Борис Акунин
Диамантената колесница (41)

Тихият глас

Вечерта в същия кабинет отново се състоя съвещание, но вече в друг състав. Морският агент отсъстваше, вместо него Всеволод Виталиевич бе поканил Сирота, вероятно като компенсация за предишното му унизително клечане в коридора.

Японецът обаче не изглеждаше обиден, а по-скоро умислен, сякаш разсъдъкът му витаеше някъде далеч оттук. Но от репликите, които той вмяташе от време на време, личеше, че слуша разказа на вицеконсула поне толкова внимателно, колкото го бе изслушал Доронин.

Титулярният съветник се бе върнал от Дон Цурумаки, без да си е изяснил измъчващите го съмнения.

— Тъй като не разполагаме с никакви доказателства за вината на тоя човек, аз изградих цялата операция изключително върху голата п-психология — бледозеленият Ераст Петрович разказваше бавно — може би защото не беше добре, а може би защото вътрешно анализираше отново беседата със заподозрения. — Накратко казано, исках да подплаша Цурумаки и същевременно да му подскажа как би могъл да избегне опасността.

— Да подплашите Дон Цурумаки? — недоверчиво попита деловодителят и поклати глава, сякаш Фандорин бе изтърсил някоя глупост.

— По-точно да му дам да разбере, че е застрашен. За целта изразих своя п-потрес от известните ни печални събития (честно казано, не ми се наложи да се преструвам) и се впуснах в откровен дружески разговор с него — вицеконсулът се усмихна горчиво. — Нали сме приятели… Казах му, че през цялото време съм водил самостоятелно разследване на убийството на Окубо. Че съм считал за главен заподозрян Булкокс като представител на една държава, която би имала най-голям интерес от отстраняването на министъра. Не пропуснах да спомена и моите помощници, както и ценния свидетел — добре познатия на Дон княз Онокоджи. Както виждате, всичко това бе доста близо до истината. Но по-нататък си позволих известна импровизация. Докато разказвах за последните мигове на умиращия свидетел, промених донякъде финалната му реплика. Преди да издъхне, Онокоджи ми бил прошепнал: „Излъгах ви, не е Булкокс. Това е моят…“ — и не успял да довърши, поминал се. И се впуснах в п-подробни разсъждения на глас кого би могъл да има предвид клетият княз. Потърсих мнението на Дон, който добре познаваше покойния и цялото му обкръжение. „Моят“ кой? Брат? Братовчед? Чичо? Цурумаки замислено каза: „Князът нямаше братя. А братовчеди имаше много — и първи, и втори, и мнозина от тях заемат видни постове. Кого ли е имал предвид?“ Изброи един, друг, трети. Тогава аз предприех следващата атака. Разсъждавам на глас: ами ако не е имал предвид роднина? „Моят бивш васал“? „Моят приятел“? Стори ми се, че Дон се сепна, но може и да бъркам… Както и да е, престорих се, че изоставям тая тема. Казвам: „Аз обаче не съм дошъл за това.“ Разказвам му за дуела и му казвам, че се нуждая от секундант. „Имам сериозна молба, с каквато мога да се обърна само към п-приятел.“

Ераст Петрович си спомни как при тия думи Цурумаки се бе усмихнал — уж съвсем открито и пълноценно, но в неговата памет моментално изплува фразата, която милионерът бе употребил за Булкокс: „Не знаете ли, скъпи ми Фандорин-сан, че едно от най-големите удоволствия е чувството на тайно превъзходство над оня, който смята себе си за по-високопоставен от теб.“

— Дойде време да проявя емоции — нали никой не ги очаква от толкова сдържан субект като покорния ви с-слуга. Толкова по-силно е впечатлението. „Нямам към кого друг да се обърна — казах скръбно. — Консулът не става, понеже началството ми е забранило да се дуелирам. А всичките ми приятели — доктор Туигс, сержант Локстън, инспектор Асагава — са злодейски убити. Да-да, убити, напълно съм сигурен в това! Това е дело на проклетите нинджи! Но те са само изпълнители, а ги е изпратил човекът, когото е искал да ми назове Онокоджи. Но аз ще го открия, заклевам се! Ще разкрия всички връзки на Онокоджи! Това е някой, който му е бил много б-близък, инак той не би нарекъл «моят» тоя човек!“ Покрещях още около пет минути на тая тема, за да направя на Цурумаки необходимото впечатление. „Моят благодетел“, „моят покровител“ — та това е толкова близо до ума. Ако не ми е хрумнало днес, със сигурност ще се досетя утре. Ако Дон е виновен, това не би могло да не го разтревожи.

Ераст Петрович се опита да си спомни израза, с който милионерът бе слушал неговите викове. Брадатото лице на Цурумаки бе съсредоточено и сериозно, гъстите му вежди бяха сключени. Какво е било това — напрегнатост или обикновено приятелско съчувствие? Дявол знае…

— След това „се взех в ръце“, заговорих по-спокойно. „Нали ме разбирате, приятелю, ако бях предизвикан буквално вчера, щях да убия Булкокс без никакви колебания — не заради жената, а за всичките му п-предполагаеми злодеяния. Но сега излиза, че съм бъркал, че той не е извършил никакво злодеяние. Булкокс просто представлява оскърбената — от мен — страна и за себе си той е абсолютно прав. Аз нахълтах в дома му, п-предизвиках сбиване, откарах насила жената, която той обича… Не, аз не желая, аз нямам право да го убивам. Но не искам и да бъда убит. Аз съм млад, щастлив съм в любовта. Защо да умирам? Ето каква е същината на молбата ми. Бъдете мой секундант и ми помогнете да постигнем такива условия на дуела, при които няма да бъда принуден нито да убивам, нито да умирам — естествено, без да накърня своята чест. Аз се опитах да измисля нещо, но главата ми отказва да работи.“ И можете да ми повярвате, господа, тук вече не излъгах — титулярният съветник стисна слепоочията си с ръце, затвори очи и си позволи кратка пауза. — Както виждате, идеята ми е проста. Ако Дон е тоя, когото търся, той обезателно ще се възползва от удобната възможност да се освободи от досадния и опасен следовател, при това с чужди ръце. Той потъна в размисъл, мисли дълго, аз търпеливо го чаках…

— И какво излезе? — не издържа Доронин. — Виновен ли е, или не?

Ераст Петрович въздъхна.

— Май че не е. Впрочем преценете сами. Цурумаки ме попита: „Добре ли фехтувате?“ „Посредствено — отговорих. — Увличах се по фехтовката като дете, дори бях първа шпага на гимназията, но после я занемарих. В стрелбата съм много по-добър.“ Той каза: „Огнестрелното оръжие е прекалено смъртоносно, хладното е за предпочитане. Ако умеете да държите шпага, това е напълно достатъчно. Ще отида при Булкокс и ще му кажа, че сте направили своя избор. Той няма да може нито да откаже, нито да се бие. Защото неотдавна той падна от кон и си счупи китката. Изобщо не може да върти ръка.“ Възразих: „Не, в никакъв случай! Това е подло!“ А Дон отговори: „Щеше да е подлост, ако възнамерявахте да убиете Булкокс. А вие просто ще избиете шпагата от ръката му, ще опрете своята в гърлото му и от тая печеливша позиция ще му поднесете своите извинения, задето сте нахълтали в дома му — но само за това. Аз пък ще се погрижа повече хора да научат за дуела, така че зрители няма да липсват. След като пред публика обезоръжите, а после пощадите англичанина, той не би могъл да ви предизвика повторно.“ Та такъв план измисли Цурумаки. Малко понамирисва на източно коварство, но по определен начин е дори остроумно. Излиза, че Онокоджи е излъгал. Дон е невинен.

— Виновен е, и още как! — възкликна разпалено Всеволод Виталиевич. — Браво, Фандорин, успяхте да изобличите Дон! Излъгал ви е. Първо, не си спомням Булкокс напоследък да е ходил е превързана ръка. А второ, той е превъзходен фехтувач, което „вашият скъп приятел“ е премълчал, знаейки, че сте в Йокохама отскоро и не сте в течение. Спомням си, че миналата година в Атлетическия клуб проведоха състезание между европейските и японските фехтувачи. Първите използваха по избор затъпена шпага, рапира или еспадрон, вторите — бамбуков меч. Нашите претърпяха съкрушителна загуба. Единственият, който се оказа на висота, бе Булкокс. В заключителната схватка той устоя с шпага в ръка срещу най-добрия туземен състезател. И знаете ли кой беше той?

— Цурумаки Донджиро — прошепна Сирота. — Да, спомням си го. Беше прекрасен бой.

— Значи Онокоджи не е излъгал. Ето ни го търсеното д-доказателство — със задоволство резюмира титулярният съветник. — Тоест фактически тепърва предстои да събираме доказателства, но вече ни е известен правилният отговор на задачата.

— И какво възнамерявате да направите? Насрочен ли е вече дуелът?

— Да. Цурумаки пред мен отиде при Булкокс и след половин час се върна със съобщението, че боят ще се състои утре в осем сутринта на хълма Китамура над Блъф.

— И смятате да се напъхате в тоя капан?

— Естествено. Не се тревожете, Всеволод Виталиевич, имам за случая резервен план. Може да минем и без събиране на доказателства.

— Ами ако той ви убие?

Фандорин небрежно сви рамо, което трябваше да означава, че планът не предвижда подобен изход.

— Това ще бъде много красива смърт — внезапно рече Сирота и лицето му, кой знае защо, пламна.

Май в тоя случай ще ми се отвори шанс да попадна в бройката на „искрените хора“, помисли си Ераст Петрович, забелязал, че в очите на деловодителя грее възбуден блясък. Към портретите на маршал Сайго и Александър Сергеевич като нищо ще се добави още един.

— Извинете ме, господа. Нещо съм уморен. Ще ида да п-полегна.

Той излезе, като се стараеше да не залита, но в коридора му се наложи да се подпре на стената, а щом прекрачи прага на жилището си, изведнъж усети, че подът се превръща в някакво подобие на корабна палуба — тя тръгна надясно, после се покатери наляво и в крайна сметка избяга изпод краката му. Ераст Петрович падна.

За известно време очевидно бе загубил съзнание, защото, когато отвори очи, вече лежеше в леглото и Маса слагаше на челото му нещо студено. Това беше неописуемо приятно. Фандорин благодари: „Аригато“ — и отново пропадна.

После се отбиха Асагава и доктор Туигс. Иззад гърбовете им надничаше сержант Локстън, който незнайно защо не беше с кепе, а с каубойска шапка. Те мълчаливо гледаха лежащия Ераст Петрович и се споглеждаха помежду си.

А после ги смени друго, много сладко видение — О-Юми. Нейното лице не беше толкова прекрасно, колкото наяве: беше бледо, изпосталяло, тъжно и кичури от разпиляната й фризура висяха край бузите, но Фандорин страхотно й се зарадва.

— Нищо, че не си толкова красива — каза той. — Само недей да изчезваш, моля те.

Тя се усмихна само за един кратък миг и отново стана сериозна.

Възглавницата, на която лежеше главата на болника, изведнъж се надигна от само себе си, пред устните на Фандорин се озова чаша.

— Пий, пий — долови той милия глас и, разбира се, отпи.

Питието беше горчиво и миризливо, но той гледаше тънката ръка, която държеше чашата, и това му помагаше.

— Добре, а сега спи.

Възглавницата се спусна обратно.

— Къде беше? — попита Фандорин, който чак сега схвана, че О-Юми не му се привижда. — Толкова те чаках!

— Далеч оттук. На една планина, където расте вълшебната трева. Спи. Утре главата ще те заболи още повече. Това ще се дължи на прочистването на потоците кръв. Трябва да го изтърпиш. А по пладне ще ти дам още една отвара и тогава болката ще мине и опасността ще изчезне. Заспивай и спи дълбоко. Няма да си отида, преди да заспиш…

Значи трябва колкото може по-дълго да не заспивам, помисли си той. Какво може да бъде по-хубаво от това да лежиш и да слушаш тихия й глас.

Денем — никога,

само нощем го чувам:

тихия ти глас.