бях стрелял, престъпникът щеше да избяга.

— Отличен изстрел — похвали го Туигс с тон на познавач.

Пресякоха канала, без да бързат: отпред победителят сержант с димящата карабина, след него Фандорин и докторът, отзад констебълът, а на разстояние от тях — любопитната публика.

— Ако сте го убили, попадаме в задънена улица — угрижено отбеляза Ераст Петрович. — И отпечатъците ги няма вече.

Американецът сви рамене:

— А за какво са ни, след като разполагаме с човека, който ги е наслагал? Пък и аз се целех в гърба. Може още да е жив.

Предположението му се потвърди незабавно, при това по най-неочакван начин.

Падналият изведнъж скочи на крака и препусна със същата скорост покрай канала, сякаш нищо не му се беше случило.

Публиката ахна. Локстън замига на парцали.

— По дяволите! Ама че жилавина!

Той пак вдигна карабината, но тя не беше от новите уинчестъри, а еднозарядна италианска ветерли. Сержантът изруга, хвърли безполезната пушка на констебъла и извади колта си.

— Дайте, дайте ми на мен! — оживи се докторът. — Няма да улучите!

Той почти насила издърпа револвера от ръцете му. Зае живописната поза на дуелист, зажумя с едното око. Прогърмя изстрел.

Беглецът се стовари отново, тоя път по очи.

В тълпата се чуха аплодисменти. Локстън стоеше и се почесваше по брадичката, неговият подчинен презареждаше карабината. Единствено Фандорин побягна напред.

— Не бързайте — спря го Туигс и хладнокръвно поясни. — Вече няма къде да се дене. Прострелях му гръбначния стълб в поясните прешлени. Жестоко, да, но ако е ученик на въпросните шиноби, единственият начин да го заловим жив е да го парализираме. Дръжте си колта, Уолтър. И благодарете на съдбата, че по това време на деня си пия чая в „Паризиен“. В противен случай вие за нищо на света…

— Вижте! — възкликна Фандорин.

Поваленият се надигна на четири крака, после стана, отърси се като мокро куче и с огромни скокове се понесе нататък.

Сега вече никой не ахна, не шукна — всички мълчаха объркани.

Локстън откри стрелба с револвера, но все не улучваше, пък и докторът му пречеше, като го хващаше за ръката и го убеждаваше да му даде оръжието. И двамата напълно забравиха, че на колана на сержанта виси още един револвер.

Ераст Петрович прецени разстоянието (около седемдесет крачки, а до сивите къщурки на туземния град стотина) и се обърна към констебъла.

— Заредихте ли? Дайте насам.

Прицели се по всички правила на стрелковата наука. Задържа дишането, изравни мушката. Даде съвсем леко изпреварване, изстрелът щеше да е почти по права линия. Имаше само един куршум, трябваше да е точен.

Краката на омагьосания беглец се местеха с огромна скорост. Не над коленете, за да не го убием — заповяда на куршума титулярният съветник и натисна спусъка.

Готово! Фигурата с кимоното падна за трети път. Само че неговите преследвачи вече не стояха на място, а стремглаво се втурнаха към него.

Виждаше се, че простреляният мърда и се опитва да се изправи. Ето че успя, скочи напред на един крак. Не можа да се задържи, стовари се. Запълзя към водата, оставяйки кървава диря след себе си.

А най-чудното бе, че досега не се бе обърнал нито веднъж.

Когато до ранения оставаха двайсетина крачки, той спря да пълзи, очевидно бе разбрал, че няма да се изплъзне. Направи бързо движение и в ръцете му блесна тясно острие.

— Бързо! Ще си пререже гърлото! — провикна се докторът.

Но шиноби постъпи другояче. Той направи с ножа бърз кръг около лицето си, сякаш искаше да го вкара в овална рамка. После сграбчи брадичката си с една ръка, изръмжа глухо, дръпна и в краката на Ераст Петрович полетя някакъв парцал. Фандорин за малко да се спъне, когато проумя, че това е срязана и одрана от лицето кожа, червена от едната страна, а от другата подобна на мандаринова кора.

Тогава ужасният човек най-сетне се обърна.

През краткия си живот Ераст Петрович бе виждал доста страшни неща, някои видения от неговото минало го караха да се събужда нощем облян в пот. Но нищо на света не можеше да бъде по-страшно от тая алена маска с белите кръгове на очите и озъбената уста.

— Конгоджо! — тихо, но ясно изхриптя останалата без устни уста, която се разтягаше все по-широко.

Ръката с окървавения нож бавно се вдигна към гърлото.

Чак сега Фандорин се сети да зажуми. И остана така, докато отмине пристъпът на световъртеж и гадене.

— Ето какво значело да „отрежеш лицето“! — чу той възбудения глас на доктор Туигс. — Наистина го отряза без никакво преносно значение.

Най-спокойно от всички се държеше Локстън. Той се наведе над трупа, който, слава Богу, лежеше по очи. През две дупки в кимоното, едната по-високо, другата по-ниско, проблясваше нещо метално. Сержантът разкъса плата с пръст и подсвирна:

— Ето каква била магията!

Под кимоното мъртвецът носеше ризница от тънка закалена стомана.

Докато Локстън разправяше на доктора какво се бе случило в участъка, Фандорин стоеше настрани и напразно се опитваше да успокои бясното сърцебиене.

А то не бе предизвикано от тичането, нито от стрелбата, нито дори от кошмарната гледка на отрязаното лице. Чиновникът просто си припомни думите, които преди няколко минути му бе казал дрезгавият женски глас: „Днес ще убиете човек.“

— Излиза, че мистър Фандорин е бил прав — разтвори ръце докторът. — Това наистина е нинджа, съвсем истински нинджа. Не зная къде и как е овладял тайните на занаята, но не може да има никакви съмнения. Стоманеният нагръдник, който го спаси от първите два куршума, е описан във всички трактати. Нарича се нинджа-унеате. Огненото яйце се казва ториноко, празна черупка, в която шиноби през дупчица са вкарали запалителна смес. А видяхте ли как се озъби преди да умре? В книгите за нинджите съм срещал един странен термин — Последната усмивка, но не се обясняваше какво е това. Н-да, доста неапетитна гледка.

Как ти се иска

да се смееш от сърце

поне накрая.