Борис Акунин
Диамантената колесница (11)

Напълно здрав покойник

— Нищо не разбирам — заяви доктор Ланселот Туигс, докато сваляше хлъзгавите, целите в кафяви петна ръкавици и покриваше нарязаното тяло с чаршаф. — Сърцето, черният дроб, белите дробове са в пълен ред. В мозъка няма и следа от кръвоизлив, само дето се мъчих да режа черепната кутия. Дай Боже всеки мъж след петдесетте да е в толкова добро здраве.

Фандорин погледна към вратата, зад която бе оставена на грижите на Сирота София Диогеновна. Докторът имаше мощен глас, а съобщените от него анатомически подробности можеха да предизвикат пореден взрив от истерични ридания. Макар че откъде тая проста девойка би могла да знае английски?

Проведоха аутопсията в спалнята. Просто свалиха от дървения нар степания дюшек, постлаха върху дъските омаслена хартия и лекарят подхвана мрачния си труд. Край импровизираната анатомична маса горяха свещи. Ераст Петрович, нагърбил се с ролята на асистент, държеше фенер и го завърташе ту насам, ту натам според указанията на опериращия. Но през цялото време се стараеше да гледа встрани, за да не се строполи в несвяст от кошмарната гледка. Тоест, когато докторът казваше: „Погледнете какъв великолепен стомах“ или „Ах, какъв разкошен пикочен мехур! Защо ли моят не е такъв? Вижте само!“, Фандорин се обръщаше към него, дори кимаше и измучаваше нещо в знак на съгласие, но благоразумно държеше очите си затворени. Напълно му стигаше и миризмата. Струваше му се, че това мъчение няма край.

Докторът бе човек на години и солиден, но при все това изключително приказлив. В избелелите му сини очички грееше добродушие. Добросъвестно си вършеше работата и от време на време изтриваше с ръкав потната си плешивина, заобиколена с рижо венче рядка коса. Когато се разбра, че причината за смъртта на капитан Благолепов отказва да се проясни, Туигс се разпали и потта рукна по кубето му като из ведро.

След час, две минути и четирийсет и пет секунди (изтормозеният Ераст Петрович засече по часовника) той най-сетне капитулира.

— Принуден съм да констатирам напълно здрав труп. Наистина богатирски организъм, особено като вземем предвид продължителната употреба на изсушен млечен сок от семенни кутийки на Papaver somniferum. Има само следи от тютюневи смоли в трахеята и почти незабележимо потъмняване на белите дробове, ето тук, виждате ли? (Ераст Петрович, без да гледа, каза: „Oh, yes.“) Сърцето му е като на бик. И изведнъж да вземе ей тъй да спре. Никога не съм виждал нещо подобно. Да бяхте видели сърчицето на клетата ми Джени — въздъхна Туигс. — Стените му бяха като отънели парцалчета. Когато отворих гръдния кош, направо заплаках от жал. Горкичката, имаше слабо сърце и второто раждане го съсипа.

Ераст Петрович вече знаеше, че Джени е покойната съпруга на доктора и че той собственоръчно бе извършил аутопсията, понеже двете му дъщери също имали слаби сърца, били се метнали на майка си и е било необходимо да се види каква е работата — подобни заболявания често се предават по наследство. Станало ясно, че работата е в средно изразен пролапс на митралната клапа, и сега, разполагайки с тая важна информация, докторът вече можеше правилно да организира лечението на дечицата си, които обожаваше. Фандорин още не беше наясно възхищава ли се на тоя разказ или се ужасява от него.

— Добре ли огледахте вратните прешлени? — попита не за първи път Ераст Петрович. — Нали ви казах, че е възможно да е бил ударен по врата.

— Няма никаква травма. Няма дори синина. Само едно червено петънце малко под основата на черепа като от леко опарване. Но такава дреболия в никакъв случай не би могла да има каквито и да било сериозни последици. Може би изобщо не е имало удар?

— Не знам — въздъхна младежът, който вече съжаляваше, че се е захванал с тая аутопсия. Кой знае от колко неща може да спре сърцето на закоравял опиоман.

На стола висяха дрехите на покойния. Ераст Петрович умислено се загледа в изтрития гръб на китела, в кърпената риза със сменяема яка от най-евтините — целулоидна. И изведнъж се приведе напред.

— Не знам за удар, но е имало съприкосновение! — възкликна той. — Вижте, тук личи отпечатък от п-пръст. Макар че може и да е на самия Благолепов — помръкна веднага чиновникът. — Пипнал е яката, докато я е закопчавал…

— Е, това лесно ще го изясним — докторът извади лупа от джоба, клекна зад стола. — Аха. Това е десен палец.

— В състояние сте да го определите само с поглед? — учуди се Фандорин.

— Да. Интересувах се от тия неща. Разбирате ли, моят приятел доктор Хенри Фолдс, който работи в една токийска болница, направи интересно откритие. Той изследва отпечатъци от пръсти върху древна японска керамика и стигна до извода, че разположението на линиите на вътрешните повърхности на пръстите никога не се повтаря… — Туигс отиде до леглото, вдигна дясната ръка на покойния и огледа палеца през лупата. — Не, пръстът е съвсем различен. Няма никакви съмнения… Та мистър Фолдс издига интересна хипотеза, съгласно която…

— Чел съм за пръстовите отпечатъци — прекъсна го нетърпеливо Ераст Петрович, — обаче европейските авторитети засега не виждат възможност за практическо прилагане на тая идея. По-добре проверете дали местата на отпечатъка и опарването, за което споменахте, съвпадат?

Докторът безцеремонно повдигна мъртвата глава със срязан череп и се преви одве.

— Май съвпадат. Само че какво от това? И да е имало съприкосновение, удар не е имало. Не е ясно откъде се е взело това опарване, но можете да ми повярвате, още никой не е умирал по такава причина.

— Добре, зашийте го тогава — предаде се Фандорин. — Напразно ви загубих толкова време.

Докато докторът въртеше иглата, титулярният съветник отиде в съседната стая. София Диогеновна се изправи насреща му с такъв израз на лицето, сякаш очакваше вълшебно известие: жив е татко и това току-що е било установено научно от тоя доктор англичанин.

Фандорин се изчерви и каза:

— Трябваше да установим медицински п-причината за смъртта. Така се полага.

Госпожицата кимна, надеждата помръкна на лицето й.

— И каква е причината? — поинтересува се Сирота.

Ераст Петрович се притесни, закашля се и смотолеви дочутата абракадабра:

— Митрален клапен п-пролапс.

Деловодителят кимна с уважение, а София Диогеновна тихо и неудържимо заплака, сякаш това известие я бе покосило окончателно.

— Ами аз какво да правя сега, господин вицеконсул? — попита тя с треперещ гласец. — Страх ме е сама. Да не се изтърси Семуши да си иска парите? Няма ли начин да преспя при вас в канцеларията? Ще се сместя на столовете.

— Добре, да вървим. Все ще измислим н-нещо.

— Само да си събера нещата.

Девойката отърча навън.

Настъпи тишина. Чуваше се само как докторът си подсвирква, докато работи. После нещо се търкулна на пода и Туигс изруга: „Damned crown“, което просветли Фандорин по дедуктивен път, че англосаксът е изтървал отрязаното парче от черепа.

На Ераст Петрович му прилоша и за да не чуе още нещо неприятно, той подхвана разговор — попита Сирота защо е нарекъл доктора „искрен човек“.

Японецът се зарадва на въпроса — изглежда, и на него му тежеше мълчанието — и на драго сърце взе да разказва:

— Това е много красива история, по нея искаха дори да пишат пиеса за театъра „Кабуки“. Тя се случи преди пет години, когато Туигс-сенсей още носеше траур за уважаемата си съпруга, а уважаемите му дъщери бяха малки момиченца. Докато играел бридж в клуб „Юнайтед“, сенсей се скарал с един рошав човек. Рошавият отскоро бил пристигнал в Йокохама, печелел срещу всички на карти, а който се сърдел — предлагал му двубой. Вече бил застрелял един и тежко ранил двама. И никой нищо не можел да направи, защото, макар и рошав, това било нещо официално, което се наричало „дуел“.

— Имате предвид „лошав“, „лош“! — досети се Фандорин, объркан първоначално от непредсказуемото редуване на „р“ и „л“ в речта на деловодителя, която във всичко останало беше напълно правилна.

— Ами да, рошав — повтори Сирота. — Та тоя рошав човек обявил на сенсея дуел с пистолети. Положението на доктора било ужасно. Той изобщо не умеел да стреля и рошавият със сигурност щял да го убие и да остави дъщерите му кръгли сираци. Но ако сенсеят откажел дуела, всички щели да му обърнат гръб и дъщерите му щели да се срамуват, че имат такъв баща. А той много не искал дъщерите да се срамуват. И тогава мистър Туигс рекъл, че приема предизвикателството, но иска пет дни отсрочка, за да се подготви за смъртта, както подобава на джентълмен и християнин. И освен това изискал от секундантите да определят най-голямата дистанция, разрешена от дуелния кодекс — цели трийсет крачки. Рошавият презрително се съгласил, но поискал в замяна да не се ограничава количеството изстрели и дуелът да продължава „до резултат“. Казал, че няма да допусне такъв въпрос на чест да се превръща в комедия. Пет дни никой не видял сенсея. Някои говорели, че той тайно се качил на кораб и дори изоставил дъщерите си. Но в уречения ден и час се появил на мястото за дуел. Присъствалите там казват, че бил малко блед, но много съсредоточен. Раздалечили противниците на трийсет крачки един от друг. Докторът свалил редингота, запушил си ушите с памук. А когато секундантът махнал с кърпата си, той вдигнал пистолета, внимателно се прицелил и улучил рошавия точно в центъра на челото.

— Какво говорите?! — възкликна Ераст Петрович. — Ето това се вика късмет! Наистина, сам Всевишният се е смилил над Туигс!

— И в Сетълмента мислели така. Но скоро се разбрало как стояли нещата. Управителят на стрелковия клуб разказал, че мистър Туигс прекарал петте дни на стрелбището. Вместо да се моли и да пише завещание, той се учел да стреля с пистолет за дуели, при това от разстояние трийсет крачки. Сенсей малко оглушал, но се научил да улучва точно центъра на мишената. И как не, та той бил изразходвал няколко хиляди патрона. Всеки на негово място би постигнал същия резултат.

— Браво на него!

— Някои били на вашето мнение. Но други се възмущавали и ругаели доктора, че това било unfair play^[1]. Един сопоранко, лейтенант от френската морска пехота, веднъж се напил и започнал да се подиграва на доктора, че бил страхливец. Сенсей въздъхнал дълбоко и рекъл: „Вие сте много млад и още не разбирате какво значи отговорност. Но ако ме смятате за страхливец, съм готов на двубой с вас при същите условия“ — и толкова съсредоточено погледнал в центъра на челото му, че оня сопоранко веднага изтрезнял напълно и се извинил. Ето какъв човек е доктор Туигс! — завърши с възхита Сирота. — Искрен човек!

— Като Пушкин и фелдмаршал Сайго ли? — усмихна се неволно Ераст Петрович.

Деловодителят кимна тържествено.

В интерес на истината Фандорин също погледна на излизащия от спалнята доктор другояче. Отбеляза си някои черти в неговата външност, които на пръв поглед не биеха на очи: твърдата линия на брадичката, непоклатимо масивното чело. Много интересен екземпляр.

— Зашит и закърпен като за изложба — обяви докторът. — Дължите гвинея и два шилинга, мистър Фандорин. Плюс още шест пенса за място в моргата. Ледът в Йокохама е скъп.

Когато Сирота тръгна да търси превоз за тялото, Туигс хвана с два пръста Ераст Петрович за копчето на сакото и загадъчно произнесе:

— Мислех си за отпечатъка от пръста и червеното петънце. Чували ли сте, господин вицеконсул, нещо за изкуството дим мак?

— Моля?

— Не ви се е случвало — констатира докторът. — Нищо чудно. Малко неща се знаят за дим мак. Не е изключено и изобщо да не съществува.

— Ама какво е това „дим мак“?

— Това е китайско изкуство на Убийството със забавено действие.

Ераст Петрович трепна и се вторачи в Туигс — дали не се шегува?

— Как така?

— Не са ми известни подробности, но съм чел, че съществуват хора, които умеят да убиват и лекуват с едно докосване. Уж умеели да упражняват някакво енергийно въздействие — фокусират го в една точка и поразяват определени места в тялото. Нали сте чували за иглотерапията?

— Да, чувал съм.

— Очевидно дим мак оперира със същите анатомични познания, само че използва не игла, а обикновено докосване. Чел съм, че владеещите това тайнствено изкуство са в състояние да предизвикат пристъп на остра болка или пък напротив, да направят човек напълно безчувствен спрямо болката, или пък временно да го парализират, или да го приспят, или да го убият… При това не задължително в момента на докосването, а с известно закъснително въздействие.

— Не ви разбирам! — възкликна Фандорин, който слушаше доктора с нарастващо недоумение.

— И аз не разбирам много. Това прилича на приказка. Но си спомних, че съм чел една история как майстор на дим мак нанесъл сам на себе си удар в определена точка и паднал като покосен. Не дишал, сърцето му не биело. Враговете го изоставили за плячка на псетата, а той се свестил след време жив и здрав. Попадала ми е и друга история — как веднъж някакъв просяк целунал крака на един от китайските царе. След известно време на мястото на целувката се появило розово петно, а след още няколко часа царят паднал мъртъв… Дявол да го вземе — смути се докторът. — Заприличвам на тия идиоти журналистите, които си измислят всякакви небивалици за Далечния изток. Просто докато зашивах вашия приятел, все си мислех за следата на врата, та ми изплува…

Трудно би могъл да си представи, че солидният и положителен доктор ще мъти главата на събеседника си, но толкова убеден рационалист, за какъвто се смяташе Ераст Петрович, трудно би могъл и да повярва в Убийството със забавено действие.

— Хм, да — рече най-сетне титулярният съветник. — На Изток наистина има много различни явления, които не са изучени от европейската наука…

Тая вежлива забележка сложи край на мистичния разговор.

 

 

Сбогуваха се с Туигс пред къщата. Докторът се качи на рикша, учтиво отложи шапка и замина. Двама туземци наместваха на количка тялото на горкия капитан, увито в чаршаф.

Ераст Петрович, Сирота и хълцащата София Диогеновна тръгнаха към консулството пеша, тъй като Фандорин отново отказа „да яха живи хора“, а неговите спътници също решиха да не се големеят, щом като цял титулярен съветник търка подметките.

При първата улична лампа го дебнеше изненада. От тъмнината изскочи кръглоликият якудза, за когото Ераст Петрович вече бе успял да забрави. Той притисна ръце към хълбоците и замръзна в дълбок поклон. После се изправи и се вторачи в своя благодетел със строг немигащ поглед.

— Търкулнах се няколко пъти по правия път, но не можах да си счупя нищо — преведе Сирота, който гледаше разбойника с явно одобрение. — Ще заповяда ли господарят да намеря друго място, където да се чупя?

— Скъса ми нервите! — оплака се Фандорин. — Да го бях оставил да му ударят печата на челото! Сирота, ама наистина ли никога няма да има начин да се откача от него?

Деловодителят внимателно се вгледа в очите на упорития си сънародник и поклати глава:

— Тоя човек държи на думата си. Единственият начин е да му заповядате да се самоубие.

— Само това липсваше! Нека п-поне си каже името.

Сирота преведе отговора на бившия боец от бандата Чобей-гуми:

— Казва се Масахиро Шибата, но можете да го наричате просто Маса.

Ераст Петрович чу скърцане на колела, обърна се и свали цилиндъра — покрай тях мина количката с тялото на „абсолютно здравия покойник“, поел след доктора по пътя към моргата. До главата му бяха оставени неговите обувки и грижливо сгънатите дрехи.

Наоколо шум,

само той е спокоен,

тръгнал към Буда.