Борис Акунин
Диамантената колесница (29)

Гроздовете на акацията

Една нощ О-Юми си тръгна по-рано от обичайното, когато луната вече си бе отишла, а изгревът още не бе дошъл. Без обяснения — тя никога не обясняваше нищо, просто каза: „Време ми е“, облече се бързо, докосна за последно с пръст бузата му и се стопи в нощта.

Ераст Петрович пое по бялата пътечка, светлееща леко в мрака — покрай езерцето, после по моравата. Минавайки покрай къщата, по навик вдигна очи да провери дали стопанинът си е на терасата. Да, при перилата тъмнееше едрата фигура на звездоброеца. Дон учтиво приповдигна феса си, Фандорин кимна със същата учтивост и продължи по пътя си. Тая безмълвна размяна на поздрави през последните дни се бе превърнала в нещо като ритуал. Жизнерадостният дебелак се бе оказал по-тактичен, отколкото можеше да се очаква след техния пръв разговор. Вероятно деликатността е в кръвта на японците, помисли си титулярният съветник, изпаднал в онова отпуснато и блажено състояние, когато ти се иска да обичаш целия свят и да виждаш у хората само добрите страни.

Изведнъж той забеляза с крайчеца на окото си нещо странно, някакъв мимолетен проблясък, който нямаше откъде да се вземе в безлунната нощ. Заинтригуван, Фандорин се обърна към тъмните прозорци на сградата и ясно видя как в единия от тях между недостатъчно плътно дръпнатите пердета се мярна светлинка — мярна се и моментално изчезна.

Ераст Петрович спря. Загадъчният лъч твърде много приличаше на светлина от затъмнено фенерче, каквито често използват крадците, обирджиите и тям подобна публика. След като грабители съществуват и в Русия, и в Европа, какво пречи да ги има и в Япония?

Или това е бил просто някой от слугите, който не е искал да пали осветлението, за да не нарушава нощното уединение на господаря?

Прислугата в тая къща бе дресирана до такава степен, че изобщо не се забелязваше — всичко сякаш ставаше от само себе си. Когато Фандорин пристигаше в съкровения павилион, той винаги бе подреден, на ниската масичка имаше чинии с нещо за хапване и незапалени свещи, в нишата тъмнееше вазичка с красиво подреден, всеки път по нов начин, букет. Когато вървеше на разсъмване към изхода, титулярният съветник виждаше, че всички пътечки са старателно изметени, тревата на английската морава е прясно окосена, а междувременно нито веднъж не бе чул нито шумолене на метла, нито потракване на градинска ножица. Само веднъж бе видял един от прислужниците на живо. Един ден на излизане забеляза, че е изтървал някъде ключа. Той спря пред заключената порта, ровейки из джобовете. И тъкмо бе решил да се връща при павилиона, когато изведнъж от розовата мъгла безшумно се подаде фигура с черна куртка и черен панталон, поклони се, подаде му ключа и тутакси се стопи в мъглата — Фандорин дори не успя да благодари.

Ако е слуга, аз да си вървя, реши титулярният съветник. Ами ако все пак е крадец, или дори по-лошо, убиец? Ако спаси домакина от злодейския замисъл, това би било най-добрата отплата за неговото гостоприемство.

Той се озърна наоколо и, разбира се, не видя жива душа.

Бързо отиде до прозореца, прецени пътя, който трябваше да преодолее. Стената бе облицована с релефни плочи необработен гранит. Ераст Петрович стъпи в една вдлъбнатина, хвана се за перваза, изтегли се нагоре и залепи лице о стъклото на мястото, където имаше процеп между пердетата.

Отначало не видя нищичко, в стаята цареше пълен мрак. Но след около половин минута в далечния й ъгъл забеляза треперлив кръг, който бавно се плъзна по стената, осветлявайки ту рафтовете със златните гърбове на книгите, ту рамката на някой портрет, ту географска карта. Очевидно тук беше работният кабинет или библиотеката.

Ераст Петрович не можеше да различи човека, който държеше фенера, но беше ясно, че никой слуга няма да се държи по толкова подозрителен начин, затова вицеконсулът се приготви за решителни действия. Натисна внимателно лявото крило на прозореца — беше залостено. Бутна дясното и то поддаде леко. Отлично! Може би тъкмо по тоя път се бе промъкнал неканеният гост или пък прозорецът е бил оставен открехнат за проветрение; в момента това нямаше значение. Важното бе, че можеше да пипне нощната птица.

Само дано не изскърца прозорецът.

Лека-полека, сантиметър по сантиметър, Фандорин взе да побутва крилото на прозореца, без да откъсва поглед от поклащащата се светлина.

А тя изведнъж се насочи към един от рафтовете, който не изглеждаше по нищо по-различен от останалите, и замря. Дочу се изтропване, лъчът повече не трепереше.

Остави фенера на пода, досети се титулярният съветник.

В кръга от светлина се появи, а по-точно пропълзя на четири крака човек. Виждаха се тесните му рамене, лъскавата черна коса, бялата линия на колосаната яка. Европеец?

Титулярният съветник се набра по-високо и преметна коляно на перваза. Още съвсем мъничко, и прозорецът ще се отвори достатъчно, за да може да се промъкне.

Но проклетата рамка все пак изскърца.

В същия миг светлината изгасна. Фандорин заряза предпазливостта, блъсна рамката и скочи на пода в стаята, но не можа да се придвижи по-нататък, тъй като не виждаше нищо. Опънал напред ръка с револвера, той напрегнато се вслушваше дали невидимият противник не идва към него.

Противникът наистина беше невидим, но не и неизвестен. В краткия миг преди угасването на фенера свитият мъж се бе обърнал и Ераст Петрович ясно видя намазаната с брилянтин коса, тясното личице с гърбав нос и дори бялото цвете в бутониерата. Беше светският лъв и шпионин, негово сиятелство княз Онокоджи.

Май нямаше нужда от предпазни мерки. Японското конте явно не възнамеряваше да напада титулярния съветник. Ако се съди по абсолютната тишина, царяща в кабинета, князът беше изфирясал. Впрочем това вече нямаше значение.

Фандорин пъхна револвера в кобура и тръгна да търси стълбите към втория етаж.

 

 

Цурумаки изслуша вицеконсула и се почеса по носа. Гримасата му издаваше, че сензационната новина не беше го учудила, а по-скоро озадачила. Той изруга на японски и се заоплаква:

— Ох, тия аристократи… Живее под моя покрив, заел е цяло крило, плащам му пенсия пет хиляди месечно и все му е малко. Знам, разбира се, че припечелва от търговия с тайни и клюки. Дори аз понякога го ползвам срещу допълнително заплащане. Но неговото вече не се търпи. Явно нашето князче съвсем е затънало в дългове. Ах! — изпъшка с мъка дебелакът. — Ако покойният му баща не беше мой ондзин, отдавна да съм го изритал. Сега пък иска да бръкне в касата ми.

Ераст Петрович бе поразен от подобна флегматичност.

— Възхищава ме отношението на японците към дълга и благодарността, но според мен всичко има г-граници.

— Няма значение — Дон махна с ръка, в която стискаше любимата си лула. — И без това няма как да отвори сейфа. За целта трябва ключ, а ключът е винаги у мен.

Той дръпна верижката, която висеше на врата му, и измъкна изпод ризата малка златна роза с бодливо стъбло.

— Красиво е, нали? Държиш цветчето, пъхаш стъблото в ключалката, шиповете попадат в съответните бразди и вратата се отваря… Ето го вълшебния Сезам за моята Аладинова пещера — Цурумаки целуна ключето и го пъхна обратно под ризата.

— Не ви ли дращи? — попита Фандорин. — Имам предвид бодлите.

— Дращи, и още как. Но тая болка е такава, че прави живота по-сладък — смигна милионерът. — Напомня за лъскавите камъчета, за златните кюлчета. Заслужава да я изтърпи човек.

— Държите злато и скъпоценности у дома си? Но защо? Нали има б-банкови трезори?

Домакинът се ухили широко, по кръглите му бузи се образуваха трапчинки.

— Знам. Аз дори притежавам една банка. С прекрасни бронирани подземия. Но ние, паяците кръвопийци, предпочитаме да не изпускаме плячката от нашите паяжини. Всичко най-хубаво, Фандорин-сан. Благодаря ви за полезната информация.

Титулярният съветник се поклони, донякъде засегнат: искаше да се прояви като спасител, а се оказа просто информатор. Ала щом излезе навън и погледна към павилиона, кацнал над черното огледало на водата, той почувства как го залива толкова силно и всеобхватно щастие, че моментално забрави за дребното си огорчение.

Но „Опънатата тетива“ не звънтеше само с мелодията на блаженството и не всички изстреляни от нея стрели се устремяваха към звездното небе. Някаква мъчителна нота, някаква болезнена игла отравяше щастието на Ераст Петрович. Нощем не му беше до страдания, тъй като любовта признава само „тук“ и „сега“, но останал сам, далеч от О-Юми, Фандорин си мислеше винаги едно и също.

Още при първата им среща, докато целуваше прекрасното щръкнало ушенце на О-Юми, той изведнъж долови лек мирис на английски тютюн за лула. Отдръпна се, понечи да зададе въпрос, но не го зададе. Защо да пита? За да го излъже? За да отговори тя: „Не, всичко между мен и него е приключило“? Или за да каже истината и да направи невъзможни следващите им срещи?

Впоследствие това малодушие го измъчи. През деня той си бе подготвил цяла реч, възнамеряваше да каже, че така не може да продължава, че това е глупаво, жестоко, противоестествено, унизително в крайна сметка! Тя трябва да напусне Булкокс веднъж завинаги! Няколко пъти той се опита да подхване тоя разговор, но О-Юми твърдеше само: „Нищо не разбираш. Недей да ме питаш. Не мога да ти кажа истината, а не искам да те лъжа.“ После влизаха в действие ръцете и устните и той се предаваше, забравяше всичко на света, за да го заглождят на сутринта отново обидата и ревността.

Консулът Доронин, разбира се, виждаше, че с помощника му се случва нещо необикновено, но не му досаждаше с въпроси. Горкият Всеволод Виталиевич беше убеден, че нощем Фандорин води своето разследване, и спазваше дадената дума да не се намесва. Което караше титулярния съветник да страда понякога от угризения на съвестта, но това страдание не можеше да се сравнява със спомена за мириса на английския тютюн.

На шестата нощ (втората, която той прекара в павилиона без любимата си) страданията на вицеконсула достигнаха своя апогей. Ераст Петрович си наложи строга забрана да мисли за причините, поради които О-Юми не е могла да дойде, и призова на помощ логиката: дадена е трудна задача, търси се решение, какво по-просто упражнение за привърженик на аналитичната теория?

И решението се намери незабавно, при това толкова просто и толкова очевидно, че Фандорин се учуди на собствената си слепота.

Той едва дочака вечерта, пристигна в павилиона по-рано от обичайното и щом дочу приближаващите крачки на О-Юми, се втурна да я пресрещне.

— Аз съм г-глупак! — възкликна Ераст Петрович и я хвана за ръка. — Няма защо да се страхуваш от Булкокс. Ще се оженим. Ще бъдеш съпруга на руски поданик и тоя човек няма да може нищичко да ти стори!

Предложението за женитба бе посрещнато по съвсем непредвидим начин. О-Юми се разсмя от сърце, сякаш той бе изрекъл някаква не особено умна, но невъобразимо смешна шега. Целуна титулярния съветник по носа.

— Глупости. Не можем да сме съпрузи.

— Но з-защо? Защото съм дипломат ли? Ще си подам оставката! Или те е страх от Булкокс? Ще го предизвикам на дуел и ще го убия! Или пък, ако… ако ти е жал за него, просто ще заминем оттук!

— Не е там работата — каза тя търпеливо, сякаш разговаряше с дете. — Съвсем не е там.

— А къде е?

— Погледни каква е лявата ти вежда. Тя върви в полукръг, ето така… И отгоре, ето тук, се забелязва една мъничка бръчица. Засега още не се вижда, ще се очертае след около пет години.

— Какво общо има бръчицата? — топеше се от нейното докосване Ераст Петрович.

— Тя показва, че ще бъдеш обичан от много жени, а това едва ли ще ми се хареса… И освен това ето тоя леко отпуснат крайчец на устните свидетелства, че следващият ти брак се очертава към шейсетата ти година.

— Не ми се присмивай, говоря сериозно! Ще се оженим и ще заминем оттук. Искаш ли да идем в Америка? Или в Нова Зеландия? Локстън е бил там, разправя, че е най-хубавото място на света.

— И аз говоря сериозно — О-Юми взе ръката му и я прекара по слепоочието си. — Усещаш ли къде минава жилката? На един сун^[1] и четвърт от края на окото. Това означава, че никога няма да се омъжа. А освен това имам и бенка ето тук…

Тя разтвори кимоното и оголи гръдта си.

— Да, знам я. И какво говори тя според науката нинсо? — попита Фандорин и не се сдържа, наведе се, за да целуне тая бенка под ключицата.

— Не мога да ти открия. Но те моля, не говори повече с мен нито за женитба, нито за Алджи.

Ераст Петрович не би могъл да каже кое го жегна повече: името „Алджи“, твърдостта на отказа или преднамерената комичност на нейните аргументи.

„Тя ме направи на глупак, на хлапе“, помисли си Фандорин. Той си спомни как сутринта Доронин му бе казал: „Ама какво става с вас, друже? Вие се освежавате и подмладявате направо пред очите ми. Когато пристигнахте, изглеждахте на трийсет, а сега вашите двайсет и две години си личат въпреки побелелите слепоочия. Японският климат и опасните приключения явно са ви от полза.“

И бързо, за да не си остави време да размисли, избълва:

— Щом е тъй, повече няма да се срещаме. Докато не се разделиш с него.

Изрече го и прехапа устна, за да не се отрече от думите си.

Тя мълчаливо се взря в очите му. Разбра, че няма да чуе нищо повече, наведе глава. Загърна се в свлеченото на раменете кимоно и бавно излезе.

Фандорин не я спря, не я повика, дори не я изпрати с поглед.

Свести се от болка в дланите. Вдигна ръце пред очите си, погледна неразбиращо кървавите капки по тях и отначало дори не съобрази, че това са следи от ноктите му.

„Ето го края — каза си титулярният съветник. — По-добре е да стане така, отколкото да се превърна в пълно нищожество. Сбогом, мой златен сън.“

И се урочаса, сънят наистина го напусна. Ераст Петрович се прибра, съблече се, легна в леглото, но не успя да заспи. Той лежеше и зяпаше в стената. Отначало не я виждаше, само нещо неясно се сивееше в мрака; после с развиделяването стената започна да избелява, по нея изпъкнаха някакви размити очертания, ето че те се фокусираха в розови цветчета, а след това през стъклото надникна слънцето и нарисуваните цветя разцъфтяха в позлата.

Беше време за ставане.

Ераст Петрович реши да живее така, сякаш всичко на тоя свят е уредено по осмислен и спокоен начин — само така можеше да се противопостави на надигащия се в душата му Хаос. Той направи редовните си упражнения с гири, премина към дихателна гимнастика, потренира заедно с Маса да изритва макара конци, сложена върху таблата на леглото, и доста силно си удари стъпалото.

Както физическите упражнения, така и болката му дойдоха много добре, те спомогнаха за концентрацията на волята му. Фандорин почувства, че е тръгнал по верния път.

Облече раирано трико и тръгна за редовния си сутрешен крос — тичаше до парка, след което правеше двайсет обиколки до площадката за крикет.

Съседите от „Банд“, предимно англосаксонци и американци, вече бяха свикнали със странностите на руския вицеконсул и сваляха шапки, за да поздравят ръкомахащата раирана фигура. Ераст Петрович им кимаше и продължаваше своя бяг, като съсредоточено броеше вдишванията. Днес тичането му се отдаваше по-трудно от обикновено, дишането все не желаеше да придобие необходимата равномерност. Титулярният съветник упорито стисна зъби и увеличи скоростта.

— … Осем, девет, триста и двайсет, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, триста и трийсет, едно, две, три, четири…

На площадката за крикет въпреки ранния час търчаха играчи: отборът на Атлетическия клуб тренираше за състезанията за Купата на Япония. Спортистите един през друг запращаха топката към своя уикет^[2], след което спринтираха към противоположния край на игрището.

Фандорин не успя да направи набелязаните кръгове около площадката. Още на средата на първата обиколка някой го повика.

Сред гъстите храсти бе застанал инспектор Асагава — блед, изпосталял, с пламтящи очи, тоест изключително много заприличал на самия Ераст Петрович.

Дипломатът се озърна — дали не го гледат. Май че не. Играчите са потънали в своята игра, а други хора в парка нямаше. Титулярният съветник се гмурна в акациевия гъсталак.

— Е, какво става? — директно, без поздрави и извинения му се нахвърли инспекторът. — Чакам вече цяла седмица. И повече не мога. Известно ли ви е, че вчера Суга бе назначен за интендант на полицията? Старият е уволнен, задето не е успял да опази министъра… Буквално изгарям отвътре. Не мога нито да се храня, нито да спя. Измислихте ли нещо?

Ераст Петрович се засрами. Той също не можеше да се храни и да спи, но по съвсем различна причина. През изминалите дни изобщо не беше се сетил за Асагава.

— Не, з-засега не съм…

Плещите на японеца се свлякоха, сякаш бе изгубил последна надежда.

— Да, така е… — мрачно произнесе инспекторът. — По вашия, европейския начин, тук няма какво да се направи. Не разполагаме нито с улики, нито с доказателства, нито със свидетели. — Той пребледня още повече и решително тръсна глава. — Добре, щом не става по европейски, ще постъпя по японски.

— Какво ще рече „по японски“?

— Ще напиша писмо до негово величество императора. Ще изложа в него всичките си подозрения по адрес на интендант Суга. И ще се самоубия като доказателство за моята искреност.

— Ще убиете себе си? А не Суга? — възкликна смаяният Фандорин.

— Да убия Суга ще значи не да накажа престъпника, а да извърша ново престъпление. При нас съществува древна благородна традиция. Ако искаш да привлечеш вниманието на властите и обществото върху някакво злодеяние — направи си сепуку. Лъжец няма да си разпори корема — възпалените очи на Асагава гледаха тъжно. — Ако знаете само, Фандорин-сан, колко е ужасно да правиш сепуку без секундант, без човек, който ще прекрати твоите страдания с милосърдния удар на меча си. Уви, нямам към кого да се обърна с подобна молба, моите колеги за нищо на света няма да се съгласят. Аз съм съвсем сам… — той изведнъж се оживи, сграбчи ръката на вицеконсула. — Дали не бихте се съгласили? Само един удар! Имам дълга шия, няма да ви е трудно!

Фандорин се дръпна в ужас.

— За Б-бога, какво говорите! Никога не съм пипал меч!

— Само един удар! Ще ви науча! Ще се поупражнявате един-два часа с бамбуков прът и ще придобиете сръчност! Моля ви! Ще ми направите безценна услуга! — инспекторът забеляза израза на лицето на събеседника си и млъкна. С усилие се овладя. — Добре — рече глухо той. — Извинете моята молба. Това бе слабост от моя страна. Много се срамувам.

Но Ераст Петрович се срамуваше още повече. Колко по-важни неща има на тоя свят от нараненото самолюбие, от ревността или несподелената любов! Например стремежът към истина и законност. Нравствената чистота. Саможертвата в името на справедливостта.

— Чуйте ме — заговори развълнуван титулярният съветник, стискайки вялата ръка на японеца. — Та вие сте умен, съвременен, образован човек. Що за диващина да си порите корема! Какви са тия средновековни отживелици! Помислете, живеем в края на деветнайсети век! К-кълна ви се, ще измислим нещо!

Но Асагава не го слушаше.

— Аз не мога да живея така. Вие сте европеец, няма как да го разберете. Нищо, нека съм без секундант! Няма да ме боли. Напротив, така ще освободя болката, която ме изгаря отвътре! Тоя негодник предаде великия човек, който му имаше доверие! Той ме отхвърли с ритник, сякаш съм буца кал! И сега се наслаждава на победата си! Аз не мога да гледам как тържествува злодеянието. Престъпникът Суга — началник на полицията! Върти се пред огледалото с новия си мундир, настанява се в новото си имение Такарадзака! Той е убеден, че светът е в краката му. Това е непоносимо!

Ераст Петрович сбърчи чело. Такарадзака? Къде ли беше чувал това наименование?

— Какво е т-това имение?

— Много е шикозно, близо е до столицата. Суга го спечели на карти преди няколко дни. Какъв късметлия е само, колко е силна неговата карма!

Чак сега Фандорин си спомни разговора, който бе подслушал в кабинета на Булкокс. „Какво пък, Онокоджи, това е много японско — бе рекъл тогава англичанинът. — Да смъмриш някого, а след седмица да го повишиш.“ А князът отвърна: „Това, скъпи Алджърнън, не е награда, а само заемане на освободена длъжност. Но ще има и награда за добре свършената работа. Ще му бъде дарено вилното имение Такарадзака. Ах, какви сливи има там. Какви езера!“ Значи е ставало въпрос за Суга!

— Какво ви става? — учудено го изгледа инспекторът, а Фандорин бавно отвърна:

— Мисля, че знам какво трябва да направим. Не разполагаме с улики, но можем да намерим свидетел. Или най-малкото осведомител. Има един човек, който знае задкулисната страна на убийството.

И Фандорин разказа за контето пройдоха, продавача на чужди тайни. Асагава го слушаше жадно като осъден на смърт, който е дочакал помилване.

— Онокоджи е казал, че Суга „добре си е свършил работата“? Значи князът наистина знае много неща!

— Във всеки случай доста повече от нас двамата. Най-интересното е — кой е възнаградил интенданта толкова щедро. Можем ли да научим на кого е принадлежало имението преди?

— На един от роднините на сваления шогун. Но Такарадзака отдавна е обявена за продан. Всеки може да я купи и веднага да я проиграе на карти. Ще го научим, това не е трудно.

— А какво ще правим с княза? Наивно е да се надяваме, че доброволно ще даде показания.

— Ще даде — заяви с увереност инспекторът. — И доброволно, и чистосърдечно. — По бузите на японеца изби червенина, гласът му бе станал бодър и енергичен. Трудно би повярвал човек, че допреди минута бе приличал на жив труп. — Онокоджи е изнежен и слаб. И преди всичко е жертва на всевъзможни пороци, включително на някои забранени. Досега не го бях закачал с мисълта, че тоя безделник всъщност е безобиден. Освен това той има много високопоставени покровители. Но сега вече ще го притисна.

— По какъв начин?

Асагава не мисли повече от две секунди.

— Той едва ли не всеки ден се мъкне в „Девети номер“. Това е най-прочутият йокохамски бардак, знаете ли го?

Фандорин поклати глава.

— Да, наистина, вие пристигнахте неотдавна… Там има стока за всякакви вкусове. Например собственикът му държи така наречения „пансион“ за любителите на малки момиченца. Там има тринайсет-, дванайсет-, дори единайсетгодишни. Това е противозаконно, но тъй като в „Девети номер“ работят почти само чужденки, ние не се намесваме, това е извън нашата юрисдикция. Онокоджи е голям любител на „дечурлига“. Ще кажа на съдържателя (той ми е длъжник) да ме уведоми, щом князът се усамоти с някое момиче. В тоя момент трябва да го задържим. Но аз за съжаление не мога да го направя, арестът трябва да се извърши от общинската полиция.

— Значи пак ще работим със сержант Локстън — кимна Ераст Петрович. — Я ми кажете: дали сред малолетните п-проститутки няма руски поданички? Това би оправдало моето участие в операцията.

— Мисля, че има една полякиня — сети се Асагава. — Само че не знам какъв й е паспортът. Най-вероятно никакъв, нали е непълнолетна.

— Полското царство влиза в състава на Руската империя, следователно нещастната ж-жертва на разврата като нищо може да излезе моя сънародничка. Във всеки случай вицеконсулът е длъжен да извърши проверка. Е, инспекторе, отпада ли разпарянето на корема?

Титулярният съветник се усмихна, но Асагава остана сериозен.

— Прав сте — рече той умислено. — Сепукуто е средновековна отживелица.

Нещо дребно и твърдо удари Фандорин по гърба. Той се обърна — беше топка за крикет. Някой от спортистите я бе запратил прекалено далеч от целта.

Ераст Петрович се наведе, вдигна еластичната топка, замахва и я запокити към отсрещната страна на игрището. А когато пак се обърна към храстите, инспектора вече го нямаше — пред очите му се поклащаха само белите гроздове на акацията.

Вземат ти ума

белите гроздове на

акацията.