Борис Акунин
Диамантената колесница (5)

Старата курума

— Господин титулярен съветник, очаквах да пристигнете с парахода „Волга“ преди седмица, на първи май — каза консулът и спря при лакираната червена двуколка, която явно бе имала и по-добри времена. — Къде благоволихте да се забавите?

Макар и зададен със строг тон, въпросът бе съвсем прост и естествен, но Ераст Петрович по незнайна причина страшно се смути.

Младият мъж се закашля, направи гримаса.

— Моя е вината. Докато сменях корабите, п-простинах…

— Простинахте? В Калкута? На четирийсет градуса жега?

— Тоест не че простинах, а проспах заминаването… С една дума, закъснях. Наложи се да чакам следващия п-параход…

Фандорин изведнъж се изчерви, цветът на лицето му стана почти като на двуколката.

— Я, я, я! — с радостна изненада го зяпна Доронин и смъкна очилата към върха на носа си. — Изчервихме се! Ама че Печорин. Не умеем да лъжем, значи. Чудесно, прекрасно.

Злъчната физиономия на Всеволод Виталиевич омекна, искри пробягаха в угасналите му, прошарени от червени жилки очи.

— Не е грешка в досието, наистина сме на двайсет и две, само се преструваме на романтически герой — измърка консулът, с което още повече засрами събеседника си. И съвсем се развихри, намигна: — Бас държа, че е някоя индуска хубавица. Познах ли?

Фандорин се намръщи и отсече: „Не“, но не добави нито дума повече, така че не стана ясно дали изобщо не е имало никаква хубавица, или е имало, но не е била индуска.

Консулът прекрати нескромния разпит. Предишната му неприязън се разпръсна без следа. Той хвана младежа под ръка и го побутна към двуколката.

— Качвайте се, качвайте се. Това е най-разпространеното превозно средство. Нарича се курума.

Ераст Петрович се учуди как така в каляската няма запрегнат кон. През ума му за миг премина фантастична картина: вълшебен кабриолет се носи по улицата от само себе си, опънала като пипала напред алени стръки.

Курумата с видимо удоволствие прие младия мъж като го залюля върху изтритата, но мека седалка. Доронин обаче посрещна негостоприемно, забивайки счупена пружина в кльощавите му задни части. Консулът се размърда, намести се по-удобно и промърмори:

— Мръсна душичка има тая колесница.

— Моля?

— В Япония всяко живо същество и дори всеки предмет има собствена душа. Поне така смятат японците. На научен език това се нарича „анимизъм“… А, ето ги и нашите вихрогони.

Трима туземци, облечени само в прилепнали панталони и с гъжви на главите, дружно подхванаха скобата, провикнаха се „хей-хей-ча!“ и загромоляха по паважа с дървените си налъми.

— „Лети по майчицата Волга, лети по Волга тройка пак“ — изви с приятен тенор Всеволод Виталиевич и се засмя.

А Фандорин се надигна, хванал се за страничната дъска, и възкликна:

— Господин консул! Как може да яздим живи хора? Та това е… това е варварство! — не можа да запази равновесие и падна обратно на седалката.

— Свиквайте — усмихна се Доронин. — В противен случай ще трябва да ходите пеш. Тук почти няма файтони. А тия юнаци се наричат „джинрикишя“ или както им казват европейците — рикша.

— Но защо не ползват впрегатни коне?

— Конете в Япония са кът и са скъпи, а хора — дал господ и са евтини. Рикшата е сравнително нов занаят, допреди десетина години не бяха и чували за него. Колесният транспорт тук се смята за европейско нововъведение. Такъв клетник изминава на бегом дневно по шестдесетина километра. За сметка на това като за местни получават много добро заплащане. Ако му провърви, може да изкара до половин йена, което прави около рубличка. Вярно е от друга страна, че рикшите не живеят много — изтощават се. Три-четири годинки и хайде при Буда на гости.

— Чудовищно! — потръпна Фандорин, давайки си обещание никога повече да не ползва такова позорно превозно средство. — Толкова евтино да оценяваш живота си!

— Ще трябва да свиквате. В Япония животът струва грош — както чуждият, така и собственият. Ама и те не му придирят, неверниците. При тях не се предвижда Страшен съд, само дълъг цикъл от прераждания. Днес, тоест, в сегашния си живот, може да теглиш курумата, но ако я теглиш честно, утре вече ще се возиш в нея — консулът се засмя, но някак двусмислено, младият чиновник долови в тоя смях не толкова подигравка с туземните вярвания, колкото нещо като завист. — Обърнете внимание, град Йокохама се състои от три части — подхвана обясненията Доронин, сочейки с бастунчето си. — Ето там, където са струпаните покриви, е Туземният град. Тук, по средата, е същинският Сетълмент: банките, магазините, учрежденията. А отляво, отвъд реката, е Блъф. Това е своеобразно парченце от добрата стара Англия. Заможните се заселват там, по-далеч от пристанището. Иначе в Йокохама можеш да си живееш съвсем цивилизовано, по европейски. Имаме няколко клуба: за гребане, крикет, тенис, езда, дори и гастрономически клуб. Между другото, неотдавна се откри и един атлетически. Предполагам, че там ще ви се радват.

С тия думи той се озърна назад. Подир алената „тройка“ се влачеше цял керван колички, подкарали Фандориновия багаж. Теглеха ги все същите жълтокожи кентаври, някои по двама, други сами. В края на кавалкадата се тътрузеше каручка, натоварена с атлетически уреди: имаше и чугунени гири, и боксьорска круша, и връзка пружини, а най-отгоре блестеше полираната стомана на споменатия вече велосипед — патентованият американски „Royal Crescent Tricycle“.

— Всички чужденци освен служителите в посолствата се стараят да се заселят не в столицата, а тук — продължаваше с хвалбите старият йокохамски жител. — Още повече че центърът на Токио е само на час с влака.

— Значи тук има и железница? — унило попита Ераст Петрович, губейки последните си надежди за източна екзотика.

— И то прекрасна! — ентусиазирано възкликна Доронин. — Съвременният йокохамец днес живее така: поръчва си билети по телеграфа, качва се на влака и след час и четвърт вече гледа театъра „Кабуки“^[1]!

— Добре поне, че „Кабуки“, а не някоя оперетка — новият вицеконсул мрачно разглеждаше тълпата по булеварда. — А всъщност къде са японките с кимона, ветрила и чадърчета? Не виждам нито една.

— С ветрилата ли? — усмихна се Всеволод Виталиевич. — Седят си по чайните къщи.

— Това местните кафенета ли са? За пиене на японски чай?

— Може, разбира се, да се пие и чай. По някое време. Но там се ходи по други нужди — Доронин направи с пръсти циничен жест, който човек по-скоро би очаквал от някой пъпчив гимназист, но не и от консула на Руската империя.

Ераст Петрович чак примигна от учудване.

— Интересува ли ви? Аз обикновено се въздържам от подобни чайни церемонии, но мога да ви препоръчам най-доброто заведение, казва се „Девети номер“. Господа моряците са изключително доволни.

— Не-не — заяви Фандорин. — Аз съм п-принципен противник на продажната любов и смятам, че публичните домове обиждат както женския, така и мъжкия пол.

Всеволод Виталиевич с усмивка присви очи към повторно изчервилия се спътник, но се въздържа от коментари.

Ераст Петрович побърза да смени темата:

— Ами самураите с по два меча къде са? Толкова много съм чел за тях.

— Намираме се на територията на Сетълмента. Тук е разрешено да живеят японци само ако са търговци или слуги. Но самураи с два меча няма да видите вече никъде. От миналата година носенето на оръжие е забранено с указ на императора.

— Колко жалко!

— О, да — ухили се Доронин. — Загуба велика. Това беше незабравимо усещане — да гледаш страхливо всяко диване с две саби на пояса. И да се чудиш ще те отмине ли, или ще се обърне да те разсече от горе до долу. Досега ми е останал навикът да се озъртам, когато се движа из японските квартали. Аз, драги, пристигнах в Япония по времето, когато да заколиш гайджин се смяташе за патриотизъм.

— Кого?

— Нас. Гайджин ще рече „чужденец“. Освен това тук ни наричат акахиге — „червенокосите“, кетоджин, тоест „косматите“ и сару — „маймуни“. А като идете да се разхождате в Туземния град, дечицата ще ви подиграват ето така — консулът свали очилата си и разтвори с пръсти очите си нагоре и надолу. — Това значи „кръглоок“, смята се за голяма обида. Карай да върви, поне не ни колят на всяка крачка. Да е жив и здрав микадо^[2], разоръжи своите главорези.

— А пък аз четох, че мечът бил обект на религиозно поклонение за самурая, както шпагата за европейския благородник — въздъхна Ераст Петрович, върху когото безспирно се сипеха все нови и нови разочарования. — Нима японските рицари толкова лесно са се отказали от древните обичаи?

— Никак не беше лесно. Цялата минала година вдигаха навсякъде бунтове, стигна се до гражданска война, но с господин Окубо шега не бива. Изтреби най-буйните, останалите се укротиха.

— Окубо, министърът на вътрешните работи — демонстрира известна осведоменост за местната политика Фандорин. — Френските вестници го наричат „Първи консул, японски Бонапарт“.

— Има известна прилика. Преди десет години в Япония бе извършен държавен преврат…

— Зная. Реставрацията Мейджи, възстановяването на императорската власт — побърза да вметне титулярният съветник, който не искаше началникът да го мисли за пълен профан. — Самураите от южните княжества са отхвърлили властта на шогуните и са обявили за управник микадо. Четох за това.

— Южните княжества — Сацума и Чошю — са нещо като френската Корсика. Намериха се и корсикански поручици, дори цели трима: Окубо, Сайго и Кидо. Те поднесоха на негово императорско величество почестите и обожанието на поданиците, а властта оставиха за себе си, както си му е редът. Но триумвиратите не са стабилно нещо, особено ако в тях има цели трима Наполеоновци. Кидо умря преди година. Сайго се скара с правителството, вдигна метеж, но бе разгромен и според японския обичай си направи харакири. Тъй че министър Окубо остана единственият петел в местния курник… Много добре, че си записвате — одобри консулът като видя, че Фандорин драска нещо с молив в кожено тефтерче. — Колкото по-скоро навлезете във всички тънкости на местната политика, толкова по-добре. Между другото, още днес ви се отваря възможност да видите лично великия Окубо. В четири часа ще се състои тържественото откриване на Дома за превъзпитание на паднали жени. Това е съвършено нова за Япония идея, досега на никого през ум не му е минавало да превъзпитава куртизанки. Средствата за това свято начинание е отпуснал не някой мисионерски клуб, а японски филантроп, един от стълбовете на обществото, Дон Цурумаки. Ще се събере целият creme de creme на йокохамското висше общество. Очаква се да присъства и самият Корсиканец. Едва ли ще дойде за тържествената церемония, но за вечерния Ергенски бал — със сигурност. Това е съвсем неофициално мероприятие, което по никакъв начин не е свързано с превъзпитаването на блудници, всъщност тъкмо напротив. Така че няма да скучаете. „И — като Чацки оживял — от кораба дойде на бал.“^[3]

Доронин отново смигна, но титулярният съветник не се въодушеви от ергенските радости.

— Някой друг път ще видя господин Окубо… Изморен съм от пътуването и бих предпочел да си почина. Така че ако п-позволите…

— Не позволявам — прекъсна го консулът с престорена строгост. — Идете на бала обезателно. Имайте го като първо служебно поръчение. Там ще видите много влиятелни хора. Ще бъде и нашият морски агент Бухарцев, вторият човек в посолството. За да не кажем: първият — многозначително добави Всеволод Виталиевич. — Запознайте се с него, а утре ще идем да ви представя на негово превъзходителство… Впрочем пристигнахме, ето го и консулството. Томаре!^[4] — викна той на рикшите. — Запомнете добре адреса, друже: крайбрежен булевард „Банд“, номер 6.

Ераст Петрович видя каменна сграда във формата на буквата „П“ с крачета към улицата.

— В лявото крило е моето жилище, в дясното е вашето, а по средата е ведомството — посочи през оградата Доронин. Навътре в двора се виждаше официално стълбище, над което се развяваше руският флаг. — Където служим, там живеем.

Дипломатите слязоха на тротоара. На изпроводяк курумата приятелски люшна Ераст Петрович, а консула заядливо закачи с пружината за панталона.

Мрънка, проклина

злите дупки на Пътя

курумата ми.